Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 20.11.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Кристиян Трендафилов
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3592 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.10.2017 год.,
постановено по гр.дело №35416/2016 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, С.С.Б. – И.
и Ц.Г.И. са били осъдени да заплатят солидарно на Д.К.Б. и С.А.Б. по искове с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 642.04 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване
да лишаване от ползването на недвижим имот, изграден въз основа на учредено
право на строеж в съсобствено на страните дворно място от 395 кв.м., находящо
се в гр.София, м.“Орландовци-Малашевци“, ул.“********а именно: първи етаж от
двуетажна жилищна сграда – апартамент №1, със застроена площ от 121.30 кв.,
състоящ се от коридор, дневна с кухненски бокс, три спални, баня с тоалетна,
тоалетна и склад, за периода от 02.02.2016 год. 01.03.2016 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 29.06.2016 год. до окончателното й изплащане, като исковете са били
отхвърлени в останалата им част до пълния предявен размер от 9 800 лв. и
за периода от 01.01.2015 год. до 01.02.2016 год.; ответниците са били осъдени
да заплатят на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по
делото в размер на 41.44 лв., а ищците са осъдени да заплатят на ответниците на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените по делото разноски в размер на 232.50
лв.
Срещу
решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищците Д.К.Б. и С.А.Б.. Жалбоподателите
поддържат, че по делото било безспорно, че ответниците били ползвали без
основание процесния апартамент №1 през исковия период, като дължали обезщетение
с месечен размер от 665 лв., съобразно заключението по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза. Ответниците
били подали писмен отговор на исковата молба след изтичане на срока по чл. 131 ГПК, което обстоятелство не било отчетено от първоинстанционния съд, който бил
обсъдил доводите им. Освен това с поведението си ответниците фактически били
признали предявените искове, тъй като не били присъствали на проведеното
съдебно заседание на 20.10.2017 год. и не били посочили никакви доказателства в
подкрепа на твърденията си. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – уважени.
Ответниците
по жалбата С.С.Б. – И. и Ц.Г.И.
считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищците
част. Сочат, че от представените нотариални покани по делото било видно, че са
ползвали процесния имот безвъзмездно по желание на ищците. Нотариалната покана,
с която се искало освобождаване на имота, била получена на 04.02.2016 год.,
като според твърденията в исковата молба ответниците го освободили на
28.02.2016 год. Неявяването на делото не представлявало признание по смисъла на
ГПК.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците С.С.Б.
– И. и Ц.Г.И.. Жалбоподателите поддържат, че нотариалната покана на ищците за
освобождаване на имота била получена от тях на 04.02.2016 год. За имота бил
издаден Акт образец 15 към настоящия момент, като същият никога не бил ползван
от ответниците, поради което и нямало как да бъде освободен от тях.
Декларацията на ищците, с която те твърдели, че ответниците ползват имота, била
оспорена. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответниците
по жалбата Д.К.Б. и С.А.Б.
считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от
ответниците част.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещните страни, намира за установено следното:
Предявени
са за разглеждане искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е
допуснато нарушение на императивни материални норми.
Решението
е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо
да се посочи следното:
Фактическият състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД включва обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на връзка
между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двата субекта.
По иска за обезщетение за
неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
своето обедняване и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между
тях, а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако
твърди, че е налице такова. Основанието за обогатяването на ответника обаче не
се предполага, за разлика от установената оборима презумпция в чл. 26, ал. 2,
изр. 2 ЗЗД, че основанието се предполага, но тази презумпция се отнася до
основанието /каузата, причината/ на договора, който се претендира да е нищожен
поради липса на основание – виж Решение № 721 от
3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК.
В
разглеждания случай е безспорно във въззивното производство, че страните са
съсобственици на дворно място, съставляващо УПИ І-173, в кв.44 по плана на
гр.София, местност „Орландовци-Малашевци“,
с площ от 395 кв.м., при съседи: ул.“София“, ул.“Съзнание“, УПИ ХVІ-173
и УПИ ІІ-172, както и че страните са собственици в режим на съпружеска
имуществена общност на индивидуални обекти в изградената в това дворно място
двуетажна жилищна сграда по силата на договор за учредяване на право на строеж
върху недвижим имот, сключен на 29.01.2013 год. с нотариален акт №15, т.І,
рег.№133, дело №14/2013 год. на нотариус Десимира Николова, с рег.№609 на НК,
както следва: ищците – апартамент №1, със застроена площ от 121.30 кв., състоящ
се от коридор, дневна с кухненски бокс, три спални, баня с тоалетна, тоалетна и
склад, а ответниците – апартамент №2, със застроена площ от 142.25 кв.м.,
състоящ се от коридор, дневна с кухненски бокс, три спални, баня с тоалетна,
тоалета, склад и два балкона.
Установено е също така въз основа на
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, че процесният апратманет №1 е
изцяло обзаведен и годен за експлоатация, независимо от това, че за същия не е
представен Акт образец 16, както и че средният пазарен наем за същия за периода
от 01.01.2015 год. до 01.03.2016 год. възлиза на 9 310 лв. /а месечният му
размер – на 665 лв./.
Спорните между страните във
въззивното производство въпроси по същество са свързани с това дали ответниците
са ползвали процесния имот през исковия период, както и налице ли е правно
основание за това.
Установяването на първото от горепосочените
обстоятелства е било в тежест на ищците съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищците следва да бъде
посочено, че по принцип неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК
не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които
той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, в
т.ч.по тяхната относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок
прави иска основателен или че то освобождава ищеца от доказателствена тежест по
чл. 154, ал. 1 ГПК /виж например Решение № 67 от
6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 898/2009 г., I т. о., ТК и Решение № 290 от
15.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 г., I г. о., ГК/.
Въззивният съд приема, че по делото
е доказано, че през периода от 02.02.2016 год. до 01.03.2016 год. ответниците
са ползвали процесния имот без правно основание – наличието на основание по
смисъла на чл. 59, ал. 1 ЗЗД означава
някакво облигационно правоотношение между страните, по силата на което ответниците
да могат да ползват вещта. За периода от 01.01.2015 год. до 01.02.2016 год.
включително между страните е съществувало облигационно правоотношение по
договор за заем за послужване /чиято регламентация се съдържа в чл. 243 – чл.
249 ЗЗД – договорът е реален, едностранен и поначало безвъзмезден, като валидността
му не е обусловена от спазването на някаква форма, т.е., той може да бъде
сключен и в устна форма – простото съгласие, придружено с предаване, е
достатъчно за действителността на договора/, който е бил прекратен на 02.02.2016
год. на основание чл. 249, ал. 2 ЗЗД – поради противопоставянето на ищците да
продължи безвъзмездното ползване на жилището.
Тези изводи следват на първо място
от твърденията на ищците, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и
в т. 1 от нотариалната им покана от 27.01.2016 год., представена на нотариус С.М.,
с рег.№389 на НК /на която същите изрично се позовават/, като в тази връзка
следва да бъде съобразена императивната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, която е
израз на основния принцип за недопустимост на неоснователно обогатяване на едно
лице за сметка на друго и на второ място – от съвкупната преценка на писмените
доказателства по делото, а именно нотариална покана на ищците до ответниците от
27.01.2016 год., връчена, както следва: на С.Б.-И. – на 28.01.2016 год., а на Ц.И.
– на 04.02.2016 год. и нотариална покана на ответниците до ищците от 02.02.2016
год., обективиращи съответно извънсъдебно признание на ищците, че от 01.03.2014
год. са допуснали ответниците да ползват процесния апартамент и извънсъдебно
признание на ответниците, че са ползвали имота, че в него има техни вещи, както
и че клиентските партиди за имота са открити от дружествата, доставящи
електричество, ВиК и др., на името на С.С.Б.,
както и признание на ответника Ц.И., че е узнал на 02.02.2016 год. за
волеизявлението на ищците за връщане на заетия за временно ползване имот, които
при преценката им по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите данни по делото
следва да се приеме, че отговарят на истината. Отделно от това по делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства, че след получаването на
нотариалната покана – на 02.02.2016 год., ответниците са върнали на ищците
заетия имот, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд приема,
че за времето на продължилото ползване – вече без основание – от 02.02.2016
год. до края на исковия период /т.е. 28 дни/, са налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответниците за заплащане на обезщетение за
неоснователно обогатяване. През този период патримониумът на ищците е намалял,
тъй като те не са ползвали реално имота и са били лишени от възможните ползи от
него; съответно за същия период патримониумът на двамата ответници се е
увеличил, тъй като те са реализирали спестявания от фактическото ползване на
имота, без заплащане; връзката между обогатяването и обедняването произтича от
един и същ факт – ползването на имота от ответниците. Налице е съвпадение на стойностите
на обогатяването и обедняването, тъй като те се измерват със средния пазарен
наем, който би могъл да се получи от ползването на имота – в частност дължимото
обезщетение възлиза на 642.04 лв., до който и размер релевираните претенции
подлежат на уважаване, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
молба до окончателното им изплащане, както законосъобразно е приел и
първоинстанционният съд.
Ето защо въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му
части.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от
11.10.2017 год., постановено по
гр.дело №35416/2016 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, в обжалваните му части.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/