РЕШЕНИЕ
№ 204
гр. К., 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и
шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Пламен Ал. Александров
Членове:Кирил М. Димов
Невена К. Калинова
при участието на секретаря Красимира Хр. Боюклиева
като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно гражданско
дело № 20225100500197 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 - 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. N 5365/27.06.2022г. на ответника „Т.-К“
ООД, гр.К., срещу Решение N 197/10.06.2022г., постановено по гр. д. N 105/2022 г. по
описа на Районен съд – К., с което на основание чл.422, ал.1 от ГПК е признато за
установено, че жалбоподателят „Т.-К“ ООД, гр.К., дължи на ищеца Р. Д. Б. от гр.К.,
сумата 24 587.85 лв. главница - представляваща неизплатени възнаграждения за
периода от месец август 2020г. вкл. до месец юли 2021 г. вкл. по договор за възлагане
на управление от 23.01.2018 г., или, поотделно както следва: за месец август 2020г.-
неизплатено възнаграждение в размер на 2002.27 лв., дължимо до 31.08.2020г., за
месец септември 2020г.- неизплатено възнаграждение в размер на 1985.52 лв., дължимо
до 30.09.2020г., за месец октомври 2020г.-неизплатено възнаграждение в размер на
1886.24лв., дължимо до 31 10.2020г., за месец ноември 2020г.-неизплатено
възнаграждение в размер на 2068.27лв., дължимо до 30.11.2020г., за месец декември
2020г.- неизплатено възнаграждение в размер на 2068.27 лв., дължимо до 31.12.2020г.,
за месец януари 2021г.-неизплатено възнаграждение в размер на 2068.27 лв., дължимо
до 31.01.2021 г., за месец февруари 2021г.- неизплатено възнаграждение в размер на
2068.27 лв., дължимо до 28.02.2021г., за месец март 2021 г.-неизплатено
възнаграждение в размер на 2110.86 лв., дължимо до 31.03.2021г., за месец април 2021
г.-неизплатено възнаграждение в размер на 2082.47лв., дължимо до 30.04.2021г., за
1
месец май 2021г.- неизплатено възнаграждение в размер на 2082.47 лв., дължимо до
31.05.2021 г., за месец юни 2021 г.-неизплатено възнаграждение в размер на 2082.47
лв. дължимо до 30.06.2021г. и за месец юли 2021г.-неизплатено възнаграждение в
размер на 2082.47 лв., дължимо до 31.07.2021 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 21.09.2021г.- дата на постъпване на заявлението по чл.410 от
ГПК в съда до окончателното изплащане. С решението ответникът „Т.-К“ ООД, гр.К.,
е осъден да заплати на ищеца Р. Д. Б. от гр.К. сума в общ размер на 2 042 лв.,
направени разноски по производството, както и направените в заповедното
производство разноски в общ размер 1 492 лв., от които 492 лв. за държавна такса и 1
000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението се обжалва изцяло като неправилно. Жалбоподателят счита, че то е
постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, както и е необосновано. В жалбата се излага
довод, че с обжалваното решение е признато вземане на ищеца от ответника за
възнаграждения на непосочено в заповедното производство основание – договор за
възлагане на управление от 23.01.2018г., а с издадената в заповедното производство
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е разпоредено
жалбоподателят да заплати на ищеца трудови възнаграждения, без между страните да е
съществувало трудово правоотношение. Твърди се, че между жалбоподателя и
ответникa по жалбата не е сключван трудов договор по реда на чл.61 и сл. от КТ и не е
уговаряно месечно трудово възнаграждение, но ищецът е подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по което със
Заповед N 385/06.10.2021г. по ч.гр.д. N 1345/2021г. първото трябва да заплати на
втория сумата 24 587.85 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения за
периода от месец август 2020г. до месец юли 2021г. Твърди се също, че след като в
законния срок жалбоподателят подава възражение по чл.414 от ГПК, че не дължи
вземането по издадената заповед за изпълнение, в исковата молба по чл.422, ал.1 от
ГПК ищецът излага твърдения, че е бил управител на „Т. -К“ ООД, гр.К., по сключен
договор за възлагане на управление, а не по трудов договор по смисъла на КТ, с което
добавя ново основание за претендиране на исковата сума, различно от това в
посоченото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение и в
издадената въз основа на него заповед срещу ответника. Жалбоподателят сочи, че в
производството по реда на чл.422, ал.1 от ГПК съдът е обвързан от изискването за
идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното
производство, с основанието и размера на вземането по предявения иск съгласно
Тълкувателно решение N 8/02.04.2019г. по т.д. N 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК и счита, че
неправилно РС-К. е приел с обжалваното решение, че в исковата молба не е посочено
основание, различно от това, посочено в заповедното производство. При тези
оплаквания, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното
2
решение и да отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените по делото
разноски.
Въззиваемият Р. Д. Б., ищец по иска, с писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното
решение като правилно и законосъобразно, както и да му присъди разноски за
въззивната инстанция.
В открито съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от жалбоподателя
„Т.-К“ ООД, гр.К., чрез представител по пълномощие, който претендира разноски за
въззивната инстанция, за които представя списък по чл.80 от ГПК.
В открито съдебно заседание оспорването на въззивната жалба се поддържа от
ответника по жалбата, чрез представител по пълномощие, който претендира разноски
за въззивната инстанция, за които представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, приема
за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 изр. 1-во от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение N 1 от
09.12.2013 г. по тълк. дело N 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението на К.йския районен съд е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, поР. което и
на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.Във връзка с доводите в жалбата следва
да се добави следното:
Съдът е сезиран с установителeн иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 141, ал. 7 от ТЗ.
Със заявление вх. N 3924/21.09.2021г. за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК, придружено с документ за внесена в дължимия размер държавна такса,
заявителят Р. Д. Б. от гр.К. е поискал РС - К. да издаде заповед за изпълнение срещу
длъжника „Т.-К“ ООД, гр.К., за сумата от 24 587.85 лв., представляваща неизплатени
трудови възнаграждения за периода от месец август 2020г. вкл. до месец юли 2021 г.
вкл. по договор за възлагане на управление от 23.01.2018 г., всички посочени
поотделно за всеки месец в периода, ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението/21.09.2021г./ до окончателното изплащане на
3
сумата, както и за разноските по делото за държавна такса от 492 лв. и 1 000 лв. за
адвокатско възнаграждение. С Разпореждане N 937/23.09.2021г. РС-К. е приел, че
заявлението не отговаря на изискванията на чл.410, ал.2 от ГПК, вр. чл.127, ал.1 т.4 от
ГПК и е указал на заявителя в 3-дневен срок от съобщението да отстрани
нередовностите му, като посочи основанието, от което произтича вземането, както и
падежа на всяко вземане. В указания срок заявителят с молба вх. N 4230/04.10.2021г. е
изложил твърдения, че вземането произтича от неизплатени трудови възнаграждения
на управител за периода от месец август 2020г. до месец юли 2021г. включ.,
възникнали на основание договор за възлагане на управление на „Т.-К“ ООД от
23.01.2018г., с уговорено в съдържанието му възнаграждение на управител, надлежно
осчетоводено в счетоводните книги на дружеството, неплатени по месеци, посочени
поотделно като трудови възнаграждения и с падеж –последно число от месеца, за който
е дължимо всяко едно възнаграждение. Със Заповед N 385/06.10.2021г. за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК е разпоредено длъжникът „Т.-К“ ООД гр.К.
да заплати на кредитора Р. Д. Б. от гр.К. сумата от 24 587.85 лв. главница -
представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от месец август
2020г. вкл. до месец юли 2021 г. вкл., или поотделно както следва: за месец август
2020г. - неизплатено трудово възнаграждение в размер на 2002.27 лв., дължимо до
31.08.2020г., за месец септември 2020г.- неизплатено трудово възнаграждение в размер
на 1985.52 лв., дължимо до 30.09.2020г., за месец октомври 2020г.-неизплатено трудово
възнаграждение в размер на 1886.24лв., дължимо до 31 10.2020г., за месец ноември
2020г.-неизплатено трудово възнаграждение в размер на 2068.27лв., дължимо до
30.11.2020г., за месец декември 2020г.- неизплатено трудово възнаграждение в размер
на 2068.27 лв., дължимо до 31.12.2020г., за месец януари 2021г.-неизплатено трудово
възнаграждение в размер на 2068.27 лв., дължимо до 31.01.2021 г., за месец февруари
2021г.- неизплатено трудово възнаграждение в размер на 2068.27 лв., дължимо до
28.02.2021г., за месец март 2021 г.-неизплатено трудово възнаграждение в размер на
2110.86 лв., дължимо до 31.03.2021г., за месец април 2021 г.-неизплатено трудово
възнаграждение в размер на 2082.47лв., дължимо до 30.04.2021г., за месец май 2021г.-
неизплатено трудово възнаграждение в размер на 2082.47 лв., дължимо до 31.05.2021
г., за месец юни 2021 г.-неизплатено трудово възнаграждение в размер на 2082.47 лв.
дължимо до 30.06.2021г. и за месец юли 2021г. - неизплатено трудово възнаграждение
в размер на 2082.47 лв., дължимо до 31.07.2021 г., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 21.09.2021г.- дата на постъпване на заявлението по чл.410 от
ГПК в съда до окончателното изплащане, както и разноски за внесена държавна такса в
размер на 492 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв. В заповедта са
посочени обстоятелствата, от които произтича вземането: неизплатени трудови
възнаграждения на заявителя, в качеството му на управител за периода от месец август
2020г. до месец юли 2021г. включ., възникнали на основание договор за възлагане на
4
управление на „Т.-К“ ООД от 23.01.2018г..
В срока по чл.414 от ГПК длъжникът „Т.-К“ ООД гр.К. е възразил, че не дължи
вземането по издадената заповед, при което в изпълнение на указанията на заповедния
съд завителят на основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1 от ГПК е подал искова молба,
придружена с документ за внесена/довнесена/ в пълен размер държавна такса, с искане
вземането му по заповедта да се признае за съществуващо спрямо длъжника по
заповедта така както е разпоредено за плащане със същата. В исковата молба ищецът Р.
Д. Б. е изложил твърдения, че вземането произтича от неизплатени трудови
възнаграждения на управител за периода от месец август 2020г. до месец юли 2021г.
включ., възникнали на основание договор за възлагане на управление на „Т.-К“ ООД от
23.01.2018г., с уговорено в съдържанието му възнаграждение на управител, надлежно
начислено и осчетоводено в счетоводството на ответното дружество.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Т.-К“ ООД гр.К. е оспорил, че дължи
исковата сума на посоченото основание, а именно като трудови възнаграждения,
каквито ищецът претендира със заявлението по чл.410 от ГПК, по което са присъдени с
възразената по реда на чл.414 от ГПК заповед за изпълнение.Възражението си
ответникът основава на липса на сключен с ищеца трудов договор и съответно
възникване на трудово правоотношение, с довод, че твърдението на ищеца в исковата
молба, че е бил управител на „Т.-К“ ООД гр.К. по сключен договор за възлагане на
управление е ново основание за претендиране на исковата сума, различно от това,
посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК.
С обжалваното решение е признато за съществуващо претендираното от ищеца
вземане за месечни възнаграждения, без да е посочено, че те са трудови, за разлика от
посочването на това обстоятелство в издадената за заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, като както в решението, така и в мотивите към
решението, е посочено, че вземането е за неизплатени възнаграждения по договор за
възлагане на управление от 23.01.2018г.
Пред първоинстанционния съд, в производството по чл.422, ал.1 от ГПК, от
ответника е представен договор за възлагане управлението на „Т. К“ ООД гр.К., от
който се установява, че последното като възложител възлага, а Р. Д. Б. като управител
приема да управлява и представлява дружеството в съответствие с търговския закон и
при условията на този договор, срещу месечно възнаграждение от три минимални
заплати за страната/чл.1 и чл.21 от договора/, с изрична уговорка в чл.19 от договора,
че управителят няма право да бъде едновременно в трудовоправни отношения с
дружеството, чието управление му е възложено с този договор.От заключението на
допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че по договора за управление от 23.01.2018г. в счетоводните книги на „Т.
5
К“ ООД гр.К. за процесния период са начислявани ежемесечно в брутен размер
възнаграждения на Р. Б. като управител, с удръжки от възнаграждението за
осигурителни вноски и данък, съответно са начислени като дължими/неплатени/ в
нетен размер възнаграждения в общ размер от 24 587.85 лв., посочени поотделно по
месеци и размер в таблица 1 в констативната част на заключението, които са съответни
на претендираните от ищеца помесечно размери. Установените от експертното
заключение обстоятелства са съответни на представените от ищеца извлечения от
счетоводни ведомости по месеци в процесния период и справка - извлечение от
31.08.2021г. за неизплатени заплати и обезщетения, съставена от гл.счетоводител на
ответника.
За да признае за съществуващо вземането на ищеца от ответника,
първоинстанционният съд е приел, че ищецът е заемал в процесния период длъжността
управител по силата на сключен договор за възлагане на управлението на ответното
дружество, което е начислило и не е заплатило възнагражденията в претендирания от
ищеца размер, както и че сключеният между страните договор е граждански, а не
трудов договор, и по него са дължими възнаграждения, които не са трудови. Приел, че
неправилно използваната от ищеца терминология "трудово" възнаграждение, вместо
правилната такава "възнаграждение" по договор за управление не следва да
рефлектира върху основателността на иска и в случая следва да се съобрази
основанието, от което произтича вземането.
Оплакването на жалбоподателя за липса на съответствие между заявеното и
разпоредено в заповедното производство вземане и предмета на делото на иска по
чл.422, ал.1 от ГПК, очертан в обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
по същество е оплакване за порок, водещ до недопустимост на съдебното решение,
обусловен от допуснато от съда нарушение – разглеждане и решаване на заявения с
иска по чл.422, ал.1 от ГПК спор, при липса на положителна процесуална
предпоставка, свързана с надлежното упражняване на правото на иск.
С решението по установителния иск по чл. 422 от ГПК съдът следва да се
произнесе за съществуването или несъществуването на правото, за което е издадена
заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства,
от значение за възникването и съществуването на вземането. При предявяване на
предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване на
вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната
характеристика на вземането. Една от предпоставките за неговата допустимост е
съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и
предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
Ищецът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти, в сравнение с
тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Съгласно
задължителните разяснения в т.17 на ТР N 4/2013г. от 18 юни 2014г. по т.д. N 4/2013г.
6
на ОСГТК предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК, се
определя от правните твърдения на ищеца в исковата молба за съществуването на
подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение.
Преценката за допустимост на първоинстанционното решение е свързана с това
дали е постановено по искова молба, чиито предмет не съответства на този по
заповедта за изпълнение на парично задължение.
Установява се от първоинстанционното заповедно производство, прераснало в
исково производство по чл.422, ал.1 от ГПК, че ищецът е подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с което е
претендирал сумата 24 587.85 лв., представляваща трудови възнаграждения в периода
от месец август 2020 г. до месец юли 2021г., без първоначално да е посочено
основанието, на което са дължими същите, а след дадени указания от заповедния съд е
посочил, че претендира същите въз основа на договор за възлагане на управление на
„Т.-К“ ООД от 23.01.2018г. С издадената заповед за изпълнение на парично
задължение е разпоредено плащане на претендираната сума за трудови
възнаграждения, като в мотивите към заповедта е посочено, че вземането произтича от
договор за възлагане на управлението на длъжника, сключен с кредитора като
управител. В подадената от последния искова молба по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
посоченото основание за признаване за съществуващо на паричното вземане по
оспорената от кредитора заповед за изпълнение е на основание изпълнение на
длъжността управител от ищеца по договор за възлагане управлението на ответника,
сключен между тях на 23.01.2018г. И в двете производства ищецът е заявил идентично
основанието, от което произтича претендираното вземане, а именно договор, с който
му е възложено управлението на ответника като търговско дружество, без искът да е
бил основан на сключен между страните трудов договор и възникнало между тях
трудово правоотношение. С предявения иск не е очертано вземане, което е различно от
това по заповедното производство. Съдът е разгледал гражданскоправен спор за
дължимост на възнаграждения по договор за управление, а не по трудов договор, като
е стигнал до извод за дължимост на същите по правоотношение, произтичащо от
мандатен договор за управление, при което е без значение, че в съдържанието на
заповедта е посочено, че възнагражденията са трудови. В подкрепа на този извод е и,
че както в заповедното, така и в исковото производство е събрана дължимата държавна
такса от въззиваемия, в качеството му на заявител-кредитор и впоследствие в
качеството му на ищец, каквато не се дължи в случай, че спорът е трудов /чл.83, ал.1
т.1 от ГПК/.
ПоР. горното, не е нарушено диспозитивното начало в процеса, което изисква да
се даде защита доколкото, каквато и докогато е поискана, при което правото на иск по
чл.422 ГПК за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение е
7
надлежно упражнено, а обжалваното решение е процесуално допустимо.То е и
правилно, тъй като е постановено в съответствие с материалния закон и събраните по
делото доказателства.
Съгласно чл.141, ал.7 от ГПК отношенията между дружеството и управителя се
уреждат с договор за възлагане на управлението.В Решение N 306/25.06.2012г. по гр.д.
N 1387/2011г. на ВКС, IV г.о., е прието, че с оглед вида и характера на
правоотношението между управителя и управляваното от него ООД и с оглед правната
природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на
управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е
трудово възнаграждение, като е без значение как то е наименовано и как е оформено
счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. От събраните
доказателства по делото е установена дължимостта на претендираните по основание и
размер възнаграждения, по сключения между ищеца и ответника договор, поР. което
исковата претенция за признаване за съществуващо вземането на ищеца за месечни
възнаграждения, в качеството му на управител на ответника като търговско дружество,
по договор за възлагане на управлението му, е основателна и доказана.
Първоинстанционният съд правилно е тълкувал и приложил чл.141, ал.7 от ТЗ
като е приел, че страните са в мандатно, а не в трудово правоотношение/като за
наличие на последното не са изложени никакви твърдения от страна на ищеца, в т.ч. и
в заповедното производство/ и в съотвествие със събраните доказателства, от които се
установява дължимост на процесното парично вземане, е постановил обосновано
решение.
ПоР. съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Що се касае до посочването в заповедта за изпълнение на парично задължение
по чл.410 от ГПК, че разпоредените за плащане възнаграждения са трудови, имайки
предвид, че по своята правна същност дължимото по договор за възлагане на
управление на търговско дружество възнаграждение не е трудово, то в същата е
допусната очевидна фактическа грешка, който порок не е основание за обжалване на
решението, защото не засяга качеството на формираната съдебна воля по предмета на
спора и отстраняването й е предоставено на съда, постановил съдебния акт. Исковото
производство по чл.422, ал.1 от ГПК е продължение на заповедното производство, като
когато то е по чл.410 от ГПК съществуването на притезанието по заповедта е
обусловено от влязлото в сила съдебно решение по чл.422, ал.1 от ГПК, което дава
възможност на исковия съд да прецизира наименованието на притезанието, щом това
не променя основанието, на което се то претендира и неговия размер. Съгласно
практиката на ВКС очевидна фактическа грешка е налице, когато има противоречие
между мотивите и диспозитива на решението и това се отразява на решаващите изводи
8
на съдебния акт, доколкото обаче не води до различна преценка на съда относно
правнорелевантните факти. По правило очевидната фактическа грешка се поправя
съобразно данните по делото, въз основа на които е формирана волята на съда и за
постановяване на определение по чл.247 от ГПК съдът не се нуждае от сезиране,
защото е длъжен да отстрани очевидната грешка и служебно. Съгласно т.7 от ТР N
4/2013 на ОСГТК на ВКС в заповедното производство правилата на чл.247, чл.248,
чл.250 и чл.251 ГПК намират приложение на общо основание, за да може съгласно чл.2
от ГПК произнасянето на съда да постигне целите си.
С оглед крайния изход на делото, въззивникът няма право на разноски съгласно
чл.78, ал.1 от ГПК, а на основание чл.78, ал.3 от ГПК в негова тежест са направените
от въззиваемия разноски за тази инстанция в размер на 1 300 лв. за адвокатско
възнаграждение.
При тези мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение N 197/10.06.2022 г., постановено по гр. д. N
105/2022 г. по описа на Районен съд – К..
ОСЪЖДА „Т.-К“ ООД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр.К.,
ул.И. В. *, общ.К., обл.К., представлявано от В. Д. Й. като управител, да заплати на Р.
Д. Б. с ЕГН **********, гр.К., ж.к.В. *, вх.*, ап.*, общ.К., обл.К., сумата 1 300 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9