№ 17039
гр. София, 19.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 72 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ
при участието на секретаря ИНА М. КИРИЛОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА СТ. ШОМОВА СТАВРУ Гражданско
дело № 20241110176961 по описа за 2024 година
Ищецът Б. К. Л., ЕГН **********, твърди, че работил при ответника „И. П. С.“ ООД, ЕИК
********* /с предишно наименование „С. К.“ ЕООД/ по трудов договор № 17/12.07.2022 г.,
прекратен без предизвестие от работодателя, по силата на който изпълнявал длъжността
„Бояджия превозни средства“ на 8-часов работен ден, с основна заплата в размер на 1200 лв.
и основен платен годишен отпуск – 20 дни и месторабота - гр. София. Твърди, че с
Допълнително споразумение № 10/15.07.2022 г. към посочения трудов договор,
правоотношението е изменено по взаимно съгласие на страните, като считано от 16.07.2022
г. до 31.12.2022 г., местоработата на работника е изменена от гр. София в гр. Нойвид –
Германия, с основна заплата 16 евро на час. Същия ден е сключено и Писмено
споразумение, с което са потвърдени уговорките между страните относно
продължителността на работния ден /8 ч./, без извършване на извънреден труд и със ставка
на час – 16 евро. Твърди се, че уговореното възнаграждение за договорените часове е
5476,32 лв. със срок на командировката 169 дни - от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г. Ищецът
твърди, че следващата година отново бил командирован в Германия, за която командировка
не е сключвал споразумение. Работодателят представил допълнително споразумение №
90/31.10.2023 г. за командироване в Германия, гр. Нюмюнсер, за периода от 1.11.2023 г. до
10.2.2024 г., с договорено възнаграждение 4694,40 лв., с продължителност на дневно
работно време - 8 часа, като ищецът оспорва авторството на подписа му, положен върху това
споразумение, тъй като не го е подписвал и отношенията между страните следва да се
уреждат съгласно предходното споразумение /с възнаграждение в размер на 5476,32 лв./,
съответно намира, че за периода на втората командировка /1.11.2023 г. – 10.2.2024 г./ е
дължима разликата от 781,92 лв. на месец или общо сумата от 2 606,40 лв., която
претендира. На следващо място се твърди, че работодателят е представил молби за ползване
1
на платен и неплатен годишен отпуск, които ищецът нито е виждал, нито е подписвал.
Посочва, че при извършена от Инспекцията по труда проверка по негов сигнал,
работодателят представил молби и заповеди за ползване на неплатен годишен отпуск за
периодите 3.1.2023 г. – 31.1.2023 г. /21 работни дни/, 1.2.2023 г. – 13.2.2023 г. /9 работни дни/,
8.2.2024 г. – 29.2.2024 г. /16 работни дни/, което време се признава за трудов стаж и за
периодите 14.2.2023 г. – 28.2.2023 г. /11 работни дни/, 2.5.2023 г. – 31.5.2023 г. /20 работни
дни/, 1.6.2023 г. – 30.6.2023 г. /22 работни дни/, 3.7.2023 г. – 31.7.2023 г. /21 работни дни/,
1.8.2023 г. – 31.8.2023 г. /23 работни дни/, което време не се признава за трудов стаж. Ищецът
твърди, че за периода на полагане на труд при ответника (12.07.2022 г. – 12.04.2024 г.) е имал
право на 28 дни платен годишен отпуск, като в хода на проверката работодателят представил
молби за платен годишен отпуск, също неподписани от него, касаещи следните периоди:
14.12.2022 г. – 30.12.2022 г. /10 работни дни/, 15.12.2023 г. – 29.12.2023 г. /8 работни дни/,
2.1.2024 г. – 3.1.2024 г. /2 работни дни/, 5.2.2024 г. – 7.2.2024 г. /3 работни дни/, 1.4.2024 г. –
9.4.2024 г. /7 работни дни/. Твърди, че за периода на трудовото правоотношение не е ползвал
отпуск и че през всички 143 дни неплатен отпуск е полагал труд извън периодите на двете
командировки, т.е. заплащането следвало да се изчисли съгласно трудовия договор в размер
на 1200 лв., или за всички отработени дни дължима е сумата от 7793,50 лв. възнаграждение,
чието плащане претендира. Ищецът твърди, че не е използвал платен годишен отпуск,
поради което и с оглед прекратяването на трудовото правоотношение, ответникът му дължи
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 23 дни, на основание чл. 224 КТ,
което възлиза на сумата от 1254,50 лв., изчислена по реда на чл. 177 КТ, при условията, при
които ищецът е работил през месец март 2024 г. Ищецът поддържа и че по време на
командировките в Германия /и за двата периода/ е полагал извънреден труд в рамките на 10
часа за дните от понеделник до петък, а в събота /почивен ден/ - 6 часа, т.е. за периода
16.7.2022 г. – 31.12.2022 г. ищецът е отработил 220 часа извънреден труд в дните от
понеделник до петък /за което се дължи сумата от 3442,31 лв./ и 132 часа извънреден труд
през почивните дни /за което се дължи сумата от 3102,40 лв./, или общо 6544,61 лв.
възнаграждение на основание чл. 262 КТ за положен извънреден труд, което претендира.
Относно втората командировка /1.11.2023 г. – 10.2.2024 г./, ищецът твърди, че е работил 10
часа извънредно през делничните дни /понеделник – петък/ и 6 ч. в почивни дни /събота/,
като през периода на тази командировка, часовете извънреден труд за дните от понеделник
до петък възлизат на 90 часа /1408,18 лв./, а за съботните дни – 54 часа /1269,16 лв./ или му
се дължи общо 2677,34 лв. възнаграждение за положен извънреден труд, което претендира да
му се заплати. Ищецът претендира и обезщетение за прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие на основание чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 1200 лв. /една
брутна заплата/, тъй като в трудовия договор не е уговорен срок за предизвестие, ищецът
счита, че дължимото обезщетение е за период от 30 дни съгласно чл. 326, ал. 2 КТ. Ищецът
моли да се осъди работодателят да му плати дължимите възнаграждения и обезщетения
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Претендира и лихви върху посочените главници, както следва – 331,29 лв. за
периода 26.12.2023 г. – 27.12.2024 г. върху главницата от 2 606,40 лв. за трудово
2
възнаграждение, дължимо за периода 1.11.2023 г. – 10.2.2024 г.; 620,69 лв. за периода
1.6.2024 г. – 27.12.2024 г. върху вземането за възнаграждение от 7793,50 лв. /по отношение
на последно посочената претенция, съдът счита, че е сезиран с иск за вземане от трудово
възнаграждение, доколкото ищецът сочи, че през времето, в което без негово съгласие му е
разрешено ползване на неплатен отпуск, същият е полагал труд/; 99,91 лв. за периода
1.6.2024 г. – 27.12.2024 г., начислена върху вземането за неизползван платен годишен отпуск
в размер на 1254,50 лв.; 2 151,36 лв. за периода 26.8.2022 г. – 27.12.2024 г. върху
възнаграждението за положен извънреден труд в размер на 9 221,95 лв.; 95,57 лв. за периода
1.6.2024 г. – 27.12.2024 г. върху обезщетението за прекратяване на трудовото
правоотношение без предизвестие от 1200 лв. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор. Не оспорва сключването на
трудов договор № 17/12.07.2022 г., по силата на който ищецът заемал длъжността „бояджия
превозни средства“, при 8-часов работен ден и основно трудово възнаграждение в размер на
1 200 лв., както и че с допълнително споразумение № 10/15.07.2022 г., работното място на
ищеца е променено – в гр. Нойвид, Германия, за периода от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г., с
основно трудово възнаграждение от 16 евро на час. Сочи, че трудовото правоотношение е
било прекратено по взаимно съгласие, считано от 12.04.2024 г., за което ищецът отправил
предложение до ответника от 10.04.2024 г., поради което последният издал заповед №
62/11.04.2024 г. Оспорва твърденията на ищеца, че за втората командировка е следвало да се
прилагат параметрите от допълнителното споразумение № 10/15.07.2022 г., сключено във
връзка с първата командировка, в частта относно размера на възнаграждението, съответно
счита, че не дължи сумата от 2 606,40 лв. Оспорва и твърденията, че по време на периодите,
в които ищецът е следвало да ползва отпуск, същият е полагал труд. В тази връзка поддържа,
че след като не е полагал труд, няма право на възнаграждение. Посочва, че при сключване на
трудовия договор, страните се уговорили, че същият е изцяло за работа в Германия чрез
командироване, като в случаите, в които такова не е налице, работниците и служителите
следвало да ползват отпуск /платен или неплатен/, като алтернатива на прекратяване на
трудовия договор поради спиране на работа за повече от 15 дни. Твърди, че няма обект в
България, в който да се извършва дейност, поради което не е налице обективна възможност
ищецът да полага труд извън времето, през което е бил командирован. Оспорва претенциите
за обезщетение за неизползван отпуск, както и тези за извънреден труд с оглед уговореното
да не се полага извънреден труд. Твърди, че за периодите 14.12.2022 г. – 31.12.2022 г.,
15.12.2023 г. – 29.12.2023 г., 2.1.2024 г. – 3.1.2024 г., 5.2.2024 г. – 9.4.2024 г. ищецът е ползвал
платен годишен отпуск. Оспорва претенцията за обезщетение поради прекратяване на
трудовото правоотношение без предизвестие с твърдението, че трудовият договор е
прекратен по взаимно съгласие. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128,
ал. 1, т. 2 КТ, чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 150 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и чл.
86 ЗЗД.
3
Безспорно е по делото, че между страните е съществувало трудово правоотношение,
възникнало по силата на трудов договор № 17/12.07.2022 г., по който ищецът заемал
длъжността „бояджия превозни средства“ при 8-часов работен ден и основно трудово
възнаграждение в размер на 1 200 лв., както и че с допълнително споразумение №
10/15.07.2022 г., работното място на ищеца е променено – в гр. Нойвид, Германия, за
периода от 16.07.2022 г. до 31.12.2022 г., с основно трудово възнаграждение от 16 евро на
час. Представено е и допълнително споразумение № 6/15.07.22 г., с което мястото на работа
по трудовия договор е изменено от гр. София в гр. Нойвид за периода от 16.7.22 г. до
31.12.22 г. с основна заплата в размер на 5476.32 лв.
С допълнително споразумение № 89 от 26.10.23 г. мястото на работа отново е променено в
гр. София с основно възнаграждение 1200 лв.
По отношение на представените допълнително споразумение № 90 от 31.10.23 г. за
изменение на трудовия договор от месторабота в София на месторабота в Германия с
основна заплата 4694.40 лв. считано от 1.11.23 г., и молби от 30.12.22 г., 31.1.23 г., 28.4.23
г.,31.5.23 г.,30.6.23 г., 31.7.23 г., 14.12.23 г., 29.12.23 г.,2.2.24 г.,7.2.24 г.,29.3.24 г., за ползване
на неплатен отпуск в периодите 3.1.23 г.-28.2.23 г.,2.5.23-31.8-23 г., 15.12.23 г.-29.12.23
г.,2.1.24-3.1.24 г.,5.2.24 г.-29.2.24 г.,1.4.24 г.-9.4.24 г., е открито производство по оспорване на
авторството им, което оспорване е основателно предвид заключението на съдебно-
почерковата експертиза, че подписите върху тях за работник/служител не са положени от Б.
Л.. Като неистински, тези документи се изключват от доказателствата по делото – чл. 194
ГПК.
Представена е молба от 10.4.24 г. от ищеца за прекратяване на трудовия договор на
основание чл. 325 КТ считано от 12.4.24 г. Работодателят издал заповед № 62/11.4.24 г. за
прекратяване на трудовия договор считано от 12.4.24 г. по взаимно съгласие, връчена на
ищеца на 11.4.24 г.
В писмо от Дирекция Инспекция по труда гр. София във връзка с извършена проверка по
сигнал на ищеца е отразено, че въз основа на представените документи - отчетни форми за
явяване на работа на служителите в Германия, е установено, че работното време е било 8
часа на ден и няма данни за полаган 10 часов труд на ден.
Според събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Маринов, служител на
ответника от три години, служителите на фирмата работят само в Германия, в България
фирмата няма сервиз и при прибиране в България са в неплатен отпуск и не получават
заплата. След това се подписва договор за следващото командироване в чужбина. Работното
време в Германия се спазва стриктно и не се полага труд извън установеното работно
време.
От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че разликата във
възнагражденията за втората командировка съгласно споразумение № 10 и споразумение №
90 е 2606.40 лв. На вещото лице са били представени документи от Германия - присъствени
форми, ведомости и платежни нареждания за изплатени възнаграждения за периода на
втората командировка 1.11.23 г.-10.2.24 г., от които е установено, че на ищеца е изплатено
4
нетно възнаграждение в размер на 7416.68 лв., съответно в брутен размер – 10326.78 лв.
Разликата между възнаграждението, което ищецът претендира за този период на база
споразумение № 10, и това което е получил, е 688.45 лв. Мораторната лихва върху тази сума
за периода 26.12.23 г.-27.12.24 г. е 88.29 лв. При извършената проверка не са установени
данни за положен извънреден труд. Относно платения годишен отпуск по счетоводни данни
за периода 12.7.22 г.-12.4.24 г. ищецът е ползвал 30 дни платен годишен отпуск въз основа на
подадени молби и издадени заповеди. Всички отпуски са начислени и платени на ищеца.
Обезщетението за 23 дни неизползван отпуск би възлизало на 1111.50 лв. Относно
неплатения отпуск, при проверка в счетоводството на дружеството са установени отчетни
форми за явяване/неявяване на работа за 23 и 24 година, според които за претендирание дати
на неплатен отпуск ищецът не е бил на работа. В издадени фактури към клиенти с
приложени към тях протоколи с имена на работници изпълнили поръчката, ищецът не
фигурира и няма данни да е полагал труд на датите, в които се е водил неплатен отпуск.
Дължимото за 143 дни възнаграждение и 8114.29 лв.
При така установените факти, се налагат следните правни изводи:
При наличието на трудово правоотношение насрещната престация на работодателя за
предоставената му и използвана работна сила е задължението му да заплаща в установените
срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение. При предявен
иск по чл. 128 от КТ в тежест на работника/служителя е да докаже, че е бил през исковия
период в трудово правоотношение с работодателя и е било уговорено претендираното
неизплатено трудово възнаграждение. От друга страна, доколкото неизплащането на
възнаграждението е отрицателен факт, в тежест на работодателя е да ангажира
доказателства, че е платил.
Установи се възникването и съществуването на трудово правоотношение между страните
през исковия период, прекратено считано от 12.4.24 г. по взаимно съгласие на страните
постигнато с подаване на писменото предложение от ищеца и приемането му от ответника
работодател с издаване и връчване на заповедта за прекратяване на това основание.
Трудовото правоотношеине е било надлежно изменено с допълнителни споразумения № 6 и
10 за командироване на ищец в Германия за периода през 2022 г., съгласно изискванията на
Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в
рамките на предоставяне на услуги, такова командирове да става въз основа на
споразумение съдържащо данни за място и характер на работа, място на изпълнение,
възнаграждение и др. По отношение на процесния период от 1.11.23 г. до 10.2.24 г. не се
установи двустранно подписано споразумение между страните за изменение на трудовия
договор и командироване за работа в чужбина. Липсата му не се отразява на съществуването
на трудовото правоотношение и режима на комадироване, но предвид липсата на други
уговорки постигнати от страните, следва да се приеме, че командироването е извършено
относно трудовото възнаграждение съгласно условията в предходното подписано между тях
споразумение. Видно от заключението на вещото лице, на база предходното споразумение и
реално получените от ищеца възнаграждения по време на втората командировка, му се
дължат още 688.45 лв., за които искът по чл. 128 КТ следва да се уважи ведно със законната
5
лихва от подаването на исковата молба до изплащането й.
Уговореният в трудовия договор падеж за плащане на трудовите възнаграждения е 25-то
число на следващия месец, на база който вещото лице е изчислило, че лихвата за забава
върху сумата от 688.45 лв. за периода от 26.12.23 г. до 27.12.24 г. е 88.29 лв., за която сума
акцесорната претенция следва да се уважи.
По исковете с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за неплатено трудово възнаграждение за 143
дни и по чл. 86 ЗЗД.
Основният спорен въпрос е престирал ли е ищецът труд през исковия период по този иск,
тъй като правото на работника/служителя на трудово възнаграждение призтича от
действителното полагане на труд, освен когато по обективни причини и не по негова вина
той не е могъл да престира работната си сила /болничен, недопускане от работодателя,
престой и др./.
Съгласно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. В нормата на чл. 8, ал. 1 КТ е регламентирано, че
трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно, съобразно изискванията на
законите. С разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ е въведена оборимата презумпция, че
добросъвестността при изпълнението на трудовите задължения се предполага до доказване
на противното. Т.е. страната, която се позовава на недобросъвестно изпълнение на трудовите
задължения на насрещната страна по правоотношението, следва да докаже това и съответно
да обори тази презумпция.
Трудовото правоотношение е такова с продължително изпълнение и е достатъчно
работникът/служителят да установи възникването му и встъпването си на работа, с което е
започнало изпълнението му. В доказателствена тежест на работодателя е да проведе пълно
доказване относно обстоятелството, че служителят не е престирал работната си сила.
В тази насока по делото са събрани гласни доказателства и заключение на ССчЕ, от които се
установява, че през процесните периоди ищецът не е полагал труд при ответника. При липса
на престация, не е възникнало и насрещно задължение за трудово възнаграждение. Искът за
заплащане на сумата от 7793.50 лв. подлежи на отхвърляне, както и акцесорната претенция
за лихви за забава в размер на 620.69 лв.
По исковете с правно основание чл. 262 КТ и чл. 86 ЗЗД:
Според легалната дефиниция, дадена в чл. 143, ал. 1 от КТ, в понятието „извънреден труд“ се
включва трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без
противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или
служителя, извън установеното за него работно време. Според чл. 262 КТ, за извънредния
труд се дължи възнаграждение според уговореното, а ако липсва уговорка прилагат се
минималните установени в закона размери. Следователно, за да възникне парично вземане
за извънреден труд за работника или служителя, необходимо е да са налице следните
материалноправни предпоставки: работодателят да е възложил изпълнение на трудовите
задължение на работника или служителя извън уговореното работно време или той
мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установено по трудовото
правоотношение работно време, и работникът/служителят ефективно да е престирал своята
6
работна сила извън установеното в трудовия договор работно време. Тежестта за доказване
на тези факти е на работника или служителя.
В случая по делото не се събраха никакви доказателства за положен от ищеца труд извън
установеното работно време - нито е имало разпореждане на работодателя в тази насока,
нито се установи от ищеца да е работил по време на почивни дни или над установените 8
часа дневно, с което работодателят да се е съгласил. Напротив, събраха се доказателства, че
установеното работно време е било спазвано от работниците и работодателя в Германия.
След като ищецът не е положил извънреден труд, не му се дължи възнаграждение на това
основание. Искът следва да се отхвърли в цялост заедно с акцесорната претенция за лихва.
Относно иска по чл. 221, ал.1 КТ:
Съгласно чл. 221, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
327, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 3а КТ, се дължи от работодателя обезщетение в размер на брутното
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.
Доколкото процесното трудово правоотношение не е прекратено на едно от посочените
основания, ищецът няма право на претендираното обезщетение, исковете за което и за
лихвата върху него следва да се отхвърлят като неоснователни.
По иска с правно основание 224, ал. 1 КТ:
Съгласно чл. 224 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или
служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск,
което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово
възнаграждение за последния календарен месец, в който работникът или служителят е
отработил най – малко десет работни дни. Т.е., при прекратяване на трудовото
правоотношение, правото на работника/служителя да ползва отпуск се трансформира в
право да получи парично обезщетение. По делото се установи, че трудовият договор между
страните е прекратен, към който момент ищецът е използвал полагащия му се платен
годишен отпуск и е получил възнаграждение за него. Искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
Съгласно чл. 78, ал.6 ГПК, ответникът дължи разноски за държавна такса в размер на 50 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 242 от ГПК, когато присъжда издръжка, възнаграждение и
обезщетения за работа, съдът служебно постановява предварително изпълнение. На това
основание следва да се допусне предварително изпълнение относно присъденото трудово
възнаграждение в размер на 688.45 лв.
Относно разноските:
Адвокатът на ищеца претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно
оказаната правна помощ. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за
правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, като не е
необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се
7
определя от съда. В случая обаче по делото е представено единствено пълномощно от ищеца
в полза на адвокат П. за подаване на искова молба и водене на дело срещу ответника. По
делото не е представен договор за правна защита и съдействие с посочени по-горе
реквизити, нито те се съдържат в пълномощното. Следователно по делото не е установено,
че правната защита е осъществена в хипотезата на чл. 38 ЗА, поради което липсва основание
за присъждане на възнаграждение по този ред.
Относно разноските на ответника, на които има право предвид отхвърлянето на искове, той
претендира разноски за адвокатска защита, но не доказа да е направил такива, тъй като в
приложения по делото договор за правна защита и съдействие е предвидено уговореното
възнагжраждение да се плати по банков път, но няма доказателства за реалното му плащане,
т.е. за това разноските действително да са направени. Пради това татива не подлежат на
присъждане.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И. П. С.“ ООД, ЕИК *********, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ............, ДА ЗАПЛАТИ на Б. К. Л., ЕГН **********, на основание чл.
128, т.2 КТ и чл. 86 ЗЗД, сумата от 688.45 лв. неплатена част от възнаграждение за периода
1.11.2023 г. – 10.2.2024 г., ведно със законната лихва от 27.12.2024 г. до окончателното й
изплащане, и сумата от 88.29 лв. лихва за забава за периода от 26.12.23 г. до 27.12.24 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над 688.45 лв. до предявените 2 606.40 лв. и иска
за лихва за разликата над 88.29 лв. до предявените 331.29 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Б. К. Л., ЕГН **********, срещу „И. П. С.“ ООД, ЕИК
*********, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. София, ............, искове по
чл.128, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 262, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 150 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 224, ал. 1
КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумите: 7793.50 лв. трудово възнаграждение за периодите
3.1.2023 г. – 31.1.2023 г., 1.2.2023 г. – 13.2.2023 г., 8.2.2024 г. – 29.2.2024 г., 14.2.2023 г. –
28.2.2023 г., 2.5.2023 г. – 31.5.2023 г., 1.6.2023 г. – 30.6.2023 г., 3.7.2023 г. – 31.7.2023 г. и
1.8.2023 г. – 31.8.2023 г.; 9221.95 лв. възнаграждение за положен извънреден труд в
периодите 16.07.2022 г.-31.12.2022 г. и 1.11.2023 г. – 10.2.2024 г.; 1254.50 лв. обезщетение за
неизползвани 23 дни платен годишен отпуск и 1200 лв. обезщетение за неспазено
предизвестие, както и на лихви за забава: 620.69 лв. за периода 1.6.2024 г. – 27.12.2024 г.
върху трудовите възнаграждения; 2 151.36 лв. за периода 26.8.2022 г. – 27.12.2024 г. върху
възнагражденията за извънреден труд; 99.91 лв. за периода 1.6.2024 г. – 27.12.2024 г. върху
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е 95.57 лв. за периода 1.6.2024 г. –
27.12.2024 г. върху обезщетението за неспацено предизвестие.
ОСЪЖДА „И. П. С.“ ООД, ЕИК *********, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ............, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на съда
сумата 50.00 лв. държавна такса.
8
ДОПУСКА ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението в частта относно присъденото
възнаграждение в размер на 688.45 лв., ведно със законната лихва от 27.12.2024 г. до
окончателното му изплащане.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
На основание чл. 194, ал. 3 ГПК, след влизане в сила на решението, заверен препис от
решението и оспорените документи да се изпратят на СРП.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9