Р Е Ш Е Н И Е № 260714
гр.Пловдив, 27.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, Х-ти състав, в публично
заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в
състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ЧАКАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУМЯНА АНДРЕЕВА
БРАНИМИР ВАСИЛЕВ
при секретаря Бояна Дамбулева, като разгледа докладваното от съдия Румяна
Андреева гр.дело № 624/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е въззивна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул.
„България“ № 49, бл.53 Е, вх. В, ет.7, против Решение № 260539/24.09.2020
г., постановено по гр.дело № 1688/2020 г. по описа на РС – Пловдив, ІІІ гр.с-в,
с което е признато за установено по отношение на него по предявения от М.С.Б.
иск с правно основание чл. 124 ГПК, във вр. чл. 22 ЗПК, че договор за кредит № *** г., сключен между „Профи Кредит
България“ ЕООД и М.С.Б. с ЕГН: ********** е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради това, че посоченият в договора ГПР
не съответства на действителния ГПР. С жалбата се оспорва извода на районния съд,
че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и се иска от съда да отмени
решението на районния съд и да постанови друго решение по същество, с което искът
да се отхвърли. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна М.С.Б. чрез
адв.Е.И. оспорва жалбата
като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.1, т.2 от
ЗА.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните
по делото доказателства, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, изхожда от надлежна страна и е процесуално допустима.
Пловдивски окръжен съд, след служебна проверка на
валидността и допустимостта на решението съгласно чл.269 ГПК, намира същото за
валидно и допустимо.
Ищцата М.С.Б. е предявила иск за
прогласяване на нищожност на договор за кредит № *** г., сключен с ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, поради
нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, поради
разминаване между посочения в договора и действително приложимия размер на
лихвения процент и ГПР между страните, както и нищожност поради противоречие с
добрите нрави, а в условията на евентуалност – иск за прогласяване на нищожност на клаузата за
допълнителен пакет от услуги, уговорена в раздел VI от договора, поради противоречие с
добрите нрави и заобикаляне на закона.
Между страните не е спорно, а и от представения по
делото договор за кредит се установява, че ищцата М.С.Б. и ответника „Профи
Кредит България“ ЕООД са сключили договор
за кредит № *** г., по силата на който ищцата е получила от
ответника кредит в размер на 2000 лв., при годишен лихвен процент от 41,17 % и ГПР – 49,89 %.
Срокът за погасяване на заема е бил 24 месеца. Между страните е постигната
договореност за заплащане и на пакет от допълнителни услуги в размер на 2400,96
лв., като за срока на договора ищцата е следвало да върне на ответника общо сумата
от 5368,32 лв.
Ищцата твърди, че възнаградителната
лихва противоречи на добрите нрави, а възнаграждението за допълнителни услуги
по Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги противоречи на
чл. 10, ал.1 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, поради което счита, че процесния договор е
недействителен.
Настоящият съдебен състав споделя
трайната съдебната практика на ВКС, че максималният размер на лихвата
(възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва,
противоречи на добрите нрави. /В този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по
гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005
г. на ВКС /
В случая страните са уговорили годишен лихвен процент от 41.17%, поради
което съдът приема, че същият накърнява добрите нрави, понеже надвишава трикратния
размер на законната лихва, който към датата на сключване на договора е бил около 30 %.
Относно
възнаграждението за допълнителни услуги: Това възнаграждение е уговорено за
следните услуги: 1.приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителски кредит; 2.възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; 3.възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; 4.възможност за смяна на дата на падеж и 5.улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
Нормата
на чл.
10а от Закона за потребителския кредит дава възможност на кредитора
по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора, но
същите не трябва да са за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В
настоящия казус услугата по т. 1 е за действие по ускоряване усвояването на
кредита, а услугите по т. 2, 3 и 4 всъщност представляват дейности по усвояването
на кредита. Възнаграждението по т. 5 пък е уговорено за нещо, което не е се е
осъществило – получаване на допълнителни парични средства.
Съдът
приема, че на практика страните са уговорили възнаграждение по усвояването и
управлението на кредита, като тази
уговорка заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
и реално води до увеличаване на възнаграждението на кредитора. Това
възнаграждение следва да бъде включено в годишен
процент на разходите от 49.89%, но не е включено, поради което този ГПР не
отговаря на действителния. Потребителят е бил въведен в заблуждение относно
действителния размер на сумата, която следва да плати по самия договор, и
разходите по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен
годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
Изложеното дотук обосновава извода, че
искът е доказан по основание.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че
предявеният главен иск е основателен, поради което следва да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради това, че посоченият в
Договора ГПР не съответства на действителния ГПР.
Предвид уважаването на предявения главен иск,
евентуално съединеният иск не следва да се разглежда.
Решението
на районния съд е правилно и като такова следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото жалбоподателят
следва да заплати на адвокатско възнаграждение на адв. Е.И. в размер на 580 лв. на основание чл. 38, ал.2 от
Закона за адвокатурата.
Воден от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260539/24.09.2020 г.,
постановено по гр.дело № 1688/2020 г. по описа на РС – Пловдив, ІІІ гр.с-в.
ОСЪЖДА „Профи
кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7 да заплати на адв. Е.Г.И.
от ПАК със съдебен адрес ***, сумата от 580 (петстотин и осемдесет) лв.,
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: