Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 11.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на единадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 230 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 48267 от 12.10.2018 г.,
постановено по гр. д. № 43387/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 167 състав, е
признато за установено по реда на чл.422 ГПК по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу
П.В.Н. и Н.Я.Н. искове, че последните дължат на
„Т.С.“ ЕАД, както следва: П.В.Н., на основание. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ, сумата от 2
901, 80 лв., представляваща 5/8 от главницата за потребена топлинна енергия за
периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2016 г. до окончателното изплащане, както и
на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД, сумата от 173,63 лв., представляваща 5/8 от дължимото обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода 15.09.2015 г. – 28.11.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 ГПК от 29.12.2016 г. по ч. гр. д. № 61916/2016 г. по описа на
СРС, 46 състав, а Н.Я.Н. дължи на
основание чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ, сумата от 1 741, 08 лв., представляваща 3/8 от главница
за потребена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2016 г. до окончателното изплащане, както
и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 104, 18
лв. представляваща 3/8 от
дължимото обезщетение за забава за периода 15.09.2015 г. – 28.11.2016 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл.410 ГПК от 29.12.2016 г. по ч. гр. д. № 61916/2016 г. по описа на СРС, 46
състав. Искът за главница срещу П.В.Н.
е отхвърлен над уважения до пълния предявен размер от 2 938, 53 лв., а искът за главница срещу Н.Я.Н. е отхвърлен над уважения до пълния предявен
размер от 1 763,12 лв. Ответникът П.В.Н. е осъден да заплати на ищеца, на
основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 193,34 лв. - разноски в исковото
производство и 143, 34 лв. - разноски в заповедното производство, съобразно
уважената част от исковете. Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач „П.И.“ ООД.
Срещу постановеното съдебно решение
в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от
ответниците П.В.Н. и Н.Я.Н.. Считат, че решението в обжалваната
част е неправилно, немотивирано и незаконосъобразно, постановено в противоречие
с материалния и процесуалния закон. Считат, че от представените по делото
доказателства се установява нарушаване на чл.30, ал.3 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от ищцовото дружество, тъй като „Топлофикация
- София“ ЕАД не им е представила съобщения за фактурираните суми за реално
потребена топлинна енергия, а това е правопораждащ юридически факт, въз основа
на който възниква основанието за плащане. Поддържат, че нормата на чл.150 от
Закона за енергетиката е неприложима, тъй като противоречи на Закон за защита
на потребителите. Същевременно на основание чл.3, ал.1 и ал.2 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи с
потребителските договори, същата има пряко действие. В общите условия на ищеца
е предвиден кратък срок за извършване на плащане на прогнозно потребеното
количество енергия, а не на реално потребената топлинна енергия, поради което и
установената съдебна практика приема, че не следва да се уважава акцесорния иск
с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Считат, че от заключението на съдебно -техническата
експертиза не се установява стойността на реално потребената топлинна енергия.
Начисленото количество топлинна енергия е нереално, тъй като мощността на
отоплителните тела не позволявала разходването на такова количество топлинна
енергия само за един отоплителен сезон. Вещото лице не е имало достъп до
абонатната станция, за да може да провери дали действително е постъпило това
количество енергия, въз основа на което е извършено дяловото разпределение.
Отделно от това сочат, че протоколите за отчет на уредите за процесния период
не са били представяни на П.Н. и същият не ги е подписвал. Молят съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло
предявените искове. Претендират направените по делото разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД.
Третото лице –
помагач на ищеца - „П.И.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в
частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. ал.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответниците са потребители
на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот – Апартамент № 131,
находящ се в гр. София, общ. „Люлин“, ж. к. „*********, като му дължат сумата
от общо 4 979, 45 лв., както следва: П.В.Н. – сумата от 2 938, 53 лв. - главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г.,
сумата от 173,63 лв. - мораторна лихва върху нея за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.10.2016 г. до
окончателното изплащане, а Н.Я.Н. – сумата от 1 763,12 лв. - главница за
доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г.,
сумата от 104,18 лв. -мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.10.2016г. до окончателното
изплащане. Във връзка с подадено на 31.10.2016 г. заявление, по ч. гр. д. № 61916/2016
г. по описа на СРС, ГО, 46 състав, е постановена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК за дължимите суми, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответниците са
депозирали възражения. Ищецът претендира установяване на вземанията му, предмет
на издадената заповед за изпълнение, както и сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК са постъпили писмени отговори на исковата молба от
ответниците П.В.Н.
и Н.Я.Н., с които оспорват предявените искове по основание и размер. Считат, че
исковите претенции са недоказани. Твърдят, че не са били надлежно уведомени за
ежемесечния размер на задължението си към доставчика на топлинна енергия, тъй
като не са получавали от него съобщения за фактурираните суми за потребена
топлинна енергия. В тази връзка се позовават на Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди, съгласно които ищецът, в качеството си на
продавач на топлинна енергия, е длъжен да представи на потребителите съобщения
за фактурираните суми, които следва да
платят, тъй като това е правопораждащият юридически факт, въз основа на който
възниква основанието за плащане. Позовават се на нарушение на чл.3, ал.1 и ал.2
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителското законодателство на страната. Молят съда да отхвърли
предявените искове. Претендират разноски.
На 31.10.2016 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу П.В.Н. и Н.Я.Н. за
сумата от 4 701, 65 лв. – главница, както и 277, 80 лв. – мораторна лихва
за периода 15.09.2015 г. – 05.10.2016 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че
длъжниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ. „Люлин“,
ж. к. „*********, аб. № 153224. Посочено е, че дължимите суми са, както следва:
за потребена топлинна енергия: 4 642,84 лв. главница и 267, 54 лв. – лихва, а
за дялово разпределение 58, 81 лв. – главница и 10,26 лихва. Видно от т.13 от
заявлението, сумите се претендират в условията на разделност – П.В.Н. – 5/8 и Н.Я.Н.
– 3/8.
С разпореждане от 29.12.2016 г. по ч. гр. д. № 61916/2016 г. на СРС, ГО, 46 състав, съдът е постановил исканата заповед за
изпълнение, като е разпоредил П.В.Н. и Н.Я.Н. да заплатят разделно на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 4 701,65 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през
периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва за периода от
31.10.2016г. до изплащане на вземането, лихва за забава в размер на 277,8 лв.
за периода от 15.09.2015 г. до 05.10.2016г. и 503,87 лв. - разноски по делото, а именно: 99, 59 лв. -
държавна такса и 404, 28 лв. - възнаграждение на юрисконсулт. Сумите се
разпределят разделно, както следва: П.Н. – 5/8, а Н.Н. - 3/8.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК са депозирани възражения от длъжниците, с които
оспорват вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Със заявление – декларация от 15.07.2002 г. П.Н. е поискал от
„Топлофикация - София“ ЕАД откриване на партида за процесния имот.
От представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека № 117, том I, peг. № 4288, дело № 108 от 2010 година се установява, че на
04.11.2010 г. П.В.Н., А.С.Н. и Н.Я.Н. са учредили ипотека върху апартамент №
131, находящ се във вх.Б на бл. 631 в ж.к. „Люлин“, гр. София.
Видно от представения брачен договор от 11.04.2011 г., сключен между А.С.Н.
и П.В.Н. е, страните са постигнали съгласие придобитите преди брака им имоти,
както и тези придобити от дарение по време на брака им да останат лична
собственост на всеки един от тях. Договорено е, че изключителен собственик на
1/2 идеална част от апартамент № 131,
във вх.„Б“ на бл. 631 на ж. к. „Люлин“ е П.Н..
Съгласно представеното удостоверение за наследници на 20.07.1996 г. В.П.Н.
е починал, което е оставило двама наследници по закон, а именно Н.Я.Н. - съпруга
и П.В.Н. - син.
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. „Люлин“,
бл.*********от 06.07.2002 г., етажните собственици са взели решение да се
сключи договор с „ПМУ“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение
на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните
собственици, които с подписите си са
удостоверили горното решение.
От
издадено удостоверение от „ПМУ – София 98“ ООД се установява, че към 07.08.2002
г. дружеството е сключило индивидуални договори с етажните собственици от
сградата, находяща се в гр. София, ж. к. „Люлин“, бл.*********за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия.
От заключението на вещото лице
инж. Д.С.по изслушаната пред СРС съдебно - техническа експертиза, се
установява, че дяловото разпределение през процесния период е извършвано от „П.И.“
ООД на база реален отчет на разпределителите. При отчитане на дяловите единици са съставени
протоколи за главен отчет с подпис на абоната, който е осигурил достъп да имота.
Вещото лице приема, че показанията от протокола за главен отчет са нанесени правилно
в подробни изравнителни сметки. За процесният период остойностяването на
потребената топлинна енергия е извършено от топлопреносното дружество на база
прогнозни стойности с годишно изравняване по реален отчет на монтираните в
имота уреди от фирмата за дялово разпределение. Отчитането
на постъпилата топлинна енергия в абонатната станция става по топломер. Количеството
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация е разпределено
пропорционално на пълния отопляем обем на имотите, а количеството топлинна
енергия за отопление на отделните имоти е разпределено между потребителите
според показанията на техните уреди. Освен това количеството топлинна енергия
за горещо водоснабдяване е разпределено между абонатите съобразно
изразходваните от тях количества гореща вода отчетени по водомер. Общият
топломер в абонатната станция е отчитан по електронен път в началото на всеки
месец като с помощта на „терминал“ са снемани показанията на топломера в 0.00
часа на първо число на месеца. През исковия период топломерът е преминал
метрологични проверки през 2013 година, 2015 година и 2017 година, като всяка
една от проверките е дала заключение за съответствие с одобрения тип. Вещото
лице е констатирало, че в имота на ответника през процесния период е имало 5
броя отоплителни тела с индивидуални разпределители и 2 броя водомери за топла вода.
Стойността на потребената топлинна енергия от длъжника възлиза на 4 642, 88
лв. и представлява сбор от фактурираните суми по прогнозни данни в размер на
4 507,67 лв. и останалата сума за доплащане от 135,16 лв. след направеното
изравняване.
Пред СРС е изслушана и съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице Е.С., от която се установява, че по партида на абонатен №
153224 за процесния период след изравняване е констатирано заключение за
необходимост от доплащане на сумата от 135,12 лв. След направени изчисления, вещото
лице е констатирало, че общо дължима се явява сумата от 4 642,88 лв., от които
4507,67 лв. по прогнозни стойности фактурирани за периода м. 05.2014 г. до м.
04.2016 г., коригирани със 135,17 лева за изравняване чрез доплащане от
абоната. В заключението си експертът е отбелязал формирана разлика от 0,05 лв.
между изравняванията и извършените корекции.
Дължимото обезщетение за забава върху фактурираните суми за топлинна
енергия за процесния период от начална дата следваща датата на падежа на
посочените суми в отделните сметки до 05.10.2016 г. вещото лице е определило на
265,79 лв. По делото няма данни за извършени плащания на дължимата цена на топлинна
енергия за процесния период от длъжниците.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирани страни, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при направени възражения от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в
рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок, в приложимата към момента на
завеждане на делото редакция. Целта на ищеца е да се установи със сила на
пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в
§ 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, действаща след 17.07.2012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно
право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на
закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните
тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
В случая ответниците не оспорват, че са собственици на процесния имот при
посочените в исковата молба квоти, в каквато насока са и ангажираните по делото
доказателства.
Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за
битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които
се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните
страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито
са Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя
възможност за потребителите (клиентите), които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая
ответниците не твърдят и не установяват да са упражнили това право срещу Общите
условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г., поради което следва да се приеме, че същите
са ги приели.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи
условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на
ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия.
Жалбоподателят поддържа възражението си, направено с писмения отговор на
исковата молба, за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията
на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. Съгласно практиката на
СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства,
националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между
потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3, § 1 на Директива 93/13/ЕИО е
предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално
договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за
добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност
между правата и задълженията, произтичащи от договора. Преценявайки клаузите от
представените Общи условия на договорите за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.” ЕАД, въззивният съд не установи наличието на такива,
които да са неравноправни по смисъла на ЗЗП или Общностното право. В тях ясно и
подробно са посочени правата и задълженията на дружеството - продавач на
топлинна енергия и на физическото лице - потребител на топлинна енергия. От
съдържанието на правата и задълженията на потребителите не може да се приеме,
че в нарушение на изискването за добросъвестност за тях са въведени множество
задължения за сметка на правата им, т. е. че е налице в техен ущърб дисбаланс
между правата и задълженията им. Следва да се подчертае също така, че в случая
не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с
оглед предвидената в чл.150, ал.3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. Жалбоподателите не са се възползвали от тази възможност. Ето защо
доводите за неравноправност на общите условия на ищеца се явяват неоснователни.
По изложените съображения въззивният съд счита, че обоснован е изводът на
решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е
съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на
топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и
вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „П.И.“ ООД с договор, сключен от упълномощен
представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради –
етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата
на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на
реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от
средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището
и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната
инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно
е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, която е изготвена
въз основа на приложените по делото и допълнително изискани документи, като вещото лице е дало заключение относно
реално потребената от ответниците топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е съобразило,
че дяловото разпределение на топлинната енергия за имота през процесния период
е извършено правилно, съобразно изискванията на действащата през периода
нормативна уредба. От заключението на вещото лице по изслушаната съдебно -техническа
експертиза се установи, че стойността на реално потребената топлинна енергия за
периода м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. възлиза на сумата от 4 642,88 лв.
Съдът изцяло възприема изводите на вещото лице по изслушаната пред
първоинстанционния съд съдебно - техническа експертиза, тъй като същото е
компетентно и обстойно обосновано, като експертът е определил размера на реално
потребената топлинна енергия, съобразно изискванията на чл.156 ЗЕ.
Неоснователни са релевираните във въззивната жалба оплаквания за
некомпетентност на вещото лице, изготвило съдебно - техническа експертиза по
делото. Експертизата е допусната в съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК, поради необходимост от специални знания. В конкретният случай вещото
лице е топлотехник и притежава необходимите
специални знания, предвид предмета на допуснатата експертиза. Заключение на
вещото лице е ясно и обстойно обосновано, като вещото лице е дало пълен и точен
отговор на поставените му задачи. Същевременно по делото не са налице такива
доказателства, които да опровергават или разколебават изводите на вещото лице.
Следва да се отбележи също така, че експертното заключение не е оспорено от
страните по делото. Ето защо, като е възприел изводите на вещото лице по
изслушаната съдебно – техническа експертиза, решаващият съд не е допуснал
соченото от жалбоподателите процесуално нарушение.
Предвид обстоятелството, че стойността на реално потребената топлинна
енергия възлиза на сумата от 4 642, 88 лв., за която ответниците отговарят
разделно, задължението на П.В.Н. относно стойността на доставената топлинна
енергия през исковия период възлиза на 2 901,80 лв., представляващи 5/8 от общия
дълг, а на Н.Я.Н. – 1 741, 08 лв., представляващи 3/8 от общия дълг.
Същевременно в хода на производството по делото не се установи ответниците да
са погасили задължението си, а и липсват твърдения за това. Ето защо предявените
искове относно претендираната от ищеца главница се явяват основателни в
посочения по - горе размери, поради което обжалваното решение в тази му част
следва да се потвърди.
Във въззивната жалба ответниците поддържат своевременно релевираните с
писмения отговор на исковата молба доводи за неоснователност на предявения
акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД и за липсата на връчване на
съставените от ищеца фактури. Задължението
на ответниците е парично и за периода на своята забава същите дължат
обезщетение в размер на законната лихва, съгласно нормата на чл.86 ЗЗД. В
случая съгласно чл.33, ал.1 от общите условия на ищеца, които са одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. и действали
през исковия период, купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на купувача. На основание чл.154, ал.1 ГПК в доказателствената
тежест на ищеца е да установи момента на настъпване на изискуемостта на
задължението за главница - моментът, в който са публикувани месечните дължими
суми на интернет страницата му, в каквато насока е и съставения по реда на
чл.146 ГПК доклад по делото. В хода на производството доказателства в тази
насока не са ангажирани, нито са заявени признания от страна на ответниците.
След като ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи
поставянето на ответниците в забава, искът за заплащане на мораторна лихва се
явява изцяло неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не съвпадат по отношение иска
за мораторна лихва, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която е
уважен предявения иск за сумата съответно от 173, 63 лв. и 104, 18 лв. - лихви
за забава за периода от 15.09.2015 г. – 15.10.2016 г., като предявеният иск
следва да се отхвърли в посочените размери.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателите
следва да се присъдят сторените във възивното производство разноски, както следва: на П.Н. сумата от 3,
47 лв., а на Н.Н. – 2, 08 лв.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД претендира юрисконсултско
възнаграждение. Предвид обстоятелството, че същият не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба, не е представляван в проведеното открито съдебно
заседание от юрисконсулт, следва да се приеме, че не са налице предпоставките
на чл. 78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не следва да му се присъжда юрисконсултско възнаграждение
за настоящата инстанция.
С оглед изхода на спора обжалваното решение следва да се отмени в частта,
с която ответниците са осъдени да заплатят сумата над 182, 56 лв. – разноски в
исковото производство до 193, 34 лв., както и в частта, с която са осъдени да
заплатят сумата над 139, 12 лв. до 147, 34 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 48267 от 12.10.2018 г., постановено по
гр. д. № 43387/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 167 състав, В ЧАСТТА,
с която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че П.В.Н., ЕГН **********,***
дължи на „Т.С. ЕАД, ЕИК ********, с адрес ***, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД,
сумата от 173, 63 (сто седемдесет и три лева и шестдесет и три стотинки)
лв., представляваща 5/8 от дължимо обезщетение за забава за период от
15.09.2015 г. до 05.10.2016 г., В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по реда на чл.422 ГПК, че Н.Я.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес ***
дължи на „Т.С. ЕАД, ЕИК *********, с адрес ***, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД,
сумата от 104, 18 (сто и четири лева и осемнадесет стотинки) лв.,
представляваща 3/8 от дължимо обезщетение за забава за период от 15.09.2015 г.
до 05.10.2016 г., както и в ЧАСТТА, с която П.В.Н., ЕГН ********* и Н.Я.Н.,
ЕГН **********, са осъдени да заплатят сумата над 182, 56 (сто осемдесет
и два лева и петдесет и шест стотинки) лв. до 193, 34 (сто деветдесет и
три лева и тридесет и четири стотинки) лв., както и са осъдени да заплатят сумата
над 139, 12 (сто тридесет и девет лева и дванадесет стотинки) лв. до
147, 34 (сто четиридесет и седем лева и тридесет и четири стотинки) лв., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, с
адрес ***, срещу П.В.Н., ЕГН ********** иск, със съдебен адрес *** – адв. Н.Л.,
с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД - за
признаване на установено, че П.В.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 173, 63 (сто седемдесет и три лева и шестдесет и три стотинки)
лв., представляваща 5/8 от лихва за забава за периода 15.09.2015 г. - 05.10.2016
г. и за която сума е издадена заповед за
изпълнение от 29.12.2016 година по ч. гр.д. № 61916/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 46 състав.
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, с
адрес ***, срещу Н.Я.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. Н.Л. , с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл. 86 ЗЗД – за
признаване за установено, че Н.Я.Н., ЕГН **********, „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********,
сумата от 104, 18 (сто и четири лева и осемнадесет стотинки) лв.,
представляваща 3/8 от лихва за забава за периода 15.09.2015 г. - 05.10.2016 г.,
за която сума е издадена заповед за изпълнение от 29.12.2016 година по ч. гр. д.
№ 61916/216 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48267 от 12.10.2018 г., постановено по
гр.д. № № 43387/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 167 състав, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА
ЧАСТ.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, с адрес ***, да
заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК, П.В.Н., ЕГН ********** иск, със съдебен
адрес *** – адв. Н.Л., сумата от 3, 47 (три лева и четиридесет и седем
стотинки) лв., както и на Н.Я.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес *** – адв. Н.Л.
, сумата от 2, 08 (два лева и осем стотинки) лв., представляваща сторени
разноски във въззивното производство по съразмерност.
Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в
сила като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „П.И.“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.