Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260053/ 28.01.2021 година, гр.
Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд Първи граждански състав
На единадесети януари през две хиляди двадесет и първа
година
В публичното заседание в следния състав:
Председател : Мария Ангелова
Членове :
Съдебни заседатели:
Секретар Кристина Стоева
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия Мария Ангелова
Гражданско дело номер 694 по описа за 2020
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 79 ал.1, вр. чл.99 и сл. от ЗЗД, вр.
чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, вр.
чл.9 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл.240 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ - от „Кредитреформ България“ ЕООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „**************“ №
**, представляван от управителя Р. Х.В.; против К.К.С. с ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес ***; както и с адрес в гр. С. З., ул. „*****“ № **
бл.* вх.* ет.* ап.*; както и със съдебен адрес *** офис партер, адв. Н. И. И.
Ищецът твърди, че на 02.09.2016 г. между „4финанс" ЕООД, опериращо на
пазара на финансови услуги под търговската си марка „****", и ответника
бил сключен договор за кредит № **********, по реда на чл. 6 от ЗПФУР.
Договорът бил оформен съгласно разпоредбите на чл.3, във вр. с чл.2 от ЗЕДЕУУ.
Процедурата по сключването на договора за кредит била подробно описана в Общите
условия /ОУ/ на „4финанс" ЕООД и била в съответствие със ЗПФУР и приложимото
законодателство. Кредитополучателят подавал заявка за отпускане на кредит, след
регистрация в системата на „Вивус" на интернет страницата на кредитодателя
- www.vivus.bg. На посочената страница се предоставяли ОУ, които
кредитополучателят трябвало да приеме, както и Стандартен европейски формуляр с
цялата преддоговорна информация, с която трябвало да бъде запознат, спазвайки
изискванията на чл. 8 от ЗПФУР. След подаване на заявката, проект за договора
за кредит се предоставял на кредитополучателя на интернет страницата на
„Вивус". Кредитополучателят трябвало да подпише договора, ако го приеме,
като това се извършвало чрез натискане на бутона „Подпиши", с което се
считало, че се подписват всяка страница от договора и приложимите ОУ.С
подписването на договора, кредитополучателят потвърждавал, че е прочел и приема
условията на договора за кредит и бланката на Стандартния европейски формуляр,
че желае да сключи договора за кредит с кредитодателя и се съгласява,
последният да преведе сумата по кредита по описаната във формуляра за заявка
банкова сметка***. Съгласно т.2.2 от ОУ, кредитодателят давал право на
кредитополучателя да поиска допълнителна, незадължителна услуга за експресно
разглеждане на заявката за отпускане на кредит, като същата гарантирала
получаването на отговор до 20 минути от изпращането й.
В процесния случай, на 02.09.2016 г. страните сключили договор за кредит,
фигуриращ в системата на „Вивус" под № ********** и явяващ се 11-ти по ред
договор за кредит между тях. В заявката си ответникът заявил желание, да му
бъде отпусната сума в размер 1 000 лв., като заявил и ползването на
допълнителната, незадължителна услуга за експресно разглеждане на заявката.
Кредитът бил отпуснат за период от 30 дни, с падежна дата – 02.10.2016 г.
Съгласно заявката на ответника и условията по договора, сумата била отпусната
на името на кредитополучателя в „Изи пей" АД на същия ден – 02.09.2016 г.
Със сключването на договора, ответникът се задължил да върне на кредитодателя
сумата от общо 1 240 лв., от които главница от 1 000 лв., договорна
лихва от 33,69 лв. за периода на
ползване на кредита и такса за експресно разглеждане от 206,31 лв. С настъпване
на падежа по договора – 02.10.2016 г., кредитополучателят не погасил дължимите
суми и изпаднал в забава. Съгласно договора и т.13.2 от ОУ, от 03.10.2016 г.
кредитодателят започнал да начислява наказателна лихва, формирана от сбора на
основния лихвен процент – 10% към договорния лихвен %, или 40,99 % върху
неизплатената сума за периода на просрочието.
На 23.11.2018 г. „4финанс" ЕООД, в качеството си на цедент, сключил с
ищеца, като цесионер, договор за прехвърляне на вземания №
BGF-2018-033/23.11.2018 г., по силата на който цедентът прехвърлил на цесионера
вземанията по договор № ********** сума в общ размер от 2 364,80 лв., от
които:
- главница – 1 000 лв.,
- договорна лихва – 33,69 лв.;
- такса за експресно разглеждане – 206,31 лв.,
- наказателна лихва – 1 094,80 лв. за периода 03.10.2016 г. - 22.11.2018
г. /денят, предхождащ цесията/.
Посочените вземания
били подробно описани в Приложение № 1, което било неразделна част от договора
за прехвърляне на вземания. По силата на сключения договор за цесия, в чл. 26 и
Приложенията към него, цесионерът бил изрично упълномощен да уведомява длъжника
от името на цедента за прехвърлянето на задълженията му. Съгласно
предоставеното пълномощно и в изпълнение на условията на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД,
ищецът изпратил уведомление за цесията чрез препоръчана писмовна пратка,
посредством „Български пощи" ЕАД, която била върната с отметка
„непотърсено". Поради това, към исковата молба се прилагало уведомление за
извършената цесия. В изпълнение на договора за прехвърляне на вземания и чл.99
ал.4 от ЗЗД, „4финанс" ЕООД предоставило на ищеца потвърждение за
прехвърляне на вземания. От сключването на договора за цесия до момента
забавата на ответника продължавала. Така, ищецът имал ликвидно и изискуемо
вземане срещу ответника, въз основа на процесния договор, като с настоящата
искова молба се претендирала сума в общ размер на 2 301,11 лв., от която:
- главница – 1 000 лв.,
- такса за експресно разглеждане – 206,31 лв., и
- наказателна лихва – 1 094,80 лв. за периода 03.10.2016 г. - 22.11.2018
г.;
със законната
лихва върху главницата от подаване на исковата молба до окончателното й
изплащане. Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което
да осъди ответника, да му заплати търсеното и направените по делото разноски. Това
си искане той поддържа в допълнителни писмени становища по делото.
Ответникът представя отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК в
законоустановения едномесечен срок, като счита подадената искова молба за
недопустима и неоснователна, и оспорва претенциите изцяло по основание и
размер. Възразява, да е бил уведомен надлежно за извършената цесия, както и да
е налице валиден такъв договор между ищеца и „4финанс" ЕООД. Оспорва
съдържанието на представеното известие, като текстът му бил манипулиран и
добавен от издателя му едва след получаване на писмото от ответника. Оспорва
обстоятелството, да е получавал пощенска пратка от ищеца със съдържание
„уведомление за цесия" относно процесния договор за кредит, както и тази
пратка да се отнася именно до процесните договори. Съгласно чл.99 ал.4 от ЗЗД,
прехвърлянето на вземането имало действие спрямо длъжника от датата на
уведомлението до него, извършено именно от предишния кредитор- от цедента,
каквото в случая не било налице. Представеното известие за доставяне нямало
попълнена дата на приемане в пощенския клон и изходящо/ входящо пощенско
клеймо- и двете задължителни реквизити за действителност на известието за
доставка и достоверност на датата на изпращане. Предвид изложеното, искът бил
недопустим, т.к. ищецът не бил активно материално и процесуално легитимиран да
предяви иск за установяване дължимостта на вземане, произтичащо от договор за
цесия, за който ответникът не бил уведомен надлежно.
На следващо място, в „условията на евентуалност и/или алтернативност“ ответникът счита процесният договор за кредит за
изцяло нищожен, на основание чл.26 ал.2 от ЗЗД - поради липса на съгласие и/или
предвидена от закона форма. Оспорва, да е давал съгласие за сключване на този
договор, да е попълвал или подавал искания до ищеца с цел получаване на
потребителски кредит, както и да е бил в договорни отношения с ищцовото
дружество по отношение на този договор. Оспорва, да е кандидатствал за кредит,
посредством интернет страницата на ищцовото дружество www.vivus.bg и да е
създавал свой потребителски профил на нея. Оспорва, да е получавал съобщения от
ищцовото дружество, с които да е запознаван с условията на договора за онлайн
кредит, както и с каквато и да е преддоговорна информация. Оспорва, да е
изпращал искане за отпускане на кредит в размер от 1 000 лв. или да е натискал
бутони, с които да е потвърждавал, че е запознат и че приема ОУ на ищеца.
Ответникът не бил подписвал процесния договор, още по-малко с електронен
подпис, за да се счита, че валидно е изразил съгласие с условията му, че ги
приема и се обвързва по валидно облигационно правоотношение с ищеца. Между
страните по делото не били възникнали облигационни отношения.
На следващо място, в „условията на евентуалност и/или алтернативност“
ответникът счита, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен. Спрямо него приложим бил Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
в който липсвали институти като „такса за експресно разглеждане" и др.
подобни, за които ищецът претендирал част от процесните суми. В този смисъл
включването на надбавката печалба, надбавка, покриваща разноските, и добавката
в месечната вноска представлявало противоречие със закона до степен на
нищожност. Реално нямало допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на
добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19 ал.4 от ЗПК и неспазване на принципа, забраняващ неоснователното обогатяване - се
калкулирали допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна
лихва. Процесния договор за потребителски кредит бил в нарушение на чл.10 и
чл.11 от ЗПК, и по-конкретно на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.6, т.9а, т.11, т.20,
т.23 и 24 от ЗПК. Нито от текста на процесния договор, нито от инкорпорирания в
него погасителен план, ставало ясно, каква част от погасителната вноска
представлява главница, каква част - лихва, и каква част - такса за обслужване
на кредита. В тази връзка, ирелевантен бил фактът, че както лихвеният процент,
така и ГПР, са определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от
тази уговорка не можело да се извлече информацията за размера на включените в
месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и такса за обслужване на
кредита, която информация следвало да бъде дадена предварително на потребителя.
Предвид изложеното и съгласно чл.22 и чл.23 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит бил недействителен и по такъв договор лихви не се дължали. В такъв случай,
кредиторът можел да иска единствено връщане на реално предадената сума, но не
на предявеното договорно основание, а на основание - неоснователно обогатяване.
На следващо място, в „условията на евентуалност и/или алтернативност“
ответникът оспорва начисленият лихвен процент, който бил неправомерно завишен и
в противоречие с добрите нрави, предвид чл.9 от ЗЗД, като многократно
превишаващ размера на законната лихва, при което клаузата за него била нищожна,
по смисъла на чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, като това представлявало и злоупотреба с
право по смисъла на чл. 289 ТЗ. Оспорва се и начислената наказателна лихва,
като прекомерна и в противоречие с добрите нрави и принципа за добросъвестност.
На следващо място, в „условията на евентуалност и/или алтернативност“ ответникът
оспорва дължимостта на претендираната от ищцовото дружество „такса за експресно
разглеждане". В ЗПК липсвал такъв
институт, а и тази такса представлявала действие на управление по кредита, а
според чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. На
последно място, според ответника, не бил налице валиден договор за цесия, тъй
като в представения по делото рамков договор за цесия и приложенията към него,
липсвала уговорена насрещна престация, при което се налагал изводът, че между
страните не е постигнато съгласие по съществена клауза от договора. Така
цесията била недействителна и с нея не били прехвърлени права. Ответникът прави
и възражение за настъпила погасителна давност относно процесната сума. Настоява, че на 02.09.2016 г. е настъпил падежът на
плащането, при което към 02.09.2019 г. изтекла погасителната давност по
отношение на главницата. Отговора си на исковата молба ответникът поддържа в
депозирани по делото допълнителни писмени становища.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Като писмено доказателство по делото се представи и прие договор за кредит № **********/ 02.09.2016 г. със специални
условия за договора за кредит, сключен между ответника, като кредитополучател,
и „4финанс" ЕООД, като кредитодател. Уговорената сума по кредита е 1 000
лв., която ще се получи чрез Изипей, с лихвен процент от 40,99%, с ГПР 49,7%,
със срок на кредита от 30 дни, с посочени дата на получаване 02.09.2016 г. и
дата на връщане на сумата 02.10.2016 г., с такса за експресно разглеждане 206,31
лв., обща дължима сума от 1 240 лв. Сочат се място и дата на договаряне – С., 02.09.2016
г. Към договора са приложени ОУ, в сила от 19.02.2016 г., за които е посочено,
че кредитополучателят декларира, че ги е получил, съгласен е с тях и ги приема.
Изрично е посочено, че договорът е подписан електронно, в съответствие с
процедурата по ОУ. От посочената дата на получаване на сумата 02.09.2016 г. е и
разписка за извършено плащане № 2000000110113539/02.09.2016 г. за сумата от
1 000 лв. и такса от 4,84 лв., представляващи паричен превод към Изипей, с
наредител „4финанс" ЕООД и получател – ответникът в настоящото
производство. На същата дата сумата от 1 000 лв. е изплатена в брой на
ответника, за което е съставена разписка № 07000479911522/02.09.2016 г. от
„Изипей“ АД с превод № 01000479879890, с основание – ЕГН на ответника и № на
процесния договор, подписана от представител на дружеството и от ответника,
положил двете си имена и подпис.
Между „4финанс" ЕООД, като цедент, и ищецът, като цесионер, е сключен
договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-033/23.11.2018 г., от който по
делото се представи единствено извлечение – от първата и последната му
страници. Страните по този договор са подписали и приложение № 1 към него, в
което под № 3903 фигурира ответникът в настоящото производство като
кредитополучател по горепосочения договор, с падеж 02.10.2016 г., с общ размер
на прехвърленото задължение 2 364,80 лв., от които 1 000 лв. главница, 33,69
лв. просрочени лихви, 206,31 лв. просрочени такси, 1 094,80 лв.
наказателни лихви и 30 лв. такси за събиране. По делото се представи потвърждение
за прехвърляне на вземания - Приложение № 5 към процесния договор за
прехвърляне на вземания, с което „4финанс" ЕООД е потвърдило изрично, че
вземанията, предмет на приложението № 1 са прехвърлени от него на ищеца; както
и че цесионерът е упълномощен от цедента за своя сметка и от името на цедента,
да уведомява длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията срещу тях. За
това упълномощаване е налице и пълномощно – приложение № 4 към договора за
цесия, с нотариална заверка с рег. № 197963/23.11.2018 г. на нотариус с рег. №
271. По делото е представено, изхождащо от самия цедент, уведомление за
прехвърляне на вземания с изх. № 9846/23.11.2018 г., въз основа на процесния
договор за цесия, с данните по приложението № 1, адресирано от ответника.
Същото обаче не е било получено, видно от известие за получаване-обратна
разписка с ИД
PS 1606 00CDKW Z с дата на пощенското клеймо 18.12.2018
г., с отбелязване, че пратката не е била потърсена. Писмото е било адресирано до ответника на адрес в гр. С. З., ул. „******“ №
*******; който е посоченият адрес в процесния договор за кредит.
За цялостното изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане на
ищеца, съдът назначи и изслуша съдебно – техническа експертиза, чието
заключение приема като компетентно и безпристрастно дадено. Вещото лице е
констатирало, че на 13.08.2015 г. ответникът се е регистрирал на сайта www.vivus.bg, след като е преминал процедурата
по регистрация и е създал свой профил. Процедурата включвала следното: клиентът
влиза на сайта, избира желаната сума и срок и натиска бутон „Вземи“, зарежда се
нова страница, в която се попълвали данни от клиента и се натискал бутон
„Продължи“, отваряла се нова страница с условията по договора, след прочитане и
съгласяване с които, клиентът натискал бутон „Подпиши“, с което заявката му за
кредит постъпвала за разглеждане във вътрешната система на „4финанс" ЕООД.
След натискането на бутон „Подпиши“, се създавал профил на клиента в сайта,
както и се подавала заявка за отпускане на кредит – приложение № 1. Вещото лице
сочи, че през всяка от тези стъпки е преминал и ответникът, след което служител
на дружеството се е свързал с него, за да провери данните му и да се увери в
истинността на информацията, която е подадена на сайта. След постъпване на
заявката от ответника, във върешната система на дружеството се извършвали
няколко проверки. На системно ниво се получавала информация за това, дали
клиентът има кредити и работи, дали е валидна личната му карта, дали са платени
здравните му осигуровки, дали може да бъде намерен адресът на местоживеене в Google maps, както е
местоположението на IP и други. Докато води разговор с клиента, служител е проверил всички
налични данни, в т.ч. и кредитното му досие, като е сравнил дали информацията
съответства.За да завърши процесът по идентификация, служителят е поискал от
клиента три снимки – лице и гръб на личната му карта, както и негова снимка с
допряна до лицето му лична карта. В случая служителят преценил, че ответникът е
потвърдил всичките си данни успешно и отговаря на изискванията за лице, на
което може да се отпусне кредит. Това била процедурата по отпускане на първия
кредит и при създаване на профил на лицето. Ответникът погасил първия си кредит
към „4финанс" ЕООД на 31.08.2015 г. За втори и следващ кредит, достатъчно
било той да влезе в потребителския си профил с паролата, която е измислил при
първоначалната си регистрация, да е избрал определена сума и срок на кредита
си, да е преминал през Стандартен европейски формуляр, който се предоставял
преди да е подписан договора, както и през ОУ; след което заявката му се
изпращала във вътрешната система на дружеството, която вече автоматично
преминавала през проверките, в т.ч. и за наличието на просрочие по предишен
кредит. Ако системата одобри заявката, в същата служител нареждал парите, за
които лицето е кандидатствало. Процесният кредит на ответника при дружеството
бил 11-ти поред, като във вътрешната система на дружеството имало таблица,
инкорпорирана в заключението на вещото лице, за всички посещения на клиента в
профила му, както и извършваните от него действия. От същата се установявало,
че ответникът на дата 02.09.2016 г. от IP-адрес 212.5.158.34 е подал заявка за отпускане на кредит
от 1 000 лв., която да му се изплати на каса на „Изипей“ АД. Сумата била
преведена от кредитора, като в основание на превода били записани номера на
кредита и ЕГН на ответника. Вещото лице сочи, че преди подписване на процесния
договор, на сайта в нова страница са се заредили Стандартен европейски
формуляр, ОУ и проект на договора; като след прочитане и съгласие с тях, е
натиснат бутон „Подпиши“. Ако клиентът не ги е прочел, т.е. не е отворил
документът до край, този бутон оставал неактивен и заявката за кредит нямало да
се изпрати успешно. В случая, ответникът натиснал посочения бутон на 02.09.2016
г. в 17,41 ч., което събитие било отразено и се съхранявало във вътрешната
система на дружеството. От същата система на посочения от ответника ел.адрес му
било изпратено писмо с прикачен договор за кредит в PDF-формат, което, а и останалите си констатации, вещото
лице онагледява с приложени снимки от системата. При разпита си в открито
съдебно заседание вещото лице отговаря на допълнителните въпроси към него на
ответника. Дали IP- адресът е бил регистриран на името на ответника, заявява,
че не е бил и това не било необходимо. IP адресите, от които ответникът е
кандидатствал, били много, тъй като през времето, през което е искал тези 11 на
брой кредита, той се местил на различни места, в т.ч. в С., В., в Ч. Вещото
лице проследявало IP-адресът и регистриран ли е на адреса, на който е
пребивавал. Налице били и много записи, които са направени на разговори с
ответника, които вещото лице проверило. Изискуемите три снимки не били запазени,
но при получаване на парите от „Изипей“ той бил длъжен да предостави лична
карта и там се правела още една проверка на идентификацията. Ответникът имал
електронен адрес, записан в документацията, и на този адрес са му изпращани
договори и т.н. Дори в един от записите, той е искал повторно изпращане на
договора, когато е бил в Чехия. Измененията, които е претърпявал профилът му, били
че той многократно е искал нова парола и многократно му е била изпращана. Той
регистрирал профила веднъж, а само паролата била променяна. Системата запазвала
всякаква история и тя била описана в заключението на експертизата, що се отнася
до процесния 11-ти по ред кредит. Вещото лице сочи, че разговорите между лицето
и фирмата, били водени от първия до последния кредит от едно и също лице като
глас.
При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните
правни изводи по основателността на предявения иск:
Съгласно чл.6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация
от разстояние - едно или повече. Като
всеки договор, той се счита сключен с постигане на съгласие между страните
относно неговото съдържание. Особеното при договорите за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е, че както преддоговорните отношения, така и
самото сключване на договора се осъществява чрез използване на средствата за
комуникация от разстояние. Съгласно чл.18 ал.1 от ЗПФУР, доставчикът следва да
докаже, както че е изпълнил задълженията си да предостави необходимата
информация на потребителя и е спазил сроковете по чл.12 ал.1 и 2, но така също
и изразеното от потребителя съгласие за сключване на договора. Според
ал.2, за доказване предоставянето на преддоговорна информация,
както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл.293 от ТЗ, а
за електронните изявления - Законът за
електронния документ и електронния подпис. Преддоговорната
информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за
гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват
със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях /чл.18 ал.3/. Анализът на цитираните
разпоредби сочи, че за сключване на договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, какъвто е и настоящият договор за кредит, потребителят следва да
изрази по ясен и недвусмислен начин волеизявлението си, че приема направеното
от доставчика предложение, което при спор следва да се докаже от доставчика. В
тази връзка следва да се отбележи, че законът не допуска съгласието на
потребителя да се изрази чрез активиране на изпратен от доставчика линк за
потвърждение, тъй като това действие не може да се определи като словесно или
писмено изявление. В този случай договорът ще бъде нищожен поради липса на
съгласие, но при положение, че от поведението на страната може да се заключи, че
не оспорва действителността на изявлението, тя не може да се позовава на нищожността
/чл.293 ал.3 от ТЗ/. В настоящия случай, ищецът проведе пълно и главно
доказване на факта, че именно ответникът е изразил по надлежния за това начин
воля за сключването на процесния договор за кредит. От събраните по делото
доказателства може да се направи категоричен извод за информирано и изрично
съгласие от страна на потребителя- ответник за сключване на договора за кредит.
В тази връзка съдът кредитира обстойното заключение на назначената по делото техническа
експертиза, според което процесният кредит на ответника при дружеството-кредитор
е 11-ти поред. За сключването му ответникът е ползвал вече създаден на 13.08.2015 г. свой профил във вътрешната система на
дружеството. В тази система се съдържа информация, която е била обект на
проверка от вещото лице, за всички посещения на клиента в профила му, както и
извършваните от него действия. Така ответникът на дата 02.09.2016 г. от
IP-адрес 212.5.158.34 е подал заявка за отпускане на кредит от 1 000 лв., която
да му се изплати на каса на „Изипей“ АД. Преди подписване на процесния договор,
на сайта в нова страница са се заредили Стандартен европейски формуляр, ОУ и
проект на договора; като след прочитане и съгласие с тях, е натиснат бутон
„Подпиши“. Ако клиентът не ги е прочел, т.е. не е отворил документа до край,
този бутон оставал неактивен и заявката за кредит нямало да се изпрати успешно.
В случая, ответникът натиснал посочения бутон на 02.09.2016 г. в 17,41 ч.,
което събитие е отразено и се съхранява във вътрешната система на дружеството.
От същата система на посочения от ответника в договора ел.адрес му е било
изпратено писмо с прикачен договор за кредит в PDF-формат. На този именно
ел.адрес на ответника редовно се връчиха книжа в рамките на настоящото
производство /л.15/, след като той не бе открит на известните му адреси. Ето
защо, съдът приема, че между „4финанс" ЕООД и ответника е възникнала
валидна облигационна връзка по повод процесния договор за кредит, като
ответните възражения за обратното са неоснователни и недоказани. Нещо повече,
ответникът не възразява, че е получил заемната сума от 1 000 лв., за което
по делото се представиха неоспорени от него писмени доказателства - разписка за извършено плащане №
2000000110113539/ 02.09.2016 г. към Изипей, с наредител „4финанс" ЕООД и
получател – ответникът в настоящото производство; както и разписка № 07000479911522/02.09.2016
г. от „Изипей“ АД, подписана от представител на дружеството и от ответника,
положил двете си имена и подпис. Разпоредбата на чл.240 ал.1 от ЗЗД установява,
че договорът за заем има реален характер и се счита сключен в момента на
получаване на сумата от заемополучателя, поради което в случая следва да се
приеме, че договорът е сключен, като за ответника е възникнало задължението за
връщане на предоставения за временно ползване финансов ресурс в размер на
сумата от 1 000 лв. при условията и за сроковете, установени в клаузите на
договора и общите условия към него.
Частично основателни
са ответните възражения за недействителност на клаузи от процесния договор за
кредит. Както бе указано на страните още с определението на съда по чл.140 от ГПК, сключеният договор за кредит попада в приложното поле на Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, като към него е приложима и общата императивна
закрила срещу неравноправно договаряне, в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от
ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както и нормите на Европейското общностно
право - Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори; като съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2.) е
относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави; 4.) е налице неравноправна
клауза в потребителски договор. Общата потребителска закрила по чл.146 ал.1 от
ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, предвижда, че
неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни, като е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на
договора и липса на индивидуално договаряне, доколкото въведената като общо
правило за всички държави от ЕС система на защита се основава на идеята, че
потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо доставчика (включително и
при финансова услуга), от гледна точка както на преговорните си възможности,
така и на степента си на информираност. В конкретния случай, съдът приема, че
клаузите от процесния договор не са били индивидуално уговорени с
кредитополучателя. Въпреки указаната му доказателствена тежест, в т.ч. с
указания по чл.146 ал.2 от ГПК, ищецът не представи убедителни писмени
доказателства за това – ответникът да е получил подробна преддоговорна
информация от заемодателя за точните параметри на кредита, според изискването
на чл.58 ал.1 от ЗКрИ – за общите разходи по кредита и за обективните критерии,
въз основа на които могат да се изменят, ГЛП, методът за изчисляване на
лихвата, както и условията за промяната й, допълнителни задължения, свързани с
разплащанията. В случая не се установява по несъмнен начин, на ответника да е
била предоставена предварителна информация относно ГЛП и ГПР, които ще се
прилагат, както и как точно ще се формират същите. В този смисъл клаузите на
процесния договор по отношение на ГЛП и ГПР са неравноправни, по силата на
чл.143 т.9 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с
които потребителят не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора; в резултат на което той не е бил в състояние да прецени
икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно
основание за неравноправието им, по силата на чл.143 т.18 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК. Същевременно, тези клаузи /за ГЛП и ГПР/, както се посочи, ищецът не
доказа да са били индивидуално уговорени, за да е приложимо спрямо тях
изключението по чл.146 ал.1 от ЗЗП. Напротив, установеният от вещото лице начин
на сключване на договора сочи на стандартизирани действия по сключване на
договора, без възможност за ответника, да влияе на съдържанието на клаузите;
при което се налага извод, че сключеният договор е с клаузи, подготвени
предварително - типови и стандартно предлагани на клиентите на заемодателя за
съответния вид кредит /чл.146 ал.2 от ЗЗП/. Съдържащата се в договора
декларация, че с подписването му ответникът го приема, в т.ч. и ОУ, съдът
намира за ирелевантно. При позоваване на неравноправен характер на договорна
клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, съгласно решение №
23/ 07.07.2016 г. по т.д. № 3686/14 г. на ВКС, І т.о., търговецът или
доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза,
като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата
от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство - подписване на
договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже,
че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица
изключване на защитата при всички потребителски договори. Индивидуално
уговорена клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор,
която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и
да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. В
случая обаче по вече изложените съображения, ответникът не е разполагал с такъв
избор. В изложения смисъл е и съдебната практика по решение № 98/25.07.2017 г.
по т.д. № 535/ 2016 г., ТК, I т.о. на ВКС. Предвид гореизложените съображения,
клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР-съдът намира за нищожни, като
неравноправни и неиндивидуално уговорени /чл.146 ал.1, вр. чл.143 т.9 и 18,
вр.чл.147 от ЗЗП, вр. чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. чл.24 от ЗПК/. Тези клаузи обаче
са толкова съществени за процесния договор за потребителски кредит, че тяхната
неравноправност води до нищожност на целия договор – чл.146 ал.5 от ЗЗП.
Съгласно чл.26 ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези–
нищожните клаузи на процесния договор относно определянето на ГЛП и ГПР да
бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или договорът за кредит
да се сключи и ако в него не са включени тези клаузи. Като се изходи и от
характера на този договор, който е възмезден, включването на клаузи за
договаряне на лихвен процент по кредита и ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния
договор обуславя недействителността му като цяло.
Независимо
от гореизложените съображения, основаващи се на общата потребителска закрила по
ЗЗП, в случая е налице недействителност на процесния договор за потребителски
кредит и на основание ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1- договорът
за потребителски кредит да е сключен в писмена форма по ясен и разбираем начин.
В тази насока са и чл.147 ал. 1 от ЗЗП и чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, че
клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени
по ясен и недвусмислен начин. Ищецът не ангажира по делото доказателства за
метода на определяне на ГЛП и ГПР, в т.ч. за вида на компонентите, които
участват при определяне на стойността им, с посочване на техните количествени
изражения и относителните им тегла, при което не са изпълнени изискванията на
чл.33а от ЗПК. Компонентите от формулата, следва да имат своите числени
стойности и измерения, за да може да бъде направен прост математически извод,
дали уговорените ГЛП от 40,99% и ГПР от 49,70% съответстват на формулата. В
случая това не е налице. В т.4 от Общите условия е изложено общо, как е
формиран ГПР, но не е конкретизиран. Така ответникът като потребител към датата
на сключване на договора, който е релевантният момент за преценка
неравноправието на оспорените клаузи /чл.145 ал.1 от ЗЗП/ - не е разполагал с
информация относно съществени условия на договора – за ГЛП и за ГПР, определяни
по неясна методика. Обективно не може да се очаква от средния потребител без
специални знания и опит да оцени съответствието им с формула по методика, за да
се очаква от него да може да има информирано становище по тях, респ. да ги
приеме или не. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се
тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл. 147 ал. 2 от ЗЗП. Липсата на
обективен характер и на основателност на причината за изменението на договора,
както и непосочването на конкретните външни фактори/ показатели за това, не
могат да се компенсират от уведомяването на потребителя и от правото му на
прекратяване на договора (в този смисъл е решение от 21.03.2013 г. по дело С -
92/11 на СЕС).
Независимо
от горното, клаузите от процесния договор относно ГЛП и ГПР - съдът намира за
нищожни и на основание чл.21 от ЗПК. Както се посочи, съгласно чл.11 ал.1 т.9 и
10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР
и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 49,70%, а ГЛП е в размер на 40,99%.
В случая не се установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на
ГЛП и на ГПР в такива високи размери, довели до нееквивалентност на насрещните
престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни
разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти. Установената съдебна практика по сходни
казуси приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти
законната такава. В случая това съотношение не е налице. Договорената между
страните годишна лихва в размер 40,99% надхвърля размерa на законната такава за
времето на сключване на договора, при определения от БНБ основен лихвен процент
и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е
нищожна. Уговарянето на ГЛП и ГПР в процесните високи размери не е обяснимо
нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера
на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е
типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато независимо от
обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни
процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия
случай обаче такива обстоятелства не са налице. Уговорените клаузи са нищожни,
тъй като заобикалят закона, и в частност заобикалят ограничението на годишния
процент на разходите по чл.19 от ЗПК, като към него се прибави и уговорената
такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита. Тази
претендирана такса не следва да се присъжда, тъй като тя е такава, свързана с
усвояване на кредита и е начислена в противоречие с разпоредбата на чл.10а ал.2
от ЗПК, установяваща забрана за начисляване на такси и разноски, свързани с
усвояване и управление на кредита.
С
разпоредбата на т.13.2. б.„а“ от ОУ е установено, че при изпадане в забава,
длъжникът дължи заплащането на надбавка за наказателна лихва, изчислима като
сбор от наказателния лихвен процент в размер на 10% /към датата на сключване на
договора/ и уговорения в специалните условия на договора лихвен процент – в
случая 40,99%. Посоченото е дължимо върху неизплатената сума, а уговорена лихва
ще продължи да се начислява върху непогасената главница. Съгласно чл.18 ал.5 от
ЗПФУР, за договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние се
прилагат и чл.143 - 148 от ЗЗП. В чл.143 т.5 от ЗЗП се сочи, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в
посочената хипотеза представлява частен случай на противоречие с добрите нрави.
Предвид на това и според задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение
№ 1/ 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съдът намира, че
обезщетението за забава, уговорено в т.13.2. б.„а“ от ОУ, която по своята
правна природа представлява установена неустойка за неточно изпълнение на
задължението на потребителя за връщане на заетата сума в срок, противоречи на
добрите нрави. Това е така, тъй като размерът на последната се формира от
размера на законната лихва за забава, който се добавя към размера на годишния
лихвен процент, установен в договора, като така установения размер на
неустойката се начислява за всеки ден забава върху просрочената сума, което
води до несъответствие на така установеното обезщетение с добросъвестността,
тъй като последното излиза извън присъщите за всяка неустоечна клауза
обезщетителна и санкционна функции. В случая последната е установена при превес
на санкционната функция и с оглед генериране на допълнително възнаграждение за
кредитодателя. Нещо повече,размерът на тази неустойка е несъвместим с краткия
срок за погасяване на задължението за връщане на заетата сума от 30 дни.
Същевременно, тя е дължима върху неизплатената сума, а уговорената лихва ще
продължи да се начислява върху непогасената главница.
Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по същия /чл.23 от ЗПК/. В този смисъл, ищецът може да се
легитимира като носител на материалното право единствено за неизплатената
главница по процесния договор, възлизаща на заетата сума от 1 000 лв., за
която нито се възрази, нито се установи, да е била погасена изцяло или
частично, тежестта за доказването на което бе за ответника. По отношение на
тази сума следва да се разгледат ответните възражения за погасяването й по
давност и за липса на действие на договора за цесия по отношение на ответника,
поради неуведомяването му за нея.Тези възражения, съдът намира за
неоснователни. Ответникът настоява, че на 02.09.2016 г. е настъпил падежът на
плащането, при което към 02.09.2019 г. изтекла погасителната давност по
отношение на главницата. Преди всичко соченият от ответника падеж не
кореспондира с уговорения в договора за кредит – 02.10.2016 г., считано от
когато /чл.114 ал.1 от ЗЗД/ до датата на подаване на иска, чрез пощенска пратка
с клеймо от 02.10.2019 г. не е изтекла нито кратката 3-годишна давност, нито
общата 5- годишна такава. По отношение на главницата е приложима последната,на
основание чл.110 от ЗЗД. Ето защо, неоснователно е ответното възражение, че в
случая вземането за главницата е погасено по давност. В процесния договор за
кредит изрично е предвидена възможността, вземането си по него кредиторът да
има право да прехвърля на трети лица / т.13.2. б.„б“ от ОУ/. Това той е сторил с процесния договор за цесия с приложение № 1 към него, в което под № 3903 фигурира
ответникът в настоящото производство като кредитополучател по договора за
кредит, с общ размер на прехвърленото задължение 2 364,80 лв., в т.ч. и 1 000
лв. главница. Съгласно разпоредбата на чл.99 ал.4 от ЗЗД, цесията има действие
спрямо длъжника от деня, когато му бъде съобщена от предишния кредитор. По
делото се представи потвърждение за прехвърляне на вземания - Приложение № 5
към процесния договор за прехвърляне на вземания, с което „4финанс" ЕООД е
потвърдило изрично, че вземанията, предмет на приложението № 1 са прехвърлени
от него на ищеца; както и че цесионерът е упълномощен от цедента за своя сметка
и от името на цедента, да уведомява длъжниците за извършеното прехвърляне на
вземанията срещу тях. За това упълномощаване е налице и пълномощно – приложение
№ 4 към договора за цесия, с нотариална заверка от 23.11.2018 г. По делото е
представено, изхождащо от самия цедент, уведомление за прехвърляне на вземания от
23.11.2018 г., въз основа на процесния договор за цесия, с данните по
приложението № 1, адресирано от ответника, което обаче не е било получено от
него. Както приема ВКС в практиката си, няма пречка предишният кредитор да
упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл.99 ал.3 и ал.4 от ЗЗД, а длъжникът може да се защити срещу неправомерно
изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната
власт на новия кредитор /в този смисъл е решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС
по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК/.
Но за да има действие цесията спрямо длъжника, уведомлението за нея трябва да е
достигнало до знанието му. Такова обстоятелство не е налице към датата на
предявяване на настоящия иск. Ответникът обаче е бил надлежно уведомен за
цесията с настоящата исковата молба, доколкото той лично е получил преписи от
нея и приложенията й. В тази връзка, съдът съобрази, че няма пречка, поради
отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва
да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията да се счете за
надлежно съобщена на длъжника тогава, когато изходящото от цедента уведомление
е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият
кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /решение № 123/
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о./; като получаването на
уведомлението в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане следва да бъде съобразено по правилото на чл.235 ал.3 от ГПК. Ето защо, съдът приема, че процесната цесия е породила действие спрямо
ответника.
Предвид изложените съображения, предявеният иск следва да се уважи частично
за претендираната главница, ведно със законна лихва върху нея от подаване на
исковата молба до окончателно изплащане; а в останалата му част за
претендираните такса за експресно разглеждане и за наказателна лихва – като
неоснователен и недоказан следва да се отхвърли.
Според уважената част от иска и на основание чл.78 ал.1, вр. чл.80 от ГПК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца деловодни разноски от
173,83 лв., включващи съразмерни части от разходваните от него суми за държавна
такса и за възнаграждение за вещо лице, а така също и сумата от 150 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, определено от съда, на основание чл.78 ал.8 от ГПК; или всичко общо сумата от 323,83 лв.
Според отхвърлената част от иска, ищецът следва да бъде осъден да заплати
на пълномощника – адвокат на ответника сумата от 321,08 лв., представляваща
възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и
съдействие по настоящото дело, определено според отхвърления размер на иска и
по правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2
ал.2, вр. чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА К.К.С. с ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***; както и с адрес в
гр. С. З., ул. „***** № *****; както и със съдебен адрес *** офис партер, адв.
Н. И. И.; ДА ЗАПЛАТИ на „Кредитреформ България“ ЕООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „**************“ № **,
представляван от управителя Р. Х. В.; сумата от 1 000 лева, представляваща дължима главница по сключен между
ответника и „4финанс" ЕООД договор за кредит № **********/02.09.2016 г.
със специални условия за договора за кредит; вземанията по който са прехвърлени
от „4финанс" ЕООД на ищеца, по силата на сключен помежду им договор за
прехвърляне на вземания № BGF-2018-033/ 23.11.2018 г. с приложение № 1 към него;
ведно със законна лихва от датата на
подаване на исковата молба 02.10.2019 г. до окончателно изплащане; както и
направените по делото разноски от 323,83
лева; като искът в останалата му
част за такса за експресно разглеждане в размер на 206,31 лв. и за наказателна
лихва в размер на 1 094,80 лв. за периода 03.10.2016 г. - 22.11.2018 г.; ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Кредитреформ
България“ ЕООД с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Н. И.И. с ЕГН **********,
с адрес *** офис партер; сумата от 321,08 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен
съд - Хасково в 2-седмичен срок от връчването му на страните – на ел.адреси от л.84 и л.66, като се
изиска незабавно потвърждение на получаването, а при липса на такова – делото
да се докладва.
СЪДИЯ :/п/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар:Г.С.