РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.10.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А”
въззивен състав,
в публичното заседание на девети юли двехиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа
докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 11821 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу
решение от 07.05.2019г. по гр. дело № 13494/2016г. на Софийски районен съд, 43
състав, с което изцяло са отхвърлени предявените от дружеството - жалбоподател
срещу В.П.А. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.1, пр. ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на
ищеца сумата 4569 лв. – главница за доставена топлинна енергия за периода 01.07.2012г.
– 30.04.2014г. и сумата 621.07 лв. – лихва за забава за периода 31.08.2012г. – 08.04.2015г.,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до
окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 21807/2015г. на СРС.
Въззивникът
– ищец поддържа, че решението е неправилно и необосновано, поради
постановяването му при нарушения на материалния закон. Твърди, че ответницата
има качеството потребител на топлинна енергия, като наемател на имота, на
основание § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Сочи, че съгласно чл. 64, ал. 1 от Общите
условия от 2014г., купувач на топлинна енергия може да бъде и физическо лицие –
наемател на имот, собственост на юридическо лице, като в този случай партида се
открива на името на наемателя. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното
решение и да уважи предявените искове изцяло, с присъждане на направените
разноски по делото.
Въззиваемата - ответник В.П.А., чрез
назначения по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК представител, оспорва жалбата в
депозиран писмен отговор. Поддържа, че по делото липсва пълно доказване на
наличието на качеството битов клиент на топлинна енергия на ответницата. Сочи,
че не е доказано и количеството и качеството на претендираната топлинна
енергия. Моли съда да потвърди решението.
Третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД не заявява
становище по жалбата.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При
извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение
е валидно и процесуално допустимо.
По същество
жалбата е неоснователна като краен резултат.
Предявени са
по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК установителни искове за парични притезания за
незаплатена топлинна енергия и мораторна лихва, за които е издадена заповед за изпълнение по
гр.д. № 21807/2015г. на СРС, 43 с-в.
В
срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК
представител, изрично е оспорила исковете по основание и размер.
С
определението по чл. 146 ГПК на ищеца изрично е указана доказателствената
тежест за установяване при условията на пълно и главно доказване наличието на
договорно правоотношение между страните.
С обжалваното решение СРС е отхвърлил
исковете, като е приел, че по делото не е доказано безспорно наличието на
наемно правоотношение между ответницата и СО, поради липсата на представен по
делото сключен договор за наем, както и протокол за фактическо предаване на
жилището. С оглед изложеното е приел, че не е налице и облигационно
правоотношение между страните по доставка на топлинна енергия.
По делото е
представена заповед от 14.09.2006г.,
издадена от Кмета на СО – район Възраждане, с която ответницата е настанена в
процесното жилище, общинска собственост.
С оглед направеното оспорване на
исковете в срока по чл. 131 ГПК, ищецът следва да установи, че между страните в настоящото съдебно производство е възникнало действително
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия.
За процесния период не е действала разпоредбата на § 1, т.42 ДР на ЗЕ /обн. ДВ бр.107 от 2003
год./, противно на твърденията в жалбата, тъй като нормата е отменена с ДВ
бр.54 от 2012г. в сила от 17.07.2012г. Независимо от изложеното, съгласно сега
действащата норма на чл.153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела
в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия. Съгласно чл. 64, ал. 1 от приложимите Общи
условия, на които се позовава ищецът в жалбата, купувач на ТЕ може да бъде и физическо
лице, което ползва топлинна енергия за отопление и горещо водоснабдяване в
жилище, на което е наемател, ако юридическото лице - собственик на имота, е
подал декларация пред продавача, че топлинната енергия ще се ползва за битови
нужди, с изразено съгласие да носи солидарна отговорност с наемателя за
заплащане на дължимите суми за топлинна енергия. В тези случаи продавачът води
партидата на името на собственика на имота и на наемателя, който заплаща
дължимите суми за топлинна енергия. Клаузата,
уговорена в чл. 64, ал. 1 от ОУ, може да обвърже наемателя, но само при
наличието на посочената горе декларация от собственика СО пред ищеца, каквато
по делото не е представена.
Съгласно задължителните указания,
дадени с ТР № 2/17.05.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ОСГТК, правоотношението по продажба на топлинна
енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни Общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР), като писмената форма на договора е форма за доказване. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи
цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни общи условия. Прието е в горецитиранато ТР, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако
ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови
нужди, но наличието на договорни отношения подлежи на доказване по общия исков
ред, например чрез откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
В случая по делото не е
представен договор или молба –декларация за откриване на партида от ответницата,
респ. за наличие на договорно отношение между страните за продажба на топлинна
енергия. Не са представени и доказателства за дадено от
собственика на имота СО писмено съгласие за откриване на партида на наемателя,
каквото изискване се съдържа в ОУ на ищеца. Поради изложеното,
предпоставките на чл. 64, ал. 1 ОУ, на които се позовава въззивното дружество, също
не са доказани по делото.
Ето защо съдът следва
да приложи неблагоприятните последици на правилата за разпределение на
доказателствената тежест, като приеме, че за процесния период ответницата не е
пасивно материалноправно легитимирана по исковете, т.е. потребител на топлинна енергия по смисъла
на ЗЕ в приложимата редакция.
По изложените съображения, предявеният иск за главницата е неоснователен, поради
което неоснователен е и акцесорния иск за мораторна лихва.
Други оплаквания не
са релевирани в жалбата.
Предвид съвпадението
на крайните изводи на двете инстанции,
решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Разноски не се претендират и не следва да бъдат присъждани.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 07.05.2019г. по гр. дело № 13494/2016г. на Софийски районен съд, 43 състав.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззивника – „Т.С.”
ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.