Р Е Ш Е Н И Е
№ 233 19.06.2019 година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД ХАСКОВО гражданско отделение,
трети въззивен състав
на …….…двадесет
и втори май……… две хиляди и деветнадесета година
в публично съдебно
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
С участието на секретаря…….Р.Р……………………..…………………….
И прокурора ………………………………………………………………..……
като разгледа докладваното от ….съдия Петкова…..……..………………….
Въззивно гражданско дело ………….№ 239 по описа за 2019 година…..…,
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 55/25.01.2019
година, постановено по гр.д. № 1485/2018 година по описа на РС-Хасково,
районният съд е отхвърлил предявения от Г.Д.И., ЕГН ********** и Х.Х.Н., ЕГН **********,*** против Д.И.Д.,***, О.Д.М., ЕГН **********,***,
Н.Д.Д., ЕГН **********,*** и Т.Ж.Д., ЕГН **********,***,
иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 79
ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на Д.И.Д., О.Д.М., Н.Д.Д. и Т.Ж.Д., че
Г.Д.И. и Х.Х.Н., на основание давностно владение са собственици при равни квоти на
жилище, представляващо самостоятелен обект в сграда с площ 47.28 кв.м., с
предназначение: Жилище, апартамент, намиращ се на втори етаж на сграда с
идентификатор 77195.741.148.2 по КК на гр.Хасково, с адрес – гр.***, който
самостоятелен обект в сграда е обособен във второто ниво на заснетия в КК на
гр.Хасково СОС 77195.741.148.2.1 с площ 40.78 кв.м., с предназначение: Жилище,
апартамент, брой нива на обекта: 2.
Съобразно изхода от делото са възложени
деловодните разноски.
Недоволни
от така постановеното решение са останали Г.Д.И. и Х.Х.Н.,
които го обжалват чрез упълномощения си адвокат Т.В. от ХАК. Правят се доводи
за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Въззивниците считат, че районният съд цялостно е изяснил
фактическата обстановка по делото, но е стигнал до необосновани и незаконосъбразни изводи за недоказаност на иска. Освен
това, не били изложени мотиви относно част от спорните обстоятелства по делото,
с което било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Така,
съдът не бил отговорил – отговаря ли построената сграда на одобрения
архитектурен проект, а заснетите в КК обекти – отговарят ли на фактически
обособените. Отговор на този въпрос бил от решаващо значение за един от главните
спорни въпроси – съставлява ли процесният имот самостоятелен обект на
собственост. Въззивниците настояват, че отговорът на
този въпрос е положителен, тъй като сградата не била изпълнена според
първоначалния проект, като помещенията на втория етаж имали необходимата
самостоятелност за отделни жилища, а не части от мезонети на първия и третия
етажи. Освен това, и до настоящия момент сградата не била въведена в
експлоатация и документално съществувала в груб строеж. Това давало възможност
за отразяване на извършеното преустройство така, че спорното жилище на втория
етаж да бъде заснето като самостоятелен обект на собственост, отделен от
жилището на първия етаж. На следващо място, според въззивниците,
районният съд не бил отговорил на друг релевантен въпрос по делото – кой и с
какви средства бил строил сградата. Отговорът на този въпрос имал значение за
установяване началния момент на течение на придобивната
давност. Така, по делото било установено безспорно, че ответницата Г.И. и баща
ѝ участвали в строежа с лични средства и труд, след което Г.И. живеела на
първия етаж на сградата. Това обяснявало извършеното през 2005 година
преустройство на втория етаж и правило възможно – владението им с намерение да
своят да започне именно от тогава. Въззивниците
настояват, че съдът не е дооценил събраните по делото гласни доказателства,
установяващи според тях, извършеното през 2005 година преустройство, началото
на владението на жилището на втория етаж, както и това, че това владение било
трайно, несмущавано и непрекъсвано до 2015 година. Въззивниците
считат, че РС превратно е тълкувал постигнатото между бащата на Г.И. – Д.Д. и О.Д. споразумение при развода, както и факта на
декларирането на правото на собственост от ответниците
М. и Д.. Въззивниците правят искане за отмяна на
атакуваното решение и постановяване на ново такова, с което предявеният от тях
иск да бъде уважен. Претендират деловодни разноски за двете инстанции.
В
срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемите Н.Д.Д. и О.Д.М., чрез пълномощника си адв.
Д. от ХАК, подават отговор на въззивната жалба.
Заемат становище за правилност – обоснованост и законосъобразност на атакувания
съдебен акт. Настояват, че не е налице годен обект на собственост, а само част
от мезонетно жилище. Поради това придобиването на
правото на собственост върху тази част, в това число по давност, било
невъзможно. Освен това, ищците никога не
били владяли това помещение. Те били допуснати там да
го ползват, с цел оказване на помощ на член на семейството (на Г.И.). С тези и
останалите доводи, изложени в отговора, въззиваемите
молят за оставяне въззивната жалба без уважение и за
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират деловодни разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемите
Д.И.Д. и Т.Ж.Д. не подават отговори и не вземат становище във въззивната инстанция.
С
въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното
решение, като съобрази доводите и исканията на страните, констатира следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена
в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и
отправеното до съда искане, спорът е правилно е квалифициран като такъв за
установяване правото на собственост, придобито на основание десетгодишно давностно владение, а произнасянето на РС-Хасково съответства
на заявената за разглеждане претенция.
При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към
спора и сочени от страните доказателства. Съдът обосновано е отговорил на
всички направени от ответниците възражения. Обсъдил е в съвкупност събраните по
делото доказателства и не е допуснал сочените от въззивника
нарушения. Въз основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод,
че предявеният установителен иск за собственост е
неоснователен и недоказан, поради което правилно го е отхвърлил. Изложените от първоинстанционният съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК
се споделят от настоящата инстанция. Възприема се и изложената от ХРС
фактическа обстановка, поради което ХОС се придържа към нея. В настоящата
инстанция не са представени нови доказателства, които да дават основание да се
направи извод, различен от направения от решаващия съд.
Делото е образувано по предявени от Г.Д.И. и Х.Х.Н. субективно съединени искове с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 от ЗС. С исковата си молба ищците са
заявили, че двамата, живеейки на семейни начала във фактическо съпружеско
съжителство, придобили по ½ идеални части от жилище, представляващо
самостоятелен обект в западната част на втори етаж от процесната
жилищна сграда. Заявили са оригинерен придобивен способ и срок на придобивната
давност, започнал да тече през 2005 година и изтекъл през 2015 година.
Затвърдили, че през 2005 година със свои средства преустроили процесното помещение, така че то да стане годно за
самостоятелно жилище – отделили го с врата от останалата част от втория етаж,
изградили санитарен възел и извършили всички други довършителни работи
(дотогава вторият етаж бил изпълнен до фаза груб строеж).
Ответниците Н.Д.Д.
и О.Д.М. са оспорили исковете с доводи за недопустимост и неоснователност.
Възраженията им са в две основни насоки: твърдят, че процесното
помещение няма статут на самостоятелен обект на собственост и така не е годен
да бъде придобит, отделно от другите части на мезонетното
жилище, по твърдения от ищците способ. Второто твърдение е в смисъл, че Г.И.,
като дъщеря на бившия съпруг на О.М. (преди развода Д.), била допусната да
обитава процесното помещение в израз на подкрепа към
член на семейството. Същото се отнасяло и за фактическия ѝ съпруг Х.Н.. В
нито един момент от това ползване, то не било преминало във владение, така че
ищците не били придобили претендираното право по
силата на чл. 79 ал. 1 ЗС.
Ответникът Д.И.Д. е заявил
в писмено становище, че не оспорва предявения иск и е поискал уважаването му.
Изложил е доводи в смисъл, че дъщеря му Г.И. също се явява собственик в идеални
части на цялата построена сграда, тъй като при строежа ѝ през 1983 година
били вложени нейни лични парични средства. При строежа проектът не бил
реализиран, тъй като не било изградено вътрешно стълбище, осигуряващо достъп до
вторите нива на мезонетните жилища, находящи се на втория етаж. Ищцата и партньорът ѝ, с
негово и на О.М. съгласие, преустроили помещението на втория етаж и от 2005
година започнали да го владеят неоспорвано. През 2014 година бракът му с О.М.
бил прекратен и било висящо дело за делба на цялата сграда.
Ответникът Т.Ж.Д. е оспорил иска, като е
заявил, че се присъединява към правните и фактическите твърдения на ответниците М. и Д..
Съдът приема за безспорно
установено следното: спорното помещение се намира в сграда, построена въз
основа на разрешение за строеж № 579/07.09.1983 година, издадено на името на Н.Д.Д. и О.Д.И.. В исковата си молба ищците са затвърдили, че
сградата е построена върху имот, собственост на родителите на сестрите Н.Д. и О.Д.М.,
както и че по силата на сключените
граждански бракове към момента на строежа – 1983 година, цялата построена
сграда станала собственост на О.М. и съпруга ѝ Д.Д.,
както и Н.Д. и съпруга ѝ Ж.Д. (починал през 2011 година, баща на
ответника Т.Ж.Д.), при равни квоти. Районният съд не се е занимавал с проверка
на тези твърдения, като ХОС също не намира основание за това. Спорът по това дело
е концетриран около въпроса – дали ищците са
придобили претендираното от тях право, а не правата
на ответниците, респективно праводателите им.
Още тук следва да се
отбележи, че съдът намира за недоказано твърдението на въззивниците
за това, че и Г.И., която е дъщеря на Д.Д. от първия
му брак, поради участие в строежа с лични средства е придобила правото на
собственост, респективно някаква идеална част от цялата сграда. На първо място,
това твърдение не е въведено като самостоятелно основание за придобиване
правото на собственост, при предявяване на иска. Единственият посочен от ищците
в ИМ придобивен способ е оригинерен
такъв, на основание чл. 79 ал. 1 ЗС. Не е допустимо с инцидентни твърдения в
хода на делото да се въведе ново основание за придобиване правото на
собственост, защото това на практика би представлявало предявяване на съвършено
нов иск. Още повече, че в случая ищците се опитват да прокарат тезата за принос
на Г.И. при строежа на сградата едва във въззивната
инстанция. Твърдението е и недоказано. Признанието на ответника Д.Д. в писменото му становище, дори и разгледано в съвкупност
с показанията на св. Х., са напълно недостатъчни за да се приеме, че при
строежа са били вложени парични средства от спестяванията на Г.И.. Тук съдът
отчита факта, че ответникът Д.Д. е баща на ищцата, а
св. Х.е нейна леля, т.е. и двамата са заинтересовани да подпомогнат тезата на Г.И..
А предвид делбеното дело, за което има данни по делото и е известно служебно и
на съда, интересите между О.М. и бившия ѝ съпруг Д.Д.
са противоречиви.
ХОС счита, че въпросът за това – дали процесната сграда е била изпълнена в съответствие с
одобрения архитектурен проект, няма решаващо значение за спора. От заключението
на в.л. М. става ясно, че по архитектурен проект са предвидени две
самостоятелни жилища-мезонети, всяко от тях на две нива: едно жилище,
представляващо целия първи етаж плюс западната част от целия втори етаж и второ
жилище, включващо целия трети етаж плюс част от втори етаж. Така те са били и
заснети в кадастралната карта, но на място в.л. е установило, че при строежа не
са били изградени връзки (със стълба) между първия етаж и съответната част на
втория етаж, както и между третия етаж и съответната част от втория. Входът за
втория етаж се осъществявал от общото стълбище, което не било предвидено по
проект, а вратата била отворена допълнително. Обитаваната от ищците част
съдържала антре (веднага след входната врата от общото стълбище), една стая в
северозападната част на етажа с тераса на югозападната фасада, остъклена тераса
на северозападната фасада (ползвана като кухненски бокс с мивка) и санитарния
възел. При тези констатации на вещото лице, изводът на съда е, че действително
при строежа на сградата е допуснато отклонение от архитектурния проект. Но това
не дава основание да се приеме, че процесното
помещение, в резултат на преустрояване, е добило статута на самостоятелен
обект, годен в този си вид да бъде предмет на правото на собственост. Към
заключението на вещото лице е приложена скица, от която следва, че т.нар.
„жилище“ съставлява компилация от усвоени помещения както от второто ниво от
мезонета на първия етаж, така и от това на третия. Не съществуват никакви
строителни книжа за извършеното преустройство, нито надлежни и убедителни
доказателства за дадено съгласие от собствениците на сградата (четиримата ответници) за отделяне на части от имотите им с цел обособяване
на ново жилище. Напротив, доказателствата сочат, че именно начина на ползване
на втория етаж от Г.И. и фактическия ѝ съпруг е станал „ябълката на
раздора“, довела до влошаване на отношенията между съсобствениците на сградата
и до развода между О.М. и Д.Д. (св. А.М., св. Е.К).
Поради това ХОС се присъединява към становището на първоинстанционния съд за
това, че процесното помещение не съставлява
самостоятелен обект на собственост, годен да бъде придобит по оригинерен или друг способ, отделно от имотите, към които
принадлежат частите му.
Но дори и да се приеме противното, предявените
искове си остават недоказани, а от там и неоснователни. Както вече бе посочено
по-горе, единственото въведеното с исковата молба правно основание за
придобиване собствеността върху процесното помещение
е оригинерно такова – поради изтекла в полза на
ищците десетгодишна давност на непрекъснато, необезпокоявано и с чувство на
собственост, владение. Всички без изключение гласни доказателства – както
показанията на свидетелите, посочени от ищците, така и тези на ответниците, установяват, че Г.И. и Х.Н. са били допуснати да ползват помещението
в периода около 2005 година, както и че О.М. и Н.Д. са дали съгласието си за
извършване на подобрения в техния имот – така, че тези помещения да бъдат годни
за обитаване като жилище. Свидетелите обясняват и причините за това – след като
Г.И. създала семейство с Х.Н., на двете
семейства (О.М. и Д.Д. тогава са били още в брак и са
живеели заедно) им станало тясно на първия етаж. Поради това Г. и Х. излезли на
квартира, след това пробвали да живеят в с. ***, но тъй като и това се оказало
неудобно, О. и Н. им разрешили да се настанят на необитавания дотогава и
изпълнен в груб строеж втори етаж, т.е. действително в израз на съдействие на
член на семейството. От там нататък, обаче, свидетелските показания не
разкриват не само факти и обстоятелства, но дори и индикации за това – как и
кога Г. и партньорът ѝ са променили отношението си към имота и са
започнали да го владеят с чувството на собственици. Става ясно, че през
годините от 2005 г до 2011 година те постепенно са усвоявали и ремонтирали помещения
(св. А.), като до 2010-2011 година банята и тоалетната все още не са били
изградени (св. А.М./. Този момент следва да се подчертае особено – щом като до
2010 година все още не е имало изграден санитарен възел, то помещението категорично
не е отговаряло на изисквания за самостоятелно жилище. Т.е. дори и да се говори
за някакво своене на самостоятелен обект на
собственост-жилище, то това е могло да се случи едва след изграждането на
банята и тоалетната, т.е. най-рано през 2010 година. Св. М. в тази насока дава
обстойни, ясни, пълни и убедителни доказателства. Той няма родствени връзки със
страните по делото и е равноотдалечен съсед. Житейски
приемливо и достоверно обяснява – как му е станало ясно, че обитаваното от Г. и
Х. помещение няма санитарен възел. От 2010 година до 2015 година – фиксираният
от самите ищци край на течението на придобивната
давност, срокът по чл. 79 ал. 1 ЗС определено не е изтекъл.
Съдът не споделя и довода на въззивниците
за превратно тълкуване на волята на О.М. и Д.Д.,
изразена пред съда при прекратяване на брака им. Бившите съпрузи са заявили, че
ползването на първия етаж от семейното им жилище се предоставя на О.М., а на
втория – на Д.Д.. Така утвърденото споразумение
следва да се тълкува в две насоки: Към м. февруари 2014 година в съзнанието и
на двамата е съществувала представа, че само те са собственици на целия процесен мезонет. А от друга страна, така както са поделили
ползването, те и към 2014 година са считали жилището си за едно цяло, а не за
два отделни и самостоятелни обекта на собственост.
Що касае факта на декларирането, то същото е важен
белег за това – какво е отношението на съответното лице към държан или владян
имот. Разбиранията в съдебната практика са именно в насока, че декларирането на
недвижимите имоти пред съответните институции и заплащането на данъци за тях са
действия, присъщи за собственици или поне лица, в съзнанието на които
съществува представа, че са собственици на имота или го владеят с намерение да
своят. И обратното – липсата на постъпки в тази насока разкрива обикновено
държане, а не владение с намерение за своене. Няма
спор за това, че ищците не са направили постъпки за деклариране на имотите на
тяхно име, нито са заплащали данъците за тях. Дори и партидите за заплащане на
консумативните разходи (електроенергия и вода) са разкрити на името на Д.Д., а не на Г.И. или Х.Н.. Няма никакви доказателства за
техни действия, с които да са манифестирали намерението си за своене на имота пред съсобствениците на сградата или трети
лица, като твърденията на св. К. в тази
насока са негови оценъчни съждения – „след като живеят там, значи са се считали
за собственици на това жилище“ и не следва да се кредитират.
Ищците се позовават на факта, че детето им е
посещавало училище, в което е бил обявен негов адрес в град *** (адресът на процесната сграда). Подобно обстоятелство не представлява
доказателство нито за владение от страна на родителите ѝ, нито за
намерение за своене, а само че те са живеели в процесната къща, който факт е безспорен.
Да, ищците са извършили определени подобрения,
изцяло със свои средства, но с разрешение на собствениците на сградата. Те
признават факта на искане на разрешение, а това се потвърждава и от всички
гласни доказателства. Самият факт на искане на разрешение разкрива тяхното
отношение към имота като към чужд. И тук отново стигаме до въпроса – след като
през 2005 година те са считали имота за собствен на О.М. и Н.Д., в кой момент и
по какъв начин са променили отношението си към него и са започнали да го своят.
Доказването в тази насока не е проведено успешно.
По тези и останалите доводи, изложени в
първоинстанционния съдебен акт, споделени от ХОС, въззивната
жалба се явява неоснователна. Решението следва да бъде потвърдено като правилно
– законосъобразно и обосновано.
С оглед изхода на делото и направените искания,
следва да бъдат разпределени деловодните разноски, направени в производството пред ХОС. Към отговора на въззивната жалба, подаден чрез упълномощен адвокат, се
представя договор за правна помощ, който инкорпорира в себе си и разписка за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
1000 лева. Поради това въззивниците, предизвикали
разглеждането на делото в тази инстанция, следва да понесат отговорността за
сторените от въззиваемите разноски в доказан размер.
Водим от горното, съдът
Р
е ш и :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 55 от 25.01.2019 година, постановено по
гражданско дело № 1485 по описа на РС-Хасково
за 2018 година.
ОСЪЖДА Г.Д.И., ЕГН ********** и Х.Х.Н., ЕГН **********,***
да заплатят на О.Д.М., ЕГН **********,*** и Н.Д.Д.,
ЕГН **********,*** направените във въззивното производство разноски в размер на 1000 лева.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.