Решение по дело №16385/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263365
Дата: 25 май 2021 г. (в сила от 25 май 2021 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20191100516385
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 декември 2019 г.

Съдържание на акта

                                   

                                           

                                           Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

                                           гр.София, 25.05.2021 г.

 

                              В    И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:                                                                         

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ                                                                                                               

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                             Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16385 по описа за 2019  год., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

           Със съдебно решение № 121392 от 22.05.2019 г., постановено по гр.дело № 65491/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.П.Б., ЕГН ********** ***-ЕАД, ЕИК ******, сумата от 105,54 лв., представляваща стойност на неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“ ******, с аб.№ 318658, за периода от 23.02.2015 г. до 30.04.2017 г.; сумата от 19,79 лв., представляваща стойност на цена за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.02.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 22,85 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 13.02.2018 г, като е отхвърлен иска за стойност на неплатена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 105,54 лв. до пълния предявен размер от 160,64 лв., или за размера от 55,10 лв., и за периода от 01.05.2014 г. до 22.02.2015 г.; иска за стойност на услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г.,  както и иска за обезщетение за забава върху задължението за стойност на цена за услуга дялово разпределение в размер на 3,85 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 13.02.2018 г. С решението на съда е признато за установено по предявените от „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К.П.Б., ЕГН ********** дължи на  „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, сумата от 105,54 лв., представляваща стойност на неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.София, ж.к.“ ******, с аб. № 318658, за периода от 23.02.2015 г. до 30.04.2017 г.; сумата от 19,79 лв., представляваща стойност на цена за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.02.2018 г. до окончателното плащане, както и сумата от 22,85 лв., представляваща обезщетение за забава върху задължението за стойност на неплатена топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 13.02.2018 г, като е отхвърлен иска за стойност на неплатена топлинна енергия за разликата над уважения размер от 105,54 лв. до пълния предявен размер от 160,64 лв., или за размера от 55,10 лв., и за периода от 01.05.2014 г. до 22.02.2015 г.; иска за стойност на цена за услуга дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., както и иска за обезщетение за забава върху задължението за стойност на цена за услуга дялово разпределение в размер на 3,85 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 13.02.2018 г. С решението на съда е осъден И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 23,24 лв., представляваща разноски по ч. гр. дело № 12590/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 193,70 лв., представляваща разноски в исковото производство. С решението на съда е осъдена К.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 23,24 лв., представляваща разноски по ч. гр. дело № 12590/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 193,70 лв., представляваща разноски в исковото производство. С решението на съда е осъдена „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 185,96 лв., представляваща разноски по ч. гр. дело № 12590/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 216,95 лв., представляваща разноски в исковото производство. С решението на съда е осъдена „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на К.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 185,96 лв., представляваща разноски по ч. гр. дело № 12590/2018 г. по описа на СРС, 79 състав, както и сумата от 216,95 лв., представляваща разноски в исковото производство.

           В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 79 състав  е обжалвано и от двете страни по делото.

           Въззивникът- ищец „Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.И.М.обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените от него установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане решението да бъде отменено в тази част и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени изцяло така предявените искове.Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на  материалноправните разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по  делото и юрисконсултско възнаграждение.

           Въззиваемите страни – ответници И.П.Б. и К.П.Б., чрез пълномощниците си адв.П.Х.и адв.Р.М. оспорват жалбата, като неоснователна по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, в обжалваната от ищеца част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

            Ответниците И.П.Б. и К.П.Б., чрез пълномощниците си адв.П.Х.и адв.Р.М. са подали въззивна жалба, с която молят съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, по съображения изложени в жалбата. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на  материалноправните и процесуалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендират присъждане на направени разноски по делото.

            Въззиваемата страна –ищец „Т.С.“-ЕАД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба от ответниците по делото- И.П.Б. и К.П.Б..

            Третото лице-помагач „Т.С.”-ЕООД, гр.София, не взема становище по жалбите.   

             СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

            Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.                        

            Разгледани по същество въззивните жалби са  НЕОСНОВАТЕЛНИ.

              Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

            Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

            Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

            Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. В обжалваното съдебно решение са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Обжалваното съдебно решение е обосновано. Доводите изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:          

           Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. преди изм. ДВ бр.54/12г./, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В случая, противно на изложеното във въззивната жалба, с оглед събраните по делото доказателства, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответниците са потребители на топлинна енергия за топлоснабдявания имот за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. В случая, не е имало оспорване от страна на ответниците на обстоятелството, че с договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 9, том ІІ, рег.№ 2467, нот.дело № 182/ 2015 год., че на 03.09.2015 год., И.П.Б. и К.П.Б. са дарили на синовете си П.И.Б. и А.И.Б., при равни квоти следния свой собствен недвижим имот, придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност: апартамент № 63, находящ се в гр.София, ж.к. „******, вх.Г./ а именно процесния топлоснабдяван недвижим имот/. Установява се от същия нот.акт за дарение на недвижим имот, че дарителите И.П.Б. и К.П.Б. са запазили пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно, правото на ползване върху дарявания недвижим имот. Съдът приема, че това вещно право на ползване дава изключително право на титуляра да владее и ползва имота, и юридически лишава от същите правомощия собственика, като съгласно чл.57 от ЗС ползувателят е длъжен да плаща и разноските, свързани с ползуването, поради което настоящият въззивен състав намира, че при учредено вещно право на ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби следва да е единствено титулярът на правото на ползване. Според настоящия въззивен състав след учредяването на вещно право на ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираните разпоредби е единствено титулярът на правото на ползване. Това следва, както от изричното разглеждане в ЗЕ хипотезата на учредено вещно право на ползване и нарочно определяне на титуляра на същото като потребител на доставяната в имота топлинна енергия, така и от общата уредба на задълженията на титуляра на вещното право на ползване по чл.57 ЗС. Съгласно последната разпоредба, ползувателят на имота е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването му. Той дължи и заплащането на данъци и такси за имота, както и да застрахова имота за своя сметка в полза на собственика – ал. 4 на чл. 57 ЗС. От тези норми е ясно, че законът предвижда ползувателят да понесе цялата тежест във връзка с ползването на имота, тъй като това вещно право му дава изключително право да владее и ползва имота, като юридически лишава от същите правомощия собственика, който остава притежател само на т. нар. гола собственост, поради което не е юридически оправдано в тази хипотеза той да бъде потребител на топлинна енергия. В конкретния случай върху процесния недвижим имот е учредено пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване в полза на  ответниците по делото. По делото няма данни за прекратяване на така учреденото вещно право на ползване по силата на предвидените в закона прекратителни основания. Ето защо ответниците, а не собствениците на процесния недвижим имот, са потребители на топлинна енергия за топлоснабдявания имот за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. От друга страна, с оглед събраните по делото доказателства съдът приема, че преди 03.09.2015 год./ датата на сключване на договора за дарение на процесния недвижим имот/, ответниците са били собственици на процесния недвижим имот и като такива също са имали качество на потребители за топлоснабдявания имот за една част от исковия период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по облигационното отношение с ищеца. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т.е по силата на закона /чл.150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните са възникнали договорни правоотношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди, със съдържание по общите условия, като отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007г./.

          По делото е доказан и размерът на реално потребеното от ответниците количество топлоенергия за процесния период.

          В случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява, че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота на ответниците през процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван недвижим имот и след приспадане на технологичните разходи за сметка на ищеца. Следователно установено е по несъмнен и категоричен начин потребената от ответниците топлоенергия в определено количество и стойности за исковия период.

          В настоящия случай страните по делото не са оспорили заключението на СТЕ по предвидения за това ред - чл.200, ал.3, изр.2 от ГПК, нито са ангажирали други допустими доказателствени средства, които да го опровергават, поради което и предвид необходимостта от специални знания за които е назначено вещото лице-топлотехник, настоящата въззивна инстанция възприема изцяло заключението на СТЕ и установеното с нея изчисляване на припадащия се дял на ответниците от ТЕ.

При установените количества ТЕ, доставени в процесната сграда - етажна собственост, в която се намира имота на ответниците и заключението на СТЕ, че дяловото разпределение е правилно извършено, ищецът е доказал количеството на доставената на ответника ТЕ, стойността на която се определя съобразно установените от ДКЕВР цени.     

          На следващо място, в настоящия случай, предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, в частта в която са отхвърлени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД  и чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение, в тази му част е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК.     

         При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а обжалваното с тях решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

          С оглед изхода на спора, нито на въззивника- ищец, нито на въззивниците - ответници се следват разноски за настоящата въззивна инстанция, във връзка с подадените от тях въззивни жалби. От друга страна, с оглед изхода на спора по подадената от ищеца въззивна жалба и на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивника- ищец, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ответник И.П.Б. сумата от 300 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция за изготвяне на отговор по подадената от ищеца въззивна жалба и процесуално представителство по делото, съгласно договор за правна защита и съдействие от 03.07.2019 год. На основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК въззивника- ищец, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна-ответник К.П.Б. сумата от 300 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция за изготвяне на отговор по подадената от ищеца въззивна жалба и процесуално представителство по делото, съгласно договор за правна защита и съдействие от 03.07.2019 год. Направеното от въззивника- ищец, чрез неговия процесуален представител в писмена молба от 25.02.2021 г. възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното от всеки един от двамата ответници адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на подадената от ищеца въззивна жалба и за процесуално представителство по делото във връзка с тази жалба не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Уговореното и заплатено от всеки един от двамата ответници адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на подадената от ищеца въззивна жалба и за процесуално представителство във връзка с тази жалба не надвишава минимално предвидения размер, съобразно разпоредбата на чл.7,ал.2,т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въпросът за приложението на чл.78, ал.5 ГПК възниква при възнаграждения, надхвърлящи минималния размер на адвокатските възнаграждения по цитираната наредба, какъвто не е разглежданият случай.

          Водим от горното, съдът

 

                                                     Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 121392 от 22.05.2019 г., постановено по гр.дело № 65491/2018 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 79 състав.

          ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на И.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.

          ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.П.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 300 лв. /триста лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.

          РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал. 3 ГПК.

       РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.С.”-ЕООД, гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.”- ЕАД, гр.София.

 

                                               

                                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                             2.