Разпореждане по дело №402/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 2/03.02.2010 г., постановено по гр. д. № 1119/2009 г. Кърджалийският районен съд е отхвърлил предявения от съпрузите Ф. М. И. и Д. Х. И. с постоянен адрес с. Л., общ. Черноочене, иск с правно основание чл. 108 от ЗС против ответниците А. А. И., Р. Ш. И. (съпруга на първия), Р. А. И. и Н. К. И. (съпруга на третия) – всички с постоянен адрес с. Л., общ. Черноочене. С решението ищците са осъдени да заплатят на ответниците направените разноски по делото.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищците Ф. и Д. И.. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Излага се становище, че първоинстанционното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВС на Република България и по-специално – ТР 3-1993-ОСГК. Твърди се, че това тълкувателно решение е интерпретирано неправилно от страна на районния съд. Направено е искане решението да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи прÕдявеният иск.

В законоустановения срок не са постъпили отговори на така подадената въззивна жалба от страна на въззиваемите.

В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят Ф. И., редовно и своевременно призован, се явява лично и с процесуалния си представител. Другият жалбоподател Д. И., редовно и своевременно призована, не се явява лично, като се представлява от същия процесуален представител. Чрез процесуалния си представител поддържат подадената жалба като излагат подробни съображения.

Въззиваемите, редовно и своевременно призовани, не се явяват в съдебното заседание пред въззивния съд, като вместо тях се явява процесуалният им представител. Чрез него изразяват становище за правилност на обжалваното решение. Моли въззивния съд да остави в сила първоинстанционното решение и иска присъждане на разноски.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства, приема следното:

Подадената въззивна жалба е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. След като извърши служебна проверка съобразно изискванията на чл. 269, изр. 1 от ГПК, настоящият съд констатира, че постановеното решение на районния съд е валидно и допустимо. Същото е и правилно.

В подадената пред първоинстанционния съд искова молба ищците твърдят, че са собственици на недвижим имот – УПИ X-7 в кв. 2 по плана на с. Л., община Черноочене, подробно описан в исковата молба. Сочат, че ответниците са бивши собственици на придаваема част към имота на ищците в размер на 275 кв. м. Излагат твърдение, че ответниците владеят въпросната част без правно основание и отказват да я предадат на ищците, въпреки че стойността й е преведена на ответниците през 1993 г. Претенцията е ответниците да бъдат осъдени да отстъпят собствеността и да предадат владението върху процесната част от недвижим имот на ищците.

С отговора на исковата молба ответниците А. и Р. И. оспорват иска по основание. Твърдят, че въпросната територия е била част от имот с пл. сн. № 6 по плана на с. Л., който имот е бил записан по разписния лист на А. И. и брат му – ответника Р. И., като през 2005 г. въз основа на заповед на кмета на община Черноочене е извършено допълване на кадастрално-регулационния план и е бил обособен нов имот с пл. сн. № 187, като посочената територия е попаднала отчасти в този имот, отчасти в имота с пл. сн. № 6. Сочат, че недвижимия имот с пл. сн. № 6 е дарен от тяхна страна на сина им Х. А. И. Считат предявения иск за неоснователен.

Отговор на исковата молба е постъпил и от другите двама ответници – Р. и Н. И.. На практика в този отговор са изложени същите твърдения, които се съдържат в отговора на ответниците А. и Р. И..

Настоящата съдебна инстанция намира, че първоинстанционният съд е съобразил и обсъдил правилно и в необходимата пълнота доказателствата по делото и въз основа на тях е направил правилни изводи относно фактите. Практически, оспорване на фактическите констатации в мотивите към атакувания съдебен акт липсва във въззивната жалба. Поради тези причини въззивният съд следва на основание чл. 272 от ГПК да препрати към мотивите на обжалваното решение в частта им относно приетите факти.

Спорът между страните по делото, който спор се повдига и пред въззивната инстанция, се изразява на първо място и основно в това дали е приложена твърдяната от ищците регулация. Жалбоподателите не са съгласни с правните изводи, които първоинстанционният съд е направил в смисъл, че въпросната регулация не е приложена и които изводи са довели до отхвърляне на иска.

Изводът на първата инстанция за неприлагане на регулацията, направен въз основа на представените по делото доказателства и приетите въз основа на тях за доказани факти, по съществото си е правилен. Действително, позоваването в атакуваното решение на споменатото по-горе тълкувателно решение, а и на разпоредбата на чл. 33 от ЗТСУ, не е направено коректно. Районният съд е счел, че в процесния случай следва да се процедира по реда на чл. 33, ал. 1 от ЗТСУ (отм.). Съгласно тази разпоредба и съобразно задължителните указания, дадени с ТР 3-1993-ОСГК, при определени пороци на изброените в същата разпоредба планове (включително непълнота), сред които са и дворищнорегулационните, парцелните граници по тези планове се приемат за имотни при изработването на нов план само, ако от деня на заемане на придадените имоти по законния ред е изтекъл 10-годишен срок, като изискването на ал. 2 от същия член за заплащане на дължимото обезщетение при условията на правилника за приложение на закона е налице и в този случай; с други думи, за да не отпадне действието на предходния план с обратна сила, освен другите предвидени условия е необходимо както заплащане на обезщетението, така и фактическо заемане. Горепосочената заповед на кмета на община Черноочене от 2005 г. наистина е била издадена във връзка с допусната непълнота в предходен план. Тази непълнота обаче, видно от самата заповед, се е състояла в това, че не е била отбелязана имотна граница., а именно - ограда от телена мрежа и бетонни колове. Въпросната ограда обаче не е между имотите с пл. сн. №№ 6 и 7. Във връзка с отстраняването на същия пропуск е и посоченото по-горе обособяване на нов имот с пл. сн. № 187. Т. е. – непълнотата не се отнася до регулацията между имотите с пл. сн. №№ 6 и 7. Съответно – не е налице някое от обстоятелствата по чл. 32, ал. 1, т. 2, 4 или 5 от ЗТСУ (отм.), към които препраща разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от същия закон, по отношение на спорната придаваема част, доколкото същата е придаваема от имота с пл. сн. № 6 към имота с пл. сн. № 7, поради което правилото на чл. 33, ал. 1 от ЗТСУ (отм.) не би могло да намери приложение в процесния случай. Нито от споменатата заповед на кмета на общината, нито от другите доказателства по делото може да бъде направен извод за наличие на някои от недостатъците по чл. 32, ал. 1, т. 2, 4 или 5 от ЗТСУ (отм.) при регулацията между имотите с пл. сн. №№ 6 и 7. Съжденията на районния съд относно липса на изпълнение на условията на ППЗТСУ (отм.) във връзка със заплащане на дължимото обезщетение обаче следва да бъдат споделени, което означава, че крайният извод на районния съд за това, че обсъжданата регулация не е била приложена, е правилен. Настоящата инстанция се присъединява към становището на първоинстанционния съд относно това, че в процесния случай е приложима разпоредбата на § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ. По делото не са налице доказателства за това, че оценката по чл. 112, ал. 3 от ЗТСУ (отм.), която е отразена в приложения по делото оценителен протокол, е съобщена на лицата, на които се дължи обезщетението, по реда, предвиден в чл. 282, ал. 3 вр. чл. 273, ал. 2 от ППЗТСУ (отм.). Такива твърдения не са и направени от страна на ищците. Поради това няма как съдът да направи извод, че същата оценка е влязла в сила, съответно - че дължимата като обезщетение сума е заплатена, защото дължима е само тази сума, която съответства на влязлата в сила оценка, поради което в разглеждания случай няма въобще доказателства каква е тази дължима сума. Доколкото 6-месечния срок по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ, към която разпоредба препраща § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, е изтекъл, съгласно последната разпоредба, отчуждително действие на плана се прекратява, т. е. – към момента въпросната регулация, съгласно която процесната територия се придава към имота на ищците, не произвежда действие. Това означава, че същата територия понастоящем не е част от имота с пл. сн. № 7 и върху нея ищците нямат собственически права, включително правото по чл. 108 от ЗС. От изложеното е видно, че едната от кумулативно дадените предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 108 от ЗС не е налице.

Необходимо е да бъде уточнено, че напълно следва да бъдат споделени и изводите на първоинстанционния съд относно нотариалните актове, въз основа на които ищците (въззивните жалбоподатели) извеждат легитимацията си на собственици на процесната територия от 275 кв. м. Към тези изводи настоящата инстанция счита, че също следва да бъде направено препращане по реда на чл. 272 от ГПК. Във връзка с изложеното във въззивната жалба обаче е необходимо да се добави, че по никакъв начин не може да бъде споделено становището на въззивните жалбоподатели относно това, че районният съд не се е съобразил с твърдяната от същите жалбоподатели доказателствена сила на тези нотариални актове. Нотариалните актове имат съответната материална доказателствена сила относно факти и то такива, които са възприети от съответния нотариус (например относно явяванÕто на дадени лица пред него и изразеното пред него съгласие за сключване на дадена сделка), а не относно изводи, още по-малко правни такива, които се извеждат на база на тези факти. Това, че първоинстанционният съд е достигнал до изводи, които се различават от тези, съдържащи се в съответния нотариален акт, не означава, че съдът не се е съобразил с доказателствената сила на тези актове. Районният съд подробно и обосновано е посочил в мотивите към обжалваното решение защо не е възприел съдържащите се във въпросните нотариални актове правни изводи относно наличие на право на собственост в полза на ищците върху процесната територия.

Горните изводи сочат, че обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният иск, се явява правилно и налагат потвърждаване на същото. Във връзка с резултата от въззивното обжалване и направеното от въззиваемите искане за присъждане на разноски следва въззивните жалбоподатели да бъдат осъдени да заплатят на А. И. и Н. И. по 100 лева на всеки един от двамата, които суми представляват договорените между всеки от тях и процесуалния им представител адвокатски възнаграждения във връзка с въззивното производство; относно другите въззиваеми страни не са представени доказателства за направени разноски по това производство, поради което такива не следва да бъдат присъждани в тяхна полза.

Водим от всичко изложено и на основание чл. 272 и чл. 269 от ГПК въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2/03.02.2010 г. на Районен съд – Кърджали, постановено по гр. д. № 1119/2009 г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА Ф. М. И. с ЕГН * и Д. Х. И. с ЕГН * – и двамата с адрес с. Л., община Черноочене, да заплатят на А. А. И. с ЕГН *, с адрес с. Л., община Черноочене, сумата от 100,00 /сто/ лева, представляваща разноски по въззивното производство.

ОСЪЖДА Ф. М. И. с ЕГН * и Д. Х. И. с ЕГН * – и двамата с адрес с. Л., община Черноочене, да заплатят на Н. К. И. с ЕГН *, с адрес с. Л., община Черноочене, сумата от 100,00 /сто/ лева, представляваща разноски по въззивното производство.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/