Решение по дело №2779/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 196
Дата: 13 февруари 2020 г.
Съдия: Виолета Константинова Шипоклиева
Дело: 20195300502779
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 ноември 2019 г.

Съдържание на акта

                                            Р Е Ш Е Н И Е     196

 

   Пловдивският окръжен съд, гражданско въззивно отделение – девети състав, на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година, след открито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                   Председател: Виолета Шипоклиева

                                                          Членове: Фаня Рабчева

                                                                          Светослав Узунов                                        и при участието на секретаря Пенка Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя в.гр.дело № 2779 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, намира следното:

       Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

       Жалбоподателят „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, град София, моли да бъде отменено като неправилно Решение № 322 от 07.10.2019г. по гр.д. № 868/2019г. на РС-Карлово, гр.колегия, І състав, като вместо него бъде постановено друго решение, с което изцяло бъде уважен предявеният иск, като се установи, че С.М.Д. дължи на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД сумата от 4536.00 лв, представляваща неизплатено парично задължение по ДПК № **********, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.

       Излага оплаквания, както следва:

       Неправилен е изводът на съда, че предсрочната изискуемост по заема не е надлежно обявена на длъжника.  Счита, че ответникът е бил надлежно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост към датата на настъпването й чрез изпратено уведомително писмо на посочения от него адрес в договора. Въпреки това, счита, че като небанкова финансова институция, ищецът не е имал задължение да уведомява длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост. Счита, че въпросът, поставен и разгледан в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, се отнасял единствено и само за Банките, което е видно от неговата формулировка, от изложените мотиви, както и от диспозитива на решението. Договорът, сключен между страните, няма характера на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а представлява договор за заем по чл. 240 от ЗЗД. Счита, че клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост, при настъпване на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД; като в т.н. се цитира Решение № 99/01.02.2013г. по дело № 610/2011г. на ВКС, ТК,Іт.о.

      Счита, че стопанската активност на финансовите институции не е подчинена на ЗКИ, и респ., неговият чл. 60 ал. 2 се явява неприложим за тях. След като е неприложим чл. 60 ал. 2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти, счита и, че не следва да се допуска и прилагане на трактовката на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ВКС по т.д. № 4/2013г.на ОСГТК. В т.н. се цитира и съдебна практика, вкл. и такава на ВКС – Определение № 378/24.04.2018г. по гр.д. № 647/2018г. на ВКС,ІV гр.отд; Решение №99/01.02.2013г. по т.д.№610/2011г., Іт.о.на ВКС, Определение № 748/12.11.2013г.по ч.гр.д.№ 3559/2013г.,ІІт.о. на ВКС.

     Заявява се от жалбоподателя, че в случая, предсрочната изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

     Неправилен е изводът на съда и, че клаузата по закупения пакет от допълнителни услуги противоречи на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

     В т.н. се счита, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги, действително, представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на друго лице-кредитополучателя. Счита, че определението за договор за потребителски кредит по чл. 9 ал. 1 от ЗПК предоставя свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, при което законодателно е допустимо уговарянето на такива.

      От друга страна се заявява, че споразумението е неразделна част от договора за потребителски кредит. Като счита, че съгласно договора и ОУ, сключването на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие за отпускането на кредита, а е по избор на потребителя и зависи изцяло от неговата воля. Поради което и не можело да става дума за неравноправна клауза – споразумението е подписано по искане на клиента, а кредиторът по никакъв начин не го е задължил да го подпише. При което счита, че твърденията на особения представител, че ответницата била задължена да сключи споразумението за допълнителни услуги, е напълно неоснователно и не се подкрепяло от документите по делото. На длъжника е дадена възможност, по силата на чл. 7.1 от ОУ към процесния договор, да се откаже от него, без да дължи неустойка, което той не е направил. Сумата, която клиентът дължи по Споразумението за предоставяне на допълнителни услуги, е уговорена индивидуално за конкретния договор, а не е едностранно и предварително заложена от кредитора в споразумението или договора. При което, твърденията на особения представител на ответника, че е налице нарушение на ЗПК са неоснователни.

     Въз основа на изложените съображения, се моли да бъде отменено като неправилно обжалваното решение на районния съд, като бъде постановено друго решение, с което изцяло да бъдат уважени исковите претенции. Претендират се разноски по делото. Не са направени доказателствени искания във въззивната жалба, както и по въззивното дело.

      С писмен отговор от адв. Г. Ш., особен представител на ответника С.М.Д., се моли да бъде потвърдено изцяло обжалваното решение на районния съд като правилно.

     Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна- ищец в първоинстанционното производство, в законния срок по чл.259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

      Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради следното:

      За да постанови обжалваното решение, с което изцяло отхвърля предявения положителен установителен иск в производство по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ал. 1 т. 1 от ГПК, районният съд намира за недоказано твърдението на ищеца за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, която да е обявена на длъжника, преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК; както и с оглед изложеното в исковата молба, с която се претендират вземания за непогасената главница, като глобална сума, въз основа на твърдение за настъпила предсрочна изискуемост, съдът намира, че не дължи съобразяване на просрочени от ответника към момента на депозиране на заявлението месечни вноски, падежирани, с оглед уговорения в договора падеж. Освен това, съдът приема и, че т.нар. „договор за допълнителни услуги“, всъщност, е част от договора за кредит, но е обособен като отделен договор за да се заобиколи ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, който забранява годишния процент на разходите (ГПР) да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва; в т.н. приема, че  възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора за кредит, които съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК следва да се включат в ГПР. Тези разходи не са включени в обявения от кредитора ГПР, което е в нарушение на закона. Тези разходи са част от ГПР и така той надхвърля значително максималния размер по чл. 19, ал.4 от ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал.5 ЗПК клаузите, които предвиждат възнагражденията за допълнителни услуги са нищожни; при което по тези съображения вземането по договора за допълнителни услуги не съществува.

Въззивният състав на ПдОС приема за правилен крайния извод на районния съд за неоснователност на предявения установителен иск.

От своя страна, въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, съгласно правомощието си по чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка съгласно чл. 235 ал. 2 от ГПК на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят във въззивното производство относно, установени с допустими доказателства в първоинстанционното производство, обстоятелства:

Ищецът и ответникът са били във валидно облигационно отношение по сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт от 05.05.2017г. Безспорно се установява  още, че сумата  1500 лева - предмет на договора е реално предадена по начина уговорен в същия на кредитополучателя. Видно от представеното преводно нареждане за кредитен превод от 05.05.2017г., договореният между страните кредит от 1500 лева е преведен по сметка на С.М.Д. в ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ АД.

       Приложени са документи, съставени от ищеца, подписани от двете страни, както и неоспорени от ответника, в т.ч.: Искане и Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № ********** от 05.05.2017г., сключен между страните, по силата на който, „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД град София  е отпуснал на С.М.Д. кредит в размер на 1500.00 лева, срок за връщане 36 месеца, годишен процент на разходите (ГПР): 49.89%, с годишен лихвен процент от 41.17%, размер на погасителна вноска – 73.19 лева и общата дължима сума по кредита – 2634.84 лева, която следва да бъде върната.

Съгласно клаузите на договора е избран и закупен пакет от допълнителни услуги, като е посочено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги: 1901.16 лева; Размер на вноска по закупен пакет от допълнителни услуги: 52.81 лева. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлиза, както следва: общо задължение в размер на 4536.00 лева; общ размер на вноска в размер на 126.00 лева и дата на погасяване - 20-ми ден от месеца. Видът  на допълнителните услуги е посочен в искане за отпускане на потребителски кредит Профи Кредит Стандарт, като „ пакетът от допълнителни услуги включва:- приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. В договора за потребителски кредит е посочено и, че „конкретните услуги и редът за ползването им са подобно описани в общите условия на Профи кредит Блгария ЕООД към договорите за потребителски кредит на физически лица“.

Представени са Общите условия, подписани от ответника, с което е декларирал и приемането им, искане за отпускане на потребителски кредит Профи кредит Стандарт, Декларация във връзка с обработка на личните данни на КЛ/СД, Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, декларации, споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, погасителен план към договора за потребителски кредит и сключено споразумение за представяне на пакет от допълнителни услуги, транзакция.

Въззивният съд констатира, че по делото няма данни за заплащане на погасителни вноски от страна на кредитополучателя С.М.Д.. В т.н. е представено копие Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № **********, видно от което при дължими 36 погасителни вноски с датата на първо плащане – 20.06.20117г. и дата на последно плащане – 20.05.2020г., всяка в размер от по 126.00 лева, кредитополучателят - С.М.Д. не е заплатил нито една.

Въззивният съд констатира, че по делото няма данни за получено от ответника уведомление от кредитополучателя, с което последният да е обявил за предсрочно изискуем кредита по сключения между страните договор за потребителски кредит. В т.н. представено е Уведомително писмо от 11.09.2017г., изпратено от ищеца до С.М.Д., с което последният да се счита за уведомен, че съгласно ОУ към сключения между него и Профи Кредит България ЕООД договор за потребителски кредит **********, считано от 05.09.2017г. същият е едностранно прекратен и договорът за кредит е обявен за предсрочно изискуем; като непогасената част от заявлението възлиза на 4536.00 лева, лихвата за забава е в размер на 8.34 лева, такса по тарифа – 30.00 лева.

Въззивният съд констатира, че по делото няма данни за реално предоставени на ответника услуги по пакета от допълнителни услуги, /както и не са налице и твърдения в тази насока от страна на ищеца/. Като пакетът е включен реално в договора за потребителски кредит, тъй като участва и в размера на общата месечна погасителна вноска/126лв/, включваща размер на непогасена главница от ДПК /73.19лв/ и размер на вноската по закупен пакет от допълнителни услуги/52.81лв/. В тази насока, въззивният съд, изцяло, приема за основателно изложеното от районния съд, че по този начин се заобикаля императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, съгласно която се забранява годишния процент на разходите /ГПР/ да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва, /респ. да е по-голям от 50%/. От друга страна, така посочените допълнителни услуги от пакета, са само хипотетично посочени, без да е налице конкретно съгласие между страните, състоящо се от конкретни волеизявления за такива услуги, поради което и клаузите свързани с тях следва да се приемат за нищожни/чл.19ал.5отЗПК/; респективно, вземането по договора отнасящо се до допълнителните услуги не следва да се приема за валидно възникнало.

Въззивният съд, същевременно, намира, че последно посоченото обстоятелство е такова допълнително, като в тази насока е разсъждавано и от страна на районния съд, при което не е основното съображение, поради което предявеният установителен иск се приема за неоснователен.

В случая, въззивният съд намира, че не е налице твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита, въз основа на което, само, обстоятелство се претендира установяване дължимост на исковата сума от 4536 лева, съгласно т. 12.3 от Общите условия към договора за потребителски кредит, сключен между страните на 02.08.2018г.

Независимо, че съгласно т.12.3 от ОУ към ДПК, „в случай, че клиентът просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на ДПК и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредитодателят да изпраща на клиента уведомление, покана, предизвестие или други“, то следва да се посочи, че тази „автоматичност“ на действие на т.н. предсрочна изискуемост на кредита, след като изрично е посочена като неприложима с тълкувателна практика на ВКС- т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС- за банковите кредити, то и впоследствие, отново, с практика на ВКС, е посочена като неприложима и за кредити отпускани от небанкови финансови институции – така и Определение № 378/24.04.2018г. по гр.д.№647/2018г.на ВКС, ІVг.о., /при което, необосновано е цитирано от жалбоподателя определението в обратен смисъл/. Предвид последно изложеното и въззивният съд намира, че както за банковите кредити, така и за кредити отпускани от небанкови финансови институции, /каквато се явява, безспорно, жалбоподателят, ищец/,се прилага изискването на т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС- за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита от страна на кредитодателя, /независимо от договорни уговорки/ до кредитополучателя, като от момента на получаване от кредитополучателя на волеизявлението на кредитодателя за упражняване на правото му за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, следва да се счита за надлежно обявена на длъжника предсрочната изискуемост на кредита. Във въззивната жалба се цитира и др. практика, в т.ч. и на ВКС, като същата е по дела, предхождащи задължителната тълкувателна практика на ВКС, поради което и не променя изводите на съда по настоящето въззивно дело.

В случая, след като по делото няма данни за връчено, съответно, за получено от длъжника уведомление на кредитора за упражнено от него право за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, в съгласие с горецитираната практика на ВКС, споделяна и от настоящия въззивен съд, следва да се приеме, че предсрочната изискуемост по кредита не е надлежно обявена на длъжника, респективно, и до момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК- 02.03.2018г., по образувано ч.гр.д.№514/18г. по описа на РС-Карлово.

Предвид гореизложени обстоятелства и въззивният съд констатира, че при доказателствена тежест за ищеца, съгласно чл.154 ал. 1 от ГПК, по делото не са налице доказателства, от които съдът да приеме, че са налице твърдените в исковата молба обстоятелства – настъпила предсрочна изискуемост на кредита по ДПК №**********, сключен на 05.05.2017г., между страните, вследствие на която да е налице вземане на кредитора, ищец, спрямо кредитополучателя, ответник, в размер на общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги, претендирано с исковата сума от 4 536 лева.

Като постановява решение съгласно гореизложеното, районният съд постановява обоснован и правилен съдебен акт, който следва изцяло да бъде потвърден от въззивния съд.

Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                           Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановеното на 07.10.2019г. Решение № 322 на Карловски районен съд, първи граждански състав, по гражданско дело № 868 по описа на съда за 2019 година, с което ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, иск, с правно основание чл. 422 ГПК,във връзка с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, във връзка с чл. 432, ал.1 от  ТЗ, да бъде прието за установено по отношение на С.М.Д. *** с ЕГН **********, че дължи присъдените със Заповед за изпълнение от 04.04.2018г. по ч.гр.дело № 514/2018г. по описа на КрлРС суми, а именно: 4536.00 лева, представляващи неизплатено задължение по ДПК № 30194493994, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 01.03.2018г. до окончателното плащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ:1/                                  2/