РЕШЕНИЕ
№ 43
гр. Тутракан, 15.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на двадесет и
втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Огнян К. Маладжиков
при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело №
20233430100410 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по редовна и допустима искова молба с вх.№
3149/28.07.2023, поправена с молби вх.№ 3756/07.09.2023, вх.№
4072/26.09.2023, вх.№ 4244/05.10.2023 на М. З. М. с ЕГН ********** срещу
В. Н. З. с ЕГН **********, Н. З. М. с ЕГН **********, С. Н. Р. с ЕГН
********** и Р. Н. Р. с ЕГН **********:
1. за признаване в отношенията между страните, че ищецът е собственик по
наследство от своите родители на 300/1100 идеални части от Дворно
място, представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и
регулационен план на ***, одобрен със Заповед № 324/22.08.1990, с
площ 1100 кв.м., ведно с построената в него полумасивна жилищна
сграда с площ 56 кв.м. и селскостопански постройки; и
2. за отмяна на Нотариален акт за собственост на недвижим имот,
придобит по давност № 32 от 18.08.2003 г., том I, № 2466, дело №
247/2003 на нотариус Й. Д. с район на действие Тутракански районен
съд, вписан с вх.рег.№ 2279/18.08.2003, като акт № 186, том V, дело №
1022/2003 на СВ-Тутракан, с който Н. З. М. с ЕГН ********** и Ш. К. М.
с ЕГН ********** са признати за собственици на Дворно място,
представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и регулационен
план на с. Цар Самуил, общ. Тутракан, одобрен със Заповед №
324/22.08.1990, с площ 1100 кв.м., ведно с построената в него
полумасивна жилищна сграда, при граници и съседи: поземлен имот №
III-589, улица, улица и поземлен имот № V-593, като отмяната се иска за
1
300/1100 идеални части и построената полумасивна жилищна сграда.
Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от
местонахождението на имота – чл. 109 ГПК, и от цената на иска, която е 3/11
от данъчната оценка за целия имот (4745,30 лв) – 1294,17 лева. Платена е
държавната такса от 50 лева.
Предмет на делото е и насрещният иск на В. Н. З., с който иска от съда
да осъди М. З. М. да му предаде владението на 300 кв.м., явяващи се част от
1100 кв.м. на гореописания имот, на който ищецът по насрещния иск твърди,
че е изцяло собственик по договор за дарение от 2022 г., направено от
родителите му, които са собственици на вещта на основание нотариалния акт,
описан в пункт 2 на първоначалната искова молба, а ответникът по насрещния
иск държи въпросните 300 кв.м. без основание. Насрещният иск също е
вписан, платена е държавна такса от 50 лева за него, същият е редовен и
допустим.
Ищецът М. М. твърди чрез своя процесуален представител, че с
ответника Н. М. са братя и наследници на своите родители З. Х. и Ф. Х.,
които през 1947 г. са се сдобили чрез замяна с процесния недвижим имот от
1100 кв.м. След смъртта на майката през 1982 г. ищецът излага, че
наследниците, са разделили площта на имота от 1100 кв.м. на три
приблизително равни части, като той заел средната от 300 кв.м., в която
складирал свой селскостопански инвентар. В исковата молба се твърди, че
фактическото разделяне представлявало доброволна делба – неоформена
документално, а в отговора на насрещния иск, се настоява, че представлява
разпределение на ползването. През 2003 г. ответникът Н. М. и съпругата му се
сдобиват с констативен нотариален акт, с който са признати за собственици
на целия имот от 1100 кв.м. на основание давностно владение и през 2022 г.
се разпореждат с него чрез дарение в полза на ответника В. З.. Последният
предявил на ищеца нотариална покана да освободи ползваната площ от 300
кв.м. Ищецът М. М. моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
Ответниците В. З., Н. М., С. Р. и Р. Р., действащи чрез своите
процесуални представители, депозират идентични по смисъл и съдържание
отговори, с които оспорват исковата молба като нередовна, недопустима и
неоснователна. Оспорват твърдението, че между наследниците е постигната
доброволна делба, нито че е имало договорка кой каква част от имота да
ползва. Твърдят, че М. М. е поставил оградите, с които е обособил площта от
дворното място, която ползвал, без правно основание. Настояват, че откакто
Н. М. и съпругата му са се сдобили с констативния НА през 2003 г., никой не
им се е противопоставял. Молят за отхвърляне на иска и за присъждане на
разноски.
По насрещния иск В. З. моли същият да бъде уважен, а в отговор на
него М. М. оспорва същия като неоснователен.
В откритото съдебно заседание страните поддържат изложените до
този момент процесуални искания и становища, като никой от тях няма
възражения по доклада на делото.
В дадения от съда срок постъпват писмени защити от всички страни с
2
вх.№ 1077/05.03.2024, вх.№ 1078/05.03.2024, вх.№ 1079/05.03.2024 и вх.№
1105/06.03.2024 г. В последната, за първи път ищецът навежда нови доводи,
свързани с придобивна давност, неотносими към първоначално заявеното и
докладвано придобивно основание – наследствено правоприемство.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът намира
от фактическа страна следното:
На 14.10.1947 г. З. М. Ю., за когото страните не оспорват, че е общият
им наследодател, като баща на ищеца М. М. и на ответника Н. М., сключва
договор за замяна на недвижими имоти в с. Цар Самуил. С протоколно
определение от 22.02.2024 съдът приема за безспорно и ненуждаещо се от
доказване, че имотът, който е дал в замяна, е бил съсобствен между него и
съпругата му Фатме Юсеинова Хасанова, придобит по време на брака им.
Полученият от З. М. Х. (Ю.) в замяна имот е именно процесното дворно
място, представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и регулационен
план на с. Цар Самуил, общ. Тутракан, одобрен със Заповед № 324/22.08.1990,
с площ 1100 кв.м., което се установява от Удостоверението за идентичност на
недвижим имот рег.индекс № РД-14-6906#1/23.08.2023, издадено от кмета на
Община Тутракан.
От удостоверението за наследници изх.№ АО-12-255/03.05.2023, изд. от
община Тутракан, съдът констатира, че З. М. Х. е починал на 26.09.1969 г.,
оставяйки за наследници: своята съпруга Ф. Ю. Х.; четиримата си сина –
ищецът М. З. М., ответникът Н. З. М., М. З. М. и А. З. М.; и дъщерята М. А.
Ю. Става ясно от обясненията на ищеца, че М. А. Ю. е еднокръвна сестра на
четиримата брата, родена от първия брак на баща им.
От същото удостоверение за наследници се установява, че съпругата на
З. Х. – Ф. Х. е починала на 11.12.1982, оставяйки за свои наследници
четиримата си синове – М., Н., М. и А. А. е починал на 25.02.1989 г.,
оставяйки за свои наследници съпруга, две дъщери и петима сина. М. е
починал на 26.04.2008 г., оставяйки за наследници три дъщери.
За М. А. Ю. няма доказателства, че е починала. Така твърди ищецът.
Освен това, по негови думи, тя имала двама синове, но и те починали отдавна,
без да оставят наследници. Съдът не приема тези твърдения за доказани. След
като сестрата на ищеца и на ответника Н. М. фигурира в удостоверението за
наследници на техния баща, прието по делото без възражения, в което не е
отразено, че тя е починала, страните имат правен интерес и възможност да
образуват производство по Глава петдесета от ГПК – „Установяване на
факти“, където да установят факта на смъртта на тяхната сестра и/или
нейните наследници, ако има такива. Дотогава съдът е обвързан от
материалната доказателствена сила на официалния документ, на осн. чл. 179,
ал. 1 от ГПК.
Не се наведоха твърдения, нито се събраха доказателства, че някой от
наследниците на З. Х. и Ф. Х. са се отказали от тяхното наследство.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите Г., П. и М., че
след смъртта на Ф. Х. тримата и сина, без А., са разделили двора на
̀
приблизително три равни части, чрез мрежа и жив плет, като ищецът М. М.
3
заел средната третина, в която складирал селскостопански инвентар и
продукция. Според показанията на свид. Г., разделянето е станало 2-3 години
след смъртта на Ф., т.е. някъде през 1984-1985 г. Показанията на свидетеля И.,
че дворното място е разделено на две, са изолирани, но все пак и той
потвърждава наличието на вътрешна ограда, целяща да обособи на отделни
площи единният в административно и кадастрално отношение имот.
С Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по
давност № 32 от 18.08.2003 г., том I, № 2466, дело № 247/2003 на нотариус Й.
Д. с район на действие Тутракански районен съд, вписан с вх.рег.№
2279/18.08.2003, като акт № 186, том V, дело № 1022/2003 на СВ-Тутракан,
ответникът Н. З. М. и Ш. К. М. са признати за собственици на цялото дворно
място, представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и регулационен
план на с. Цар Самуил, общ. Тутракан, одобрен със Заповед № 324/22.08.1990,
с площ 1100 кв.м.
С Нотариален акт за дарение № 166, том 2, рег.№ 2011, дело № 320 от
14.06.2022 на нотариус М. К. с район на действие ТнРС, вписа с вх.рег.№ 1234
от 14.06.2022, като акт № 44, том V, дело 825/2022 на СВ-Тутракан,
ответникът Н. З. М. и Ш. К. М. даряват на своя син – ответника В. Н. З.
процесната недвижима вещ.
Последният отправя нотариална покана, чрез адв. М., до ищеца да
освободи имота от вещите, които съхранява там, като съдът приема, че
поканата е отправена след 14.06.2022 г. и преди 18.04.2023 г., когато в
отговор чрез услугата „Телепоща“ М. М. отказва да освободи дворното място.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от
правна страна следното:
Първоначалният иск на М. М. е по чл. 124 ГПК за установяване право
на собственост, позовавайки се на наследствено правоприемство от своите
родители – чл. 48 във вр. чл.5, ал. 1 от Закона за наследството във вр. чл. 77,
предл. последно от ЗС. Правният му интерес се извежда от наличието на
нотариален акт, с който ответникът В. З. се легитимира като собственик на
цялото дворно място и по този начин конкурира правата на ищеца като
наследник. Тъй като В. З. черпи основания от констативния НА от 18.08.2003
г., с който родителите му са признати за собственици на недвижимата вещ по
давност, този констативен нотариален акт подлежи на отмяна или на
изменение в съответната част, на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК, при уважаване на
първоначалния иск.
Съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК, предметът на делото и обемът на
дължимата защита се определят от страните. В тази връзка и с оглед липсата
на изменение по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 1 от ГПК на основанието на иска,
съдът не следва да обсъжда доводите за придобИ.е на спорните идеални части
по давност от страна на ищеца М. М..
Насрещният иск на В. З. е по чл. 108 от ЗС – т.нар. ревандикационен
иск. Той също е за собственост, като в установителната му част е за целия
имот от 1100 кв.м., а не само за частта, върху която М. М. упражнява
фактическа власт. Правният интерес за цялото дворно място се извежда от
4
оспорването на М. М., че родителите на Васвиди З. са придобили по давност
цялата недвижима вещ с констативния нотариален акт от 2003. В
осъдителната част на ревандикационния иск се претендира осъждането на М.
М. да предаде владението върху 300-те кв.м., които ползва.
По първоначалния иск на М. М. по чл. 124 от ГПК
Съгласно чл. 103, чл. 13, ал. 1, чл. 14, ал. 1, пр. 1 и ал. 3 от Семейния
кодекс (Обн., ДВ, бр. 23 от 22.03.1968 г., в сила от 22.05.1968 г., отм., бр. 41 от 28.05.1985
г., в сила от 1.07.1985 г.), недвижимите вещи и правата върху тях, придобити от
съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи,
независимо от това на чие име са придобити. Имуществената общност се
прекратява със смъртта на единия съпруг, при което дяловете на съпрузите са
равни. Тези правила се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузи
преди влизането в сила на кодекса при заварени бракове. Следователно,
процесният недвижим имот е бил имуществена общност между съпрузите З.
Х. и Ф. Х. Имуществената общност е прекратена със смъртта на З. Х. през
1969 г.
На основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от Закона за наследството, делът
на З. Х. в недвижимата вещ, който е равен на този на Фатме Хасанова, е
преминал към нея и към петте му деца. Тоест, те са наследили по 1/6 ид.ч. от
наследството му, което за половината вещ, означава по 1/12 ид.ч. от нея.
Така, делът на Ф. Х. в съсобственото дворно място е станал 7/12 ид.ч. (= 6/12
ид.ч. нейни + 1/12 ид.ч. наследени), а този на всяко от децата му – по 1/12
ид.ч. от вещта. За удобство при изчислението, съответно 28/48 ид.ч. за нея и
по 4/48 ид.ч. за тях.
На същото основание от ЗН, делът на Фатме Хасанова, който е станал
28/48 ид.ч. е наследен при открИ.е на наследството и от четиримата и сина,
̀̀
т.е. те са придобили по още 7/48 ид.ч. от вещта.
Оттук следва, че делът, получен по наследство от бащата и майката на
ищеца М. М., в процесния недвижим имот се явява 4/48 + 7/48 = 11/48 ид.ч.,
което приравнено към общ знаменател 528, като най-малко общо кратно с
оглед на претенцията му за 3/11 ид.ч. (300/1100), прави доказано правото му
на собственост за 121/528 ид.ч. Тоест, главният иск се явява основателен за
121/528 ид.ч. и неоснователен за разликата от 23/528 ид.ч. до претендирания
размер от 144/528 ид.ч. от вещта.
Фактът, че трима от братята, всеки от които има по 121/528 ид.ч. от
недвижимия имот, са си разпределили на три части ползването на цялата вещ,
като по този начин всеки е използвал по-голяма част от дела му в
съсобствеността, както и че вътрешноимотните граници са изпълнени с
ограда и жив плет, при това с хипотетичното знание на четвъртия брат и
вероятното незнание на сестра им, е без каквото и да е правно значение за
предявеното от ищеца и докладвано от съда без възражение от страните по
делото придобивно основание – наследствено правоприемство, тъй като,
съгласно чл. 31 от Закона за собствеността, всеки съсобственик може да си
5
служи с общата вещ (цялата), респ. може и с нейни отделни части, както е в
случая, а ако вещта се използва лично от някои от съсобствениците, те
дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на
писменото поискване. Извършеното разпределение на ползването, както
правилно го квалифицира адв. П. в отговора на насрещния иск, не е нищо
повече от решение на мнозинството съсобственици по чл. 32, ал. 1 от ЗС и не
води до придобИ.е от някого на по-голям дял в съсобствеността, отколкото е
получил по наследство. Фактът, че братът А. и сестрата М. не са използвали
изобщо съсобствената вещ, не ги лишава от правото им на собственост върху
нея, а им дава правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, в случай че
отправят писмено искане до ползващите съсобственици. Изгубването на
правото на собственост е възможно само ако друг го придобие или ако
собственикът се откаже от него – арг. чл. 99 от ЗС. Липсват твърдения и
доказателства братът А. и сестрата М. да са се отказали някога от дела си в
съсобствената вещ, а както съдът обясни, използването и от останалите трима
̀
братя, сред които ищецът и ответникът Н., не води от само себе си до
придобИ.ето от тях на по-големи дялове, лишавайки А. и М. от техните
дялове.
По насрещния иск и възраженията на ответниците
При оспорване на констативен НА страната, която се ползва от него,
следва да докаже фактическия състав на удостовереното от нотариуса
придобивно основание – така в Тълкувателно решение № 11/2012 на ОСГК.
Следователно, ответниците, в т.ч. ищецът по насрещния иск, които
позовавайки се на договора за дарение от 2022, на практика черпят основания
от издадения констативен НА от 2003 г., носят тежестта да докажат
фактическия състав на удостоверената от нотариуса придобивна давност.
Правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност
с непрекъснато владение в продължение на 10 години – чл. 79, ал. 1 ЗС.
Владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя – чл. 68, ал. 1 от ЗС. За
разлика от владението, държането е упражняване на фактическа власт върху
вещ, която лицето не държи като своя – чл. 68, ал. 2 ЗС. По принцип
намерението е трудно доказуемо и затова е достатъчно да се докаже
фактическата власт, за да се предположи на основание чл. 69 от ЗС, че
владелецът държи вещта като своя. Тази презумпция обаче е оборима, което
прави възможно да се докаже, че въпреки осъществяваната от лицето
фактическа власт върху вещта, намерението му не е било да я свои. Тогава
придобИ.ето на собствеността по давност е изключено, защото
осъществяваната фактическа власт не представлява владение.
С Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 на ВКС по тълк.дело №
1/2012 на ОСГК е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването. Тоест, при
наследяване презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за изначално оборена;
сънаследникът владее своята идеална част, но държи вещта като обща. Той е
6
държател на идеалните части на останалите съсобственици (сънаследници).
Съдът намира за опровергано наличието на фактическа власт от страна
на В. З., а преди това и от неговите праводатели – ответникът Н. М. и
съпругата му, върху средната една трета от процесния имот, тъй като там
ищецът М. М. е разположил своите вещи и всичките процесуални изявления
на ответниците, както и нотариалната покана, се явяват признание за факта,
че Н. М. и Ш. М. не са осъществявали фактическа власт върху целия имот.
Що се отнася до останалите две третини, дори да се приеме, че именно
Н. и Ш. М. са осъществявали такава фактическа власт, след като първият е
съсобственик по наследство, съгласно Тълкувателно решение № 1 от
06.08.2012 на ВКС по тълк.дело № 1/2012 на ОСГК, презумпцията по чл. 69
ЗС се счита за изначално оборена, защото фактическата власт, която той е
упражнявал, е представлявала владение на своята идеална част, а по
отношение на идеалните части на останалите съсобственици (сънаследници) –
представлява държане. Тук е мястото да се отбележи, че независимо от
фактическото разделяне на ползването на дворното място с обособяването на
три приблизително равни части, всеки от съсобствениците продължава да е
собственик на своите идеални части в трите обособени площи, а фактическия
владелец на една или две от тях, че дори и на трите, ако беше доказано, щеше
да продължи да е владелец само на своите идеални части и да е държател на
идеалните части на другите съсобственици.
По отношение на Ш. М., тя не е имало как да придобие собствеността
по давност, тъй като съдът приема, че също не е осъществявала владение.
Като съпруга на ответника Н. М., от нея никой не очаква да демонстрира
владелчески права и да отблъсква правата на другите съсобственици.
Допускането и да осъществява фактическа власт в наследствения имот на
̀
съпруга си, наред с него, представлява така наречените „търпими действия“,
които не обуславят владение – в този смисъл Решение № 483/11.12.2012 г. по
гр.д. № 493/2012 г., ВКС, І г.о.
Колкото и време да е продължило и каквото и да е било субективното
им отношение, фактическата власт на ответника Н. и приживе на неговата
съпруга Ш., върху останалите две третини от спорния недвижим имот, извън
ползваната от ищеца М. М. средна третина, не може да доведе до придобИ.ето
на чуждите идеални части по давност. Само ако са променили намерението си
и са превърнали държането във владение, в тяхна полза би започнала да тече
придобивна давност. Но за да се приеме, че е налице промяна в намерението
им да упражняват фактическата власт вместо за другиго, изключително за
себе си, тази промяна е следвало да намери външна проява чрез действия,
които недвусмислено да отричат правата на останалите сънаследници – в този
смисъл Решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о.
Не се доказа някога Н. М. лично или чрез трето лице, сам или
съвместно със своята съпруга Ш. М., да е демонстрирал спрямо брат си М. М.
или някому от другите наследници промяна в намерението да държи техните
идеални части от правото на собственост, вместо за тях, изключително за себе
си, отричайки правата им на съсобственици на вещта. Следователно, нито
7
ответникът Н. М., нито съпругата му са осъществили придобивния способ –
давностно владение, по отношение на идеалните части, собственост на ищеца
М. М., М. З. М., А. З. М. и М. А. Ю.
Строго погледнато, въпреки че ответникът Н. М. е бил собственик на
121/528 ид.ч. от недвижимата вещ към момента на съставяне на констативния
НА от 2003 г., последният се явява изцяло неверен, тъй като е издаден само
на основанието – придобивна давност, а не по наследство и давност. Една вещ
не може да се придобие от едно и също лице последователно на две различни
основания, без да бъде изгубена собствеността след първото придобИ.е. Ето
защо, като е придобил 121/528 ид.ч. по наследство, Н. М. не е могъл да се
легитимира като собственик на същите идеални част, но като придобити по
давност.
С оглед на всичко изложено дотук, заради правилото, че никой не може
да прехвърли повече права, отколкото разполага с тях, при сключването на
договора за дарение през 2022 г. към ищеца по насрещния иск и ответник по
първоначалния В. З. са преминали само 121/528 ид.ч. от правото на
собственост, придобити от баща му Н. М. по наследство от неговите
родители. Следователно, в установителната част на ревандикационния иск
същият следва да се уважи за 121/528 ид.ч. и да се отхвърли за разликата от
407/528 ид.ч.
Страните не спорят, че средната, приблизително една трета, а това са
около 367 кв.м. (= 1100 : 3) от дворното място, е заета от вещи на ответника
по насрещния иск М. М.. Съгласно принципа в чл. 31, ал. 1 от ЗС, правото на
собственост на 121/528 ид.ч., каквото всеки от двамата насрещни ищци по
делото притежават, им дава право при реално разпределение на ползването да
използват само по 252 кв.м. Естествено, това е в хипотезата, че всички
съсобственици пожелаят реално разпределение на ползването. Такова
желание за момента не е налице, а съществуващото положение, при което
трима от сънаследниците са си разделили ползването на дворното място на
три, приблизително равни части, обвързва тях и правоприемниците им
(универсални и частни) с така уговореното разпределение до промяна на
същото по реда на чл. 32 от ЗС.
В заключение, първо, ползваните от М. М. около 367 кв.м. от общо 1100
кв.м. на целия двор по никакъв начин не засягат интересите на В. З.,
произтичащи от правото на ползване на останалата площ. Второ, последната е
от около 733 кв.м. и се явява много над квотата му в съсобствеността, която
му дава право да използва само 252 кв.м. Трето, заради наличието на реално
разпределение на ползването, уговорено и осъществено още през 1984-1985 г.
от мнозинството съсобственици по реда на чл. 32 от ЗС и непроменено към
настоящия момент, осъществяването на фактическата власт от М. М., при
това като съсобственик точно върху средната една трета от дворното място,
се явява на правно основание. Ето защо, в осъдителната част
ревандикационният иск следва да се отхвърли изцяло.
Съдът не намери за необходимо да назначава техническа експертиза за
установяване колко точно е площта на ползваната от М. М. средна третина от
8
имота, тъй като квотата в съсобствеността на ищеца по насрещния иск е
много под размера, който би провокирал някакво съмнение дали въпросната
средна третина засяга някакви негови права. Освен това, и така да беше – в
хипотезата, че квотата на В. З. бе много по-голяма, наличието на
разпределено ползване на вещта, изключва фактическата власт на М. М.,
който е съсобственик, да се счита за наложена без правно основание.
По иска за изменение на констативния НА, чрез частичната му отмяна
по чл. 537, ал. 2 от ГПК
Макар съдът да констатира, че Нотариалният акт за собственост на
недвижим имот, придобит по давност № 32 от 18.08.2003 г., том I, № 2466,
дело № 247/2003 на нотариус Й. Д. с район на действие Тутракански районен
съд, вписан с вх.рег.№ 2279/18.08.2003, като акт № 186, том V, дело №
1022/2003 на СВ-Тутракан, с който Н. З. М. с ЕГН ********** и Ш. К. М. с
ЕГН ********** са признати за собственици по давност на Дворно място,
представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и регулационен план
на с. Цар Самуил, общ. Тутракан, одобрен със Заповед № 324/22.08.1990, с
площ 1100 кв.м., ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда,
при граници и съседи: поземлен имот № III-589, улица, улица и поземлен
имот № V-593, е издаден без да е осъществен фактическият състав на
придобивната давност, искането на ищеца М. М. е за отмяната му само за
300/1100 (3/11 или 144/528) идеални части. Съгласно диспозитивното начало
в чл. 6, ал. 2 от ГПК, съдът е обвързан от така направеното искане. Що се
отнася до това, че правото на собственост на ищеца се доказа в по-малък обем
от 144/528 ид.ч., а именно за 121/528 ид.ч., съдът намира, че всеки
съсобственик има правен интерес да иска отмяна на констативен нот.акт,
издаден в полза на друг съсобственик, за по-голяма от реално притежавания
от последния дял в съсобствеността, тъй като квотите, вкл. удостоверените в
НА, имат значение за формирането на мнозинството по чл. 32 от ЗС, както и в
други случаи. Ето защо, съдът следва да уважи иска по чл. 537, ал. 2 от ГПК в
пълния му предявен размер за отмяна на 144/528 ид.ч.
По разноските
Ищецът М. М. е направил разноски за адвокатски хонорар 500 лева по
първоначалната искова молба, която съдържа два иска, съдът приема, че 250
лева се отнасят за защита по чл. 124 от ГПК и 250 за иска по чл. 537, ал. 2 от
ГПК; ДТ – 50 лева и такси по вписването и за съдебни удостоверения – 60
лева, общо 610 лева; по насрещния иск – адвокатски хонорар 400 лева;
Ответникът Н. М. – за адвокатски хонорар 400 лева.
Ответницата Р. Ч. – за адв.х-р 400 лева.
Ответникът по първоначалния и ищец по наср.иск В. З. – адвх.хонорар
1500 лева (общо за първоначалния и насрещния иск, според съда 750 лева се
отнасят за защита по първоначалната искова молба и 750 лева за насрещния
иск); ДТ наср.иск – 50 лева, такса за вписване – 11 лева, общо 1561 лева.
Всеки от ответниците има право на един адвокат. Това, че двама са
защитавани от един, а другите двама от друг адвокат, не обуславя
ограничението по чл. 78, ал. 1 от ГПК. Последното се отнася за случаите,
9
когато една страна ползва защитата на двама и повече адвокати.
Искът по чл. 124 от ГПК на М. М. е уважен за 121/528 ид.ч. от
предявени 144/528 ид.ч. от вещта, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, има право да му
се присъдят (121 х 360) : 144 = 302,50 лева, дължими солидарно от
четиримата ответници, на осн. чл. 53 от ЗЗД, тъй като отговорността за
разноски е деликтна.
Ответниците също имат право на разноски върху отхвърлената част, на
осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК: Н. М. (23 х 400) : 144 = 36,11 лева; Р. Ч. (23 х 400) :
144 = 36,11 лева; В. З. (23 х 750) : 119,79 лева, дължими от М. М..
Искът по чл. 537, ал. 2 от ГПК на М. М. е уважен изцяло и на осн. чл. 78
ГПК и чл. 53 ЗЗД, следва да му се присъдят 250 лева, дължими солидарно от
четиримата ответници.
Насрещният иск по чл. 108 от ЗС, който, макар в установителната част
да е уважен частично, се явява изцяло неоснователен с оглед на целения от
него осъдителен ефект. Ето защо, ищецът по насрещния иск няма право на
разноски, а на такива има право М. М. в размер на 400 лева, на осн. чл. 78, ал.
3 от ГПК, дължими от В. З..
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено в отношенията с В. Н. З. с ЕГН **********,
Н. З. М. с ЕГН **********, С. Н. Р. с ЕГН ********** и Р. Н. Р. с ЕГН
**********, че М. З. М. с ЕГН ********** е собственик по наследство на
121/528 ид.ч. (сто двадесет и една в числителя петстотин двадесет и осем в
знаменателя идеални части) от Дворно място, представляващо УПИ IV-594 в
кв. 43 по кадастралния и регулационен план на с. Цар Самуил, общ. Тутракан,
одобрен със Заповед № 324/22.08.1990, с площ 1100 кв.м., ведно с
построената в него полумасивна жилищна сграда с площ 56 кв.м. и
селскостопански постройки и ОТХВЪРЛЯ установителния иск за разликата
от 23/528 ид.ч. над уважения размер до претендирания от 144/528 ид.ч.
ПРИЗНАВА за установено в отношенията с М. З. М. с ЕГН **********,
че В. Н. З. с ЕГН ********** е собственик по силата на Нотариален акт за
дарение № 166, том 2, рег.№ 2011, дело № 320 от 14.06.2022 на нотариус
Моника Койчева с район на действие ТнРС, вписан с вх.рег.№ 1234 от
14.06.2022, като акт № 44, том V, дело 825/2022 на СВ-Тутракан, с който
договор Н. З. М. дарява на В. З. придобитите по наследство от Зекерия и
Фатме Хасанови 121/528 ид.ч. (сто двадесет и една в числителя петстотин
двадесет и осем в знаменателя идеални части) от Дворно място,
представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и регулационен план
на с. Цар Самуил, общ. Тутракан, одобрен със Заповед № 324/22.08.1990, с
площ 1100 кв.м., ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда с
площ 56 кв.м. и селскостопански постройки, като ОТХВЪРЛЯ насрещния иск
10
по чл. 108 от ЗС както в установителната част за разликата от 407/528 ид.ч.
над уважения размер до претендираната изключителна собственост върху
целия имот, така и изцяло в осъдителната част – за осъждането на М. З. М. с
ЕГН ********** да предаде на В. З. владението на 300 кв.м. от същия имот.
ИЗМЕНЯ констативния Нотариален акт за собственост на недвижим
имот, придобит по давност № 32 от 18.08.2003 г., том I, № 2466, дело №
247/2003 на нотариус Йордан Даков с район на действие Тутракански районен
съд, вписан с вх.рег.№ 2279/18.08.2003, като акт № 186, том V, дело №
1022/2003 на СВ-Тутракан, с който Н. З. М. с ЕГН ********** и Ш. К. М. с
ЕГН ********** са признати за собственици на Дворно място,
представляващо УПИ IV-594 в кв. 43 по кадастралния и регулационен план
на с. Цар Самуил, общ. Тутракан, одобрен със Заповед № 324/22.08.1990, с
площ 1100 кв.м., ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда,
при граници и съседи: поземлен имот № III-589, улица, улица и поземлен
имот № V-593, като го ОТМЕНЯ за 144/528 ид.ч. (сто четиридесет и четири в
числителя петстотин двадесет и осем в знаменателя идеални части) от
правото на собственост върху недвижимия имот.
ОСЪЖДА В. Н. З. с ЕГН **********, Н. З. М. с ЕГН **********, С. Н.
Р. с ЕГН ********** и Р. Н. Р. с ЕГН ********** солидарно да платят 552,50
лева на М. З. М. с ЕГН ********** за разноски по исковете по чл. 124 и чл.
537, ал. 2 от ГПК в производството по гр.д.№ 410/2023 на ТнРС.
ОСЪЖДА М. З. М. с ЕГН ********** да плати 36,11 лева на Н. З. М. с
ЕГН ********** за разноски в производството по гр.д.№ 410/2023 на ТнРС
относно исковете по чл. 124 и чл. 537, ал. 2 от ГПК
ОСЪЖДА М. З. М. с ЕГН ********** да плати 36,11 лева на Р. Н. Р. с
ЕГН ********** за разноски в производството по гр.д.№ 410/2023 на ТнРС
относно исковете по чл. 124 и чл. 537, ал. 2 от ГПК.
ОСЪЖДА М. З. М. с ЕГН ********** да плати 119,79 лева на В. Н. З. с
ЕГН ********** за разноски в производството по гр.д.№ 410/2023 на ТнРС
относно исковете по чл. 124 и чл. 537, ал. 2 от ГПК.
ОСЪЖДА В. Н. З. с ЕГН ********** да плати 400 (четиристотин лева)
на М. З. М. с ЕГН ********** за разноски в производството по гр.д.№
410/2023 на ТнРС относно иска по чл. 108 от ЗС.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред
Окръжен съд Силистра.
УКАЗВА на страните след влизане в сила на решението да го отбележат
към вписаната искова молба в СВ-Тутракан, вписана с дв.вх.рег. №
2287/05.10.2023, под акт № 67, том. 2, а само на страните В. Н. З. и М. З. М.
им се указва да представят решението за отбелязване към вписаната насрещна
искова молба с дв.вх.№ 2936/13.11.2023, под акт № 249, том 2.
След влизането в сила препис на решението да се изпрати на нотариус
Раева за прилагане към нот.дело № 247/2003 на нотариус Йордан Даков,
чийто архив е приела, ведно с актовете по въззивен и касационен контрол, ако
има такива.
11
Съдия при Районен съд – Тутракан: _______________________
12