№ 291
гр. Кюстендил, 21.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Йоана Н. Такова
при участието на секретаря Елеонора Н. Борисова
като разгледа докладваното от Татяна Хр. Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20241500500387 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано въз основа на постъпила въззивна жалба
подадена от В. Б. В., ЕГН **********, действащ чрез процесуалния представител адв.
Г. М., насочена срещу Решение № 652/20.06.2024 г., постановено от РС – Кюстендил
по гр.д. № 350/2024 г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт, РС - Кюстендил е осъдил В. Б.
В. да заплати на К. Г. Г., сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени
неимуществени вреди, вследствие виновно противоправно поведение на ответника,
изразяващо се в отправени към ищеца обидни думи /**/ и позорни факти и
обстоятелства /че е **/ на 30.01.2024 г. в с. Ж., К. област, ведно със законната лихва от
тази дата до окончателното изплащане на задължението.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно,
необосновано и постановени при съществени нарушения на процесуалните правила и
се иска неговата отмяна. Конкретно се твърди, че то е постановено в противоречие на
разпоредбата на чл. 45 ЗЗД. Сочи се, че поведението на въззивника не било
противоправно, поради което не можело да се ангажира отговорността му по чл. 45
ЗЗД. Заявява се, че оповестената от ответника информация за ищеца е вярна,
съобразена с моралните норми за нормално човешко общуване и оповестяването й е
било извършено в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ.
Алтернативно се иска частична отмяна на решението, като присъденото обезщетение
се намали на 300 лв., тъй като неправилно районният съд е приел, че действията са
били осъществени публично, а те били осъществени в двора на наследствената къща
на св. Е. Г.а и Л.Х.. Изразява се становище в насока, че присъденото обезщетение в
размер на 2000 лв. не кореспондирало с принципа за справедливост. Претендират се
1
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор по въззивната
жалба.
Настоящият съдебен състав счита, че въззивната жалба е допустима, тъй като е
подадена от процесуално легитимирано лице, в рамките на законоустановения срок,
срещу обжалваем съдебен акт.
Обжалваното първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Въззивният съд е обвързан от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл.269, изр.2 от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на релевираните доводи във въззивната
жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна
материалноправна разпоредба.
Съдът, като съобрази доводите на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2
от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Пред районен съд са били предявени искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД и
чл. 86 от ЗЗД за сумата 2000 лв., представляваща обезщетение за нанесени
неимуществени вреди вследствие виновно противоправно поведение на ответника,
изразяващо се в нанесени на ищеца обиди на 30.01.2024 г., ведно със законната лихва
считано от тази дата до окончателното изплащане на задължението.
За да уважи искът с правно основание чл. 45 от ЗЗД, районен съд е приел, че са
налице кумулативните предпоставки на този текст на закона, които видно от събраните
по делото доказателства са доказвани.
Правните изводи на районния съд са правилни и са базирани на установените
по делото факти и събрания доказателствен материал в т. ч. и показанията на
свидетелите, за които съдът мотивирано е изложил съображения относно
кредитирането им респ. не кредитирането им, поради което съдът на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите на районен съд.
По отношение на направените във въззивната жалба оплаквания намира
следното:
Неоснователни са твърденията на въззивника, че поведението му не било
противоправно, поради което не можело да се ангажира отговорността му по чл. 45
ЗЗД, както и че оповестената от ответника информация за ищеца е вярна, съобразена с
моралните норми за нормално човешко общуване и оповестяването й е било
извършено в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 от КРБ. В тази връзка
следва да се посочи следното:
Извършването на противоправно деяние е елемент от фактическия състав на чл.
45 от ЗЗД. По своята същност то представлява действие или бездействие, което
обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно
право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.
При обида, изявлението е противоправно когато накърнява доброто име на
адресата му в обществото. В чл. 39, ал.1 от Конституцията е прогласена свободата на
словото, а именно, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез
слово, да отстоява своето мнение- писмено или устно, но в ал.2 на същия текст от
конституцията се съдържа обективен критерий за ограничаване на това основно право
на гражданите, а именно то не може да се използва за накърняване на правата и
доброто име на другиго.
Дефиницията на деянието "обида" се съдържа в чл. 146, ал.1 от НК, като този
текст от закона е приложим и при деликта. Съгласно този текст на закона деянието се
изразява в "казване" или "извършване" на нещо унизително за честта и достойнството
2
на другиго. Когато се преценява от съда дали "казаното" или "извършеното"
представляват нещо унизително за честта и достойнството на засегнатия се вземат
предвид обективни критерии, касаещи общоприетите морални и обществени
разбирания за необходимо отношение към другите членове на обществото. За да е
налице обида е необходимо в присъствието на пострадалия да бъдат казани думи или
извършени действия, които според актуалните за обществото стандарти са
неприлични, цинични или вулгарни. Обидата не се свързва с факти и обстоятелства от
обективната действителност, а със субективното личностно виждане и оценка на
извършителя на обидата за личността на пострадалия. Без значение е обстоятелството
дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е
основателна. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на
пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето
съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се
обективират с такава цел. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи,
обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според
господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични. Ето защо при преценка
основателността на предявения иск, касаещ твърдения за нанесена обида, на проверка
за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай че същите са неверни и
позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране отговорността
на ответника. Предвид на изложеното съдът намира, че изявленията на ответника, а
именно, че ищецът е „**“ и че е „**“ осъществяват признаците на обида. В същите се
съдържат груби епитети и квалификации, които по своето съдържание засягат честта и
достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел.
Другият довод във въззивната жалба касае приложението на разпоредбата на
чл.52 от ЗЗД, относно справедливото определяне на обезщетение за неимуществени
вреди. В тази връзка следва да се посочи следното:
Съдът намира, че присъденият размер на обезщетението за претърпени от ищеца
неимуществени вреди е справедлив. Според разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД
неимуществените вреди се определят по справедливост. Съгласно задължителните за
съдилищата указания по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т. II на ППВС
№4/68 г., понятието "справедливост" по вложения от законодателя смисъл не е
абстрактно, а всякога обусловено от конкретни и обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на
обезщетението. Такива обстоятелства са вида и характера на увреждането, начина на
извършването му, интензивността и продължителността на претърпените болки и
страдания и общото икономическо състояние на обществото.
Въззивният съд намира, че присъденото от първоинстанционния съд
обезщетение в пълния претендиран размер на сумата от 2000 лв. отговаря на
изискването на чл.52 от ЗЗД за репариране на вредите по справедливост. При
определяне размера на това обезщетение съдът е взел предвид характера на
противоправното деяние, изразяващо се в уронване, честта и достойнството на ищеца
и съдържащата се в тях степен на позорност; негативните емоционални преживявания
и дискомфорт на ищеца, установени с показанията на свидетелите Е. Г.а, Р.Ц. и К. Г. –
притеснения и безпокойство, отразяване на здравословно му състояние; обществено-
икономическите условия в страната към момента на осъществяване на деликта.
С оглед на изложеното съдът счита, че обжалваното решение е законосъобразно,
поради което ще го потвърди.
Воден от горното, окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 652 от 20.06.2024 г., постановено от РС –
3
Кюстендил по гр.д. № 350/2024 г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4