РЕШЕНИЕ
№ 107
гр. Силистра, 14.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на петнадесети
януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Н. Петрова
при участието на секретаря Т. В. Д.
като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело №
20243420101148 по описа за 2024 година
Ищецът “Ю. Б.” ЕООД твърди, че между страните бил сключен договор за кредит №
L312389 от 23.12.2022 г., по силата на който предоставил на кредитополучателя кредит в
размер от 2500 лв., който последният се задължил да му върне заедно с уговорената
възнаградителна лихва от 19 % на 18 месечни вноски в срок до 21.06.2024 г. Тъй като
ответницата не изпълнила задължението си да заплати месечната си вноска с падежна дата
21.01.2023 г. и следващите за период от повече от 50 дни от падежа, кредиторът обявил
предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, считано от 10.08.2023 г., чрез нарочно
писмо до нея. Поради изложените причини ищецът моли съда да осъди ответника да му
заплати главница по договора за кредит в размер на 1870,97 лв., възнаградителна лихва за
периода от 21.06.2023 г. до 10.08.2023 г. в размер на 95,01 лв., обезщетение за забава за
периода от 21.06.2023 г. до 14.02.2024 г. в размер на 433,17 лв., такса за разглеждане в
размер на 386,32 лв., както и законна лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба в съда – 03.07.2024 г., до окончателното плащане. Счита, че таксата за
предварително разглеждане на документите на кредитополучателя произтича от едно
преддоговорно отношение между страните, тъй като кредитополучателят все още няма
качеството на потребител, поради което спрямо нея не следва да се прилага чл. 10а, ал. 1 и 2
ЗПК. Претендира разноските, направени по настоящото съдебно производство, както и по
заповедното такова (ч.гр.д. № 245 по описа на СРС за 2024 г., по което заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на кредитора е отхвърлено).
Ответникът Е. Н. Г. оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли като неоснователни.
Твърди, че представения по делото препис от договор за кредит не съдържал подпис на
1
кредитополучателя (нито саморъчен, нито електронен), нито пък подпис на самия кредитор,
което сочело на липса на съгласие и писмена форма на договора. Счита, че по делото не
били налице доказателства за предаването на сумата по кредита, а също така се позовава на
недействителност на договора на основание чл. 22 във вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК (поради липсата
на писмена форма и поради неясното и неразбираемо съдържание) и във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9,
10, 11, 12, 15, 16, 19, 20, 21, 22, 24, 26 и 27 ЗПК, като твърди, че в договора липсват по –
голямата част от законовите му реквизити, а освен това (ако се приеме, че тези реквизити се
съдържат в общите условия), липсвали доказателства, че те са подписани на всяка страница
от нея в качеството на потребител. Отрича да е получавала преддоговорна информация на
основание чл. 5 ЗПК и чл. 8 и 8 ЗПФУР, а също така счита, че договорът за кредит съдържа
само абсолютната стойност на ГПР, който освен това не бил точен, тъй като не включвал
таксата за разглеждане, завишаваща разходите над допустимото по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Определя като недействителна клаузата за начисляване на такса за разглеждане като
противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и поради нейната неравноправност по смисъла
на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП, като счита, че и претендираната договорна лихва е
незаконосъобразна и не почива на договорни клаузи. При отхвърляне на исковете
претендира направените по делото разноски.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД
и чл. 9 ЗПК, чл. 92, ал.1 ЗЗД и чл. 422 ГПК.
На 20.05.2024 г. ищецът в качеството на заявител е депозирал заявление за издаване
на заповед за изпълнение срещу ответницата за сумите, предмет на предявените искове,
което било отхвърлено с разпореждане № 1644 от 20.05.2024 г. по ч.гр.д. № 245 по описа на
РС – С. за 2024 г.; поради тези причини след дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК
същият предявил осъдителен иск за вземанията си, по който е образувана настоящото
производство.
По делото е представен договор за кредит № № L312389 от 23.12.2022 г., от който е
видно, че ответникът в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на
кредитополучател потребителски кредит в размер на 2500 лв., който той се задължил да
ползва срещу уговорена лихва в размер на 19 % годишно и да възстанови на 18 месечни
вноски в срок до 21.06.2024 г. Договорът предвиждал заплащането на такса за разглеждане в
размер на 534,97 лв., за която е изрично посочено, че се дължи в деня на подписване на
индивидуалния договор за кредит и следва да бъде възстановена от клиента с дължимите
месечни вноски съгласно погасителния план. В договора е подчертано, че таксата се дължи
изцяло както при предсрочно погасяване на кредита, така и при прекратяването на договора
поради друга причина.
Според чл. 11 от ЗПК договорът за кредит се изготвя в писмена форма, която съгласно
чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ
електронно изявление. В конкретния случай договорът за кредит е сключен по реда на
2
ЗПФУР чрез подаване на заявка от потребителя на интернет страницата на кредитора, като
според ищеца той се е съгласил с декларацията за обработка на лични данни, получил е и се
е запознал с преддоговорната информация по чл. 8 ЗПФУР и се е запознал и приел общите
условия на “Ю. Б.” ЕООД чрез мобилно приложение MyIuteApp. По делото е представен
договора за кредит, декларацията за обработка на лични данни, преддоговорната
информация по чл. 8 ЗПФУР и рамково споразумение за потребителски кредити №
********* от 08.07.2022 г. (имащо характер на общи условия), в които документи
ответницата е посочена с личните си данни в качеството на клиент; ищецът твърди, че
документите са подписани от клиента с обикновен или усъвършенстван електронен подпис,
поради което имат характер на саморъчно подписани изявления.
Чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ гласи, че правната сила на електронния подпис и на
усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато
това е уговорено между страните. В конкретния случай уговорката между страните в горния
смисъл се подразбира от характера на техните взаимоотношения (ответницата кандидатства
за отпускането на кредит и следва алгоритъма, разработен от доставчика в мобилното
приложение), а освен това е изрично потвърдена чрез приемането на общите условия
съгласно чл. 7.14 от същите. Подписването на документите чрез мобилно приложение по
мнението на съда предполага ползването на усъвършенстван електронен подпис, който
според чл. 13, ал. 2 ЗЕДЕУУ е свързан по уникален начин с титуляря на подписа, може да го
идентифицира, създаден е чрез данни за създаване на електронен подпис, които титулярят на
електронния подпис може да използва с висока степен на доверие и единствено под свой
контрол и е свързан с данните, които са подписани с него, по начин, позволяващ да бъде
открита всяка последваща промяна в тях. В този смисъл е ясно, че преписът на хартиен
носител на електронния документ не би могъл да съдържа „подпис“ на неговия издател, тъй
като той се явява подписан, ако бъде установено неговото авторство. В конкретния случай в
съответствие с чл. 184, ал. 1 ГПК посочените по – горе електронни документи са
представени на хартиен носител като препис, като според текста на тази разпоредба при
поискване страната е длъжна да представи документа на електронен носител. В решение №
70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о. е прието, че ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В конкретния случай
ответницата не е възразила срещу авторството си по отношение на представените заедно с
исковата молба документи и не е поискала представянето им на електронен носител, поради
което съдът приема, че тя не оспорва провеждането на процедурата по сключване на
договора чрез мобилното приложение на ищеца, описана в исковата молба; осъществяването
на тази процедура обосновава и подписването от нейна страна на документите, оформени
във връзка със заемното правоотношение, поради което възражението , че хартиеният
препис на съставения от нея електронен документ не съдържал електронен подпис, се явяват
неоснователни.
При така изложените данни съдът приема, че страните за сключили процесния
3
договор за кредит, още повече че е налице и предаване на сумата съобразно уговорените в
документа условия – според него част от заемната сума в размер на 1333,20 лв. е била
изразходена за погасяване на друг кредит на ответницата към същия кредитор, а останалата
част от 1166,80 лв. е следвало да бъде преведена по банков път или на каса на Изи Пей. За
установяване на плащането е представена разписка за паричен превод чрез Изи пей, която
съдът, въпреки възраженията на ответницата, приема като достатъчно доказателство за
получаването на сумата, тъй като доброволното погасяване на част от вноските по кредита
индицира, че същият му е бил предварително и реално предоставен.
Както по - горе бе упоменато, от договорните клаузи става ясно, че приложимия
спрямо заема лихвен процент е 19 %, което сочи, че договорът съдържа реквизита по чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, като в тази връзка съдът не споделя и възражението на ответницата, че
договорната лихва била незаконосъобразна и не почивала на договорни клаузи, с оглед
наличието на уговорка за определяне на нейния размер. В договора е посочен и ГПР в
размер на 52 % и допусканията, при които той е изчислен (чл. 8.9 и чл. 8.10 от рамковото
споразумение), с което се изпълнява и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а също така е
налице и погасителен план, в който е отбелязан и общия размер на плащанията съобразно
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Изпълнени са и реквизитите
по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК за информиране на потребителя за правото да получи при
поискване и безвъзмездно извлечение по сметка под формата на погасителен план за
извършените и предстоящите плащания – тази информация е включена в чл. 9.1, чл. 9.2 и чл.
9.3 от рамковото споразумение, реквизитите по чл. чл. 11, ал. 1, т. 15 и 16 ЗПК за посочване
на лихвата за забава, разходите за неизпълнението и последиците от него – информацията се
съдържа в чл. 8.9, чл. 14, чл. 15.3 от рамковото споразумение, реквизитите по чл. 11, ал. 1, т.
20 ЗПК за правото на отказ (чл. 12 от рамковото споразумение) и по чл. 11, ал. 1, т. 22 ЗПК за
правото на предсрочно погасяване (чл. 11 от рамковото споразумение), реквизитите по чл.
11, ал. 1, т. 24 и 26 ЗПК за извънсъдебните способи за разрешаване на спорове и за адреса
на Комисията за защита на потребителите – чл. 16.9 и чл. 16.8 от рамковото споразумение.
Същевременно изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и по чл. 11, ал. 1, т. 21 ЗПК не се
отнасят за конкретното правоотношение, тъй като по него не са правени застраховки и
кредитът не обезпечава цената по договор за продажба на стоки или услуги.
От текста на чл. 8.9 от рамковото споразумение следва, че уговорената такса за
разглеждане е включена в ГПР по договора противно на твърденията на ответницата, че тя
не била взета предвид при изчисляването му и че в този смисъл били налице признания на
насрещната страна. Чл. 143, ал. 1 ЗЗП гласи, че неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като в т. 1 до 20 се съдържа неизчерпателен списък
на видовете неравноправни договорни клаузи. Според чл. 8.4 от ОУ към договора таксата за
разглеждане представлява такса, заплащана от клиента за преглед на искането за кредит, за
осигуряване на средства по кредита, сключването на договор за кредит или изменение на
4
споразумението по т. 6.10 от Процедурата. Видно е, че така описаните действия, за които
таксата се дължи, обслужват същинската дейност на всяка финансова институция, която се
занимава с отпускане на кредити, като те осигуряват техническото обезпечаване на тази
дейност, доколкото нито един кредит не може да бъде отпуснат без да се разгледа искането
на клиента, без да се осигурят средствата по кредита и без да се сключи договор. Цената,
дължима за ползването на кредита, е договорната лихва, която в конкретния случай е
отделно уговорена, поради което не става ясно каква е собствено услугата, която въпросната
такса обезпечава. При всички договорни отношения свободата на договаряне бива
подчинена на необходимостта от спазване на повелителните норми на закона и съблюдаване
на добрите нрави, като последните са критерии за норми за поведение, които се установяват
в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се
използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Предлагането на фиктивна услуга срещу заплащане на особено висока такса е пример
именно на подобно неравноправно третиране, което през призмата на потребителския
характер на договора за кредит следва да се разглежда като нарушение на изискването за
добросъвестност, водещо до значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Дори да се разсъждава върху
възможността за начисляване на такси за извършването на техническите дейности,
съпътстващи кредитната дейност на финансовите институции, то тяхната стойност следва да
е съизмерима с вида на дейностите и съобразена с помощния им характер спрямо
същинската предлагана от институцията услуга, а не със стойността на последната, т.е. с
основната престация, която клиентът на услугата дължи. В този смисъл съдът споделя
становището на ищеца, че клаузата за начисляването на таксата за разглеждане има
неравноправен характер, тъй като нейният размер надхвърля този на договорната лихва за
целия срок на договора, без предлаганата срещу тази такса услуга (ако има такава) да
представлява основен предмет на договорните отношения между страните. Дори да се
приеме, че начисляването излиза извън обхвата на забраната по чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
доколкото не касае усвояването на кредита в тесния смисъл на това понятие, то клаузата се
явява нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради нейния неравноправен характер с
оглед на изложените по – горе аргументи.
Същевременно съдът е на мнение, че евентуалното неточно посочване на ГПР в
договора за кредит не обосновава неговата недействителност, като аргументи в тази насока
следва да бъдат изложени поради различните стойности на този показател, изчислени чрез
различни калкулатори, използвани от съда в интернет пространството (45 %, 52 %, 68 %),
стъпването на някои от които обосновава като възможна тезата, че в конкретния случай той
не е правилно определен. Съдът счита, че евентуалното превишение на ГПР не представлява
основание за недействителност на целия договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
според който клаузите, които увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без
тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния
5
случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е
спазено, а дължимите суми за лихва и такса за разглеждане са ясно посочени в погасителния
план и са включени в размера на месечната погасителна вноска, която заемателят следва да
заплаща на своя съконтрахент за уговорения 18-месечен срок. При тези данни става ясно, че
правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е
нарушено, така че защитата му срещу коментираните по – горе незаконосъобразни клаузи
следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност, а не чрез обявяване
недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието некоректно
отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за плащанията, които
длъжникът следва да предприеме. Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се
олихвява главницата по кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно
значение, тя първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не се
реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се определят от
отделните уговорени плащания (лихва, такси, застраховки, допълнителни услуги и т.н.).
Ако се приеме, че неправилното посочване на ГПР в договора за кредит представлява
основание за неговата недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл.
19, ал. 5 и 6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се надвишава
максималния ГПР, и последиците от тази нищожност, която не се отразява върху
валидността на самия договор и той продължава да се прилага без тях. В подобен смисъл е
и решение на СЕС по дело № С-453/10, в което е прието, че целта, която законодателят на
Съюза иска да постигне с Директива 93/13 (транспонирана в ЗЗП), е да се възстанови
равновесието между страните по потребителските договори, като същевременно по принцип
се запази валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни
всички договори, които съдържат неравноправни клаузи. В решението е прието, че правната
сигурност на стопанската дейност е основание за обективен подход при тълкуването на
разпоредбите за неприлагането на неравноправните клаузи, вместо критерий за тяхното
тълкуване да бъде по – благоприятното положение на потребителя. В същото решение е
прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък
от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща" по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Установяването
на нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от елементите, на
които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, но тази констатация не се отразява непосредствено на
преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на
сключения договор за кредит.
Следва да се отбележи, че самият ЗЗП не обвързва констатирането на нелоялни
търговски практики с невалидност на сключените въз основа на тях потребителски
договори, вместо което чл. 68м ЗЗП предвижда, че когато по заповед за забрана на
6
прилагането на нелоялна търговска практика на председателя на Комисията за защита на
потребителите има влязло в сила решение на Върховния административен съд, което я
потвърждава, заповед, която не е обжалвана в законовия срок или жалбата срещу нея е
оттеглена, потребителят има право на намаляване на цената или да развали договора с
търговеца, сключен в резултат на използваната нелоялна търговска практика, и да
претендира обезщетение за претърпени вреди по общия ред. Отделно от това от решението
на СЕС по дело № С-453/10 става ясно, че констатирането на нелоялна търговска практика е
един от елементите, въз основа на който да се извърши преценка за неравноправния
характер на конкретна договорна клауза, а не за недействителността на целия потребителски
договор. Целта на потребителската защита е да се възстанови равновесието в правата и
възможностите на по – силната и по – слабата страна в правоотношението, без да се засяга
правната сигурност на стопанската дейност и да се допуска дисбаланс в обратната посока,
което именно би се получило ако почти всички потребители на бързи кредити в страната ги
ползват безвъзмездно поради недействителността на договорите им за кредит. Поради
изложените аргументи съдът намира, че липсват причини, поради които евентуалното
неправилно посочване на ГПК в договора за кредит да се квалифицира като основание за
неговата нищожност, тъй като то представлява нелоялна търговска практика (когато
посоченият в договора ГПР е по – нисък от действителния такъв), която се обвързва от
закона в правни последици, различни от недействителност на договора за потребителски
кредит. Според решението на СЕС нелоялната търговска практика е критерий за
установяване на неравноправни договорни клаузи, каквито според чл. 145, ал. 2 ЗЗП не
могат да бъдат клаузите, определящи цената на стоката (в случая възнаградителната лихва),
при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В конкретния случай
плащанията по кредита са дефинирани по ясен начин и няма причина кредиторът да търпи
санкция, че (евентуално) е посочил неточно в договора разходите на своя клиент.
Въпреки твърденията си, че е обявил предсрочна изискуемост на задълженията по
договора на 10.08.2023 г., ищецът не представи доказателства в тази насока; същевременно
към момента на предявяване на иска крайният срок на договора е изтекъл, поради което
главницата по него е станала изискуема в пълен размер. Тъй като липсват доказателства за
извършени от ответницата доброволни плащания, следва да се приеме, че неизплатената до
момента главница възлиза на посочената от ищеца сума от 1870,97 лв., а възнаградителната
лихва за периода от 21.06.2023 г. до 10.08.2023 г. – на сумата от 44,50 лв. съгласно данните
от погасителния план (лихвата, включена в погасителна вноска № 7 и отчасти във вноска №
8 по съразмерност). Таксата за разглеждане не следва да се присъжда, а доброволно
погасената част от нея следва да се отнесе за погасяването изцяло на възнаградителната
лихва и на част от главницата – за сумата до 1766,82 лв. Поради липсата на данни за обявена
предсрочна изискуемост на кредита, лихва за забава се дължи единствено върху
просрочените вноски по погасителен план, а върху цялата главница – след датата на
подаване на исковата молба в съда. На основание чл. 162 ГПК съдът определя
обезщетението за забава за периода от 21.06.2023 г. до 14.02.2024 г. в размер на 40 лв., като
до така посочените размери предявените искове за главница и лихва за забава следва да се
7
уважат, а за горницата – да се отхвърлят като неоснователни и недоказани, заедно с исковете
за възнаградителна лихва и такса за разглеждане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят разноски
съразмерно на уважената част от исковете в размер на 72,27 лв. за държавна такса и 64,86
лв. за юрисконсултско възнаграждение (при първоначално определено от съда в размер на
100 лв.), а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата следва да се присъдят
разноски съразмерно на отхвърляната част от исковете в размер на 210,80 лв. за адвокатски
хонорар. Направеното от ищеца възражение за прекомерност на направените от насрещната
страна разноски за адвокатски хонорар е неоснователно, тъй като същите с много малка
сума надвишават минималния размер по НМРАВ, при това без да се съобразява броя на
предявените искове. Съдът счита, че разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на
ищеца за проведеното заповедно производство не следва да се присъждат поради
направения в него отказ за издаване на заповед за изпълнение. Поради изложените причини
и на основание чл. 235 ГПК, С. районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Е. Н. Г. с ЕГН ********** от с. А., общ. С., кв. Д., ж.к. Ю. ......, ет. ..., ап.
.......да заплати на „Ю. Б.“ ЕООД с ЕИК ......и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № ........,
офис ...., представлявано от И. Х. К., сумата от 1766,82 лв. (хиляда седемстотин шестдесет и
шест лв. и 82 ст.), представляваща главница по договор за кредит № L312389 от 23.12.2022
г., обезщетение за забава за периода от 21.06.2023 г. до 14.02.2024 г. в размер на 40 лв.
(четиридесет лв.) и законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба
в съда – 03.07.2024 г., до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователни и
недоказани исковете за присъждане на главница по договора за кредит за сумата над 1766,82
лв., възнаградителна лихва за периода от 21.06.2023 г. до 10.08.2023 г. в размер на 95,01 лв.,
обезщетение за забава за периода от 21.06.2023 г. до 14.02.2024 г. за сумата над 40 лв., такса
за разглеждане в размер на 386,32 лв., както и законна лихва върху отхвърлената главница от
датата на подаване на исковата молба в съда – 03.07.2024 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Е. Н. Г. с ЕГН ********** от с. А., общ. С., кв. Д., ж.к. Ю. ......, ет. ......, ап.
........ да заплати на „Ю. Б.“ ЕООД с ЕИК .........и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ №
......., офис ....., представлявано от И. Х. К., направените по делото разноски съразмерно на
уважената част от исковете в размер на 72,27 лв. (седемдесет и два лв. и 27 ст.) за държавна
такса и 64,86 лв. (шестдесет и четири лв. и 86 ст.) за юрисконсултско възнаграждение, като
ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски над така посочените сума.
ОСЪЖДА „Ю. Б.“ ЕООД с ЕИК ........и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № ......,
офис ......, представлявано от И. Х. К., да заплати на Е. Н. Г. с ЕГН ********** от с. А., общ.
С., кв. Д., ж.к. Ю. ....., ет. ......, ап. .....направените по делото разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковете в размер на 210,80 лв. (двеста и десет лв. и 80 ст.) за
адвокатски хонорар, като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски над така
8
посочените сума.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването.
Съдия при Районен съд – Силистра: _______________________
9