РЕШЕНИЕ
№ 51
гр. гр.Мадан , 28.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на двадесет и осми април,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Зоя С. Шопова
при участието на секретаря Елка С. Алендарова
като разгледа докладваното от Зоя С. Шопова Гражданско дело №
20215430100042 по описа за 2021 година
Ищецът В. Д. Л. е предявил искове по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
за осъждане на „*********“ ООД-гр.Хасково да и заплати сумата от 1 300 лв.,
представляваща недължимо платени лихва и неустойка по чл.8 от договора за
паричен заем № ****** към искане №*******/******* г., ведно със законната
лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното и плащане.
Направено е също така искане ответното дружество да бъде осъдено да
заплати на нейния пълномощник – адвокат М.О. възнаграждение по чл.38,
ал.2 във вр. с ал.1 т.2 ЗАдв.
Твърди се в исковата молба, че на ******** г. между
страните е сключен Договор за паричен заем № ********, по силата на който
ответникът е предоставил на ищцата заем в размер на 2 000 лева, като
параметрите на заема са описани в чл. 3 от договора. Въпреки посочената в
чл. 3 т. 12 от договора за заем обща сума за плащане в размер на 2 691, 13
лева, при направена справка ищцата установила, че сумата, която трябва да
заплати по този договор, е в размер на 4 734 лева, защото на основание чл.8 от
договора е начислена неустойка за неизпълнение на задължението по чл.6 в 3-
дневен срок да представи обезпечение в съответствие с чл. 6 от договора.
Размерът на неустойката е бил фиксиран още при сключване на договора – 2
1
042, 87 лева и представлява повече от 100 % от чистата стойност на кредита,
като размерът на неустойката е включен във всяка погасителна вноска от
погасителния план – 17 вноски по 113, 50 лева и 18-та вноска в размер на 113,
37 лева.
Твърди се, че клаузата за неустойка е нищожна на
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД и чл.146, ал.1, във вр. с чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй
като чл.8 от договора е неравноправна клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. В чл. 8 от договора формално е уговорена
неустойка, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора, тъй като, за да не
възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия,
които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък
срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. И
двете опции по чл. 6 ал. 2 от договора всъщност не дават възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно
изпълними, поради което във всички случаи вземането за неустойка ще
възникне в сферата на кредитора; тя затова е уговорена и като сигурна част от
дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка
погасителна вноска. Сочи се, че при тези трудно изпълними условия, както и
предвид размера от 2 042, 87 лева при главница от 2 000 лева, неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна
функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора,
поради което е и нищожна. Поради изложеното следва да се приложи чл.21,
ал.1 от ЗПК.
Сочи се, че в договора трябва да се посочи размерът
на лихвения процент, като в случая в този процент трябва да е включена и
неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за
кредитора. Поради това месечният лихвен процент няма да е 3, 330 %, а
следва да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 2 042, 87 лева,
поради което е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като не е
посочен реалният годишен лихвен процент. Твърди се и нарушение на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като лихвата е част от ГПР и в неговия размер е
2
следвало да се включи и сумата от 2 042, 87 лева; не става ясно дали ГПР не
надвишава пет пъти размера на законната лихва с оглед изискването на чл.19,
ал.4 от ЗПК. Поради тези нарушения договорът е недействителен на осн. чл.
22 от ЗПК и с оглед чл. 23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Поддържа се от ищцата и че неустойката е нищожна
и на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД-излиза извън придадените й санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на
задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на
неоснователно обогатяване – уговорена е компенсаторна неустойка за
неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът, по който е
уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер,
надвишаващ заетата сума, ако в краткия 3-дневен срок не осигури
обезпечение, дори и когато е изправна страна по отношение основното си
задължение – да върне на падежа главницата и възнаградителната лихва.
Ищцата изтъква, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение не настъпва вреда за кредитора, чийто размер да бъде обект на
обезвреда в клауза за неустойка. Клаузата на чл. 6 от договора е и
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна на
основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Счита, че е налице и неравноправност по чл.
143 т. 5 от ЗЗП. Неустойката е уговорена с цел заобикаляне повелителната
разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, поради което на основание чл. 21 от ЗПК е
нищожна и плащане по нея не се дължи.
Ищцата твърди, че в изпълнение на договора за заем
е заплатила по сметка на ответника сумата от 3 300, 01 лева; поради
недействителността на договора за заем за нея е възникнало задължение за
връщане само на чистата сума, която е получила по него – 2 000 лева, а не на
лихви и други разходи. Според ищцата, разликата между заплатената сума от
3 300, 01 лева до дължимата от 2 000 лева – в размер на 1 300, 01 лева, е
платена при начална липса на основание и като недължима подлежи на
връщане от ответника на основание чл. 55 ал. 1 предл. 1-во от ЗЗД.
С отговор по чл.130 ГПК ответникът „********“
3
ООД-гр. Х., чрез пълномощника си адв. Н. Ш., оспорва иска по основание и
размер. Твърди се в отговора, че изложената в исковата молба фактическа
обстановка е непълна, като в тази връзка се сочи, че на ****** г. на ищцата е
предоставена преддоговорна информация под формата на Стандартен
европейски формуляр, в който подробно са описани всички условия за
отпускане на кредит, в това число и изискването за обезпечаване, както и
дължимостта на неустойка в случай, че такова обезпечение не бъде
предоставено или то не отговаря на условията на дружеството. Към договора
за заем е сключен и договор за поръчителство с предложеното като поръчител
лице К. Л., за която след проверка е установено, че не отговаря на
изискванията на чл. 10 ал. 2 т. 1 от ОУ, поради което е изискано
предоставянето на поръчителство от още едно лице, за което ищцата е била
уведомена.
Според ответника, не е нарушена чл. 11 ал. 1 т. 9 от
ЗПК, защото лихвеният процент конкретно е посочен в чл. 3, т. 7 от договора,
същият е фиксиран и не подлежи на промяна за целия срок на договора;
според чл. 9 ал. 2 от ОУ, заемателят не дължи никакви допълнителни лихви,
такси, комисионни, премии и др., освен посочените в самия договор.
Възразява се срещу твърденията на ищцата, че неустойката по чл. 8 следва да
се счита за договорна лихва, като се излагат съждение за правната същност на
договорната лихва и на неустойката. Сочи се, че както в СЕФ, така и в
договора и в ОУ, изрично и предварително са посочени условията за
обезпечаване на договорите за заем, както и че при непредоставянето им ще
бъде начислена неустойка, поради което заемателят може да се запознае с
тези условия и последици и да вземе информирано решение. Твърди се, че
няма нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, тъй като в чл. 3 т. 5 от договора е
посочен конкретен размер на ГПР, а в чл. 3.3 начинът на изчисляването му; с
оглед чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК, при изчисление на ГРП не следва да се включва
неустойката по чл. 8, която съставлява разход, който потребителят заплаща
поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение;
неустойката по чл. 8 от договора не се дължи към момента на подписване на
договора.
Излагат се доводи, че условията за предоставяне на
4
обезпечение са посочени още в СЕФ и ищцата се е запознала с тях още преди
подписване на договора, както и с последиците от неизпълнение на това
задължение. Ответникът счита, че условията, които дружеството е поставило
като изисквания за поръчителите, са изцяло изпълними и възможни за
изпълнение: изисква се нетен размер на осигурителен доход от 1 000 лева, а
не в размер на 4 минимални работни заплати. Също така, страните са
постигнали споразумение за дължимост на неустойка в чл. 8 от договора, това
споразумение е израз на доброволно формирана воля и в съответствие с
принципите на свободата на договаряне; размерът на неустойката е изначално
определен. Сочи се, че към момента на сключване на договора заемателят е
бил съгласен с тази неустойка и тя отговаря на присъщата й съгласно чл. 92
от ЗЗД обезпечителна функция.
Твърди се, че клаузата по чл. 8 от договора е
индивидуално уговорена с оглед конкретизиране от страна на заемателя на
параметрите, които са по неговите възможности – вид, размер, срок, начин на
усвояване, размер и брой, както и периодичност на погасителните вноски.
Неустойката, макар и договорена конкретно, не е дължима от потребителя в
момента на сключване на договора, а е клауза под отлагателно условие,
поради което ищцата чрез собственото си поведение е можела да влияе на
действието на тази разпоредба. Излагат се доводи, че заемът се предоставя от
небанкова институция, вземането не е гарантирано и с ипотечно или заложно
обезпечение, поради което заемът се явява по-рисков и именно с цел да се
обезпечи, кредитодателят изисква от кредитополучателя да предостави едно
достатъчно надеждно лично обезпечение; едно евентуално неизпълнение на
договора поставя кредитора в голям риск, като неустойката е предвидена да
обезщети заемодателя за поетия от него риск. В заключение се сочи, че
договорът за заем е действителен и не противоречи на закона и на добрите
нрави и практики; клаузите на чл. 6 и чл. 8 от договора са валидни,
индивидуално договорени и не противоречат на закона и добрите нрави.
Ответникът намира, че плащането на 6 погасителни
вноски и предсрочното погасяване на вземането са конклудентни действия, с
които ищцата изразява своето желание договорът за заем да породи точно
описаните в него правни последици между страните.
5
В отговора се изтъква, че, поради предсрочно
погасяване на заема, не е събрана сумата на цялата договорена лихва; не става
ясно каква част от тази сума е платена от ищцата договорна лихва и каква
част съставлява платена неустойка; предвид предсрочното погасяване на
заема заемателката не е платила пълния размер на неустойката, поради което
не може да бъде споделено твърдението за прекомерност на платената по
договора неустойка. Възразява се срещу твърдението за недействителност на
договора за заем – дори съдът да приеме, че клаузата на чл. 8 от договора е
нищожна, то това не влече нищожност на договора за заем в цялост, тъй като
от установената по договора фактическа обстановка може да се стигне до
извода, че договорът за заем би бил сключен между страните и без наличието
на конкретната клауза, а разпоредбата на чл. 8 от договора би могла да се
замести с повелителни правила на закона. С отговора се претендират
разноски, като се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар
на пълномощника на ищцата и се иска той да бъде определен съобразно
Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се
явява.За нея пълномощникът и адв.М.О. поддържа иска.
За ответното дружество, редовно призовано,
пълномощникът и адв.Н. Ш.продължава да оспорва претенциите.
Съдът установява следното:
Ищцата В.Л. сключва с ответника „******“ ООД-гр.Х.
договор за паричен заем № *******/****** г., по силата който получава в
заем от дружеството сумата от 2 000 лв., които трябва да върне в срок от 18
месеца, заедно с възнаградителна лихва, чийто размер по договора е 3,330 %
месечно, размерът на всяка една от 18-те погасителни вноски е 149,50 лв. и
ГПР възлиза на 47,993 %. Посочено е, че общата сума за плащане по договора
е 2 691,13 лв.
Съгласно чл.8 от договора, с подписването му заемателят
декларира, че му е известно и се счита уведомен, че, в случай, че не
предостави договореното в чл.6 от договора в тридневен срок от сключването
6
му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 2 042,87 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в
погасителния план към договора.
Договореното в чл.6 е следното: Страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на
чл.10, ал.2, т.1 от ОУ/две физически лица, всяко от които да: има нетен
осигурителен доход от 1 000 лв. …, работи по безсрочен трудов договор, не е
заемател по договор за заем, сключен със заемодателя, няма неплатени
осигуровки за последните две години; няма кредити към банки или
финансови институции с класификация, различна от „*******“ както по
активни, така и по погасени задължения…../ и с още едно от посочените
обезпечения, по избор на заемателя: 1.Ипотека върху недвижим имот
съгл.чл.10, ал.2, т.3 от ОУ; 2. Залог върху движимо имущество съгл.чл.10,
ал.2, т.2 от ОУ; 3. Банкова гаранция съгл.чл.10, ал.2, т.4 от ОУ; 4. Ценна
книга, издадена в полза на заемодателя.
Видно от погасителния план, копие от който се намира на
л.15, всяка от 18-те месечни погасителни вноски с включена разсрочена
неустойка по чл.8 от договора възлиза на 263 лв.
Съгласно удостоверение № *******/****** г. от ответното
дружество, на ****** г., явяваща се дата на предсрочно погасяване на
задълженията, са постъпили погасителни плащания в полза на ответника в
общ размер на 3 300,01 лв.
От неоспореното от страните и прието от съда заключение
по ССчЕ се изяснява следното:
Кредитът е издължен предсрочно от ищцата на *******г.
Общо е внесена сумата от 3 300,01 лв., от които 2 000 лв. главница, 364,30 лв.
лихва и 935,71 лв. неустойка. Годишният процент на разходите, изчислен при
главница от 2 000 лв., месечан лихва от 3 ,33 %, 18 анюитетни месечни
вноски по 149,50 лвв., неустойка от 2 42,87 лв., разсрочена на 18 вноски по
113,50 лв., възлиза на 257,74 %. Така общата дължима сума е 4 734 лв., от
които 2 042,87 лв. такси, 691,13 лв. лихва и 2 000 лв. главница.
7
При така установеното фактическо положение се налага
извод, че искът е основателен и следва да се уважи.
Клаузата по чл.8 във вр. с чл.6 от договора във вр. с чл.10 от
ОУ е нищожна. Това е така поради следното:
С нея всъщност не е уговорена неустойка, а прикрита
възнаградителна лихва за заемодателя-ответник. Предвидено е не направо
заплащането на неустойка, ако кредитополучателят не изпълни свое текущо
задължение за плащане на съответна вноска на падежа, а заплащане на
неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение - предоставянето на
обезпечение чрез поръчителство от две физически лица, които да отговорят
на едновременно пет изключително трудно изпълними условия, плюс още
едно от другите обезпечения – ипотека върху недвижим имот, залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена вполза на
заемодателя, и то много кратък срок – до 3 дни след подписването на
договора.
Акцесорното задължение е с посоченото естество
именно за да е невъзможно неговото изпълнение от заемателя и да се придаде
вид, че на кредитора се дължи неустойка за реална вреда, каквато би могла да
е вредата от неизпълнение на задължение за погасяване на съответната
вноска, а не от непредоставяне на обезпечение. Такова в нормалните случаи,
когато кредиторът наистина цели обезпечаване изпълнението на същинските
задължения по договора, а не допълнително обогатяване/ маскирано под една
или друга форма на неустойка и то за неизпълнение на акцесорно задължение
и др.подобни/ се изисква преди сключването на самия договор за кредит.
Както се отбеляза, че в случая е уговорено предоставянето на обезпечението
от двама поръчители, заедно с едно от другите изброени четири вида, до 3
дни след сключването на договора. Това също е доказателство, че
неустоечната клауза е предвидена, за да получи кредиторът не само формално
записаната като такава възнаградителна лихва и евентуално, лихва за забава,
ако забава бъде допусната от кредитополучателя, а допълнително
възнаграждение, над посочената възнаградителна лихва. На допълнителното
възнаграждение е придаден вид, че е обезщетение за вреда от неполучено
обезпечение, но тогава не е ясно защо самият кредитор не е осуетил или
8
намалил подобна вреда, поисквайки например да му се даде подобно
обезпечение още преди сключването на договора, като въобще не го сключи,
ако обезпечението не се осигури.
Клаузата е и в пряко противоречие и с целта на
Директива 2008/48, тъй като на практика „прехвърля риска от неизпълнение
задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като, ако не го направи, дългът му нараства, т.е., опасността от
свръхзадлъжнялост се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
представянето му да се отпусне кредитът, което би съответствало на
изискванията на директивата.“
Показателно е също така, че плащането на сумата за
неустойка е разсрочено във времето на погасителни вноски, като дори за този
вариант е изготвен погасителен план. Това сочи, че заемодателят е напълно
наясно, че заемателят няма да е в състояние да даде горните обезпечения в
тридневния срок след сключване на договора, тъй като те са предвидени, за да
прикрият получаването на много по-висока от записаната в договора
възнаградителна лихва.
При тези предпоставки за възникване задължението за
неустойка и огромният и размер, който дори надвишава главницата по заема,
се налага извод, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави,
защото излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции. Ето защо се явява нищожна.
Наред с това, след като сумата по тази клауза представлява в
действителност допълнителна възнаградителна лихва за заемодателя,
договорът не отговаря на изискването на чл.11, ал.1 т.9 и т.10 ЗПК, защото
всъщност не съдържа лихвения процент по кредита и годишния процент на
разходите по кредита – записаните в договора въобще не отговарят на
9
истинските такива. Реалният годишен процент на разходите по кредита
възлиза на 257,74 %, както се установява от заключението по ССчЕ, а не на
47,993 %. При допълнително извършено от съда изчисление посредством
Калкулатор.Бг се вижда, че при главница от 2 000 лв. и плащане на 18
месечни вноски от по 263 лв. всяка, размерът на годишния лихвен процент по
кредита е всъщност 134,48 %, като ГПР е със същата величина – 257,74 %.
Неустойката не представлява разход, който потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит по
смисъла на т.1 от ал.3 на чл.19 ЗПК, защото по естеството си е
възнаградителна лихва, ето защо сумата за нея следва да бъде включена при
изчисляване на ГПР.
Истинският размер на ГПР от 257,74 % противоречи
на чл.19, ал.4 ЗПК, защото надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Р. Б. Съгласно ал.5 на чл.19 ЗПК, клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В тази връзка
клаузата за неустойката е нищожна и от гледище на чл.21 ЗПК, защото тя има
за резултат заобикаляне изискванията на ЗПК – ГПР всъщност надвишава
размера по ал.4 на чл.19 и позволява да се счете на пръв поглед, че са
изпълнени условията по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, което в действителност не
е сторено.
След като договорът не отговаря на изискванията на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, той се явява недействителен на осн.чл.22 ЗПК и,
съгл.чл.23, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Това означава, че В.Л. е платила 364,30 лв. възнаградителна
лихва и 935,71 лв. неустойка на базата на нищожни клаузи, поради което и
съгласно чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД общата сума за тях в размер на 1 300 лв. е
получена от ответното дружество при начална липса на основание. Затова то
следва да бъде осъдено да ги върне на ищцата.
Без значение е, че на ищцата в предоставения и Стандартен
европейски формуляр и Общи условия били разяснени условията за
сключване на договора и последиците от непредставяне на обезпеченията,
10
както и подписването от нея на декларацията към договора от 11.05.2020 г.
Посочените клаузи в договора са нищожни не поради липса на съгласие, а по
изброените дотук причини.
Клаузата за неустойка не се явява неравноправна от
гледище на т.5 на чл.143, ал.2 ЗЗП, защото тя всъщност задължава
потребителя да плати не необосновано високо обезщетение или неустойка по
смисъла на тази разпоредба, а възнаградителна лихва, маскирана като
неустойка. Затова не следва да се обсъжда и доводът на ответника, че била
индивидуално уговорена с ищцата, макар, че липсват каквито и да е
доказателства за това; напротив, може да се заключи, че е изготвена
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието и, още повече, че чл.6 и 8 препращат към Общите
условия.
На осн.чл.38, ал.2 във вр. с ал.1 т.2 ЗАдв, с оглед
представения договор за правна защита и съдействие от 10.12.2020 г. на
ищцата като материално затруднено лице от адв.М.О., ще следва ответното
дружество да бъде осъдено да заплати на последната възнаграждение в размер
на 321 лв. по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
На осн.чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
плати на ищцата направените от нея разноски по делото от общо 252 лв., от
които 52 лв. държавна такса и 200 лв. възнаграждение на вещо лице.
По изложените съображения М. р. с.
РЕШИ:
ОСЪЖДА „*******“ ООД-гр.Х., ул. ******* № **, ЕИК
********, да заплати, на осн.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, на В. Д. Л., ЕГН
11
**********, с постоянен адрес: гр.Р., ул.******* № *, вх.*, ап.**, сумата от 1
300 лв. /хиляда и триста лева/, получени при начална липса на основание като
плащания за неустойка /935,70 лв./ и за възнаградителна лихва /364,30 лв./ по
договор за паричен заем № ****** от ******** г. към искане № **********,
сключен между тях; ведно със законната лихва върху главницата от 1 300
лв., считано от подаване на исковата молба на 03.02.2021 г. до окончателното
им изплащане; както и направените по делото разноски в размер общо на 252
лв. /двеста петдесет и два лева/.
ОСЪЖДА „********“ ООД-гр.Х., ул. ******** № *****,
ЕИК ********, да заплати, на осн.чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв, на
адвокат М.М. О., ЕГН ********, от С. адвокатска колегия, в качеството и на
процесуален представител по настоящото дело на ищцата В. Д. Л.,
възнаграждение в размер на 321 лв. /триста двадесет и един лева/.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред С.
о. с. в двуседмичен срок от връчването му на страните, което да се извърши
чрез техните пълномощници адв.М.О. и адв.Н. Ш.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
12