№ 253
гр. София, 23.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мина Мумджиева
Членове:Костадинка Костадинова
Ирина Стоева
при участието на секретаря Албена Вл. Арсова
като разгледа докладваното от Ирина Стоева Въззивно наказателно дело от
частен характер № 20211100602392 по описа за 2021 година
Производството е по реда на гл. XXI от НПК.
С Присъда № 20020623 от 22.01.2021 г., постановена по НЧХД № 3535
по описа за 2017 г. на СРС, НО, 134-ти състав, подсъдимият П. И.И. е бил
признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за извършване на
престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК и на
основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по повдигнатото му обвинение за
това, че на 25.11.2016 г., в гр. София чрез подаване на писмо и приложение
към него, озаглавено „Информация“, с вх. № 13-00-5305/25.11.2016г. до
Министъра на отбраната на Република България е приписал на Г. К. П.,
заемащ длъжност Н. на Ц.в.о. при Министерство на отбраната извършване на
престъпление, като клеветата била разпространена по друг начин – чрез
подаването на писмо и приложената към него информация, в която били
посочени следните изрази:
„Незаконните действия на Н.а на Ц.в.о. полковник Г. К. П., който водят
до уронване на престижа на Ц.в.о. и в частност на военно окръжие – Монтана
и до набавяне на лични облаги за полковник П. и негови роднини, чрез
използване на служебно положение“; „полковник П. предприема действия да
ме уволни заради това, че съм си позволил да сезирам компетентните
институции за неговите незаконни действия и корупционни действия“; „моля
1
да предприемете необходимите действия в рамките на Вашите правомощия за
пресичане на корупционните практики установени от полковник П. в Ц.в.о.“;
„за прекратяване корупционните и незаконни действия на полковник П. в
Ц.в.о.“; „Позволявам си да Ви сезирам с тази информация относно
незаконните действия на Н.а на Ц.в.о. – София, полковник Г.П., които водят
до уронване на престижа на Ц.в.о. и в частност Военно окръжие – Монтана и
до добавяне на облаги за полковник П.и неговите роднини, чрез използване на
служебно положение“; „след назначаване на полковник П. за Н. на Ц.в.о.
сестра му започна да парадира с името на брат си и не изпълняваше
задълженията си като чистач във Военно окръжие – Враца, а стои без да
върши нищо в Областен военен отдел – Монтана“; „по този начин полковник
П. принуждавайки Н.а на военно окръжие – Враца, подполковник Ц. и
Цивилен служител А.Н. да извършват нарушение на реда за командироване и
издаване на документи в почивен ден осигурява на сестра си платена
екскурзия в госпожа К.“; „след като госпожа К. беше представена официално
като сестра на новия Н. пред началниците на военни окръжия и областни
военни отдели държанието и стана още по –нахално“; „в същото време
полковник П. заплашва някой от служителите на военно окръжие – Враца,
като пример цивилен служител И.С., че същите ще бъдат уволнени заради
това, че имат лошо отношение към сестра му“; полковник П. се държа
изключително арогантно като грубо иззе функциите на Н. на военно окръжие
– Враца, подполковник Ц. сам предлагаше длъжностите на цивилните
служители“; „полковник П. преследваше някаква лична изгода от цялата
работа“; „съвсем незаконно му бяха иззети от полковник П.“; „още по-груби
нарушения бяха извършени от полковник П.“; „след като сестрата на
полковник П. беше устроена на работа при всички тези нарушения дойде ред
на следващия роднина на Н.а т. е неговата племенница“; „полковник П.
използва служебното си положение за набавяне на лични облаги за свои
роднини“; „в същото време намирайки се в отпуск госпожа К. започна да
оказва натиск върху полковник П. за изпълнение на нейни прищевки, а
именно С.В. да бъде уволнена, а ц. сл. Г.Н. която заемаше длъжност „Главен
технически сътрудник“ в регистратура за квалифицирана информация да бъде
преместена на нейно място, за да може длъжността в регистратура за
класифицирана информация да бъде освободена за госпожа К.. И прищевките
и започнаха да се изпълняват“; „полковник П. поставя отрицателна
резолюция поради липса на достатъчно аргументи от Н.а на военното
окръжие“; „и поставя резолюция С.В. да бъде освободена“; „тук вече
полковник П. отново смята, че се намира над всякакви закони пренебрегва
елементарна предпазливост“; считам че от изложените факти се вижда, че
полковник П. е офицер, който поставя личните си интереси над служебните.
Налице е конфликт на интереси, тъй като полковник П. назначава сестра си в
2
институцията която той ръководи. Налице е груба злоупотреба със служебно
положение за набавяне на лични облаги за полковник П.и неговите роднини“;
„моля да се предприемат необходимите действия за пресичане на
корупционните практики установени от полковник П. в Ц.в.о.“ ; „Моля ако е
възможно незаконните намеси на полковник П. в дейността на началниците
на военните окръжия да бъдат отменени“. С присъдата е бил отхвърлен
предявеният от частния тъжител Г. К. П. срещу подсъдимия граждански иск
на основание чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД в размер на 50000,00 лева за обезщетение
за неимуществени вреди. С крайния съдебен акт частният тъжител Г. К. П. е
бил осъден на основание чл. 190, ал. 1 от НПК да заплати в полза на
подсъдимия сумата в размер на 1600,00 лева, съставляваща сторени от
последния разноски за адвокатско възнаграждение.
Срещу първоинстанционната присъда е била подадена въззивна жалба
от частния тъжител. В жалбата се излагат оплаквания за
незаконосъобразност, неправилност, необоснованост на съдебния акт, за
постановяването му при нарушение на материалния закон и при съществени
процесуални нарушения, като се допълва, че и наложеното наказание с
присъдата е явно несправедливо. Посочва се, че по делото не са били събрани
доказателства заявените от подсъдимия в инкриминираните документи
твърдения, че частният тъжител в качеството му на длъжностно лице,
заемащо високопоставена длъжност, бил осъществявал корупционни
практики и бил извличал облаги за себе си и за семейството си, да отговарят
на действителното положение и обективната истина. Неправилно съдът бил
възприел вложения смисъла в израза „корупционна практика“, използвана от
подсъдимия. Твърди се, че е налице злоупотреба с правото на подаде жалба и
сигнал, когато правоимащият знае или предполага, че се нарушава закона.
Прави се искане за признаване на подсъдимия за виновен и уважаване на
предявения граждански иск в цялост.
Постъпило е възражение срещу подадената въззивна жалба, депозирано
от подсъдимия П. И.И. чрез повереника му – адв. Ст. Д. Сл.. Във
възражението е било изразено съгласие с първоинстанционната присъда като
правилна и законосъобразна. В съдебното производство били потвърдени
твърденията на подсъдимия в сигнала. Според съдебната практика не можело
да се търси отговорност от податели на сигнали до институции, тъй като
авторите им не целели накърняване на доброто име на споменатите лица, а
упражняване на правото им на жалба. Подсъдимият бил дал негативна оценка
касателно дейността на частния тъжител като Н., като същият действал при
субективна увереност за противоправното поведение на тъжителя. В жалбата
се инвокира възражение за погасяване по давност на наказателното
преследване поради изтичане на абсолютната давност по чл. 80, ал. 3 от НК и
3
се прави искане за прекратяване на наказателното производство. Прави се
искане за присъждане на сторените по делото разноски.
В открито съдебно заседание частният тъжител се е явил лично и с
повереника си – адв. М., в което заседание са заявили, че поддържат жалбата.
Направено е уточнение, че в тъжбата са описани два процесни документа, в
които според частното обвинение има клеветнически твърдения, като са и
уточнени датите на входиране на документите. Обвинението е заявило, че с
допълнителна молба са направили уточнение касателно процесния документ,
а именно, че това е този от 24.11.2016 г. с вх. № 13-00-5305/25.11.2016 г.,
адресиран до Министъра на отбраната. На етап съдебни прения адв. М. е
посочил, че първоинстанционният съд се е занимал с изследване на кадровата
политика, която е била упражнявана от частния тъжител, без да се фокусира
върху конкретното производство, което попада извън чл. 102 от НПК. С
изпълнителното деяние е било приписано престъплението „подкуп“ по чл.
301 от НК на частния тъжител. Частният тъжител бил проверен от
Инспектората към Министерството на отбраната и от Военна прокуратура,
като в изготвените доклади не било споменато допускането на нарушения или
корупционни престъпления. Изложени са твърдения за доказаност на
извършено съставомерно деяние и на вредните последици върху доброто име
на частния тъжител вследствие на инкриминираното деяние. Касателно
изявлението на подсъдимия за позоваване на изтекла абсолютна давност
частното обвинение е изразило становище, че въззивното производство не
следва да се прекратява, а съдът следва да се произнесе по основателността на
предявения граждански иск. Направено е искане за присъждане на сторените
по делото разноски.
В открито съдебно заседание се е явил подсъдимият лично и с неговия
защитник- адв. С.. Защитата се е позовала на изтекла абсолютна давност,
като подсъдимият изрично е поискал да бъде прекратено наказателното
преследване поради изтеклия давностен срок, без съдът да се произнася с
присъда или по същество. На етап съдебни прения защитата е изложила
съображения, че подсъдимият е упражнил конституционното си право на
жалба и не е бил налице субективният елемент на престъплението „клевета“,
като са били доказани и твърденията му в сигнала. След сигнала на
подсъдимия, на частния тъжител била направена една проверка от
Министерството на отбраната, която е била формална и единствено по
документи от лице, което е било в йерархична подчиненост спрямо частния
тъжител. Прави се искане за отмяна на първоинстанционната присъда и
прекратяване на наказателното производство, отхвърляне на гражданския иск
и присъждане на сторените по делото разноски. Подсъдимият е изказал
съгласието си с искането на защитника си.
4
При дадена последна дума подсъдимият е посочил, че написаното в
сигнала е добросъвестно, като описаното действително се е случило, а
подсъдимият само е написал видяното и го е изпратил до компетентните
институции.
Във въззивното производство не е провеждано съдебно следствие.
Софийски градски съд, след като се запозна с материалите по делото и
обсъди наведените доводи и оплаквания, намира за установено следното:
Наказателната отговорност на подсъдимия П. И.И. е ангажирана за
осъществено съставомерно деяние с правна квалификация по чл. 148, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 , вр. чл. 147, ал. 1 от НК, извършено на 25.11.2016 г. Тук
следва да се отбележи, че видно от уточнителна молба с вх. №
1045170/12.06.2017 г. към частната тъжба, волеизявленията на частното
обвинение в открито съдебно заседание пред въззивния съд и в последното
открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, частният тъжител
не поддържа обвинението за клеветнически твърдения в документ,
наименуван „Информация“ и подаден с вх. № 13-00-5305/05.12.2016 г., а
единствено в документ, наименуван сигнал и „Информация“ към него, с вх. №
13.00-5305/25.11.2016 г. Изхождайки от фактите, инкриминирани с частната
тъжба, очертани като осъществени от подсъдимия на инкриминираната дата
25.11.2016 г. и с оглед квалифицирането им като престъпни по чл. 148, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 и т. 3 , вр. чл. 147, ал. 1 от НК, се констатира, че за тях
законодателят е предвидил, в санкционната част на цитираната
наказателноправна норма наказание „глоба” от 5 000,00 лева до 15 000,00
лева и наказание „обществено порицание”. Предвид посочените по вид и
размер наказания приложима се явява разпоредбата на чл. чл. 80, ал. 1, т. 5 от
НК, според която наказателното преследване се изключва по давност, когато
то не е възбудено в продължение на три години. От друга страна, с
разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НК законодателят е предвидил абсолютен
срок, при изтичане на който независимо от спирането или прекъсването на
относителната давност, се изключва наказателно преследване спрямо дееца,
ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в нормата
на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК. В случая за процесното деяние този т.нар.
„абсолютен” давностен срок е четири години и шест месеца. Съобразявайки
датата на извършване на престъплението (по арг. от чл. 80, ал. 3 от НК) -
25.11.2016 г., и преценявайки разпоредбата на чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5
от НК този давностен срок е изтекъл на 25.05.2021 г. - дата, предшестваща
дори образуването на настоящото въззивно производство. Фактът на
изтеклата давност и свързаните с него последици е съобразен от защитника и
от подсъдимия, направили изрично изявление, че желаят прекратяването на
наказателното производство.
5
Предвид гореизложеното въззивният съд счита, че е налице
прекратителното основание, визирано в чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, тълкувано
във връзка с чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, а именно - наказателната
отговорност е погасена по давност. Въззивният съдебен състав приема, че не
са налице предпоставки за разглеждане на обвинението по същество, и на
основание чл. 334, т. 4 от НПК, проверяваният първоинстанционен съдебен
акт следва да бъде отменен в наказателноправната му част, а наказателното
производство - прекратено. Това обуславя и безпредметност, а и забрана да
бъдат изследвани всички въпроси, свързани със законосъобразността на
присъдата по отношение на процесното обвинение като проверката на
фактите, на доказателствения анализ и на приложението на правото относно
обвинението. Не следва да се обсъждат и доводите от въззивната жалба,
касаещи делото по същество в наказателноправната му част.
В съответствие с императивната законова разпоредба на чл. 307 от НПК
и с оглед задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение №
1/2013 г. на ОСНК на ВКС, независимо от прекратяване на наказателното
производство, въззивният съд дължи проверка и произнасяне по отношение
приетия за разглеждане граждански иск, предявен от частния тъжител и
граждански ищец Г. К. П. срещу подсъдимия П. И.И.. Според ПП № 9 от 1961
г. на ВС, изм. с ПП № 7 от 1987 г. на ВС. Основанието на гражданския иск в
наказателния процес е деянието, предмет на обвинението, от което следва, че
погасяването на наказателната отговорност не е пречка за ангажиране на
гражданската такава на делинквента. В този случай въззивният съд трябва да
изследва дали са налични елементите на гражданския деликт по чл. 45 от ЗЗД,
обуславящи отговорността на подсъдимото лице.
Въззивният съд споделя изцяло фактическите констатации, приети от
първата съдебна инстанция, за да отхвърли предявения за разглеждане в
рамките на наказателното производство граждански иск за търсене на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Фактическа обстановка,
възприета от въззивния съд след самостоятелен анализ на доказателствената
маса, е сходна с тази, приета от първоинстанционния съд.
Подсъдимият П. И.И., с ЕГН: **********, е роден на **** г. в с.
Габровица, обл. Монтана, българин, български гражданин, неосъждан.
През 2012 г. подсъдимият заемал длъжността Н. на Военно окръжие –
Враца, а частният тъжител – служител по набиране на кадри към Военно
окръжие –София-град. На неустановена по делото дата през 2012 г. частният
тъжител помолил подсъдимия да назначи неговата сестра – свидетелката К.К.
К., на някаква длъжност във Военно окръжие – Враца. Подсъдимият посочил,
че единствената вакантна длъжност към момента била чистач. На 27.12.2012
г. бил сключен трудов договор със свидетелката К.К. К. за заемане на
6
посочената позиция.
След известен период от време в областен военен отдел Монтана се
освободила длъжността „старши специалист по водене на ресурси от резерва“
и започнала процедура по подбор. Съобразно установените към момента
правила преценката за освобождаване и назначаване на цивилни служители
била на Н.а на структурата/окръжието след съгласуване с Н.а на Централното
военно окръжие. Частният тъжител отново питал подсъдимия дали е
възможно сестра му да заеме овакантилата се позиция. Предвид личните си
впечатления подсъдимият изразил мнение, че свидетелката К.К. К. не е
подходяща за длъжността.
Поради навършване на пенсионна възраст през 2014 г. подсъдимият
прекратил трудовите си правоотношения с Военно окръжие – Враца.
Позицията на Н. на Военно окръжие – Враца била заета от Ц. Ц.. Считано от
12.02.2015 г. подсъдимият бил назначен като експерт в сектор „Военен отчет,
комплектуване, набиране и адаптация““ в Областен военен отдел – Монтана.
През месец април 2015 г. частният тъжител заел длъжността Н. на
Ц.в.о.. След този момент подсъдимият забелязал промяна в поведението на
неговата сестра – свидетелката К.К. К., изразяващо се в демонстриране на по-
голямо самочувствие. Подсъдимият забелязал, че свидетелката К.К. К.
започнала да пренебрегва изпълнението на служебните си задължения като
чистач във Военно окръжие – Враца, като за сметка на това прекарвала повече
време във Областен военен отдел – Монтана.
Впоследствие на неустановена по делото дата на свидетеля С.К.В. било
възложено да се яви в Ц.в.о. в гр. София на 07.05.2015 г. по случай
тържественото отбелязване на празника на българската армия и да получи
грамоти и награди за ветераните. Тъй като свидетелят преценил, че ще му е
необходима техническа помощ за пренасянето им, информирал Н.а на Военно
окръжие – Враца, че следва да бъде издадена командиравачна заповед за
свидетелката К.К. К., която да го придружи. Такава била издадена и
свидетелката била командирована за 07.05.2015 г. до гр. София, за което
бил издаден военен билет. За посочените обстоятелства разбрал и
подсъдимият. С допълнително споразумение местоработата на свидетелката
К.К. К. била променена на Военно окръжие – Монтана.
В следващите месеци станало достояние, че предстоят кадрови промени
във военните окръжия. Свидетелката К.К. К. демонстрирала поведение пред
колегите си във Военно окръжие – Враца и Областен военен отдел – Монтана,
че поради контактите си може да има някакво въздействие. Свидетелката
встъпила в конфликтни отношения с част от колегите си. Във връзка с
планираните промени на 23.06.2015 г. била проведена среща-събеседване по
7
отношение на кадрите във Военно окръжие – Враца и Областен военен отдел
– Монтана. На срещата присъствал и частният тъжител. На свидетеля И.Т.А.
и подсъдимия направило впечатление, че събеседването им било водено
предиЦ.от частния тъжител, а не от началниците на военните окръжия,
явяващи се непосредствени ръководители на съответните окръжия.
След 01.07.2015 г. Областен военен отдел – Монтана станал Военно
окръжие – Монтана. На 01.07.2015 г. свидетелят С.К.В. се пенсионирал и Н.
на военно окръжие – Монтана станал свидетелят И.К.И.. С допълнително
споразумение от същата дата свидетелката К.К. К. била преместена на
месторабота във Военно окръжие – Монтана. Същата следвало да бъде
обучена от свидетеля И.А., което не се осъществило поради липсата на
желание у свидетелката. С докладни записки до Н.а на Ц.в.о. свидетелят
И.К.И. предложил освобождаването на свидетелката Е.А.Г. от длъжност
„главен специалист по техническа обработка на резервисти от резерва и
военноотчетни лица“ във Военно окръжие – Монтана, и свидетеля И.Т.А. – от
длъжност „главен специалист по техническа обработка на техниката“, на
мястото на който да бъде назначена свидетелката К.К. К..
На неустановена дата по делото била проведена среща между
свидетелката К.К. К., частният тъжител и свидетелката С.С.В., инициирана от
свидетелката К., която преди това била казала на свидетелката С.С.В., че
може да съдейства да бъде назначена на работа във Военно окръжие –
Монтана. На проведената среща свидетелката В. получила уверение в това,
поради което подала и необходимите документи. С нова докладна записка от
15.09.2015 г. свидетелят И.К.И. предложил до Н.а на Ц.в.о. освобождаването
на свидетеля И.Т.А. и назначаване на свидетелката С.С.В. на негово място, а
свидетелката К. да бъде назначена на длъжност главен специалист по
техническа обработка на резервисти от резерва и военноотчетни лица, след
получаване на допуск за достъп до квалифицирана информация. На
докладната записка било резолирано „да“ без означаване на дата и име на
подписалия, като подписът изходил от частния тъжител. С резолюция от
25.09.2015 г. свидетелят Ц. разпоредил предложените лица да бъдат
назначени. На неустановена дата била проведена среща между свидетелката
К.К. К., свидетелката С.С.В. и свидетелката Ц.О.Ц. касателно назначаването
на последната на длъжност във Военно окръжие – Монтана. В проведен
разговор с частния тъжител свидетелките били уверени, че няма да срещнат
пречки при назначаването им, след което свидетелката Ц.О.Ц. пуснала
документите си и била назначена на длъжност технически специалист. С
трудов договор от 29.12.2015 г. свидетелката К.К. К. била назначена на
длъжност главен специалист в сектор „Военен отчет, комплектуване,
набиране и адаптация“ в структурата на Военно окръжие – Монтана.
8
Свидетелката до 02.02.2016 г. нямала разрешение за достъп до
квалифицирана информация, поради което не било възможно възлагането на
работа, свързана с такъв. С договор от 29.02.2016 г. свидетелката С.В. била
назначена на длъжност главен специалист в сектор „Военен отчет,
комплектуване, набиране и адаптация“. В периода от 08.01.2016 г. до месец
октомври 2016 г. свидетелката К.К. К. ползвала Ц.ократно платен отпуск
поради влошено здравословно състояние, като известна част от молбите за
отпуск били без положен подпис, макар и съгласувани с Н.а на военно
окръжие – Монтана. Във връзка с отсъствието си от работа свидетелката К.К.
К. заявила пред свидетелката С.С. В., че няма да се върне, докато не бъде
уволнен подсъдимият. През този период част от задълженията на
свидетелката К.К. К. били възлагани на свидетелката С.С.В. и Ц.Ц., поради
което помежду им възникнал конфликт – последните две свидетелки
изразявали несъгласие да изпълняват чужди задължения. Свидетелките
Ц.О.Ц. и С.С.В. оценили тези обстоятелства като неизпълнение на
възложените задължения и неравнопоставено третиране с оглед роднинската
връзка на К. с частния тъжител. В рамките на развилия се конфликт
свидетелката К.К. К. отправила заплахи спрямо свидетелката С.С.В. с оглед
поведението на последната, че ще уведоми брат си, а спрямо свидетелката
Ц.О.Ц. – че ако отказва изпълнението на възложените задачи, ще бъде
уволнена, както била и назначена. В проведен разговор частният тъжител
казал на свидетелката С.С.В. да оправи отношенията си със свидетелката К.К.
К.. С докладна записка от 08.06.2016 г. И.К.И. поискал от частния тъжител да
бъде прекратено правоотношението със свидетелката С.С.В. поради липса на
професионална принадлежност, отговорност лоялност и висока лична
дисциплина, но това било отказано с резолюцията, че не се сочи
доказателствена конкретика. През месец юли 2016 г. Н. на военно окръжие –
Монтана станал свидетелят К.И.Г.. С докладна записка от 05.08.2016 г.
свидетелят К.И.Г. поискал разрешение за прекратяване на трудовото
правоотношение със свидетелката С.С.В.. В докладната записка като причина
било посочено несправянето на свидетелката с възложените служебни
задължения. Частният тъжител, в качеството му на Н. на Централно военно
управление, дал това разрешение и със заповед от 09.08.2016 г. трудовото
правоотношение със свидетелката било прекратено. На 08.08.2016 г.
свидетелката С.В. подала заявление за прекратяване на трудовото
правоотношение. В него свидетелката посочила като причина оказания
натиск от страна на частния тъжител, свидетелката К.К. К. и семейството ,
вследствие на влошени отношения.
Междувременно свидетелката Ц.О.Ц. отказала на свидетелката К.К. К.
да осведомява последната за настроенията в структурата и какво се говори в
9
колектива. След прекратяване на трудовото правоотношение със свидетелката
С.С.В., свидетелката Ц.О.Ц. пожелала да заеме нейната длъжност, но в
разговор със свидетеля И. било казано, че позицията е обещана за друг от
свидетелката К.. Частният тъжител информирал по-късно свидетелката, че
след настъпването на новата година нейната длъжност дори и да се запази,
няма да бъде заемана от нея. Трудовото правоотношение със свидетелката
било прекратено, считано от месец януари 2017 г.
След преместването на К.И.Г., заемал до момента длъжността на Н. на
военно окръжие – Монтана, във Военно окръжие – Габрово, през месец
ноември 2016 г. ВРИД Н. военното окръжие станал свидетелят К.И.С.. На
свидетеля му направило впечатление, че свидетелката К.К. К. често отсъства
от работа или не върши служебните си задължения. Между двамата се
породили конфликтни отношения. На свидетеля станало известно, че
свидетелката К. казала на свидетеля В. П. П., изпълняващ тогава длъжността
заместник-Н. на Ц.в.о., че не спазва установеното работно време и форма.
Свидетелят В. П. П. провел телефонен разговор със свидетеля С. за това, след
което свидетелят С. потърсил сметка от свидетелката К. за упрека , като
отбелязал, че в служебните правомощия не влизало контрола върху
работното му време. Свидетелката К. пуснала жалба срещу свидетеля С. до
частния тъжител, в качеството му на Н. на Централно военно управление.
Проверка не била проведена. Свидетелят С. чул информация от служители, че
свидетелката К. е правила опити за кадруване в структурата на военното
окръжие.
През есента на 2015 г. срокът за разрешителното на подсъдимия за
достъп до класифицирана информация изтичал. Същият стартирал процедура
за подновяването му чрез попълване на необходимите документи за
изпращането им до Централно военно управление, но процедурата се
забавила. Документите били върнати обратно във Военно окръжие – Плевен.
Заради забавянето подсъдимият потърсил съдействието на свидетеля А.И.Е.,
работещ към ДАНС. След проверка било установено, че документите се
намират в действителност във Военно окръжие – Плевен. Документите били
изпратени отново до Ц.в.о., след което същите били придвижени и на
подсъдимия бил издаден достъп до класифицирана информация.
С докладна записка от 22.01.2016 г. до частния тъжител е предложено
да се прекрати трудовото правоотношение на подсъдимия на основание чл.
328, ал. 1, т. 10б от КТ, като на негово място бъде назначен свидетелят К.Ц.К..
Н.ът на Централно военно управление дал разрешение, след издаването на
разрешение за достъп до класифицирана информация. Правоотношението с
подсъдимия не било прекратено.
На 21.11.2016 г. подсъдимият подал процесното писмо, заедно с
10
„Информация.
Било изготвено становище до частния тъжител с предложение за
освобождаване на подсъдимия на основание чл. 328, ал. 1, т. 10б от КТ и
назначаване на друго лице на неговата длъжност. Със Заповед № ЛС
12/24.11.2016 г. трудовото правоотношение на подсъдимия било прекратено,
като препис от заповедта му била връчена на 28.11.2016 г.
Въззивната инстанция изцяло споделя фактическите изводи, до които е
достигнал първоинстанционният съд в крайния си акт по същество на делото.
За да приеме същите районният съд се е позовал на събрания по делото
доказателствен материал, както следва: свидетелските показания на К.К. К.,
Л.Х.Т., И.Б. Ц., И.К.И., Ц.О.Ц., И.Т.А., С.С.В., А.И.Е., Н.К. В., К. С.,
обясненията на подсъдимия. По делото са приобщени и кредитирани редица
писмени доказателства, на които настоящият въззивен съдебен състав също се
довери– Заповед № ЛС 12/24.11.2016 г. сигнал с вх. № 13-00-5305/25.11.2016
г. с информация, трудов договор № 3-1126/27.12.2012 г., допълнително
споразумение № РГ – 03-21/10.07.2015 г., докладна записка от 17.08.2015 г.,
докладна записка с рег. № 03-167/07.09.2015 г., докладна записка с рег. № 03-
189/14.09.2015 г., докладна записка с вх. № 288226/15.09.2015 г., трудов
договор № 3-532/29.12.2015 г., Заповед № РД-7/04.01.2016 г. на Н.а на Военно
окръжие – Монтана, трудов договор № 257/29.02.2016 г., заявления за
ползване на платен годишен отпуск поради временна неработоспособност,
докладна записка от 08.06.2016 г., заявление от 08.08.2016 г. за прекратяване
на трудово правоотношение от С.В., докладна записка от 05.08.2016 г.,
Заповед № ЛС 9-09.08.2016 г., докладна записка с рег. № 3-82/22.01.2016 г.,
длъжностна характеристика на старши експерт в сектор „Военен отчет,
комплектуване, набиране и адаптация“, приложените към тъжбата писмени
доказателства, документите, изискани от СРС и изпратено от Военно окръжие
– Враца с писмо с вх. № 1022715/28.03.2018 г. и от Военно окръжие –
Монтана с вх. № 1019839/15.03.2018 г.
Първоинстанционният съд е извършил детайлна и изчерпателна
преценка на доказателствата и доказателствените средства по делото, като е
възприел установените чрез тях факти, относими към предмета на доказване
по делото, анализирал е противоречащите си доказателства и е изложил
подробно аргументи защо кредитира едни, а други – не. Правилно
първоинстанционният съд е преценил, че част от събраните гласни
доказателства се явяват неотносими към спорния предмет на делото, поради
което не е коментирал същите. Въззивният съд счита също за безпредметно
да иЦ.ръща допълнително внимание, доколкото същите не се явяват
относими и необходими с оглед изясняване на предмета на доказване. В тази
връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с
11
доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд
не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може
да анализира само тези, които се оспорват (Решение № 372/01.10.2012г. по
н.д. № 1158/2012г., ВКС, НК, ІІІ н.о.).
Въз основа на гореустановените фактически изводи въззивният съд
счита, че макар депозираната въззивна жалба да е допустима (подадена е в
законоустановения срок, от надлежно легитимирана страна, срещу съдебен
акт, който подлежи на въззивен съдебен контрол), разгледана по същество
касателно гражданско-осъдителната част на обжалваната присъда жалбата се
явява неоснователна.
Въз основа на установената фактическа обстановка
първоинстанционният съд обосновано е приел, че не са налице
предпоставките за приложение на чл. 45 от ЗЗД. Въззивната съдебна
инстанция се съгласява с изведените в мотивите на първоинстанционния съд
разсъждения.
Така предявеният граждански иск има своето правно основание в
разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД. Фактическият състав на непозволеното
увреждане включва следните елементи: извършено деяние (действие или
бездействие); същото да бъде противоправно и виновно извършено; от
деянието да са настъпили вреди; да е налице пряка причинно-следствена
връзка между деянието и настъпилите вреди. Единствено при наличието на
посочените кумулативно предвидени предпоставки следва да бъде уважена
гражданскоправната претенция като основателна и доказана.
На първо място, въззивният съд се съгласява с изводите на
първоинстанционния съд, че липсва противоправно поведение. Предвид
езиковото и смислово съдържание на инкриминираните изрази следва да се
приеме, че същите не биха могли да бъдат използвани за приписване на
престъпление. За да е налице тази форма на клевета е необходима
индивидуализация на общественоопасно деяние, достатъчно конкретно по
време, място, начин и обща характеристика на извършване, което в
настоящия случай не е налице. В този смисъл неоснователно е възражението
срещу възприетото от СРС съдържание на понятията „корупция” и
„корупционни практики”. Следва да се отбележи, че в инкриминираните
изрази никъде не се възпроизвежда с горепосочената достатъчна конкретика
приписването на престъплението по чл. 301 от НК, за да може да се приеме,
че изразите отговарят на посочения стандарт за оценка като противоправно.
За пълнота с оглед инстанционния контрол върху гражданскоправното
произнасяне в присъдата въззивният съд отбелязва, че за да е налице другата
форма на клевета, е необходимо разгласените обстоятелства да са позорни за
пострадалото лице. „Разгласяването” изисква деецът да е съобщил свои
12
твърдения, зад които застава, като претендира, че тези обстоятелства са
обективен факт (в този смисъл Решение № 426 от 07.01.2016 г. по н. д. №
1183/2015 г. на ВКС, I н.о.). Позорни са тези обстоятелства, които се отнасят
до личността на засегнатото лице и съдържат твърдения за факти, които са
обществено укорими, противоречат на общоприетите норми на поведение и
създават отрицателна оценка за личността на засегнатия. Съдебната практика
приема, че „позорно обстоятелство” са онези конкретни факти и
обстоятелства, чието разгласяване е опасно за доброто име на човека, като те
могат да се отнасят до минало и настоящо поведение, до служебни и
обществени прояви или такива от личния му живот, както и отрицателни
качества на личността, които я характеризират негативно. Инкриминираните
изрази по разглежданото дело обаче не разкриват така посочените специфики,
не засягат като самоцел личната, интимна сфера на частния тъжител по
язвитилен и унизителен начин.
По делото се установява, че подсъдимият е изразил собствените си
възгледи и оценка касателно работата на частния тъжител в подадено до
компетентните институции писмо и информация към него, явяващи се по
своята същност и съдържание сигнал. От формулировката на изразите се
установява като водещо намерението на подателя да сигнализира
компетентните институции във връзка с възприетите от него като
неправомерни действия. Въззивният съд счита, че в конкретния случай
подсъдимият е упражнил конституционното си право, залегнало в чл. 45 от
КРБ, да подава жалби и сигнали до съответните компетентни органи. За да
достигне до този извод районният съд е съобразил както националното
законодателство, така и практиката на ЕСПЧ, в които еднозначно е застъпено
становището, че изложените твърдения в жалби и сигнали до компетентните
органи не могат да се разглеждат като „разгласяване” на клеветнически
твърдения, тъй като техните автори не възнамеряват да накърнят репутацията
на лицата, до които се отнасят, а обезпечават упражняването на правото на
жалба, да съобщават за нередности или да търсят помощ от страна на
властите. Районният съд задълбочено е анализирал семантиката и
емоционалния заряд на използваните думи и изрази в жалбата, въз основа на
които е извел именно желанието на подсъдимия да инициира проверка по
отношение дейността на частния тъжител. След като подсъдимият е съзрял
нередност в практиката на частния тъжител, то надлежният начин да бъде
проверена тя е чрез нарочна проверка от компетентния орган, който в случая
се явява Министърът на отбраната, вземайки предвид, че частният тъжител и
подсъдимият са били служители в структурата на подресорсното му
министерство.
В практиката си върховната инстанция е имала възможност Ц.ократно
13
да отбележи, че извън обхвата на клеветата остават случаите, при които
деецът изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява
становище или упражнява право на искания, от които произтичат определени
правни последици. Съдебната практика приема, че в тези случаи деецът
упражнява права, гарантирани му от Конституцията и законите (в този смисъл
Решение № 70 от 25.ІІ.2009 г. по н.д. № 36/2009 г. на ВКС, ІІ н.о.). Тези права
обаче не могат да се използват за накърняване на правата и доброто име на
другиго. Според практиката на ЕСПЧ ограниченията на свободата на словото
трябва да се тълкуват стеснително и да бъдат необходими в едно
демократично общество. Настоящият въззивен състав изцяло се солидаризира
с това становище, но и счита, че в разглеждания случай подсъдимият не е
преминал границите на приемливите в етичен аспект формулировки на
субективните оценки. Предположенията, създаването на различни версии и
аналогии, изводите, интерпретациите и други проявления на субективна
психическа и интелектуална дейност, изказаните мнения, съждения, оценки и
внушения не консумират престъпния състав на клеветата (в този смисъл
Решение № 167/26 септември 2016 г. по н. д. № 742/2016, ВКС, III н.о.).
Въззивният съд счита, че не е налице и вината като предпоставка за
отговорността по чл. 45 от ЗЗД. Законодателят е предвидил в ал. 2 на същата
разпоредба, че вината се предполага до доказване на противното, но в
настоящия случай законовата презумпция се явява оборена. Вината, като
израз на субективното психическо отношение на дееца към неговото деяние, е
неразривно свързана с конкретните подбуди и мотиви, които са го
подтикнали да действа. В настоящия случай деецът трябва да съзнава, че
довежда до знанието на трети лица неистински позорни за другиго
обстоятелства, или че приписва неизвършено от съответното лице
престъпление. В случая по делото се установява, че инкриминираните думи
са реакция и оценка на подсъдимия по повод работата на частния тъжител,
манифестирано чрез упражняването на правото му на жалба.
Съставомерността на деянието от субективна страна предполага в съзнанието
на дееца да съществуват представи относно общественоопасния характер на
деянието, каквито са немислими при положение, че се упражняват признати
от правния ред права в границите на закона. Подсъдимият е формирал
убеждението си на база разказани му събития и лично възприети случки, въз
основа на които в съзнанието му се е зародила убеденост в истинността на
твърденията му. Обстоятелството, че извършената проверка, по повод
подаденото от него писмо, не е констатирала нередности, не повлиява
негативно върху упражненото правото на жалба, нито променя неговата
субективна увереност. Това е така, тъй като право да сигнализират за
нередност имат всички граждани, а не само тези, чиито сигнали са
14
основателни. В този смисъл, въззивният съд счита за неоснователно
възражението в жалбата за наличието на злоупотреба с правото на жалба.
Неоснователно се явява възражението, че първоинстанционният съд се
е занимал с изследване на кадровата политика, която е била упражнявана от
частния тъжител, без да се фокусира върху конкретното производство, което
попадало извън чл. 102 от НПК. Въззивният съд счита, че в светлината на
обвързаността на инкриминираните изрази с кадровите отношения в
структурата, към която са принадлежали частният тъжител и подсъдимият, за
установяване характера и истинността на инкриминираните изрази правилно е
бил засегнат в определени предели (предвид чл. 102 от НПК) и този въпрос.
Въззивният съд не откри допуснати нарушения, ограничаващи правата на
страните, при проведеното съдебно следствие – съдът е събирал
доказателства с оглед предмета на доказване, предвид доказателствената
активност и направените доказателствени искания от страните. Въпреки
обширното проведено съдебно следствие, районният съд е постановил
крайния си акт въз основа на закона, вътрешното си убеждение и след
аргументиран и обстоен анализ на доказателствената маса, като е изследвал
въпросите в рамките на предмета на доказване съгласно разпоредбата на чл.
102 от НПК.
Предвид изложеното правилно СРС е приел, че подсъдимият не е
осъществил граждански деликт и е отхвърлил приетия за съвместно
разглеждане в наказателния процес граждански иск. В този смисъл
контролиращият съд счита, че следва да потвърди обжалваната присъда в
гражднаскоправната ѝ част.
Съдът, в изпълнение на служебното начало в наказателния процес,
извърши и проверка касателно произнасянето на районната инстанция в
частта за разноските. Разпоредбата на чл. 190 от НПК урежда въпроса за
възлагане на разноските при постановяване на оправдателна присъда. На това
основание СРС правилно е счел, че в тежест на частния тъжител следва да
бъде възложено заплащането на сторените от подсъдимия разноски.
Въззивният съд обаче счита, че СРС е допуснал пропуск в крайния си акт,
като е пропуснал да се произнасе касателно дължимата такса за разгледания
граждански иск. За да гарантира обаче възможността за двуинстанционно
производство, въззивният съд счита, че той за пръв път не може да се
произнесе по тези разноски с настоящото решение. В този смисъл след
влизане в сила на настоящия акт, първоинстанционният съд следва да
извърши преценка за наличието на законовите предпоставки за
произнасяне касателно дължимата такса за разгледания и отхвърлен
граждански иск (чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК).
Що се отнася до разноските в настоящото производство, на основание
15
чл. 190, ал. 1 от НПК (в хипотезата на прекратяване на наказателното
производство) такива се полагат в полза на подсъдимия. Същият претендира
присъждането на сторени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
800,00 лева. Пред въззивната инстанция подсъдимият е бил представляван от
адв. С. с пълномощно по делото. Бил е представен договор за правна защита и
съдействие, в който изрично е вписано уговореното адвокатско
възнаграждение в размер на 800,00 лева, платено в брой. Съобразно т. 1 на ТР
№ 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС в този случай договорът следва
да се счита и за разписка, доказваща сторения разход. В този смисъл
въззивният съд счита претенцията за адвокатски хонорар за доказана и
основателна, поради което следва да бъде уважена.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Присъда № 20020623 от 22.01.2021 г., постановена по НЧХД
№ 3535 по описа за 2017 г. на СРС, НО, 134-ти състав, в частта, с която
подсъдимият П. И.И. е бил признат за невиновен по повдигнатото му
обвинение за извършване на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т.
3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, и
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по обвинението за
извършено от подсъдимия П. И.И. престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т.
2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, поради изтичане на абсолютната погасителна
давност за наказателно преследване.
ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 20020623 от 22.01.2021 г., постановена по
НЧХД № 3535 по описа за 2017 г. на СРС, НО, 134-ти състав, в останалата
част.
ОСЪЖДА Г. К. П., ЕГН: **********, да заплати на П. И.И., ЕГН:
**********, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК сумата в размер на 800,00
(осемстотин) лева, представляващи сторени във въззивното производство
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението в частта относно прекратяването на наказателното
производство подлежи на обжалване и протест пред ВКС в петнадесетдневен
срок от съобщението за изготвянето му, а в останалата част решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
16
1._______________________
2._______________________
17