РЕШЕНИЕ
№ 152
Ямбол, 17.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Ямбол в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и двадесет и трета година в състав:
СЪДИЯ:ДИМИТРИНКА СТАМАТОВА
При секретар КРАСИМИРА ЮРУКОВА като разгледа докладваното от съдия ДИМИТРИНКА СТАМАТОВА административно дело № 20237280700196 / 2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 172, ал. 5 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) във вр. с чл. 145 и сл. от АПК и е образувано по жалба на Р.Г.Г. против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т.2а, б. „а“ от ЗДвП № 23-4332-002874 21.06.2023 г., издадена от Малин Малинов – полицейски инспектор към СДВР, отдел „Пътна полиция“ СДВР, с която е постановено прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца. Твърди се, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като водачът е бил неправоспособен през част от законовия тримесечен срок за подмяна на СУМПС, поради което и последният не е изтекъл, а е спрял да тече по време на неправоспособността. Иска се отмяна на оспорената заповед, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Ответната страна, редовно призована, не се явява и не изпраща процесуален представител в съдебно заседание. Същата не взема и писмено становище по жалбата.
След като извърши цялостна преценка на всички събрани и приложени към делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Със Заповед № 23-4332-002874 от 21.06.2023 г. по 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, полицейски инспектор към СДВР, отдел „Пътна полиция“ СДВР, е наложил принудителна административна мярка на Р.Г.Г. (жалбоподателя в настоящото производство) в качеството му на собственик на МПС – лек автомобил БМВ, с рег. № У **** АТ, изразяваща се в прекратяване на регистрацията на превозното средство за срок от 6 месеца. За да наложи тази мярка, административният орган е приел, че на 14.06.2023 г. , около 13:11 часа, в гр. София, по бул. „Е.и Х. Г.“ с посока от бул. „Ц.О.“ към ул.
„Ш.“, автомобилът му е бил управляван от Д.Р. Г., който е бил неправоспособен, тъй като свидетелството му за управление на МПС, издадено във Великобритания, не е било подменено в 3 – месечния срок от последното му влизане в България. За нарушението бил съставен АУАН № ****** от 14.06.2023 г., серия GA.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, тя се явява и
ОСНОВАТЕЛНА, макар и не по изложените в нея , а по следните съображения:
Съгласно чл. 172 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 2а, б. „а“, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по ЗДвП съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Определянето на тези служби, видно от разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от ЗДвП е в правомощията на министъра на вътрешните работи.
Видно от приложената към делото Заповед № 513з-1618/26.02.2018 г., издадена от Директора на СДВР, длъжностните лица – държавни служители от отдел „Пътна полиция“ при СДВР, са определени за прилагат с мотивирана заповед принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, т., т. 5, буква „а“ и т. 6 от ЗДвП. С оглед на това съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от компетентен
орган, в рамките на неговите правомощия. Спазена е и установената форма. Заповедта обаче е издадена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Става въпрос за следното:
Фактическите основания за издаване на един административен акт могат да се съдържат и в съставените и съдържащите се в административната преписка писмени документи. Такива обаче не са представени по настоящото дело.
Административният орган е издал оспорената заповед, без да е изпълнил задължението си по чл. 35 и чл. 36 от АПК. Видно от първата от тези две разпоредби, индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите граждани и организации, ако такива са дадени, съответно направени, а втората изисква да се съберат доказателства служебно от административния орган, освен в предвидените в този кодекс или в специален закон случаи, както и всички събрани доказателства да се проверяват и преценяват от него. В случая това не е сторено. Дори и твърдението, което се съдържа единствено в съставения АУАН, че водачът е управлявал лекия автомобил със СУМПС, издадено във Великобритания, и след изтичане на 3 – месечния срок от последното му влизане в Република България, остава недоказано. Само по себе си това е достатъчно основание за незаконосъобразност на оспорената заповед.
Отделно от това, следва да се има предвид и следното:
Съгласно чл. 171 от ЗДвП, за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат принудителни административни мерки, като една от тези мерки според т. 2а, б. „а“ е и процесната: „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година“.
Принудителната административна мярка е с превантивен характер и цели осуетяване възможността на дееца да извърши други подобни нарушения, като същата, по арг. от чл. 12 и чл. 13 от ЗАНН, не съставлява административно наказание.
За законосъобразността на мярката е от значение обективното наличие на някое от посочените в нормата административни нарушения, установени по съответния ред. В конкретния случай, видно от фактическото описание на деянието, административният орган е приел наличието на една от хипотезите, визирани в законовата разпоредба, а именно управление на МПС от лице, чието СУМПС не е валидно на територията на Република България или с други думи казано, неговото деяние следва да се приравни на хипотезата, разписана в чл. 150а, ал. 2, т. 1 от ЗДвП - управление на МПС от водач, който не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него превозно средство и по точно, че свидетелството му е невалидно по причина разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП.
Съгласно чл. 150 от ЗДвП всяко ППС, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач. Съгласно чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, да не е лишен от право да управлява МПС по съдебен или административен ред, както и свидетелството му да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т.1 или 4 или по реда на чл. 69а от НПК и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. По делото липсват каквито и да било данни, от които да се установи валидно ли е, респ. до кога е валидно свидетелството за управление на МПС на управлявалия автомобила Д. Г.. А при положение че доказателства както относно датата на последното му влизане в страната, така и относно валидността на свидетелството му за управление липсват, съдът не е в състояние да прецени дали действително е налице нарушение и обуславя ли то налагането на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.
С оглед изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна и като такава, следва да бъде отменено.
При този изход на делото основателно се явява и искането на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски. Видно от представените пълномощно и договор за правно съдействие от 27.06.2023 г. адвокат Т.М. - процесуален представител на Р.Г., е оказал безплатна
адвокатска помощ на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата. С оглед изхода на делото са налице предпоставките на адвоката, оказал безплатната правна помощ, да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размера, определен в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Приложима за случая е разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което СДВР следва да бъде осъдена да заплати на адвокат Т.М.. възнаграждение в размер на 1000 лева, представляваща дължимото адвокатско възнаграждение за настоящата съдебна инстанция.
Предвид гореизложеното, Я А С, първи състав:
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на Р.Г.Г. ***, със съдебен адрес:***, чрез адв. Т.М. Заповед
№ 23-4332-002874 от 21.06.2023 г., издадена от полицейски инспектор СДВР, отдел „Пътна полиция“ СДВР.
ОСЪЖДА СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ да заплати на адвокат Т.Т.М. *** сумата от 1000 (хиляда лева), представляваща адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
СЪДИЯ: /п/ не се чете