Р Е Ш Е Н И Е
№ 68/22.06.2020 г.
гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет
и седми май две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИНЕЛА ДОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ МАРИНОВА
РОСИЦА СТАНЧЕВА
при секретаря Ю.К.
като разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
въззивно гражданско дело № 62 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на В.Х.В.,
ЕГН **********, чрез процесуален представител адв. А. *** против решение №
335/06.12.2019г. на ОС – Добрич, постановено по гр.д. № 158/2019г., с което на
основание чл.227 б.“в“ ЗЗД е отменено извършеното на
08.08.2018г. с договор, сключен с нотариален акт № 77 т.V рег.№ 8078 д.№ 818/08.08.2018г.
на нотариус с рег.№160 и район на действие ДРС, в полза на въззивницата В.Х.В. от
М.М.М., ЕГН ********** дарение на недвижим имот,
находящ се в гр.Добрич, ул.“Д-р Иван Пенаков“ № 15 вх.Б ет.4, представляващ
апартамент № 12 със застроена площ 97.75 кв.м., съставляващ самостоятелен обект
в сграда с идентификатор 72624.625.5750.1.52 по кадастралната карта на града,
ведно с прилежащото му избено помещение №12 с площ 7.48 кв.м. и съответните
идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж, поради
отказ на надарената да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност и необоснованост на така обжалваното решение като постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът не е
извършил съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал, не е
обсъдил всички наведени възражения срещу предявения против въззивницата иск, в
частност незаконосъобразно е приел, че направеното възражение за липса на
материални средства за даване на исканата издръжка е несвоевременно. Оспорват
се изводите на съда за наличието на предпоставките по чл.227 б.“в“ ЗЗД,
излагайки аргументи и доводи по съществото на спора. Иска се от настоящата инстанция да отмени
първоинстанционния съдебен акт и постанови решение за отхвърляне на предявения
иск.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил
отговор от насрещната страна – М.М.М., в който се излага становище за
неоснователност на жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо.
Предявеният от М.М.М. против В.Х.В.
иск е с правно основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД. Фактическите основания, на
които се основава същия са, че с договор за дарение от 08.08.2018г., обективиран
в нот.акт № 77, том V, д.№ 818/2018г. на нотариус с рег. № 160, въззиваемият М.
е дарил на въззивницата, негова племенница, собственият си недвижим имот –
апартамент № 12, находящ се в гр.Добрич, с идентификатор по КК №
72624.625.5750.1.52, разчитайки на нейната подкрепа в бъдеще. Както към датата
на дарението, така и след това същият е бил във влошено здравословно състояние
и тежко материално положение. Единственият му доход е от получаваната пенсия в
размер на 282.04 лева, която е недостатъчна да покрие разходите му за
лекарства, храна, ток и вода. Твърди се, че тези обстоятелства са били известни
на надарената, но въпреки това същата се е дезинтересилара от него. Многократно
я е търсил, за да я уведоми, че има нужда от парични средства, но тя се
укривала, не отговаряла на телефонните му обаждания, дори упражнявала
психически тормоз над него чрез свои познати. С оглед на това се твърди, че е
налице отказ от страна на въззивницата да му дава издръжка, от която същият се
нуждае, поради което и е сезирал съда с искането си за отмяна на извършеното от
него дарение.
В срока по чл.131 ГПК искът е оспорен
с възражения за неговата неоснователност. Оспорват се твърденията, че
въззиваемият е бил принуден от въззивницата да й прехвърли имота, както и че същият
я е търсил и искал издръжка, а тя се е укривала. Сочи, че имотът й е бил дарен
като благодарност за полаганите от нея към вуйчо й до този момент грижи, като
по нейно настояване той е запазил правото си на ползване върху имота. Твърди,
че до средата на м.декември 2018г. са били в добри отношения, когато той рязко
е сменил отношението си съм нея и семейството й, отказал да я допуска в дома
си, за да може тя да продължи да се грижи за него, отказвал да разговаря с нея,
не я е уведомявал, че има нужда от парични средства и не е искал от нея да му
заплаща парична издръжка. За това му искане е разбрала едва с получаването на
исковата молба. Твърди се още, че липсва промяна в обстоятелствата относно
материалното му състояние или влошаване на здравето спрямо положението към
датата на дарението, както и че разходите му след тази дата не са се променили.
С оглед на тези възражения се сочи, че не са налице предпоставките на чл.227
б.“в“ ЗЗД за отмяна на процесното дарение.
Съдът,
като взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания по правилността на
първоинстанционното решение, доводите на страните по съществото на спора и след
съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, и приложимия закон,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, че на
08.08.2018г. с нот.акт № 77, том V, д. № 818/2018г. на нотариус с рег. № 160
въззиваемият М.М. е дарил на въззивницата, негова племенница собствения си
недвижим имот – апартамент № 12, находящ се в гр.Добрич, ул.“Д-р Иван Пенаков“
№ 15, вх.Б, ет.4, като си е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на
ползване. Преди това, на 08.06.2018г. същият се е разпоредил отново в нейна
полза и с притежаван земеделски имот срещу насрещно поето задължение за
издръжка и гледане, запазвайки си правото на ползване и върху този имот
/нот.акт № 29, том ІV, д.№ 587/2018г./. Последният договор е предмет на искова
претенция с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на
задължението за издръжка и гледане, производството по което към настоящия
момент не е приключило с влязъл в сила съдебен акт.
Не е спорно, а това е установено и от
приетите по делото писмени доказателства /епикризи и мед.удостоверение/ и СМЕ,
че към датата на дарението въззиваемият е бил в увредено здравословно
състояние. В периода преди сделката неколкократно е постъпвал за болнично
лечение – на 31.05.2018г. му е била извършена спешна ангиография, след което
през м.06 е опериран за отстраняване на тромб на долен крайник /ИЗ №
25124/18.06.2018г./, а в началото на м.07 е поставен стент на лява коронарна
артерия /ИЗ № 1781/05.07.2018г./. През месец май 2019г. /в хода на
първоинстанционното производство/ въззиваемият е претърпял повторна
хирургическа интервенция на десния крак, като е извършен байпас на аневризмата
на артерия илиака комунис, назначено му е било медикаментозно лечение и
спазването на хранително-диетичен режим.
Съгласно заключението на СМЕ към
настоящия момент М.М. е в увредено общо състояние, ограничаващо и физическия му
капацитет, ползва помощни средства за придвижване, приеманите от него лекарства
са абсолютно необходими за поддържане стабилността и нормалното функциониране
както на централната, така и на периферната сърдечно-съдова система,
включително и за предотвратяване на бъдещи тромбоемболични инциденти,
необходимо е спазването на хранителен режим. Вещото лице е посочило в
заключението, че част от стойността на необходимите му лекарства се покрива от
НЗОК, а сумата за доплащане е в размер на около 64 лева месечно.
По делото липсват наведени твърдения
от страните за притежавано друго имущество от въззиваемия, вън от това, с което
същият се е разпоредил с посочените по-горе два договора. С оглед запазеното
право на ползване върху двата прехвърлени имота въззиваемият има осигурено
жилище, без необходимост от разходи за наем, както и право на доходите от
получаваната рента за земеделския имот. Съгласно удостоверение, изходящо от
арендатора /л.93 от първоинстанционното дело/ изплатената рента за 2018г. е в
размер на 900 лева. Твърдението на въззиваемия, че тази сума е получена от
въззивницата не е оспорено от нея /изявление на л.65 от първоинстанционното
дело, че сумата е получена в началото на м.юни 2018г., когато е бил сключен
договорът за издръжка и гледане, но че същата е използвана при операцията в
гр.Варна, за която съдът приема, че се визира операцията от м.юни 2018г./.
Поради това като разходвана преди сключването на процесния договор за дарение,
тази сума не би следвало да бъде съобразявана при определяне размера на дохода
и имуществото на въззиваемия. Доколкото обаче същата е отчетена от
първоинстанционния съд в средномесечния му доход за 2018г. и предвид липсата на
наведено оплакване в тази връзка от страна на въззиваемия, настоящата инстанция
приема, че полученият от него средномесечен доход за 2018г. е в приетия от
окръжния съд размер - 357.04 лева, формиран от получаваната пенсия за
осигурителен стаж и възраст в размер на 282.04 лева, посочен в приетото като
доказателство удостоверение на НОИ и пропорционалния месечен размер от
изплатената рента за 2018г.
В имуществото на дарителя не следва да
се включва изтеглената от банковата му сметка през м.05.2018г. сума от около 4
000 лева и предоставена в деня на изтеглянето й на въззивницата за покриване на
негови бъдещи нужди /факта на получаване на тази сума от нея не се оспорва,
съгласно изявление в с.з. от 10.07.2019г./. По делото не са наведени твърдения
от която и да е от страните част от тези средства да са използвани за
задоволяване на потребности на дарителя, вкл. и към релевантния за настоящия
процес период /предявяване на иска и след това/, респ. не е изразена готовност
и действия за нейното връщане от въззивницата. Съобразно показанията на
ангажираните от нея свидетели /в частност св.Н.П.
и св.Х.Г./ тези пари
са налични и все още са в нейно държане.
За да се направи преценка дали
дарителят има нужда от издръжка е необходимо да се извърши съпоставка между
неговото имуществено състояние и минималният месечен размер на средствата,
необходими за задоволяване на жизнените му потребности. Определянето на нужната
издръжка е на база данните на НСИ за същата, но при съблюдаване конкретните му
нужди, поради което и по част от перата, участващи във формирането й
стойностите могат да бъдат коригирани /увеличени, намалени, изключени/. В тази връзка съдът кредитира посочените
стойности по вариант ІІ от приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
ССЕ, съгласно който минималният средномесечен размер на средствата, необходими
на въззиваемия М.М. за задоволяване на ежедневните му жизнени потребности за
периода след дарението и до предявяване на исковата молба е 565 лева, а за
периода след предявяване на иска – 576.87 лева. В същите не участват разходите
по перо „алкохони напитки и тютюневи изделия“, каквито не следва да се отчитат,
предвид хранително-диетичния режим, който следва да спазва въззиваемия. Наред с
това, настоящият състав намира, че от посочените от вещото лице суми следва да
бъдат приспаднати и тези за социални осигуровки, доколкото въззиваемият е
пенсионер и няма данни да дължи такива.
Разходите за здравеопазване не следва
да се увеличават, доколкото вещото лице е посочило, че същите покриват изцяло
заплащаната от въззиваемия сума за постоянно приеманите от него лекарства.
С оглед на изложеното, съдът приема,
че минимално необходимите средства за издръжката на дарителя М.М. за периода
след дарението и до предявяване на исковата молба е 561.33 лева, а за периода
след предявяване на иска – 573.13 лева. Съпоставени с получаваните от него
доходи и имущество следва, че същият не разполага с достатъчно средства за
задоволяване на своите потребности, т.е. налице е нужда от издръжка. Това
състояние е трайно, тъй като е с продължителност повече от няколко месеца, без
данни за настъпването на промени в имущественото състояние в посока на неговото
увеличение. В същото време здравословното състояние на въззиваемия е продължило
да се влошава и след предявяване на иска, предвид данните за претърпяна
повторна хирургическа интервенция през м.05.2019г., както и посоченото му общо
състояние от вещото лице към датата на изготвяне на СМЕ, които обстоятелства са
в подкрепа на извода, че въззиваемият се нуждае от продължителни грижи, респ.
от средства за тяхното задоволяване.
Доводите на въззивницата, че и към
датата на процесното дарение въззиваемият е бил в същото материално положение и
здравословно състояние, поради което и не може да се приеме, че нуждата от
издръжка е настъпила след сключване на договора са ирелевантни за наличието на
предпоставките на чл.227 б."в" ЗЗД. Кога е възникнала нуждата и как
дарителят я е удоволетворявал преди поканата към надарения е правно
ирелевантно. От правно значение е това състояние да е трайно и да е налице към
датата на поканата, отправена преди предявяване на исковата молба, респ. към
датата на исковата молба, когато същата има характер и на покана, респ. към
датата на приключване на устните състезания
/в т.см. решение № 1155/2008г. по гр.д. № 3650/2007г. на ВКС, решение №
293/2011г. по гр.д. № 1302/2010г. на ВКС, решение № 473/2011г. по гр.д. №
263/2011г. на ВКС и др./. Отмяната на дарението в хипотезата на чл.227
б."в" ЗЗД е санкция за непризнателността на дарения, изразяваща се в
отказа му да дава издръжка на дарителя си, от която последният се нуждае. А
доколкото задължението за издръжка като израз на признателност до момента на
поканата за даване на такава има само морален характер, то и правно значими са
именно нуждата от издръжка и отказът за нейното предоставяне към датата на
поискването й, от който момент моралното задължение за благодарност и помощ при
нужда се трансформира в правно задължение. Именно неизпълнението на това
задължение е основание за отмяна на извършеното дарение.
От събраните по делото доказателства
не се установява, а и не са наведени такива твърдения в исковата молба, че
преди предявяване на иска въззиваемият е поискал от въззивницата издръжката, от
която същият се нуждае. Ето защо, едва с връчване на преписа от настоящата
искова молба изявлението на дарителя, че има нужда от издръжка и претендира такава
е достигнало до надарената. В този смисъл и същата следва да се разглежда като
покана за даване на издръжка. Още повече, че в нея е обективирано изрично
волеизявление в този смисъл.
С отговора си по чл.131 ГПК
въззивницата категорично е отказала да дава парична издръжка. В проведеното на
10.07.2019г. е направила изявление, че има възможност да заплаща месечна
издръжка в размер на 100 -120 лева, но до приключване на устните състезания
както пред първоинстанционния съд, така и пред настоящата инстанция няма
ангажирани доказателства да е започнало предоставянето на такава. В същото
време е направено и възражение, че въззивницата не разполага с достатъчно
средства, за да му дава издръжка, тъй като ще постави себе си и членовете на
семейството си в по-неблагоприятно положение спрямо дарителя. Това възражение е
заявено за първи път в първото по делото съдено заседание, поради което и
основателно е прието от окръжния съд за преклудирано. По своята същност то е
защитно средство срещу предявения иск с правоотблъскващ ефект, поради което и
следва да бъде заявено в срока по чл.131 ГПК, когато се основава на факти
настъпили до изтичането на този срок. На основание чл.147 и чл.266 ГПК същото
може да бъде заявено и след това само, когато произтича от новонастъпили обстоятелства.
В случая това възражение се извежда от имущественото състояние на въззивницата
и нейния съпруг, както и здравословното им състояние, обуславящо направата на
разходи за лечение. Твърдения за новонастъпили след изтичане на срока по чл.131 ГПК факти досежно реализираните от тях доходи липсват. Извършената на
въззивницата интервенция по поставяне на стент през м.02.2019г. също е факт,
настъпил преди изтичане на срока по чл.131 ГПК /исковата молба е връчена на
16.03.2019г./. По тази причина и възражението за невъзможност да дава издръжка,
извеждано от тези фактически основания не следва да бъде обсъждано. Що се
отнася до последващата интервенция от м.09.2019г., макар и да съставлява
новонастъпило обстоятелство, то същото не сочи на промяна в посока на
увеличаване разходите за лечение на въззивницата, което да обуслови извод за
настъпила в хода на процеса невъзможност. От съпоставката на двете епикризи е
видно, че няма промяна в предписана й медикаментозна терапия, т.е. настъпила
нужда от по-висок разход за лекарства.
Неоснователно се явява и възражението,
че въззиваемият сам се е поставил в невъзможност да получава предоставяна му до
средата на м.декември 2018г. от въззивницата издръжка в натура - грижи за дома
му, предоставяне на храна и закупуване на лекарства със средства на
въззивницата. От съвкупния анализ на ангажираните по делото гласни
доказателства съдът не може да направи безспорен извод, че до този период
нуждата на дарителя от допълнителна издръжка е била задоволявана по твърдения
от дарителката начин, респ. същият недобросъвестно се е отказал от нея и вместо
това е предявил настоящия иск за отмяна на дарението. Показанията на св.Н.П.,
св.Х.Г. и св.Д.З.
не съдържат конкретни факти и период, за който твърдят, че В. се е грижила за
своя вуйчо, нито пък от същите може да се направи извод за точния момент и
причина, поради която взаимоотношенията между страните са се влошили. Така
например св.Г. сочи, че това е станало през м.ноември,
според св.П. - след като въззиваемият се е събрал със
сестра си, а св.З. не си спомня през кой от двата месеца е
станало това и по каква причина. В същото време, при отчитане евентуалната
заинтересованост на тези свидетели, с оглед родствената им връзка с
въззивницата, показанията им се явяват и разколебани от ангажираните от
насрещната страна гласни доказателства, най-вече от показанията на св.О.,
който сочи, че не е виждал въззивницата в дома на въззиваемия и
кореспондиращите на това показания на св.М.Н.,
че дъщеря й /въззивницата/ не се е грижила за вуйчо си, не му е закупувала
лекарства, а той често е търсил пари от свидетелката, когато не му достигали.
С оглед на гореизложеното, съдът
намира, че са налице изискуемите се предпоставки от фактическия състав на чл.227
б."в" ЗЗД - дарителят да е изпаднал в трайна нужда от издръжка, да е
поискал такава от надарения и последният без наличието на извинителна причина
да е отказал даването й, поради което и предявеният иск за отмяна на процесното
дарение е основателен.
Поради съвпадането на изводите на
настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият не е претендирал разноски
за настоящата инстанция.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение №
335/06.12.2019г. на ОС – Добрич, постановено по гр.д. № 158/2019г.
Решението може да се обжалва при
условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в
1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.