№ 480
гр. Б., 28.02.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100502172 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район
Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис
4, представлявано от юрисконсулт Иван Николаев Недков против
Разпореждане № 8372/18.11.2021г., постановено по частно гр. д. №
6017/2021г. по описа на Районен съд - Бургас, с което е отхвърлено
заявлението на дружеството-жалбоподател за издаване на Заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК против С. А. Ч.
от гр. Б. за сумата 52, 38 лева, представляваща възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № 340130, сключен между „Креди йес“ ООД и
длъжника, цедиран на заявителя по силата на приложение № 1/06.11.2019г.
към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.03.2019г.,
дължима за периода от 22.05.2019г. до 25.11.2019г. и сумата 177, 75 лева –
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху
непогасени вноски от главницата в размер на 502, 35 лева, за периода
23.05.2019г. до 25.08.2021г., без периода от 13.03.2020г. до 14.07.2020г.
Жалбата е подадена в срока по чл. 275 от ГПК-разпореждането,
което се обжалва е връчено на 24.11.2021г., чрез Система за сигурно
електронно връчване, а жалбата е изпратена с куриер на 25.11.2021г., поради
1
което е допустима.
В нея се излагат съображения за неправилност на атакуваното
разпореждане - меродавна за размера на договорната лихва по кредити,
сключени с небанкови финансови институции е пазарната цена на кредитите,
а не законната лихва. Не съществува горна граница на договорната лихва,
определена със закон. Определеният размер на законна лихва по просрочени
задължения е неотносим към уговорената между страните възнаградителна
лихва. Последната представлява цената на капитала, който се предоставя за
временно ползване. Правната и икономическа природа на възнаградителната
и законната лихва са напълно различни и е неправилно обвързването между
размера на тези две категории лихви. Позовава се на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, съобразно която горната граница е 5-кратния размер на
законната лихва. Тъй като уговореното в договора не противоречи на закона,
не може да противоречи на добрите нрави, както е приел районния съд. Освен
това, съобразно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП не могат да се проверяват за
неравноправност клаузи, които касаят основния предмет на договора, които
са ясни и разбираеми. По-старата съдебна практика действително е приемала,
че нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за договорни
лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, тогава, когато
задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено-до
двукратния размер. Тази практика е преосмислена с изменението на ЗПК, в
чл. 19, ал. 4 на който е въведено ограничение на максималния размер на
годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в лева и
валута. По отношение на претенцията за обезщетение за забава, счита, че
неправилно районният съд е отхвърлил претенцията в тази част, тъй като
размерът на същата противоречи на закона. В процесния случай са налице
повелителни правила на закона, обективирани в императивна правна норма,
която по право замества конкретни недействителни договорни клаузи.
Размерът на законната лихва е нормативно установен в чл. 1, ал. 1 от ПМС
100/29.05.2012г. Счита, че заповедният съд е следвало да присъди
обезщетение в размер на законната лихва за процесния период. Моли да се
отмени атакуваното разпореждане в обжалваните му части и да се произнесе
съдът по същество.
Разгледана по същество, жалбата е основателна:
2
Частно гр. дело № 6017/2021г. на Районен съд-Бургас е
образувано по заявление по чл. 410 от ГПК от „Агенция за събиране на
вземания„ ЕАД против С. А. Ч. за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение за следните вземания, произтичащи от договор за
паричен заем № 340130/25.07.2018г., сключен между длъжника и „Креди йес“
ООД: 502, 35 лева, неплатена главница; 52, 38 лева - неплатено договорно
възнаграждение, дължимо за периода от 22.05.2019г. до 25.11.2019г.;
обезщетение за забава - 177, 75 лева, за периода 23.05.2019г. - 25.08.2021г. и
законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане. Вземането
по този заем е прехвърлено на заявителя по силата на Приложение 1 от
06.11.2019г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
28.03.2019г., сключен със кредитодателя. Районният съд е отхвърлил
заявлението за сумата за сумата 52, 38 лева-възнаградителна лихва и за
сумата 177, 75 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
посочения в заявлението период. По отношение на вземането за
договорна/възнаградителна лихва е изложил мотив, че за него не следва да се
издава заповед за изпълнение, тъй като искането е в противоречие с добрите
нрави - чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД /основание за
нищожност, различно от това по чл. 19, ал. 5 от ЗПК/ - уговорения лихвен
процент от 39, 96% надвишава значително трикратния размер на законната
лихва и клаузата за такава се явява нищожна. В мотивите на разпореждането
са цитирани решения на ВКС по дела от 2003г., 2005г., 2007г., както и
определение № 901/10.07.2015г. по гр.д. № 6295/2014г., като съдът счита, че
тази практика е все още актуална, позовавайки се на два съдебни акта-
определение и решение на ОС -Добрич. Счита, че тъй като голяма част от
заемните правоотношения не попадат в обхвата на ЗПК и поставянето на
субектите, предоставящи бързи кредити в по-благоприятно положение чрез
приравняване на ГПЛ с ГПР, от останалите заемодатели, съответно и
потребителите в по-неблагоприятно от другите заематели, е недопустимо, а
отделно от това -към настоящия момент лихвите по банкови кредити и
депозити са значително по-ниски от тези преди 10-15 години, което
предполага значително неоснователно обогатяване, чрез годишна
възнаградителна лихва над 30 до 50%. Последното настоящият състав намира
за ирелеватно, тъй като какви са лихвите по банкови кредити и депозити към
настоящия момент няма никакво отношение към договор за потребителски
3
кредит, сключен от небанкова финансова институция през 2018г. и
уговорената по този договор възнаградителна лихва не може да се сравнява
с лихвите на банките към сегашния момент и да се правят на тази база изводи
за неоснователно обогатяване на кредитора.
В конкретния казус безспорно е приложим Законът за
потребителския кредит /затова е без значение по принцип правилният извод,
че не всички заемни правоотношения попадат в обхвата на ЗПК -конкретния
договор попада в този обхват/. Съдебният състав не споделя тезата на
районния съд, че различната правна регулация поставя в по-неблагоприятно
положение потребителите по т.н. бързи кредити в сравнение с тези по
останалите кредити/съответно заемодателите в по-благоприятно положение в
сравнение с другите заемодатели/, тъй като в компетенциите на законодателя
е да прецени по какъв начин да уреди тези правоотношения и неговата
преценка не подлежи на съдебен контрол. В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Целта на разпоредбата е да се ограничи възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна-потребителя,
от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-
неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи
като такси, комисиони, други разноски и те на практика да увеличат
кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, законодателят е
предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на
разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на
кредитите. ГПР се формира от общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при
съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне
4
размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на
ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага заключение, че
договореният ГПР в конкретния случай /47,990%/ не надвишава 50%, т.е. е в
рамките на допустимата в закона граница. Освен това следва да се има
предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението
на кредитора /в случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за
определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се
задължава не само да върне заетата сума, съобразно уговореното в договора,
но и да заплати уговорената възнаградителна лихва по кредита. Настоящият
състав не споделя становището на районния съд, че клаузата от договора,
определяща размера на годишния лихвен процент /възнаградителната лихва/
е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва. С оглед на прогласената свобода на
договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието
на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени
единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че
уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и
годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната
лихва,както изисква чл. 19, ал. 4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави
клауза, с която страните да уговарят и по-голям от трикратния размер на
законната лихва размер на възнаградителната лихва. Изводът на районния
съд, че уговорената от страните годишна договорна лихва в размер на 39,96 %
противоречи на добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на
законната лихва, почива на цитирана съдебна практика, която датира отпреди
приемането на действащия Закон за потребителския кредит и изменението му
с ДВ бр.35/2014г. Същата е постановена по времето, когато в закона липсва
законноустановена горна граница на договорната лихва при потребителските
кредити /т. е. липсва императивна правна норма, регулираща размера на
възнаградителната лихва, чрез регулирането на размера на ГПР/, поради
което единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по
този въпрос, според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, бяха правилата на добрите
нрави. Следва също така да се отбележи, че цитираното Определение №
901/10.07.2015г по гр.д. № 6295/2014г. на ВКС касае договор за заем,
сключен между физически лица, за което заемно правоотношение безспорно
ЗПК не се прилага /чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК/.
5
При проверката за неравноправни клаузи по потребителския
договор, на който се основава искането за присъждане на възнаградителна
лихва не се констатира неравноправност на клаузата за тази лихва, отделно,
че съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП преценяването на неравноправна
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието на цената или възнаграждението и стоката и услугата, при
условие,че тези клаузи в договора са ясни и разбираеми, както е в конкретния
случай.
По отношение на отхвърляне на заявлението за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва: съдът е отхвърлил
заявлението по чл. 410 ГПК по отношение на сумата 177, 75 лева -
обезщетение за забава по съображения, че заявителят не е отстранил
констатирана нередовност на заявлението: не става ясно как е формирана
същата, тъй като размерът на мораторната лихва и то върху цялата сума,
изчислен с калкулатор е 97, 95 лева. С разпореждане от 21.10.2021г. съдът е
оставил без движение заявлението, като е указал на заявителя да посочи как е
формирано обезщетението за забава – върху какви главници, за какви
периоди и при какъв лихвен процент е начислено. В отговор на това е
постъпила молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, в която е
уточнено, че обезщетението е начислено върху непогасената главница,
приложения лихвен процент е в размер на законната лихва, съгласно чл. 86,
ал. 2 от ЗЗД във връзка с Постановление № 426/18.12.2014г. за определяне
размера на законната лихва по просрочени парични задължения, като
размерът е ОЛП плюс 10 %. Посочен е и периода: 23.05.2019г. до 25.08.2021г.
/без 13.03.2020г. до 13.07.2020г./. С това заявителят е изпълнил указанията на
съда и отхвърлянето на заявлението на това основание е неправилно. Съдът в
производството по чл. 410 ГПК не проверява дали размерът на лихвата е
правилно изчислен или не, още повече, че не е ясно защо след като съдът е
приел, че размерът на дължимото обезщетение следва да бъде 97, 95 лева е
отхвърлил изцяло заявлението в тази му част, а не е присъдил сумата,
дължима според неговите изчисления. При наличие на твърдения за изпадане
в забава на длъжника по договор за паричен заем, безспорно е, че се дължи
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва и не е налице
основание за отхвърляне на заявлението в тази му част, само защото според
съда размерът на обезщетението е друг.
6
С оглед на гореизложеното подадената частна жалба е
основателна, а атакуваното разпореждане следва да бъде отменено и да се
постанови издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за
претендираната възнаградителна лихва и за обезщетението за забавено
плащане.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 8372 от 18.11.2021г., постановено по
ч.гр.д. № 6017/2021г. по описа на Районен съд-Бургас, с което е отхвърлено
заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК против
С. А. Ч. от гр. Б. за сумата 52, 38 лв, представляваща възнаградителна лихва
по договор за паричен заем № 340130/25.07.2018г., дължима за периода от
22.05.2019г. до 25.11.2019г. и за сумата 177, 75 лв, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 23.05.2019г.
до 25.08.2021г., без времето от 13.03.2020г. до 14.07.2020г. и вместо него
постановява:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от Юлия Христова Юргакиева против С. А. Ч.,
ЕГН**********, адрес: гр. Б., кв. „Р.“, ул. „Ш.“ № * за сумата 52, 38 лева,
представляваща възнаградителна лихва по договор за паричен заем №
340130/25.07.2018г., сключен с „Креди йес“ ООД, вземанията по който са
прехвърлени на заявителя по силата на Приложение №1/06.11.2019г. към
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 28.03.2019г., дължима за
периода от 22.05.2019г. до 25.11.2019г. и за сумата 177, 75 лева,
представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва, за
периода от 23.05.2019г. до 25.08.2021г., без времето от 13.03.2020г. до
14.07.2020г.
ВРЪЩА делото на Районен съд - Бургас за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК.
7
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8