РЕШЕНИЕ
№ 1637
гр. Пловдив, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова П.
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300502792 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Постановено е решение № 2688/16.07.2022 г. по г.д. № 2556/2021 г. по
описа на РС Пловдив, с което по иска на Г. П. К., ЕГН **********, е признато
за установено по отношение на „Неткредит“ООД, ЕИК *********, че е
недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК договора между страните за
потребителски кредит - кредитна линия „Под 500“ № *** г., както и по иска
на Г. П. К., ЕГН **********, е признато за установено по отношение на
„Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *********, че е нищожен по смисъла на чл. 26
от ЗЗД договор за гаранция между страните от дата 10.06.2020 г., поради
липса на предмет и противоречие с добрите нрави, както и са присъдени
разноски.
Депозирана е въззивна жалба вх. № 66142/17.08.2022 г. от
„Неткредит“ООД, ЕИК *********, чрез адвокат А. А., против решението в
частта, с която по иска на Г. П. К., е признато за установено по отношение на
„Неткредит“ООД, ЕИК *********, че е недействителен по смисъла на чл. 22
от ЗПК договора между страните за потребителски кредит - кредитна линия
„Под 500“ № *** г., като са изложени подробни оплаквания за неговата
незаконосъобразност и необоснованост. Сочи, се че е неправилна преценката
на първостепенния съд, че процесният договор за потребителски кредит е
нищожен, поради липса на погасителен план. Обосновава се, че в случая не
би могло да има погасителен план, поради спецификите и структурата на
1
конкретния кредитен продукт, а именно потребителски кредит под формата
на кредитна линия, в който случай кредитополучателят може многократно да
изтегля средства и да ги изплаща в рамките на срока на действие на договора
и дължимият лихвен процент се начислява само върху използвания размер на
кредита, а не върху максимално допустимия размер на кредитната линия.
Сочи се, че веднага след като е била налична точна информация относно
календарната дата на усвояване на първия транш и съответно е станала ясна
конкретната дата на падежа на първото лихвено плащане, в профила на
въззиваемата е бил генериран погасителен план, който е бил актуализиран
след всяко извършено плащане, както и че окончателен погасителен план е
предоставен и на съда. Оспорват се и изводите на съда, че липсва посочване в
договора за кредит на общата сума, дължима от кредитополучателя, което е
прието като отделно основание за неговата нищожност, като се сочи, че това е
сторено в чл. 11, ал. 5 от договора, както и в т. 6 от предоставения на
потребителя преди сключването му Стандартен европейски формуляр.
Излагат се оплаквания и относно аргументите на съда, че възнаграждението
към третото лице – „Кредит гарант БГ“ООД следва да бъде включено в ГПР
по договора, съответно, че действително приложеният в отношенията между
страните ГПР е различен от посочения в размер от 49,9%. Поддържа се ГПР
да е ясно посочен в чл. 11, ал. 4 от договора. В тази връзка се сочи, че
„Кредит гарант БГ“ООД е отделно дружество, което има самостоятелно
правоотношение с въззиваемата, то е обективирано в отделен договор и
кредитополучателката не е била задължена да ползва услугите на това трето
лице, а е могла да избере различен начин за обезпечаване на задълженията си
по кредита. Оспорва се изводът на съда, че плащането на гаранционното
възнаграждение е неизбежно. Поддържа се, че ГПР се изчислява към момента
на сключване на договора за кредит и в ЗПК няма изискване ГПР да се
изчислява отново и доколкото договорът за гаранция е сключен след
сключване на договора за кредит, то не е налице задължение за изчисляване
на нова стойност на ГПР, още повече кредитодателят не е бил информиран
към момента на сключване на договора за кредит дали въззиваемата дължи
някакви преки разходи към трети лица, свързани с договора за кредит.
Излагат се оплаквания и че първостепенният съд не е разгледал нито едно от
възраженията на жалбоподателя, като същите се поддържат и понастоящем.
Поради изложеното се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и
вместо това отхвърляне на главния иск за прогласяване на нищожност на
процесния договор за кредит, както и на евентуалния такъв за прогласяване на
нищожност на отделни клаузи от договора. Претендират се разноски.
Депозирана е и въззивна жалба вх. № 66147/17.08.2022 г. от „Кредит
Гарант БГ“ООД, ЕИК *********, чрез адвокат А. А., против решението в
частта, с която по иска на Г. П. К., е признато за установено по отношение на
„Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *********, че е нищожен по смисъла на чл. 26
от ЗЗД договор за гаранция между страните от дата 10.06.2020 г., поради
липса на предмет и противоречие с добрите нрави, като са изложени
подробни оплаквания за неговата незаконосъобразност и необоснованост.
Сочи, се че е неправилна преценката на първостепенния съд, че
2
възнаграждението към „Кредит гарант БГ“ООД следва да бъде включено в
ГПР по договора, съответно, че действително приложеният в отношенията
между страните ГПР е различен от посочения в размер от 49,9%. Поддържа се
„Кредит гарант БГ“ООД да е отделно дружество, което има самостоятелно
правоотношение с въззиваемата, то е обективирано в отделен договор и
кредитополучателката не е била задължена да ползва услугите на това трето
лице, а е могла да избере различен начин за обезпечаване на задълженията си
по кредита. Оспорва се изводът на съда, че плащането на гаранционното
възнаграждение е неизбежно и че във всички случаи гаранционното
възнаграждение ще надвиши размера на гарантирания дълг. Поддържа се, че
ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, като в
ЗПК няма изискване ГПР да се изчислява отново и доколкото договорът за
гаранция е сключен след сключване на договора за кредит, то не е налице
задължение за изчисляване на нова стойност на ГПР и разходите по договора
за гаранция не следва, но и не е имало как да бъдат отразени в ГПР, към
момента на сключване на договора за кредит. Излагат се оплаквания и че
първостепенният съд не е разгледал нито едно от възраженията на
жалбоподателя, като същите се поддържат и понастоящем. Поради
изложеното се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и вместо
това отхвърляне на главния иск за прогласяване на нищожност на процесния
договор за предоставяне на гаранция от 10.06.2020 г., както и на евентуалния
такъв за прогласяване на нищожност на отделни негови клаузи. Претендират
се разноски.
В срок е постъпил отговор на двете въззивните жалби от Г. П. К., чрез
адвокат Д. Ф., с който се оспорват същите, като неоснователни. Излагат се
доводи в подкрепа на обжалваното с тях решение и се моли то да бъде
потвърдено. Претендира се възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закон
за адвокатурата.
Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, против
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са
процесуално допустими и подлежат на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно
кумулативно съединени отрицателни установителни искове, предявени от Г.
П. К., както следва: срещу „Неткредит“ООД за признаване за установено в
отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит -
кредитна линия „Под 500“ № *** г. е недействителен на основание чл. 22, вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5 и
т. 19 от ЗЗП, а в условията на евентуалност, че нищожни са клаузите на чл. 4,
ал. 3 и чл. 6 от същия договор, както и чл. 3.3.1, 3.3.2 и чл.3.3.4 от Общите
условия към договора за кредит и срещу „Кредит Гарант БГ“ООД за
признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният
между тях договор за гаранция от дата 10.06.2020 г. е нищожен поради
нищожността на кредитната сделка, а в условията на евентуалност, че
3
нищожна, като накърняваща добрите нрави, е клаузата на чл. 1, ал. 2 от
договора.
Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между Г. П. К. и
първия ответник - „Неткредит“ООД договор за потребителски кредит - „Под
500“ № *** г. под формата на кредитна линия в размер на 500,00 лева, за срок
от една година, от който ищцата усвоила първия транш по кредита в размер
на 300,00 лева, при следните условия: годишна лихва в размер на 40,60%,
ГПР – 49,09% и обща сума за погасяване – 703,04 лева. В изпълнение на
задължението по чл. 4, ал. 3 от договора на същата дата ищцата сключила с
втория ответник - „Кредит Гарант БГ“ООД договор за предоставяне на
гаранция № **********, с предмет предоставяне на гаранция в полза на
първия ответник в размер на 1000,00 лева за обезпечение на задълженията на
ищцата по сключения договор за заем и срещу уговорено в полза на втория
ответник възнаграждение в размер на 3,80 лева плюс 0,92% от сумата на
усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,92% от сумата на
усвоения транш за всеки следващ ден.
Ищцата платила по договора за кредит единствено сумата от 94,00 лева,
поради което вземанията по същия били обявени за предсрочно изискуеми от
кредитора с писмо от 10.11.2020 г., изпратено по електронна поща на ищцата,
в което същата била уведомена, че дължи 341,04 лева, от които 300,00 лева –
главница и 41,04 лева - лихва, както и че дължи по договора за гаранция сума
в размер на 358,00 лева. Претендира се нищожност на договора за кредит
поради: неподписването му в изискуемата форма съгласно ЗЕПЕУУ;
неизпълнение на чл. 11, ал. 2 от ЗПК – да бъдат подписани от потребителя
общите условия по договора; невярно разписана обща сума, дължима от
потребителя, в нарушение на изискването по чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК;
недействителност на клаузата за договорна лихва, поради противоречие с
добрите нрави; непосочване в договора на размера на общата, дължима от
потребителя сума; непосочване в договора на действителния ГПР, доколкото
в него не е включен разходът за потребителя по договора за гаранция.
Недействителността на договора за гаранция се претендира поради
нищожността на договора за кредит и накърняващ добрите нрави, евентуално
клаузата за осигуряване на посоченото обезпечение.
В подадени по реда на чл. 131 от ГПК отговори, „Неткредит“ООД и
„Кредит Гарант БГ“ООД оспорват предявените срещу всеки в условията на
евентуалност искове, като неоснователни по съображенията, поддържани и
пред въззивната инстанция.
За да постанови обжалваното сега решение, с което е уважен главният
иск срещу „Неткредит“ООД, районен съд е приел, че липсва погасителен
план, какъвто следва да бъде съставен независимо дали вноските включват
само лихва или само главница, както и липсва посочване на общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора
за кредит, като посочените несъответствия с изискванията на ЗПК водят до
недействителност на целия договора за кредит. Предявеният срещу „Кредит
Гарант БГ“ООД главен иск за нищожност на договора за гаранция е уважен
по съображение, че спрямо него отново намира приложение ЗПК, доколкото
4
този договор е сключен с цел заобикаляне изискванията на ЗПК и по-
конкретно чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно допустимия размер на годишния
процент на разходите, включително кредитополучателят и гарантът са
свързани лица (едни и същи физически лица са собственици на капитала и на
двете ответни дружества) поради което отсъства различен патримониум,
срещу който неудовлетворения кредитор да насочи изпълнение и лишава
договора за гаранция от предмет. Прието е и противоречие на последния
договор с добрите нрави, тъй като в него е предвидено безусловно
гаранционно възнаграждение, което във всички случаи ще надвиши размера
на гарантирания дълг по договора за кредит.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК,
следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в
жалбата, с изключение на случаите на установени нарушения на императивни
материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да
има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Безспорно е между страните сключването на процесния договор за
потребителски кредит - „Под 500“ № *** г. под формата на кредитна линия,
между „Неткредит“ООД и Г. К., в размер на 500,00 лева, за срок от една
година, от който ищцата усвоила първия транш по кредита в размер на 300,00
лева, при следните условия: годишна лихва в размер на 40,60%, ГПР – 49,09%
и обща сума за погасяване – 703,04 лева. Договорът е сключен в електронна
форма по смисъла на Закон за предоставяне на финансови услуги от
разстояние. Сумата от 300,00 лева е усвоена, като първи транш по кредита, в
деня на сключване на договора. Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора в срок до
края на деня, следващ деня на предоставяне на сумата на първия транш от
кредита, кредитополучателят е длъжен да представи на дружеството гаранция
по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по
договора, като размерът на гаранцията е за сумата в размер на 1000 лева и със
срок на валидност до 10.06.2025 г. При неизпълнение на посочената клауза
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 4,00 лева плюс 0,89% от
сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89% от
сумата на усвоения транш за всеки следващ ден, като неустойката се дължи
само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция (чл. 6, ал. 1 и
ал .3 от договора).
Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на чл. 4, ал. 3 в
деня на сключване на договора за кредит, ищцата е сключила с втория
ответник - „Кредит Гарант БГ“ООД договор за предоставяне на гаранция №
**********/*** г., с предмет предоставяне на гаранция в полза на първия
ответник в размер на 1000,00 лева за обезпечение на задълженията на ищцата
по сключения договор за кредит и срещу уговорено в полза на втория
ответник възнаграждение в размер на 3,80 лева плюс 0,92% от сумата на
усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,92% от сумата на
5
усвоения транш за всеки следващ ден.
Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на гаранция
дължимото по него възнаграждение за гаранта се изплаща заедно с лихвените
плащания на падежа на лихвено плащане по договора за потребителски
кредит „До 500“, като според ал. 5 гарантът заявява, че плащанията на суми
по договора за гаранция към „Неткредит“ООД, ще се считат за валидно
плащане към „Кредит Гарант БГ“ООД.
По отношение на договора за кредит:
Доколкото страните по него имат качествата на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, процесният
договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици
важат изискванията на Закон за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1,
т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените
изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски
кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент
на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен
годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните,
съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото
уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на лихвено плащане по
договора за потребителски кредит, неправилно не е калкулирано в годишния
процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство не се
само, че не се оспорва от „Неткредит“ООД, но и изрично се признава с оглед
изявленията в отговора на искова молба и въззивната жалба от тази страна в
производството.
Действително възнаграждението за предоставената гаранция не
възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото
заплащане са пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се
6
заплащат за услуга в полза на заемодателя, за да бъде гарантиран неговият
интерес от обезпечение на кредита. Съдържанието на клаузите за
предоставяне на гаранция и дължимата неустойка при неизпълнение на това
задължение и съпоставянето им с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага извод, че по своето същество те представляват
неотменимо изискване към потребителя и не му предоставят избор дали да
предостави обезпечение и какво да бъде то. Изискванията, които въвеждат
към потребителя клаузата на чл. 4, ал. 3 от договора, доразвита в т. 3.2 от
Общите условия, уреждаща задължението за предоставяне на гаранция, са
практически непосилни за него, с оглед на обстоятелството, че последният
търси паричен кредит в сравнително нисък размер (300,00 лева). Поради това
правно и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага
със съответна възможност да осигури гаранционната сума от 1000,00 лева,
както и че при възможност да осигури последната, би имал интерес да търси
сключване на процесния договор за кредит за сумата от 300,00 лева. Така,
поставяйки изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника,
кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение,
която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - гаранция
от одобрено от ответника „Неткредит“ООД дружество. Това дружество е
другият ответникът „Кредит Гарант БГ“ООД, който е и свързано лице с
кредитора по договора за кредит, предвид това, че собствениците на капитала
на „Кредит Гарант БГ“ООД и „Неткредит“ООД са едни и същи физически
лица. По този начин печалбата на „Кредит Гарант БГ“ООД за извършената от
него търговска дейност, като гарант, се разпределя в полза на собствениците
на капитала на „Неткредит“ООД. Така в действителност възнаграждението по
договора за гаранция представлява цената за предоставяне на необезпечен
кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на
заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това независимо,
че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция се дължи на
друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са
пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на
чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното
се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13
ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите
по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено
неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено
допълнително възнаграждение.
В тази връзка не се споделят доводите в жалбата, че сумата по договора
за гаранция не е била известна към момента на сключване на договора за
кредит. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне
7
на обезпечение, като една от предвидените възможности е предоставяне на
гаранция от предварително (преди сключване на договора за заем) одобрено
от заемодателя дружество. Двата договора са сключени на една и съща дата,
уговорена е в тях възможност за плащане само в полза на „Неткредит“ООД,
по едни и същи изброени банкови сметки, уговорено е възнаграждението по
договора за гаранция да се плаща на падежа на лихвено плащане по договора
за потребителски кредит и както се посочи по – горе заемодателят и гарантът
имат качеството на свързани лица.
Неоснователни са и оплакванията в жалбата относно обстоятелството,
че спецификите на процесния договор за кредит не позволяват изготвяне на
погасителен план към момента на неговото сключване. Същите се
опровергават от самото съдържание на договора за кредит – към момента на
сключването му е ясна и изрично посочена сумата от 300,00 лева (чл. 2, ал. 2),
представляваща първи транш по договорената кредитна линия, като условие
за ползване на следващ транш, е кредитополучателят да е погасил изцяло
всички свои задължения по усвоен предходен транш по кредита (чл. 1, ал. 1),
включително е упоменато изрично правото на кредитополучателя да получи
при поискване погасителен план за извършените и предстоящи плащания,
като такъв дори е представен от „Неткредит“ООД, като приложение към
отговора на искова молба. Изискването за включване в съдържанието на
договора за потребителски кредит на погасителен план не е самоцелно. Както
е посочено в самата разпоредба същият следва да съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, т.е. в него се съдържа информация относно условията за
издължаване на кредита, неспазването на които рефлектира негативно в
правната сфера на потребителя, чрез прилагане на предвидените в договора за
кредит разпоредби относно неизпълнение, санкции и предсрочна
изискуемост. Посочената информация би могла и следва да бъде посочена,
независимо дали се касае за една или няколко погасителни вноски за
главницата, при периодично начисляване на лихва, като в това отношение
законодателят не предвижда изключения, спрямо вида на кредитния продукт.
В случая липсва спор, че при сключване на договора за кредит не е
предоставен на потребителя погасителен план, а липсата на погасителен план
представлява неспазване на изискване относно императивно установеното
съдържание на настоящия договор за потребителски кредит, предвидено в чл.
11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Изложеното дотук обосновава извод, че процесният договор за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, както и на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, касаещ
погасителния план, като необходима част от съдържанието на договора.
Неспазването на всяко от посочените изисквания самостоятелно води до
предвидените в чл. 22 от ЗПК последици, поради което и на основание
същата разпоредба, договорът за потребителски кредит следва да се прогласи
8
за недействителен.
По отношение на договора за предоставяне на гаранция:
Съгласно чл. 1 от този договор гарантът „Кредит Гарант БГ“ООД се
съгласява да издаде гаранция в полза на „Неткредит“ООД за сумата от
1000,00 лева, с цел гарантиране изпълнение на паричните задължения по
договор за потребителски кредит „До 500“№ *** г. Следователно договорът
за предоставяне на гаранция е акцесорен и единствено основание за
сключването му е договорът за кредит, съответно предвиденото в него
задължение за предоставяне на гаранция. Ето защо, предвид
недействителността на договора за кредит, липсва и основание за
сключването на договора за предоставяне на гаранция. Възраженията на
жалбоподателя във връзка с относителната му самостоятелност са
неоснователни, поради вече изложените по – горе съображения. Наред с това
от постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга
причина за сключването на договора, различна от осигуряването на
обезпечение по заема, чрез предоставяне на гаранция. Отделно от това следва
да се посочи, че коментираният договор за предоставяне на гаранция
поначало е лишен от основание, тъй като с него не се предоставя услуга в
полза на потребителя. Обезпечението е единствено и само в полза на
кредитора „Неткредит“ООД, цялото възнаграждение за него е поето от
потребителя, като при случай на плащане по издадената гаранция възниква
задължение на потребителя към „Кредит Гарант БГ“ООД за сумата изплатена
към „Неткредит“ООД, ведно със съответното обезщетение за забава до
окончателното плащане (чл. 13 от договора). Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че така сключеният договор за
предоставяне на гаранция се явява нищожен, поради липса на основание,
съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.
С уважаване на главните искове срещу всеки от ответниците, отпада
необходимостта от разглеждане на евентуалните такива – за
недействителност на отделни клаузи в двата договора.
С оглед съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези
на първостепенния съд, двете въззивни жалби се явяват неоснователни, а
атакуваното с тях решение следва да бъде потвърдено, като правилно.
Предвид изхода от спора на процесуалния представител на въззиваемия
следва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА безплатно процесуално представителство - в размер от
по 400,00 лева по всеки от исковете.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 2688/16.07.2022 г. по г.д. №
2556/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, с което е признато по иска на
Г. П. К., с ЕГН **********, за установено по отношение на „Неткредит“ООД,
9
ЕИК *********, че е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК договора
между страните за потребителски кредит - кредитна линия „Под 500„ № ***г.
и е признато по иска на Г. П. К., с ЕГН **********, за установено по
отношение на „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *********, че е нищожен по
смисъла на чл. 26 от ЗЗД договор за гаранция между страните от дата *** г.,
поради липса на основание.
ОСЪЖДА „Неткредит“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес в
София, ул.„Лъчезар Станчев“№ 3, ет. 10, да заплати на адвокат Д. Л. Ф., с
личен номер на адвокат ********** и адрес на дейност гр. ***, сумата от
400,00 лева на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ по г. д. № 2792/2022 г. по описа на ОС
Пловдив.
ОСЪЖДА „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес в ***, да заплати на адвокат Д. Л. Ф., с личен номер на адвокат
********** и адрес на дейност гр. ***, сумата от 400,00 лева на основание чл.
38, ал. 2 от ЗА, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ по г. д. № 2792/2022 г. по описа на ОС Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10