РЕШЕНИЕ
№ 894 гр. Пловдив 18.04.2019 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, І отделение, ХХV състав в
публично заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година
в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : М. ЗЛАТАНОВА
при секретаря ДОБРИНКА ТРЪНГАЛОВА, като разгледа докладваното от Председателя адм. дело № 379 по описа за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда чл. 268 от ДОПК.
Обжалвано е Решение № 24 от 16.01.2019 г. на Директора на
ТД на НАП – Пловдив в частта, с която е оставена без уважение жалба вх. №
РД-16-7/02.01.2019 г. по регистъра на ТД на НАП Пловдив срещу разпореждане с
изх. № С 180016-137-0012775/18.12.2018 г. на публичен изпълнител, с което е
разпореден отказ за погасяване по давност на посочените в решението публични
задължения.
Жалбоподателят Р.П.Т., ЕГН **********,
адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис 10, чрез пълномощника му адвокат М.Т., моли
да се отмени решението в обжалваната част и да се постанови акт по същество, с
който да се приеме, че задълженията са погасени по давност. Излага доводи за
неправилност и незаконосъобразност на административният акт. Оспорва да е бил надлежно уведомен за разпорежданията
за присъединяване на вземанията. Твърди, че давността е изтекла към момента на
налагане на обезпечителната мярка с постановление №
С180016-022-0087801/14.11.2018 г. Моли за отмяна на Решение № 24/16.01.2019 г.
г. на Директора на ТД на НАП-Пловдив, както и на Разпореждане с изх. № С180016-137-0012775/18.12.2018
г. относно отказа да се погасят по давност задължения по декларации от
30.04.2010г., от 08.09.2011г. и от 02.05.2011г., както и глоба,наложенас фиш от
01.09.2016г. Прави възражение за
прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение.
Директорът на ТД на НАП, Пловдив, чрез
процесуалния си представител юрисконсулт Ш. е на становище, че жалбата е
неоснователна Поддържа изцяло фактическите констатации и правните изводи, съдържащи
се в оспореното решение и моли Съда да остави жалбата без уважение, като се
присъди съответното юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък.
Съдът, като разгледа становищата и
възраженията на страните по делото, намери за установено следното:
За
допустимостта :
Решението е обжалвано в предвидения за това 7-дневен срок,
поради което жалбата е ДОПУСТИМА.
Разгледана по
същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
От събраните
по делото доказателства се установява, че срещу Р.Т. е образувано изпълнително
дело № 598/2015г. по описа на ТД на НАП-Пловдив. Изпратено е Съобщение за
доброволно изпълнение на основание чл.221 от ДОПК с изх. № 000598/2015/000001
от 21.01.2015 г., видно от което е,че предмет на изпълнителното производство са
и задълженията по спорните три декларации от 30.04.2010г., 08.09.2011г. и 02.05.2011г.
Съобщението е
получено лично от Т. на 29.01.2015 г., съгласно представената обратна разписка.
(л.92).
Другото спорно
задължение, видно от преписката е присъединено с Разпореждане за присъединяване
с изх. № С170016-105-0045954 от 16.03.2017 г. за присъединяване в
изпълнителното производство на задължения за глоба по фиш № М3097 от 01.09.2016
г. в размер общо на 20,00 лв.
Доказателства
за съобщаване на разпореждането по преписката няма.
Последвало е
издаване на Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. №
С180026-022-0087801 от 14.11.2018 г.
Жалбоподателят
е подал възражение на 04.12.2018 г. с искане да бъдат отписани 26 броя задължения,
поради погасяването им по давност, включително и спорните задължения.
С Разпореждане
с изх. № С180016-137-0012775/18.12.2018 г. е разпореден отказ за погасяване по
давност на данъчните задължения.
За да остави
без уважение жалбата в оспорваната част, директорът на ТД на НАП е приел,че
задълженията по трите декларации - Декларация - образец 6 за Фонд ДОО,
Фонд ДЗПО и НЗОК с № 160020916183178/30.04.2010 г., Данъчни декларации по ЗДФФЛ
с № **********/08.09.2011 г. и с № **********/02.05.2011г. и по фиша от 01.09.2016г. не
са погасени по давност. По отношение на декларациите е мотивирано,че давността е
била прекъсната с получаване на съобщението за доброволно изпълнение,а относно
фиша – с изпращането на преписката от взискател към НАП.
Решението е
правилно по отношение на задълженията по декларации и неправилно по отношение
на глобата с фиш.
Правилно
е прието, че общата 5-годишна давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК, започва да
тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се
плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
Давността
за публичните задължения, възникнали след 01.01.2006 г. се подчинява на общите
разпоредби на чл. 171 – чл. 172 от ДОПК и давностният срок за тях започва да
тече от първи януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се
плати публичното задължение .
Давността
по отношение на вноските за ДОО, и за ДЗПО
е предмет на изричната уредба на чл. 115 от КСО. В приложимата редакция към
относим за част от спора момент /до изменението с ДВ бр.109 от 2008г, в сила от
01.01.2009 г./ текстът на чл. 115, ал.1 от КСО съдържаше правилото, че
"Вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани
осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети
пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок.
С изтичане на десетгодишен давностен срок се погасяват всички останали
вземания, независимо от прекъсването на давността". Т.е. не беше уреден
начален момент от който започва да тече този давностен срок.
Според
съдебната практика по идентични казуси и в този случай доколкото се касае за
публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т.1 от ДОПК/, текстът следва да се
тълкува във вр. с чл. 171, ал.1 от ДОПК и давността започва да тече считано от
1 януари на годината, следваща година през която е следвало да се плати публичното
задължение.
Съгласно
редакциите след изменението с ДВ бр.109 от 2008г., в сила от 01.01.2009 г./
Вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани
осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети
пенсии и лихвите върху тях се погасяват с изтичане на петгодишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнася. С
изтичане на десетгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, за която се отнасят, се погасяват всички вземания,
независимо от прекъсването на давността.
В ал.8
на чл. 6 КСО в приложимата редакция е предвидено, че окончателният размер на
месечния осигурителен доход за лицата по ал.7 се определя за периода, през
който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на
доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ, и не
може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от
максималния месечен осигурителен доход; окончателната осигурителна вноска се
дължи върху годишния осигурителен доход, определен като разлика между
декларирания доход и сбора от доходите, върху които са внасяни авансово
осигурителни вноски. Тоест, задължението за задължителни осигурителни вноски не
е месечно задължение, а е годишно задължение, което се внася авансово по
посочения ред и съответно – размери.
Правилни са изводите
на административния орган, че относно задължението за заплащане на осигурителни
вноски, ведно с лихви за Фонд ДОО /общо в размер на 227,82 лв./ и НЗОК /общо в
размер на 60,18 лв., срокът за доброволно плащане на задълженията е бил
30.04.2010 г., съответно те стават изискуеми през 2010 г. и общата 5-годишна
давност по чл. 171, ал. 1 от ДОПК за събиране на тези задължения започва да
тече от 01.01.2011 г. и изтича на 01.01.2016 г.
По отношение на
задължението за Лихви за ДЗПО /общо в размер на 23,93 лв. към 18.12.2018 г./,
установени с Данъчна декларация - Образец 6 за Фонд ДЗПО с №
160020916183178/30.04.2010 г., за период 04.05.2010г. - 25.09.2013 г. общата
5-годишна давност е започнала да тече 01.01.2011 г. и би следвало да изтече на
01.01.2016 г.
Всъщност по делото не
се спори относно наличието на самите задължения /главници и лихви, респ. само
лихви за забава/, които главници са декларирани в посочените размери от самия
жалбоподател в съответните Декларации обр.6, респ. ГДД /приложени по делото/,
тяхната принципна изискуемост и липсата на плащането на част от тях от страна
задълженото лице, респ. закъснялото разчитане с бюджета на останалите такива,
т.е. в този смисъл и период на олихвяване, като спорът се концентрира върху
това дали е изтекъл по отношение на всички тях срокът по чл. 171, ал.1 от ДОПК
към датата на предприетите обезпечителни мерки, включително и по въпросът
подлежат ли по принцип на обезпечаване публични вземания, по отношение на които
е изтекла предвидената в закона давност.
По отношение на
акцесорните задължение на закъснителни лихви, то следва да се посочи, че за
погасяването на вземането за забавено плащане на вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ, ЗО
също важат разпоредбите на чл. 171, ал.1 от ДОПК, и същите следвайки съдбата на
главното вземане, поради еднаквия давностен срок, а и предвид разпоредбата на
чл. 113 от ЗЗД също ще се считат за погасени по давност на датата, на която се
считат за такива главниците върху които са начислявани.
Правилни са и изводите
на решаващия орган, че не са погасени по давност задълженията за Данък върху
доходите на физическите лица, установен с данъчна декларация по ЗДФФЛ с №
**********/08.09.2011 г. на НАП Пловдив за период 01.01.2009 г. - 31.12.2009 г.
и задълженията за ДДФЛ, установени с данъчна декларация по ЗДФФЛ с №
**********/02.05.2011 г. на НАП Пловдив за период 01.01.2010 г. - 31.12.2010 г.
Съгласно чл. 53 от ЗДДФЛ (в приложимата редакция), годишната данъчна декларация се подава до 30
април на годината, следваща годината на придобиване на дохода., следваща
годината на придобиване на дохода, като данъкът се дължи в срока за подаване на
декларацията - до 30 април на годината, следваща годината, в която е получен
доходът. В конкретния случай данъкът се
дължи до 30.04.2010 г., съответно до 30.04.2011 г.
На основание чл. 171
от ДОПК по отношение на задълженията, установени с данъчна декларация по ЗДФФЛ
с № **********/08.09.2011 г. на НАП Пловдив за периода 01.01.2009 г. -
31.12.2009 г. общата 5-годишна давност за принудителното им събиране
започва да тече
съответно от 01.01.2011 г. и би изтекла на 01.01.2016 г.
По отношение на
задълженията, установени с данъчна декларация по ЗДФФЛ с установен с данъчна
декларация по ЗДФФЛ с № **********/02.05.2011 г. на НАП Пловдив за период
01.01.2010 г. - 31.12.2010 г. общата 5-годишна давност за принудителното им
събиране започва да тече съответно от 01.01.2012 г. и би изтекла на 01.01.2017
г.
По отношение на всички
цитирани по горе задължения давността е била прекъсната с образуване на изпълнително
дело № 16150000598/2015г., като на длъжника е връчено Съобщение за доброволно
изпълнение с изх. № 000598/2015/000001/21.01.2015г., с което същият се
уведомява за образуване на делото за това посочените задължения. Действително, поканата за доброволно
изпълнение, не съставлява "действие по принудително изпълнение" на
установено публично вземане, но образуването на изпълнително производство
представлява, като от момента на уведомяване на длъжника за това на 29.01.2015г.
се е прекъснала и давността. От тогава
новият давностен срок не е изтекъл.
Поради това и жалбата
в тази част е неоснователна.
По отношение на
вземането за глоба, установена с фиш с № М3097/01.09.2016 г., издаден от
органите на ОД на МВР, жалбата е основателна.
Няма спор между
страните относно датата на влизане в сила на фиша - 08.09.2016 г.
Влизането
в сила на фиша е правопораждаща предпоставка за предприемане на действия във
връзка с правомощието на държавата по административнонаказателното
правоотношение да наложи на нарушителя изпълнението на определеното наказание.
Възможността за упражняване на това правомощие на държавата обаче е ограничена
във времето от установените в чл.82,ал.1 ЗАНН давностни срокове,в случая този
по б.“а“, предвид вида на наложеното
наказание. От тук, 2-годишният давностен срок по чл. 82, ал.1, б
"а" от ЗАНН изтича на 08.09.2018 г.
Прието е в оспорваното решение, че този срок бил прекъснат с изпращането
на преписката от взискател към НАП.
Това не е
вярно. Съгласно разпоредбата на чл.82,ал.2 от ЗАНН, давността се прекъсва с
всяко действие на надлежните органи, тоест, ставайки въпрос за
правомощието на държавата по изпълнение на наложеното наказание, това са
органите,които провеждат принудителното изпълнение, което действие е предприето
спрямо наказания. В случая,
соченото от ответната страна действие нито е предприето от надлежен орган, нито
е спрямо наказания. Първото такова действие, което се констатира по преписката
да е извършено е разпореждането за присъединяване по изп. дело № 598/2015 г. изх. №
С170016-105-0045954 от 16.03.2017г.
Но установи се,че това разпореждане не е било надлежно съобщено на
жалбоподателя. Върху известието за доставяне е отбелязано, че „пратката не е
потърсена от получателя“. В тази връзка
следва да се има предвид и т.14 на Тълкувателно Решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК. Според същото както при действието на
Закона за давността, така и при действието на ЗЗД, давността се прекъсва само
със започването на производство, в което
длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да
узнае това. Всички срокове за съхраняване на документи са съобразени със срока
на погасителната давност. Ако давността може да прекъсне без знанието на
длъжника, той е изложен на риска да унищожи или най-малкото да престане да
съхранява документите за плащане на дълга или за погасяването му по друг начин.
В същия смисъл е и константната съдебна практика на ВАС по приложението на чл.
172, ал.1, т.1 от ДОПК, съобразно която
за да породи правните последици на спиране на давността, заповедта за
образуване на ревизионното производство, следва да е редовно връчена на
ревизираното лице. Няма никаква логика да бъдат различно третирани институтите
на спиране на давността по чл. 172, ал.1, т.1 от ДОПК и прекъсване на давността
по чл. 172, ал.2 от ДОПК.
Отделно от това, към
момента на издаване на Постановление за налагане на обезпечителни мерки от 14.11.2018
г. за обезпечаване на вземането вкл. и по въпросния фиш, 2-годишната давност
вече е била изтекла,предвид липсата на прекъсване.
Ето защо в тази част жалбата е основателна и решението ще следва да се
отмени, като вместо това се постанови отмяна на разпореждането на публичния
изпълнител и връщане на преписката за ново произнасяне в тази част.
С оглед изхода на делото, в полза на ответната
администрация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение. Тъй като производството
по чл. 197 ДОПК е специално, различно от производството по обжалване на
ревизионните актове, разпоредбата на чл. 161 ДОПК е неприложима, включително и
по аргумент от тълкуване нормата на чл.144,ал.2 от ДОПК. Последната предвижда
прилагане на разпоредбите само на глава 17 от ДОПК в производствата по
обжалване, уредени и в други дялове на ДОПК, но не и прилагане на разпоредбите
на глава 19, където се намира разпоредбата на чл.161 ДОПК. На свой ред,нормата
на чл. 143, ал. 4 АПК отново е неприложима, тъй като тя регламентира хипотеза
при която, съдът е отхвърлил жалбата, но ответникът е ползвал адвокат. Според
Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълкувателно дело № 5/2009 г. на
Върховния административен съд, в случаите, в които съдът отхвърли оспорването,
страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато
административният орган е представляван от юрисконсулт в
съдебно-административното производство. Цитираното тълкувателно решение е
постановено след субсидиарно приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК
. Същата в приложимата редакция определя, че размерът на присъденото
възнаграждение за юрисконсулт, не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ,
който от своя страна препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ.
Съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, по
административни дела, възнаграждението за една инстанция е от 100 до 200 лева.
При конкретната фактическа и правна сложност на делото и предвид приключването
му в едно открито съдебно заседание, дължимият размер на възнаграждението е
100лв. По съразмерност следва дасе присъдят 70лв.
Разноски
от жалбоподателя не са претендирани.
Водим от
горното, Пловдивският административен съд, ХХV състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.П.Т.,
ЕГН: **********, с адрес ***, срещу Решение № 24 от 16.01.2019 г.
на Директора на ТД на НАП – Пловдив в частта, с която е оставена без уважение
жалбата на Р.П.Т. срещу Разпореждане изх. № С180016-137-0012775/18.12.2018 г. на
публичен изпълнител, по изпълнително дело № 16150000598/2015г. по описа на ТД
на НАП – Пловдив с което е отказано погасяване по давност на данъчни
задължения, установени с Декларация - образец 6 за Фонд ДОО, Фонд ДЗПО и НЗОК с
№ 160020916183178/30.04.2010 г., Данъчни декларации по ЗДФФЛ с №
**********/08.09.2011 г. и с № **********/02.05.2011 г.
ОТМЕНЯ Решение № 24 от
16.01.2019 г. на Директора на ТД на НАП – Пловдив в частта, с която е оставена
без уважение жалбата на Р.П.Т. срещу Разпореждане с изх. №
С180016-137-0012775/18.12.2018 г. на публичен изпълнител, в частта на отказа за
погасяване по давност на публично задължение-глоба с фиш с № М3097/01.09.2016
г. в размер на 20лв.
ОТМЕНЯ Разпореждане с изх. №
С180016-137-0012775/18.12.2018 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП Пловдив,
в частта, с която е отказано погасяване по давност на публично задължение- глоба
с фиш с № М3097/01.09.2016 г. в размер на 20лв.
ВРЪЩА преписката на
публичния изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, Дирекция „Събиране“, за произнасяне
по Възражение вх. №РД-16-7 от 02.01.2019 г., на Р.П.Т. по изпълнително дело №
16150000598/2015г. по описа на ТД на НАП – Пловдив, относно задължението глоба,
установена с фиш с № М3097/01.09.2016 г.
ОСЪЖДА Р.П.Т., ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на ТД на НАП –
Пловдив сумата от 70 лв. (седемдесет лева) юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :