№ 9206
гр. С. 13.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Т. КРУМОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело
№ 20211110148310 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на „П. к. Б.“ ЕООД срещу Ц.
Т. Ц., с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 4860,85 лева – главница по договор за
потребителски кредит № .... от ... г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, сумата в размер на
110,57 лева - лихва за забава за периода от 02.06.2014 г. до 01.04.2018 г., сумата в размер на
1656,78 лева - законна лихва дължима за периода от 01.04.2018 г. до 14.12.2020 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 62838/2020 г., по описа
на СРС, 74 състав, както и осъдителен иск по чл. 415, ал. 3, вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата в размер на 8407,79 лева,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение за периода от 01.11.2014 г. до
01.04.2018 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 19.08.2021 г. до
окончателно плащане.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ....
от ... г., по силата на който е предоставил на ответника сумата от 5000 лева, като последният
се задължил да върне предоставената сума, ведно с уговорената по договора
възнаградителна лихва. Поддържа, че от страна на ответника били извършени плащания в
общ размер на 1917 лева, като дължима останала сума в общ размер на 15035,99 лева, която
претендира с предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
оспорва предявените искове. Твърди, че договорът е недействителен поради неспазване на
задължителни изисквания относно съдържание и реквизити. Твърди, че са налице
неравноправни клаузи. Не оспорва наличието на договора за кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, както и това, че е получил заемната сума. Поддържа, че по кредита е
заплатил сумата от 1917 лева, с която е погасена част от главницата, като поддържа, че е
останала дължима сума за главница в размер на 3083 лева.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от
1
фактическа и правна страна следното:
Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 415, ал. 3, вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието
на посоченото облигационно правоотношение, предаването на сумата на ответната страна,
уговорения падеж на погасителните вноски и изтичането на срока на договора. Следва да
установи и наличието на валидно постигната договореност между страните за връщане на
кредита с лихва. В тежест на ищеца е да докаже и размера на претендираните вземания, в
т.ч. на претендираната лихва за забава. При доказване на горните факти, в тежест на
ответната страна е да установи погасяване на паричното си задължение.
С определението от 24.01.2022 г., в което е обективиран проектът за доклад, на
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между страните е бил сключен процесният договор за кредит, по който
ответникът е заплатил сумата в размер на 1917 лева. Наличието на облигационно
правоотношение между страните по процесния договор се установява и от представения по
делото договор за потребителски кредит № .... от ... г., съгласно който ищецът е отпуснал в
полза на ответника заем в размер на 5000 лева при уговорен между страните годишен
лихвен процент от 71,04 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 99,41% . Съгласно
уговореното между страните кредитът подлежи на връщане за период от 48 месеца с размер
на месечната вноска от 315,99 лева, като общият размер на сумата по кредита (главница и
лихва) възлиза на сумата от 15162,52 лева. Между страните не е спорно и обстоятелството,
че ответникът е получил заемната сума от 5000 лева, а извършването на плащания от
ответника в размер на 1917 г. освен, че също не е спорно между страните, се установява и от
отбелязванията в представеното от ищеца извлечение по сметка.
При преценка на клаузите на процесния договор съдът намира, че не са налице
нарушения, обосноваващи нищожност на целия договор – договорът е сключен в писмена
форма, по ясен и разбираем начин, като съдържа всички реквизити по смисъла на чл. 10 и 11
ЗПК съгласно действащите към момента на сключването му редакции, като погасителният
план е обективиран в самия договор, в който е посочен срокът на договора - 48 месеца с
размер на вноската 315,99 лева, ден от месеца на погасяване – 1-во число. Следва да бъде
посочено, че изискването за използване на шрифт не по-малък от 12 е въведено с
редакцията, приета с изм. ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., която не е била
действаща към момента на сключване на договора – ... г.
Основният спорен по делото въпрос е свързан действителността на клаузата за
възнаградителна лихва, обуславяща преценката за основателност на предявения осъдителен
иск за заплащане на такава в размер на 8407,79 лева.
Въпреки, че въпросът вече е бил предмет на разглеждане с постановеното
Разпореждане от 20.01.2021 г. по ч.гр.д. № 62838/2020 г, по описа на СРС, 74 състав,
потвърдено с Определение № 270968 от 28.06.2021 г. по в.ч.гр.д. № 2193/2021 г., по описа на
СГС, VI-12 състав, следва да бъде отбелязано следното:
Съгласно чл. 19, ал. 5 вр. ал. 4 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.)
клаузи, в договор за потребителски кредит, които предвиждат годишен процент на
разходите (ГПР), надвишаващ пет пъти размера на законната лихва са нищожни.
Предвид обстоятелството, че процесният договор за заем е сключен преди влизане в
сила на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, то следва да се приеме, че посочените разпоредби не намират
приложение, като при сключване на договора страните са били ограничени единствено от
добрите нрави, за съблюдаването на които съдът следи служебно (т. 3 от ТР № 1/15.06.2010
год. на ОСТК на ВКС), включително за свръхпрекомерност на уговорения размер на
насрещната престация (в този смисъл Решение № 61 от 13.04.2020 г. по гр. д. № 3153/2019
г., по описа на ВКС, IV ГО).
В разглеждания случай съгласно уговореното в договора годишният лихвен процент
на възнаградителната лихва е 71,04 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 99,41%.
Така уговорените размери водят до почти двойно увеличение на дълга за период от две
2
години и поставят икономически по-слабата страна по облигационното отношение в
неравнопоставено положение, като се злепоставят съществено интересите й. Ето защо
следва да се приеме, че клаузите от договора, които предвиждат заплащането на
възнаградителна лихва в посочения свръхпрекомерен размер се явяват недействителни,
което е достатъчно да обуслови неоснователността на предявения иск за възнаградителна
лихва, поради което същият следва да бъде отхвърлен.
Следователно по процесния договор ответникът дължи заплащането на заемната сума
в общ размер на 5000 лева. За преценката за основателността на предявения иск за главница
от 4860,85 лева обаче следва да бъдат взети предвид и направените от ответника плащания в
общ размер на 1917 лева. Предвид уговорения начин на плащане (на равни месечни вноски)
и с оглед представения по делото погасителен план, в който е посочен размерът на
главницата във всяка вноска, следва да се приеме, че с посочената сума са погасени 33 от 48-
те вноски за главница в общ размер на 1915,31 лева и част от 34-тата вноска, която е с падеж
01.02.2017 г., възлизаща на сумата от 1,69 лева. Следователно непогасеният остатък за
главница възлиза на сумата от 3083 лева, до който размер предявеният иск се явява
основателен и следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 4860,85
лева – отхвърлен.
С оглед акцесорният характер частично основателни се явяват и претенциите за
мораторна лихва.
Ищецът претендира такава в общ размер на 1761,35 лева за периода от 02.06.2014 г. до
14.12.2020 г., от които 110,57 лева - лихва за забава за периода от 02.06.2014 г. до 01.04.2018
г. и 1656,78 лева - законна лихва дължима за периода от 01.04.2018 г. до 14.12.2018 г.
Предвид изложеното по-горе ответникът е изпаднал в забава на 01.02.2017 г. с
неплащането в пълен размер на 34-тата вноска с падеж 01.02.2017 г., те.е. не се дължи лихва
за предходен период. От друга страна при определяне на периода на задълженията за лихва
за забава следва да бъде съобразено и своевременно релевираното възражение на ответника
за погасяване по давност на част от претенциите за лихва. Съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо, а в ал. 2 ЗЗД е предвидено, че ако е уговорено вземането да става
изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало. Чл. 116, б. „б” ЗЗД предвижда, че давностният срок се прекъсва с предявяване
на иск относно вземането, а според чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се
смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
– т.е. в случая от 15.12.2020 г. Следователно в разглеждания случай погасени по давност се
явяват вземанията за лихви възникнали до три години преди датата на подаване за
заявлението по чл. 410 ГПК, т.е. възникналите преди 15.12.2017 г. вземания за лихви. Ето
защо за най-старото задължение на ответника за главница с падеж 01.02.2017 г. лихва за
забава ще се дължи от 15.12.2017 г.
С оглед диспозитивното начало претенцията за сумата от 110,57 лева – лихва за забава
за периода 02.06.2014 г. – 01.04.2018 г. се явява основателна за периода от 15.12.2017 г. до
01.04.2018 г. Същата, определена по реда на чл. 162 ГПК върху непогасения размер на
главницата при съобразяване и на възникналия след тази дата падеж на някои от вноските за
главница, възлиза на сумата в общ размер на 72,96 лева. Следователно предявеният иск за
сумата от 110,57 лева – лихва за забава за периода 02.06.2014 г. – 01.04.2018 г., следва да
бъде уважен до сумата в размер на 72,96 лева и за периода 15.12.2017 г. – 01.04.2018 г., а за
разликата до пълния предявен размер и за периода 02.06.2014 г. – 14.12.2017 г. искът се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Определена по реда на чл. 162 ГПК претенцията на ищеца за заплащане на лихва за
забава за периода от 01.04.2018 г. до 14.12.2020 г. върху дължимата главница от 3083 лева
възлиза на сумата в размер на 846,98 лева, до който размер искът се явява основателен и
следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 1656,78 лева искът
следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
3
бъдат присъдени претендираните и дължими в настоящото производство разноски за
държавна такса /300,72 лева/ и юрисконсултско възнаграждение /100 лева/, които
съразмерно на уважената част от исковете възлизат на сумата в общ размер на 106,68 лева.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати и претендираните от ищеца и направени
разноски в заповедното производство за държавна такса /300,72 лева/ и за юрисконсултско
възнаграждение /50 лева/, които съразмерно на уважената част от исковете възлизат на
сумата в размер на 93,37 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника се дължат разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковете. Ответникът претендира такива за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 2004 лева с ДДС. Ищецът е релевирал възражение за
прекомерност на същото, което съдът намира за основателно. Определено по реда на чл. 7,
ал. 2, т. 4 Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
същото възлиза на сумата в размер на 1177,30 лева с ДДС, като съразмерно на отхвърлената
част от исковете в полза на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на
863,87 лева. В полза на ответника следва да бъдат присъдени претендираните разноски в
заповедното производство за платено адвокатско възнаграждение, като дължимите такива
съгласно чл. 6, т. 5 от Наредба №1 от 2004 г. са в размер на 50 лева. Същите определени
съразмерно на отхвърлената част от исковете възлизат на сумата в размер на 36,69 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Ц. Т. Ц., ЕГН ********** и адрес гр. С. ул. „Б.
Д.“ № бл., вх., ет., ап., дължи на „П. к. Б.“ ЕООД, ЕИК ... и седалище и адрес на управление
гр. С. бул. „Б.“ №, бл. бл., вх., ет., на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 3083 лева – главница по
договор за потребителски кредит № .... от ... г., ведно със законната лихва от 15.12.2020 г. до
изплащане на вземането, сумата в размер на 72,96 лева - лихва за забава за периода от
15.12.2017 г. до 01.04.2018 г., сумата в размер на 846,98 лева - законна лихва дължима за
периода от 01.04.2018 г. до 14.12.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 62838/2020 г., по описа на СРС, 74 състав, като ОТХВЪРЛЯ иска
за главница за разликата над уважения размер от 3083 лева до пълния предявен размер от
4860,85 лева, иска за лихва за забава за разликата над уважения размер от 72,96 лева до
пълния предявен размер от 110,57 лева и за периода от 02.06.2014 г. до 14.12.2017 г., иска за
законна лихва за разликата над уважения размер от 846,98 лева до пълния предявен размер
от 1656,78 лева, както и иска с правно основание чл. 415, ал. 3, вр. чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата в размер на 8407,79 лева,
представляваща неизплатено договорно възнаграждение за периода от 01.11.2014 г. до
01.04.2018 г.
ОСЪЖДА Ц. Т. Ц., ЕГН ********** и адрес гр. С. ул. „Б. Д.“ № бл., вх., ет., ап., да
заплати на „П. к. Б.“ ЕООД, ЕИК ... и седалище и адрес на управление гр. С. бул. „Б.“ №, бл.
бл., вх., ет., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 106,68 лева – разноски в
исковото производство и сумата в размер на 93,37 лева – разноски в заповедното
производство.
ОСЪЖДА „П. к. Б.“ ЕООД, ЕИК ... и седалище и адрес на управление гр. С. бул. „Б.“
№, бл. бл., вх., ет., да заплати на Ц. Т. Ц., ЕГН ********** и адрес гр. С. ул. „Б. Д.“ № бл.,
вх., ет., ап., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 863,87 лева – разноски в
исковото производство и сумата в размер на 36,69 лева – разноски в заповедното
производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4
5