Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети март две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР
ИГНАТОВ
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №9438 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Н.Д.Б. срещу
решение от 14.04.2020 г. по гр.д. №16993/2015 г. по описа на СРС, 55 състав, в
частта, в която е
изнесен на публична продан на основание чл.348 ГПК допуснатия до делба недвижим
имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор №68134.509.581 по кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед №РД-18-53/23.11.2011 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/, с площ
295 кв.м., номер по предходен план – 581, кв.61, парцел VІІ, при съседи по
скица: поземлени имоти с идентификатори №68134.509.5011, №68134.509.580, №68134.509.590,
№68134.509.588 и №68134.509.582, който поземлен имот съгласно документ за
собственост представлява дворно място, находящо се в гр. София, ул. „******************/понастоящем
ул. „*********м. „Орландовци – Малашевци“, цялото с площ 299 кв.м.,
съставляващо урегулиран имот №581, кв.61 по плана на гр. София, при съседи: З.А.,
Л.К.и път, заедно с построените в този имот: ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор
№68134.509.581.1, с предназначение –
жилищна сграда, еднофамилна, с брой етажи – 1, със застроена площ 41 кв.м.,
състояща се от антре, стая, кухня и баня с тоалетна, при граници на сградата:
от три страни – двор и сграда с идентификатор №68134.509.581.3; СГРАДА с
идентификатор №68134.509.581.3, с предназначение – постройка на допълващо
застрояване, с брой етажи – 1, със застроена площ 21 кв.м., при граници на
сградата: двор, сграда с идентификатор №68134.509.581.1 и сграда с
идентификатор №68134.509.581.1, и регулационна линия, и СГРАДА с идентификатор
№68134.509.581.2, с предназначение – постройка на допълващо застрояване, с брой
етажи – 1, със застроена площ 24 кв.м., при граници на сградата: двор, сграда с
идентификатор №68134.509.581.3 и регулационна линия.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Твърди, че са налице предпоставките по чл.349 ал.2 ГПК, поради което процесният
недвижим имот следва да и бъде възложен, а делът на другия съделител – уравнен
с пари. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
решението в обжалваната му част и да и възложи процесния недвижим имот.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна И.К.Н. - Б. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му
част. Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на ищеца И.К.Н. - Б. срещу
решение от 14.04.2020 г. по гр.д. №16993/2015 г. по описа на СРС, 55 състав, в
частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл.346 ГПК от
жалбоподателя срещу Н.Д.Б. сметни претенции с правно
основание чл.31 ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 2206,00 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от право на ползване по отношение на делбените имоти за периода
01.08.2014 г. – 01.08.2019 г., ведно със законната лихва от завеждане на иска
до окончателното плащане, и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 576,00 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от
2206,00 лв. за периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г., като жалбоподателят е
осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса за сметните претенции по чл.31
ал.2 ЗС и чл.86 ал.1 ЗЗД.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и
незаконосъобразно. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по
делото не е доказано, че ответникът пречи на ищеца да ползва съсобствения им
имот. Сочи, че по делото е доказано наличието на предпоставките за присъждане
на обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да бъдат уважени
предявените сметни претенции и лихва за забава върху тях. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Н.Д.Б. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и
моли решението да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.
Решението не е
обжалвано от ищеца в частта, в която предявените сметни претенции с правно
основание чл.31 ал.2 ЗС и чл.86 ал.1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над
посочените по-горе размери, поради което решението е влязло в законна сила в
тази му част.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 ГПК във връзка
с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията, изложени в отговорите на въззивните жалби, намира за установено следното:
С влязло в сила
решение от 18.10.2018 г. по гр.д. №13288/2017 г.
по описа на СГС,
ІІ-б въззивен състав, е допуснато извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор
№68134.509.581 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед №РД-18-53/23.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, с трайно
предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско
застрояване /до 10 м/, с площ 295 кв.м., номер по предходен план – 581, кв.61,
парцел VІІ, при съседи по скица: поземлени имоти с идентификатори
№68134.509.5011, №68134.509.580, №68134.509.590, №68134.509.588 и
№68134.509.582, който поземлен имот съгласно документ за собственост
представлява дворно място, находящо се в гр. София, ул. „******************/понастоящем
ул. „*********м. „Орландовци – Малашевци“, цялото с площ 299 кв.м.,
съставляващо урегулиран имот №581, кв.61 по плана на гр. София, при съседи: З.А.,
Л.К.и път, заедно с построените в този имот: ЖИЛИЩНА СГРАДА с идентификатор
№68134.509.581.1, с предназначение –
жилищна сграда, еднофамилна, с брой етажи – 1, със застроена площ 41 кв.м.,
състояща се от антре, стая, кухня и баня с тоалетна, при граници на сградата:
от три страни – двор и сграда с идентификатор №68134.509.581.3; СГРАДА с
идентификатор №68134.509.581.3, с предназначение – постройка на допълващо
застрояване, с брой етажи – 1, със застроена площ 21 кв.м., при граници на
сградата: двор, сграда с идентификатор №68134.509.581.1 и сграда с
идентификатор №68134.509.581.1, и регулационна линия, и СГРАДА с идентификатор
№68134.509.581.2, с предназначение – постройка на допълващо застрояване, с брой
етажи – 1, със застроена площ 24 кв.м., при граници на сградата: двор, сграда с
идентификатор №68134.509.581.3 и регулационна линия, при следните
квоти – 1/4 ид.ч. за И.К.Н. - Б. и 3/4 ид.ч. за Н.Д.Б..
В първото по
делото редовно заседание след допускане на делбата /проведено на 26.11.2019 г./
ищецът И.К.Н. - Б. е предявила искания за сметки с
другия съделител с правно основание чл.31 ал.2 ЗЗД, приети
за разглеждане, за
заплащане на сумата от 12 000,00 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от право на ползване върху собствената и 1/4 ид.ч. от процесния
недвижим имот за периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане, и
за лихва за забава за периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г. в
размер на сумата от 3040,00 лв.
В производството
пред СРС е прието заключението на СТЕ, което настоящият съдебен състав
кредитира напълно, според което процесният недвижим имот /поземлен имот и
сгради/ е неподеляем, съгласно правилата и нормативите по ЗУТ, като средната му
пазарна цена е определена на 54 060,00 лв., средният пазарен наем за периода
01.08.2014 г. – 01.08.2019 г. е определен на 6090,00 лв., а законната лихва –
на 2734,00 лв.
По делото са представени
нот. покана, нот. заверена от нот. Р.Д., рег. №34511/01.12.2011 г., и разписка
за връчването и от 02.12.2011 г.
Другите
доказателства, които са ангажирани, са показания на свид. Д.Р..
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По жалбата на
съделителя Н.Д.Б.:
Жалбата на ответника е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Съсобствеността в делбеното производство се прекратява чрез
разпределение на имотите по реда на чл.353 ГПК, посредством теглене на жребие,
чрез възлагане по реда на чл.349 ал.1 и 2 ГПК или чрез изнасяне на имота на
публична продан, като основен критерий за избора на способ е дали броя на
реалните дялове съответствува на броя на съделителите и доколко стойността на
реалните дялове съответствува на стойността на дяловете на съделителите.
Съгласно разпоредбата на чл.69 ал.2 ЗН, всеки от съделителите може да поиска
своя дял в натура, доколкото това е възможно. Тази разпоредба отразява основния
принцип в производството по извършване на делбата, според който съдът следва да
извърши делбата, като осигури получаването на реален дял от всеки съсобственик.
Хипотезите на ал.1 и ал.2 от чл.349 ГПК предвиждат
изключение от общото правило, че делбата на неподеляемите съсобствени вещи се
извършва чрез изнасянето им на публична продан, като в отклонение от принципа
всеки съделител да получи реален дял от съсобственото имущество е дадена
възможност един от съделителите да получи в индивидуална собственост неподеляемото жилище, а дяловете на
останалите да бъдат уравнени парично или с други имоти. Тъй като се касае за
изключение от общите правила, то хипотезите на чл.349 ал.1 и ал.2 ГПК не могат
да бъдат тълкувани разширително.
Съгласно чл.349 ал.2 ГПК, ако неподеляемият имот е жилище,
всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не
притежава друго такова, може да поиска то да му бъде поставено в неговия дял,
като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Видно
от законовата разпоредба приложимостта на възлагането в тази хипотеза е
обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) жилището да е
неподеляемо, 2) съделителят да няма собствено жилище, 3) съсобствеността върху
него да е възникнала единствено по силата на наследяване, и 4) съделителят да е
живял в него към момента на откриване на наследството – така ТР №1/19.05.2004
г. на ОСГК на ВКС.
В настоящия случай обаче съделителят Н.Д.Б. не е предявила
пред първоинстанционният съд своевременно искане в преклузивния срок по чл.349
ал.4 ГПК за възлагане на процесния недвижим имот по реда на чл.349 ал.2 ГПК. Пред въззивния съд не могат да се предявяват
нови искове и въззивният съд не би могъл да повтори процесуалните действия по
провеждане на първо съдебно заседание след допускане на делбата, в което е
допустимо да се предявяват искания за възлагане на неподеляем имот по чл.349
ал.2 ГПК /в
този смисъл решение
№16/21.02.2014 г. по гр.д. №4682/2013 г., II ГО на ВКС/.
С оглед гореизложеното и поради съвпадение на
крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта относно извършването на
делбата.
По жалбата на съделителя И.К.Н. - Б.:
Жалбата на ищеца е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно, допустимо, но частично неправилно по следните съображения:
В
преклузивния срок по чл.346 ГПК съделителят И.К.Н. - Б. е предявил срещу другия
съделител искания по сметки с правно основание чл.31 ал.1 ЗС - за заплащане
на обезщетение за ползата, от която е лишен, тъй като единствено ответникът
ползват процесния недвижим имот през периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г.,
и за лихва за забава върху обезщетението за лишаване от право на ползване за периода
01.08.2014 г. – 01.08.2019 г.
Основателността на този иск включва
наличието на няколко предпоставки: 1/ наличие на съсобствена вещ, 2/
използването и само от един от съсобствениците, 3/ писмено покана от останалите
съсобственици до съсобственика, който използва вещта, да им заплати ползата, от
която са лишени. Съгласно ТР №7/02.11.2012
г. по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично
ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Задължението за заплащане
на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик.
Писменото поискване по чл.31 ал.2 ЗС е едностранно волеизявление, на
което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето,
докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. При
наследствено правоприемство наследникът на кредитора не дължи отправяне на ново
писмено поискване, тъй като поканата на наследодателя му го ползва. Ново
писмено поискване на лишения от ползите съсобственик се дължи само в случаите,
когато наследодателят му не е отправил писмено поискване за обезщетение за своя
дял до ползващия общата вещ /решение №544/23.07.2010 г. на ІV ГО на
ВКС по гр.д. №736/2009 г., решение №51/27.04.2015 г. на ІІ ВКС по гр.д.
№4829/2014 г. и др./ Задължението за
заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от
съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент
ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл.84 ал.2 ЗЗД /напр. решение
№133/18.02.2019 г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д. №692/2018 г./.
В конкретния случай тези предпоставки
са налице.
От събраните по делото доказателства се
установи, че само ответникът ползва процесния недвижим имот за сочения период.
До ответника е отправена писмена покана от наследодателя на ищеца чрез
описаната по-горе нот. покана за заплащане на сумата от 100,00 лв. месечно за
ползата, от която съсобственикът е лишен. В тежест на ответника е да докаже
факта на плащането на такова обезщетение. В хода на делото не бяха ангажирани
доказателства в тази насока.
Видно
от заключението на съдебно-техническа и оценителна експертиза, средният пазарен
наем на процесния апартамент за 01.08.2014
г. – 01.08.2019 г. е определен на 6090,00 лв., а законната лихва – на 2734,00
лв., а за 1/4 ид.ч. – на сумата от 1522,50 лв. за пазарния наем и
на сумата от 683,50 лв. – за лихвата за забава, до които размери се явяват основателни
предявените от ищеца искания по сметки с другия съделител и лихва за забава
върху сметните претенции, но с оглед на диспозитивното начало лихва за забава
следва да бъде присъдена до размера на сумата от 576,00 лв.
С
оглед на изложеното, решението на СРС следва да отменено в частта, в която
предявените сметни претенции са отхвърлени за сумата от 1522,50 лв. и в частта,
в която искът за лихва за забава е отхвърлен изцяло, и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск за заплащане на
обезщетение за лишаване от право на ползване бъде уважен до посочения размер, а
искът за лихва за забава – за пълния претендиран размер. В останалата част, в
която искът по чл.31 ал.1 ЗС е отхвърлени за разликата над посочения по-горе
размер, решението следва да бъде потвърдено. Решението следва да бъде отменено
и в частта, в която ищецът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание
чл.355 ГПК държавна такса за иска по чл.31 ал.2 ЗС за разликата над сумата от
419,10 лв. и за иска по чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 96,60 лв.
С оглед изхода на делото и направеното
искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК следва да се присъдят
разноски във въззивното производство в размер на сумата от 37,72 лв.,
представляваща държавна такса и сумата от 450,86 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение, а на основание чл.355 изр.2 ГПК ответникът
следва да заплати по сметка на СРС сумата от 85,90 лв., представляваща държавна
такса за присъединените искове с правно основание чл.31 ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на ответника на основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение за
неоснователната част от въззивната жалба на ищеца, но доколкото същият не е
представил доказателства за направени такива, то и не следва да му бъдат присъждани.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №72330/14.04.2020
г., постановено по гр.д. №16993/2015 г. по описа на СРС, ГО, 55 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
от И.К.Н. - Б., ЕГН **********, съдебен
адрес: *** – чрез адв. П.Г., срещу Н.Д.Б., ЕГН **********, адрес: ***, сметни претенции с правно
основание чл.31 ал.2 ЗС за заплащане на сумата от 1522,50 лв., представляваща обезщетение
за лишаване от право на ползване по отношение на делбените имоти за периода
01.08.2014 г. – 01.08.2019 г., ведно със законната лихва от завеждане на иска
до окончателното плащане, с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 576,00 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от
1522,50 лв. за периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г., и в
частта, в която И.К.Н. - Б.,
ЕГН **********, съдебен адрес: *** – чрез адв. П.Г., е осъдена да заплати на
основание чл.355 ГПК държавна такса за иска по чл.31 ал.2 ЗС за разликата
над сумата от 419,10 лв. и за иска по чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от
96,60 лв., и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Н.Д.Б., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на И.К.Н. - Б., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. П.Г., на основание чл.31 ал.2 ЗС сумата
от 1522,50
лв., представляваща искания по сметки за лишаване от право на ползване за
периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г., ведно
със законната лихва, считано от 01.08.2019 г. до окончателното изплащане, и
на основание чл.86 ЗЗД сумата от 576,00
лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 1522,50 лв. за
периода 01.08.2014 г. – 01.08.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Н.Д.Б., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на основание чл.355 ал.2 ГПК по сметка на СРС сумата от 85,90 лв.,
представляваща държавна такса за присъединените искове с правно основание чл.31
ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД.
ОСЪЖДА Н.Д.Б., ЕГН **********, адрес: ***, да
заплати на И.К.Н. - Б., ЕГН **********,
съдебен адрес: *** – чрез адв. П.Г., на основание чл.78 ал.1 и ал.3 ГПК
сумата от 488,58 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.