Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 134 09.06.2020 година гр. С.З. В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
Нa 20
май две
хиляди и двадесета година
В открито заседание в следния състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС
АТАНАСОВ
СЕКРЕТАР: ТАНЯ КЕМЕРОВА
като разгледа докладваното от зам. председателя
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
в.гр.д. № 1100
по описа за 2020 г., за да се произнесе съобрази:
Производството е образувано
по въззивната жалба на Р.Т.-С.“, СЕЛО К., клон на „М.М.И.“ ЕАД, ГРАД Р.,
представляван от управителя инж.Ж.Б.Ж., против решение № 156 от 27.12.2019 г.,
постановено по гр.дело № 574/2019г. по описа на Радневския районен съд.
Въззивникът излага съображения във въззивната си жалба, че
първоинстанционното решение е необосновано, неправилно и незаконосъобразно.
Твърди, че изводите, които формира
първоинстанционният съд са неправилни и не почиват на събрания доказателствен материал, дори са в противоречие с него,
включително със свидетелските показания. В подкрепа на това твърдение са
изложени конкретни съображения.
Моли
на основание чл.271 от ГПК, съдът да отмени изцяло първоинстанционното решение,
като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да реши спора
по същество. Претендират юрисконсултско възнаграждение. Правят възражение за
евентуална прекомерност на изплатената като адвокатски хонорар по делото сума
по Договор за правна защита и съдействие, като в случай на уважаване на
предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1, т.2, т.3 от КТ във вр. с чл.225 от КТ,
моли на ищеца Л.С. да бъде присъдена като адвокатско
възнаграждение сума в предвидения минимален размер по Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Постъпило
е допълнение към въззивната жалба с дата 10.01.2020г., в което страната взема
допълнително становище, че първоинстанционното решение е неправилно и постановено при
нарушение на съдопроизводствените правила.
Претендират
отмяна изцяло на постановеното решение,
като неправилно и незаконосъобразно и постановяване на друго, с което съда да
реши спора по същество.
Въззиваемият Л.Г.С., чрез адв. Р.Д.
от САК, е депозирал писмен отговор, в
който изразява подробни съображения, че направените във въззивната жалба
оплаквания за противоречие в мотивите към обжалваното решение, за нарушение на
съдопроизводствените правила, установени в нормата на чл.146 ГПК и за
необоснованост на първоинстанционното решение са безпочвени и неоснователни.
Твърди, че постановеното решение, в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно, както и
поставено в съответствие с материалния и процесуалния закон, поради което
същото следва да бъде потвърдено изцяло. Излага подробни съображения по
направените оплаквания.
Претендират за направените
разноски пред въззивната инстанция.
Съдът, като обсъди
направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт,
съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на
доказателствата по делото, намери за установено следното:
Предявени са три обективно съединени иска
с правно основание чл.344 ал.1
т.1, т.2 и т.3 от КТ - за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна,
за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за
заплащане на обезщетение за времето, през което ищеца е останал без работа
поради уволнението.
Производството е образувано
по искова молба на Л.Г.С. против „Р.Т.-С.“, клон на „М.М.И.”
ЕАД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ във вр.
чл. 225 КТ. Ищецът твърди, че работил в ответното дружество по безсрочен трудов
договор № 78/28.03.2007 г. за изпълнение на длъжността „шофьор лек автомобил до
9 места“, като за периода от 01.03.2019 г. до 29.02.2020 г. изпълнявал по
съвместителство длъжността „автомонтьор“ поради производствена необходимост въз
основа на допълнително споразумение № 682/08.03.2019 г. Твърди, че със заповед
от 23.07.2019 г. на управителя на ответното дружество било прекратено трудовото
му правоотношение поради наложено му дисциплинарно наказание „уволнение“,
считано от датата на връчване на заповедта 23.07.2019 г. Твърди, че уволнението
му е незаконно поради нарушаване на императивни разпоредби досежно
процедурата по налагането му, както и поради липсата на фактическо и материално
правно основание за налагането му. Твърди, че действително на дати 25, 26 и 27
март 2019 г. е управлявал служебен автомобил ВАЗ 2121 с per.
№ СТ**НН, като закарал куриера М.М.с пощата до гр. Р.
и обратно, което осъществил по устно нареждане на инж. И.Г.— директор „Производствени
въпроси“ и П.П.— временно изпълняващ длъжността
ръководител участък „Автотранспорт“. Твърди, че титулярът
на длъжността Ж. Р. бил в продължителен отпуск, а тези курсове се извършвала
ежедневно в 10 часа, като се транспортирали цялата служебна кореспонденция на
дружеството. Твърди, че предполага да бил определен за трите курса, тъй като
дълги години от 2007 до 2019 г. извършвал тази дейност и познавал много добре
хората и обектите. Твърди, че поради тази причина намира, че не е допуснал
неуплътняване на работното време, неизпълнение на възложената работа и
злоупотреба с доверието на работодателя, които са му вменени като виновно
допуснати нарушения на трудовата дисциплина с обжалваната заповед. Счита, че
дори да е допуснал твърдяното в заповедта нарушение, то същото не представлява
тежко нарушение на трудовата дисциплина, налагаща налагане на най-тежкото
дисциплинарно наказание съгласно чл. 189 КТ. Твърди, че работодателят не му е
дал възможността да се защити реално, тъй като в периода от 28.03.2019 г. до
20.07.2019 г. бил в непрекъснат отпуск за временна неработоспособност, като
работодателят постоянно му пращал колеги да го проверяват дали спазва
определения домашен и болничен режим, като в едно от посещенията на 18.04.2019
г. му било връчено искане за обяснение в 3-дневен срок, в периода на болнични.
Поради това счита, че искането за обяснения е формално, само да се изпълни
задължението по чл. 193, ал. 1 КТ, поради което на основание чл. 193, ал. 2 КТ
следвало да се отмени заповедта без да се разглежда по същество. Твърди, че в
нарушение на нормата на чл, 189, ал. 2 КТ
незаконосъобразно било посочено в заповедта четвърто нарушение, за което вече бил
наказван с дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ със заповед №
6/10.01.2019 г. Счита, че работодателят е злоупотребил в случая с правото си на
уволнение, тъй като постоянните проверки от работодателя дали спазва болничния
и домашен режим бил нарушение на задължението му по чл.127, ал. 2 КТ да пази
достойнството на работника; обжалване от страна на работодателя на всички
болнични листове и на решенията на ТЕЛК, довело до лишаването му от средства за
живот; връчването на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ по време на ползване на
отпуск за временна неработоспособност и връчването на уволнителната заповед на
втория ден след приключване на отпуска; включването на четвърто нарушение в
заповедта, за което бил вече наказван; повторно налагане на дисциплинарни
наказания за незначителни нарушения, квалифицирани от работодателя като тежки нарушения
на трудовата дисциплина, в рамките на няколко месеца след 12 годишен трудов
стаж при същия работодател. Поради това счита, че работодателят е злоупотребил
с правото си на дисциплинарна власт съгласно чл. 8 КТ, като искал да се отърве
от него по унизителен начин. Твърди, че злоупотребата с право от страна на
работодателя прозира от единствената причина, поради която му било възложено да
изпълнява и длъжността „автомонтьор“, а именно производствена необходимост,
като целта била всъщност той да бъде наказан. Твърди, че нормата на чл. 11 от
допълнителното споразумение била недействителна, тъй като противоречи на
чл.120, ал. 1 КТ, която ограничавала работодателя при производствена
необходимост да възложи работа, различна от тази по трудовия договор и за срок
до 45 календарни дни в рамките на 1 година. Твърди, че с предходно допълнително
споразумение му било възложено да изпълнява друга длъжност поради
производствена необходимост за периода от 21.11.2018 г. до 20.02.2019 г., като
последните 50 дни били в календарната 2019 г. и изчерпвали правото на
работодателя по чл. 120, ал. 1 КТ. При условията на евентуалност поддържа
клаузата на чл. 11 от допълнителното споразумение като недействително поради
липсата на основание. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
незаконно уволнението му и да отмени заповедта, с която същото е наложено, да
бъде възстановен на заеманата до уволнението длъжност по трудов договор „шофьор
на лек автомобил до 9 места“ и да бъде осъден ответникът да му заплати
обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 9569,25 лв. за времето от 24.07.2019 г.
до 24.01.2020 г. /след двукратно изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК/,
през което останал без работа заради уволнението, ведно със законната лихва
върху сумата. Претендира разноски. Представя писмена защита.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор от ответника „Р.Т.-С.“, клон на „М.М.И.”
ЕАД, в който взема становище, че исковете са неоснователни и недоказани. Не
оспорва обстоятелствата досежно сключения с ищеца безсрочен
трудов договор № 78/28.03.2007 г. за изпълнение на длъжността „шофьор лек
автомобил до 9 места“, като с допълнително споразумение № 682/08.03.2019 г.
ищецът бил преназначен за изпълнение в периода от 01.03.2019 г. до 29.02.2020
г. на длъжността „автомонтьор“ в участък „Автотранспорт“ при 8 часов работен
ден. Твърди, че на ищеца била връчена длъжностна характеристика за заеманата
длъжност, в която дал съгласие да изпълнява вменените му трудови задължения.
Твърди, че със заповед № 002 от 23.07.2019 г. било прекратено трудовото
правоотношение с ищеца поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
считано от 23.07.2019 г., на която дата била подписана от ищеца заповедта.
Счита, че заповедта е законосъобразна, издадена при спазване на процедурата за
налагане на дисциплинарно наказание и при наличие на осъществено от ищеца тежко
нарушение на трудовата дисциплина. Твърди, че ищецът е управлявал автомобила
през трите дни без никакво устно или писмено разпореждане, с което нарушил
задълженията си по длъжностна характеристика и така злоупотребил с доверието на
работодателя. Твърди, че изпълнявайки тази несвойствена за длъжността му
дейност ищецът не е уплътнил работното си време и не изпълнил задълженията си
като „автомонтьор“. Твърди, че ищецът допуснал системно нарушение на трудовата
дисциплина, тъй като наред с допуснатите три нарушения при шофирането на
автомобила на трите дати, имал наложено с влязла в сила заповед от 10.01.2019
г. дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“, с което в рамките на
5 месеца ищецът допуснал 4 нарушения на трудовата дисциплина, което било
системно нарушение на трудовата дисциплина - чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ и т. 8 от
Правилника за вътрешния трудов ред. Излага подробни правни съображения за
наличие на квалифициращия признак системни нарушения, за спазване на
процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ, както и за липса на злоупотреба с право на
уволнение. Твърди, че трудовото правоотношение било изменено на основание чл.
119 КТ, а не на основание чл. 120 КТ, поради което били необосновани
възраженията за недействителност на клаузата на чл. 11 от допълнителното
споразумение. Твърди, че уволнението е законно, като е спазена процедурата,
заповедта била мотивирана, а ищецът извършил тежко нарушение на трудовата
дисциплина, чието наказание „уволнение“ е съразмерно с неговата тежест. Поради
това иска от съда да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на ищеца. Представя писмена защита.
Съдът, като прецени събраните
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед направените доводи и
възражения, достигна до следните фактически и правни изводи:
С протоколно определение от
12.11.2019 г. е обявен за окончателен доклада по делото, обективиран
в определение от 17.10.2019 г., с което на основание чл.146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са обявени за признати и ненуждаещи се от доказване следните факти:
сключеният между страните безсрочен трудов договор № 78/28.03.2007 г. за
изпълнение на длъжността „шофьор лек автомобил до 9 места“; със заповед № 002
от 23.07.2019 г. било прекратено трудовото правоотношение с ищеца поради
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, считано от 23.07.2019 г., на
която дата била подписана от ищеца заповедта. С определението е и допълнен и
изменен доклада по делото чрез изявления на адв. Д.,
направени в писмена молба преди заседанието и уточнения в проведеното съдебно
заседание по реда на чл. 145, ал. 1 ГПК.
С протоколно определение от
същата дата - 12.11.2019 г., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК са
обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на дати
25, 26 и 27 март 2019 г. ищецът Л.С. е управлявал лек автомобил марка „ВАЗ
2121“ с peг. № СТ**НН, за да закара пощата с куриер М.М.до гр. Р. и обратно до „Р.Т.-С.“ в с. К..
За да бъде уважен искът по
чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване уволнението за незаконно и като такова
да бъде отменено, е необходимо ищецът да установи, че ищецът е работил по
трудово правоотношение с ответника и че същото е било прекратено с оспорената
заповед, като оттук насетне в тежест на ответника е да установи
законосъобразността на оспорената заповед, а именно - че същата е издадена от
компетентен орган, носител на работодателската и в частност - дисциплинарната
власт, че заповедта притежава изискуемите от закона реквизити и е мотивирана,
че е било налице посоченото в заповедта основание за прекратяване на трудовото
правоотношение - че ищецът е извършил посоченото в заповедта нарушение на
трудовата дисциплина и че същото е извършено виновно; че тежестта на
нарушението съответства на тежестта на наказанието; че процедурата по налагане
на дисциплинарното наказание е спазена - на ищеца са били изискани обяснения
преди налагане на наказанието и че наказанието е наложено в предвидените в
разпоредбата на чл. 194 от КТ срокове.
Константна е съдебната
практика, че съдът е длъжен да се произнесе само по отношение на въведените с
исковата молба факти и не може служебно да разширява предмета на делото по
отношение на факти, които не са въведени в процеса като част от
обстоятелствената част на исковата молба, поради което съдът следва да разгледа
единствено фактите, посочени в исковата молба.
Няма спор между страните досежно валидно възникналото трудово правоотношение въз
основа на сключения между страните безсрочен трудов договор № 78/28.03.2007 г.
/л.78-л.81/ за изпълнение на длъжността „шофьор лек автомобил до 9 места“. С
допълнително споразумение № 1827/21.11.2018 г. /л.16- л.18/ на основание чл.
119 КТ „изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие“ и молба №
20477/20.11.2018 г., като единствената промяна на трудовото правоотношение е
посочена в чл. 11 - Поради производствена необходимост за времето от 21.11.2018
г. до 20.02.2019 г. включително, за срок от 3 месеца да изпълнява длъжността
„автомонтьор“ в участък „Автостранспорт“ със същото
заплащане - ОМЗ от 1282 лв., работи на смени по 12 часа през ден. С
допълнително споразумение № 682/08.03.2019 г. /л.13-л.15/ на основание чл. 119 КТ „изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие“ и доклад вх. №
4255/07.03.2019 г., като единствената промяна на трудовото правоотношение е
посочена в чл. 11 - Поради производствена необходимост за времето от 01.03.2019
г. до 29.02.2020 г. включително, за срок от 1 година да изпълнява длъжността
„автомонтьор“ в участък „Автостранспорт“ със същото
заплащане - ОМЗ от 1282 лв., работи на смени по 12 часа през ден.
Ищецът не претендира искова
защита по реда на чл. 74 КТ за обявяване недействителност на чл. 11 от
допълнителното споразумение от 08.03.2019 г., а единствено навежда преюдициален въпрос относно действителността на клаузата на
чл. 11 във връзка с твърдяната незаконосъобразност на уволнението във връзка със
злоупотреба с право от страна на работодателя. Поради това първоинстанционният съд
правилно е разгледал въпросите за
недействителността на клаузата на чл. 11 от допълнителното споразумение във
връзка с претенцията за незаконност на уволнението чрез злоупотреба с права от
страна на работодателя. Приел е, че в случая не е налице „вътрешно
съвместителство“ по смисъла на чл. 110 КТ, тъй като не е възложено с
допълнителните споразумения на ищеца да съвместява редом с изпълняваната от
него по трудовия договор длъжност „шофьор лек автомобил до 9 места“ и друга
длъжност „автомонтьор“ извън установеното работно време за основната му
длъжност. Поради това съдът намира посоченото от ищеца, че изпълнявал по
съвместителство длъжността „автомонтьор“ за неоснователно.
Съгласно чл. 20а ЗЗД
договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и те може да
бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие или
на уредените в закона основания. Съгласно чл. 118 КТ нито работодателят, нито работникът
или служителят могат да променят едностранно съдържанието на трудовото
правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона; като не се
счита изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е
преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят
определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата.
В случая е налице изменение
на трудовото правоотношение между страните, като е спорно дали изменението е по
чл. 119 КТ или по чл. 120 КТ, тъй като в допълнителното споразумение е
посочено, че поради производствена необходимост се сключва клаузата на чл. 11
от същото, а в основанието на допълнителното споразумение е посочено, че същото
е сключено на основание чл. 119 КТ изменение на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие и във връзка с молба № 20477/20.11.2018 г. Това налага
тълкуване на волята на страните по реда на чл. 20 ЗЗД.
Принципно ответникът твърди
промяната на трудовото правоотношение да е по реда на чл. 119 КТ, а не по чл.
120 КТ. От цялостното тълкуване на двете приети допълнителни споразумения,
както и с оглед показанията на св. П.П., е видно, че
в случая не се касае за приложение на разпоредбата на чл. 120 КТ - изменение на
мястото и характера на работата от работодателя. Посоченото в допълнителните
споразумения като основание „производствена необходимост“ действително формално
съвпада с употребеното понятие в разпоредбата на чл. 120, ал. 1 КТ, но в случая
такава производствена необходимост въобще не е била налице. От показанията на
св. П.П.се установява, че ищецът е бил преназначен
като автомонтьор като вид „наказание“ от управителя на рудника, тъй като бил
хванат да краде нафта. Потвърждение на това обстоятелство се намира в приетата
по делото заповед № 6 от 10.01.2019 г. /л.21-24/, от която е видно, че на ищеца
С. е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за това, че
на 16.11.2018 г. ищецът отклонил 2 бутилки общо 20 л. индикирано
гориво - бензин. От мотивите на заповедта е видно, че на 19.11.2018 г. бил
съставен протокол, с който ищецът върнал двете бутилки индикирано
гориво, които обстоятелства никоя от страните не оспорва. Съответно на
21.11.2018 г. е сключено първото от двете допълнителни споразумения, което
логично и времево напълно съответства на посоченото от св. П.П., че целта на тези споразумения е един вид „наказване“ на
ищеца и даване на шанс да се превъзпита. От всичко изложено и с оглед и
посочените срокове в двете споразумения, съдът намира, че същите не попадат в
приложното поле на чл. 120 КТ, тъй като не се касае за реална производствена
необходимост, налагаща временно, до 45 дни, промяна на мястото или характера на
изпълняваната от ищеца работа. Отделно от това приложението на хипотезата по
чл. 120 КТ се осъществява едностранно от работодателя, най-често чрез заповед,
а не чрез допълнително споразумение, което е пък най-често и обичайното при
изменение на трувото правоотношение по взаимно
съгласие съгласно чл. 119 КТ.
Ищецът навежда възражения за
недействителност само на клаузата на чл. 11 от допълнителното споразумение, но
единствената промяна от параметрите на основния му трудов договор е в чл. 11 и
никъде другаде в текста на допълнителното споразумение.
С оглед на гореизложеното, въззивният
съд намира за неоснователно възражението на ищеца за недействителност на
допълнителното споразумение като противоречащо на чл. 120 КТ поради изчерпване
на времето, за което може работодателят едностранно да промени мястото и
характера на работата, тъй като допълнителното споразумение не е установено да
е сключено в приложение на разпоредбата на чл. 120 КТ.
Неоснователно е и второто
наведено възражение за недействителност на допълнителното споразумение - липса
на основание. От изложеното по-горе е видно, че като основание за сключването
на допълнителните споразумения е било това, че ищецът е отклонил двете бутилки индикирано гориво, за което е наказан с дисциплинарно
наказание „предупреждение за уволнение“. Основанието за сключване на
допълнителното споразумение не е наказване на ищеца, тъй като той е запазил
трудовото си възнаграждение, а единствено е променена длъжността му за
определен срок. И целта на тази промяна е била ищецът да не управлява за
известен период от време автомобили, с което той няма да е в досег с гориво. В
този смисъл са и показанията на повечето свидетели, които посочват, че
управителят на рудника забранил ищецът да управлява автомобили, което е
правомощие на управителя по целесъобразност. Поради това и съдът не намира, че
допълнителните споразумения са сключени без основание.
На ищеца е връчено на
18.04.2019 г. писмо за обяснения по чл. 193 КТ /л.285, л.292/, което е подписал
лично. Не е оспорено от ищеца, че е получил и подписал искането за обяснения.
Навеждат се възражения, че процедурата била формално осъществена. Съдът намира,
че в случая е спазена процедурата по чл. 193 КТ, като са без значение
обстоятелствата дали ищецът е бил в отпуск или не. От формална страна законът
изисква работодателят да иска и приеме обясненията на служителя, което в случая
е сторено. Обстоятелството, че ищецът не е дал обяснения, не опорочава
процедурата по чл. 193 КТ. Обжалването на болничните листи е право на
работодателя и упражняването на едно законно признато право не може да
представлява злоупотреба с право. Не се доказаха от страна на ищеца постоянното
правене на проверки от работодателя чрез изпращане на служители в дома на
ищеца, за да проверяват дали същият изпълнява болничния режим или не.
При така установената
фактическа обстановка по делото, въззивният съд намира следното:
Действително ищецът не е имал
право да управлява автомобили по длъжностна характеристика за длъжността
„автомонтьор“, макар преди това да е бил на длъжност „шофьор“, а и с оглед
посочените по-горе за установени причини за сключване на допълнителните
споразумения с ищеца. От показанията на св. О.А.се установява, че първоначално П.П., който изпълнявал тогава длъжността „началник автобаза“,
лично му казал, че наредил на ищеца Л.С. да управлява въпросния автомобил с
пощата до Р., тъй като липсвал титулярът, тоест
нямало шофьор, като щял да поеме отговорността и наказанието от управителя Б..
В подобен смисъл е и посоченото в доклада /л.288-л.289/ от О.А.до ръководителя
на отдел „Сигурност“ и управителя на рудника. В същия доклад е видно, че лицето
О.А.като експерт сигурност е видял на камерите, че св. П. след излизане от
административната сграда видял служителя Г. и се забързал към него, след което
провели разговор и влезли в сградата, а след около 10 мин. св. П. дошъл при
него запъхтян и се отрекъл от предишния ми разговор. В показанията си пред първоинстанционния
съд св. А. потвърждава, че св. П. се върнал и се отрекъл от думите си, че
наредил на ищеца С. да управлява автомобила през процесиите дати. В показанията
си пред съда св. П.П.посочва, че не е нареждал на Л.С.
да управлява автомобила през процесните три дати, но тези негови показания
съдът намира за разколебани, тъй като същият е служител на ответното дружество
и към момента е зависим като по-слаба страна в трудовоправната
си връзка с ответното дружество. Няма логична причина св. П.П.да
посочи първоначално на св. А., че той е наредил на ищеца С. да управлява
автомобила на процесните дати, а след това след разговор с лицето Г. и без
реално посочена причина, да се откаже от тези си показания. Няма и логика
ищецът без нареждане на началника да се е качил да кара автомобила през процесните
дати, тъй е като е видно, че това е инцидентно само за тези три дати когато не
е имало шофьор, тъй като титулярят е бил в отпуск и не е имало други свободни
шофьори. Преди това откакто е сключил първото допълнително споразумение за
изпълнение на длъжността „автомонтьор“ ищецът не е шофирал автомобили. Съдът
намира, че всички доказателства в съвкупност навеждат на извод, че на ищеца е
било наредено да управлява автомобила в процесните дати, а не се е качил
самоволно да го управлява. От тук и съдът намира, че показанията на св, П.П.са заинтересовани като
работещ в ответното дружество. Св. Д. посочва, че автомобилът с пощата се
управлявал от този, на който началниците наредят, като това диспечерите не
знаели, а всеки ден се нареждало кой ще е шофьорът с оглед наличните шофьори.
Това е допълнителен аргумент, че ищецът не се е качил самоволно да управлява
процесния автомобил, а му е било наредено от началник, като това с оглед
показанията на св. А. е бил началникът П.П..
Изпълнението на заповед на началник не е нарушение на трудовата дисциплина,
въпреки подписаните допълнителни споразумения за изпълнение на друга длъжност
за определен срок и при наличие на нужната квалификация за изпълнение на
задачата. От показанията на всички свидетели е видно, че организацията с
шофьорите е ставала ден за ден и началниците са определяли кой ще кара,
независимо как е трябвало да се бъде това по вътрешни правила. И макар ищецът
да е имал правото да откаже да изпълни нареждането на началник да управлява
автомобила на процесните дати, при добросъвестно изпълнение на работата се е
съгласил и е извършил трите курса на процесните дати.
Предвид гореизложеното съдът
намира, че ищецът Л.С. не е извършил вмененото му с обжалваната заповед
нарушение на трудовата дисциплина, тъй като е изпълнил правомерна заповед на
началник. Нелогично звучи три последователни дни ищецът самоволно да извършва
посочените от работодателя курсове със служебен автомобил при положение, че с
оглед начина на организация на работата в ответното дружество ищеца не може сам
да се снабди с ключ и лек автомобил и да извършва самоволно процесните курсове,
които безспорно са свързани с работния процес и се извършват ежедневно.
С оглед изложеното съдът
намира, че работодателят в случая не е
злоупотребил с правото си на уволнение, тъй като
го е упражнил в рамките на предоставеното му от закона право. Въззивният съд
намира, че работодателят не е изследвал в достатъчна степен причината, поради
която ищецът е управлявал автомобила на процесните три дати, не е взел предвид
посоченото в доклада на служителя А., не е достигнал до извода за наличието на
устна заповед на началник до ищеца да управлява автомобила, тъй като е установено,
че ищецът само на тези три дати е управлявал и то поради липса на шофьор, а не
самоволно и против нарежданията на работодателя.
Дори хипотетично да се
приеме, че не е имало устно нареждане на началник ищецът да управлява
автомобила на процесните 3 дати, каквато е била практиката /така посочват
свидетелите/, и ищецът да е извършил нарушение на трудовата дисциплина, то това
нарушение не попада под общия знаменател за тежко нарушение по смисъла на чл.
190 КТ, който визира нарушения на трудовата дисциплина с голям интензитет и
предимно вредоносни за работодателя. Но дори и да се приеме, че това нарушение
на трудовата дисциплина е тежко по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, съдът
намира, че в случая е нарушена и разпоредбата на чл. 189 КТ, тъй като не са
оценени от работодателя всички релевантни обстоятелства - липсата на реални
вредни последици за работодателя и в интерес на ответното дружество е
извършената от ищеца работа по превоз на куриера М.М.;
установената липса на шофьор, който да изпълни курса на посочените дати;
липсата на ясна организация за определяне на шофьорите да изпълняват курсовите
през деня /ставало е ден за ден с устна заповед на началник/. Тези
обстоятелства натежават на фона на наложеното предходно наказание
„предупреждение за уволнение“. В разпоредбата на чл. 188 от КТ са посочени в
низходящ ред според тежестта им - трите вида дисциплинарни наказания, които
работодателят може да налага, като при предходно наложено наказание „предупреждение
за уволнение“ не се следва задължително последващото
да е „уволнение“. То следва да се прецени с оглед всички обстоятелства по чл.
189 КТ и да се избере от спсъка с наказания в чл. 188 КТ. В случая с оглед всички установени обстоятелства съдът намира, че с оглед
критериите в чл. 189 КТ и при наличието на различни по вид дисциплинарни
наказания съгласно чл. 188 КТ, ответното дружество е подходило крайно тежко към
избора на дисциплинарно наказание на ищеца. Съдът намира, че дисциплинарното
уволнение се явява твърде тежко наказание за ищеца, а същият при налагане на
някое от наказанията с по-нисък интензитет би спомогнало да се постигне ефекта
от наказанието спрямо ищеца.
Затова и съдът намира, че
наложено на ищеца най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение” е
незаконосъобразно и следва да бъде отменено
като такова.
В допълнение въззивният съд
намира, че не следва да обсъжда представените и приети пред въззивната
инстанция два броя заверени ксерокопия от ЕР № 1759 от 107 /28.11.2019г. на НЕЛК с вх. №25672 / 27.12.2019г. на „М.М.И.“ ЕАД, ГРАД Р.
клон р-к „Т.-С.“ и № 1690 от 104/25.11.2019г. на НЕЛК с вх. №25673/
27.12.2019г. на „М.М.И.“ ЕАД, ГРАД Р. клон р-к „Т.-С.“ и заверено ксерокопие от
Експертно решение 1402 от 063 от 15.04.2020г. на УМБАЛ “П.Д.С.К.“ АД, С.З.ТЕЛК
I състав, тъй като намира, че същите не са относими към основния предмет на делото.
По иска с правно основание
чл. 344. ал. 1. т. 2 от КТ:
Този иск е обусловен от
основателността на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна. Предвид основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да се
уважи и искът за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност
„автомонтьор“ в участък „Автотранспорт” в ответното дружество, от която е бил
уволнен. Не се отразява на основателността на иска цялостното объркване, което
е предизвикано от описаното в уволнителната заповед, че ищецът е уволнен от
длъжността „шофьор на лек автомобил до 9 места“ и изпълняващ длъжността
„автомонтьор“ за периода от 01.03.2019г. до 29.02.2020г. и вероятно наложило
посочване за възстановяване на длъжността „шофьор на лек автомобил до 9 места“
в петитума. Ясно е искането на ищеца, че иска да бъде
възстановен да изпълнява длъжността, от която е уволнен, а това е длъжността
„автомонтьор“, тъй като трудовото правоотношение е било изменено на основание
чл. 119 КТ и към момента на уволнението е заемал именно длъжността
„автомонтьор“, на която ще следва да бъде възстановен, сякаш уволнението не е
съществувало. В този смисъл е и съдебната практика на ВКС, като например
решение № 92 от 12.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 2876/2018 г. на III г.о., в
което искът е уважен чрез възстановяване на лицето на длъжността, която е заемал
въз основа на споразумението по чл. 119 КТ.
Предвид гореизложеното,
въззивният съд намира, че ищецът следва да бъде възстановен на длъжността, от която е уволнен:
„автомонтьор“.
По иска с правно основание
чл. 344. ал. 1, т. 3 от КТ във вр. чл. 225 КТ:
Този иск също е обусловен от
основателността на иска за признаване на уволнението за незаконно и неговата
отмяна, който е основателен.
Не се спори между страните,
че ищецът в периода след 24.07.2019 г. /дисциплинарното наказание е наложено
чрез връчване на заповедта на 23.07.2019 г. и до която дата ищецът се е водил
на работа в ответното дружество видно от отбелязването в трудовата книжка/ и до
02.10.2019 г. включително не е работил на друга работа, а от 03.10.2019 г. и до
момента работи по трудов договор на друга работа /л.349-350 - трудов договор от
02.10.2019 г. с „Дискордиа“ АД/.
Това е видно и от констатацията на трудовата му книжка в последното съдебно заседание пред РС-Р., което отговаря на представеното заверено копие от същата като приложение към исковата молба. Поради това ищецът има право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 24.07.2019 г. до 02.10.2019 г. и на обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ за периода от 03.10.2019 г. до 24.01.2020 г.
Въззивният съд
извърши в с.з. констатация на Трудова
книжка №7 на Л.Г.С., от която е видно,
че последното записване в същата за общ трудов стаж от 01.04.2007г. до
23.07.2019г., като в продължението на
същата последното записано обстоятелство е, че същия е работил като шофьор от
03.10.2019г. във фирма „Д.“ АД, след което няма други записвания.
Съгласно приетото заключение
на СИЕ, което съдът кредитира като компетентно и добросъвестно, се установява,
че БТВ по смисъла на чл. 228 КТ за определяне на обезщетението по чл. 225, ал.
1 КТ е в размер на 1979,40 лв., а за 1 ден е в размер на 98,97 лв. От
допълнителното заключение на СИЕ е видно, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ
за периода от 24.07.2019 г. до 02.10.2019 г. е в размер на 4647,28 лв., а
обезщетението по чл. 225, ал. 2 КТ за периода от 03.10.2019г. до 24.01.2020 г.
е в размер на 4921,97 лв.
Видно е, че сборът от
установено дължимите обезщетения по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ е в размер на
9569,25 лв., в какъвто размер е претенцията на ищеца след последното изменение
на иска по реда на чл. 214 ГПК в последното съдебно заседание.
За пълнота ще се отбележи, че
съдебната практика неизменно е разглеждала искът по чл. 225 КТ като един, а
единствено размерът на иска зависи от различния начин на изчисление съобразно
ал. 1 и ал. 2. А това обуславя принципно уважаване на иска до претендиралия
размер, без необходимост от разграничаването по ал. 1 и ал. 2 на чл. 225 КТ.
В допълнение въззивният съд намира, че следва
да посочи, че пред настоящата инстанция вече е изтекъл напълно 6 – месечния период,
през който ищецът е останал без работа поради уволнението, като въззивният съд
има задължение да вземе предвид всички новонастъпили
факти и обстоятелства по делото, поради
което намира че и в тази част решението е правилно и законосъобразно.
Въззивният съд намира, че правилно и
законосъобразно са определени и дължимите държавни такси и разноски пред
първата инстанция. По отношение на разноските пред първата инстанция, за които
пълномощника на въззивника прави възражение за прекомерност, въззивният съд намира следното: Присъдени са 1490
лв. адвокатско възнаграждение, това е за защита и процесуално представителство
по трите обективно съединени иска и същото съответства на Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждение, поради което въззивният съд
намира това възражение за неоснователно.
По разноските, направени пред въззивната инстанция, съдът намира
следното:
С оглед изхода на делото –
неоснователност на въззивната жалба
следва да се присъдят на въззиваемия направените
разноски пред въззивната инстанция, които са в размер на 1490 лв.,
представляващи адвокатско възнаграждение. При този изход на спора ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сторените разноски във въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
които се доказаха в размер на 1490 лв., платени по банков път адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 835474 от 27.01.2020г.
/представени договор и 2 платежни нареждания към списъка по чл. 80 ГПК/ в размер
на 1390 лв. и 100 лв. пътни разноски.
Пълномощника на другата страна е направила
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Въззивният съд
намира това възражение за неоснователно.Пред въззивната инстанция, предмет на
разглеждане е цялото решение, по три обективно съединени иска. Освен това
същото е с голяма фактическа и правна сложност, поради което настоящия състав
намира, че следва да бъде осъден въззивника да заплати на въззиваемия
направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 1490 лв.
Предвид
гореизложените съображения, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение
е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено като такова. При
постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закони, изводите съответстват на събраните по делото доказателства.
Водим от горните мотиви,
Старозагорския Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 156 от 27.12.2019 г., постановено по гр.дело № 574/2019г. по описа на Радневския районен съд.
ОСЪЖДА Рудник „Т.-С.“, клон
на „М.М.И.” ЕАД, вписано в търговския регистър при АВп с ЕИК *****, с адрес на управление село К., община Р.,
да заплати на Л.Г.С., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1490 лв. (хиляда четиристотин и деветдесет лева), представляваща
направените по делото разноски пред въззивната инстанция – адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС на РБ при наличието на
касационните основания по чл.280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: