№ 20372
гр. София, 10.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря КРИСТИН ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от РАДОСЛАВ Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело
№ 20231110133199 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на ГЛАВА XIII ГПК (Общ исков процес)
А. М. Ч. е предявил срещу „Ф----” ЕООД отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване
нищожността на договор за предоставяне на гаранция № 4618242/18.10.2022
г., поради противоречие на закона, добрите нрави и липса на основание, както
и частичен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
сумата от 50 лв., част от вземане в общ размер от 220 лв., представляващо
платено без основание възнаграждение по нищожния договор за
поръчителство, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че е сключил договор за заем с „И--“ АД за сумата от
600 лв., по силата на който се е задължил да предостави едно от посочените в
договора обезпечения. В изпълнение на това задължение, при сключване на
договора за заем ищецът е подписал и договор за предоставяне на гаранция с
ответника, по който последният е обезпечил пред кредитора задълженията на
заемателя срещу възнаграждение в размер на 220 лв., платимо от заемателя
разсрочено към всяка от месечните му вноски по заемния договор. Счита, че в
отношенията си със заемодателя и гаранта ищецът има качеството
потребител, като и двата договора следва да отговарят на специалните
изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка има акцесорен
характер, нейната действителност зависи от наличието на валидно заемно
правоотношение. Намира, че клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна
1
поради противоречие с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 ЗПК, а
договорът за поръчителство е изначално лишен от основание поради липса на
насрещна престация от ответника срещу получаваното възнаграждение
предвид наличието в негова полза на регрес в случай на погасяване на
задълженията по заемния договор. Твърди, че ответникът и заемодателят са
свързани лица, като възнаграждението по оспорената сделка на практика се е
усвоявало като печалба от заемното дружество, същото е било уговорено в
прекомерно завишен размер и не се е включвало в ГПР по заемния договор,
като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се
накърняват добрите нрави. Ето защо моли са установяване на нищожността
на договора за поръчителство и връщане на платеното без основание
възнаграждение, за което предявява частичен иск.
Ответникът счита, че съединяването на установителен и осъдителен иск
с еднакъв предмет е недопустимо. По същество оспорва иска при
твърдението, че процесният договор представлява гаранционна сделка, по
която ищецът е платил възнаграждение за насрещна услуга – гарантиране от
страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за заем,
благодарение на което заемателят да избегне неблагоприятните последици по
това правоотношение. Ето защо намира, че договорът не е лишен от
основание, нито накърнява добрите нрави предвид обстоятелството, че е
сключен в съответствие със свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Счита, че
възнаграждението по гаранционната сделка не е прекомерно, доколкото е
изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е поел
солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния
договор, включително по отношение на разноските по събиране на вземането.
Твърди, че договорът за гаранция е сключен единствено поради възлагането
от страна на ищеца, който е имал избор между три вида обезпечение по
договора за паричен заем. Счита, че евентуалната нищожност на клаузи от
договора за заем няма отношение към действителността на гаранционния
договор, доколкото отговорността на гаранта е функция на отговорността на
длъжника такава, каквато е била към датата на сключване на договора, като
намира и че разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното
правоотношение.
В открито съдебно заседание (о.с.з.) ищецът, редовно призован не се
явява и не се представлява. С допълнителна молба заявява, че поддържа иска.
По негово искане съдът е допуснал увеличение на частичния иск от 50 до
185.52 лева, на основание чл.214 ГПК.
Ответникът „Ф----“ ЕООД, редовно призован не се явява и не се
представлява в о.с.з. С допълнителна молба заявява, че желае делото да се
разгледа в негово отсъствие. Изразява становище по основателността на
спора. Претендира разноски, съобразно инкорпорирания в молбата списък по
чл. 80 ГПК. (л. 31 от делото).
Третото лице – помагач на страна на ищеца „И--“ АД, редовно призован
2
не се явява и не се представлява в о.с.з. С допълнителна молба заявява, че
делото следва да се разгледа в негово отсъствие. Изразява становище по
основателността на спора.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като прецени доводите на страните
и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл.235, ал.2 ГПК приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
По валидността и допустимостта на производството
С оглед доклада по делото, съдът приема, че исковата молба,
инициирала настоящото произнасяне, е редовна, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от исков процес. Заплатена е
необходимата държавна такса. Следователно исковата молба е допустима и
следва да бъде разгледана по същество.
Налице са всички положителни и липсват всички отрицателни
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и надлежното
упражняване правото на иск при разглеждане на настоящото производство,
които обуславят неговата допустимост. Правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството е допустимо. Съдът дължи
произнасяне по същество на спора.
По основателността на иска
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД ищецът е да докаже
сключването на процесния договор за предоставяне на гаранция
(поръчителство) с посоченото в исковата молба съдържание, което
противоречи на императивна законова разпоредба и/или на добрите нрави,
респ. ответникът следва да докаже валидността на процесния договор,
сключен при наличие на основание.
За основателността на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на
ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването,
съответно задържане на полученото.
Страните не спорят, а и от доказателствата по делото се установява, че
между ищеца и „И--“ АД, ЕИК -, е сключен договор за паричен заем №
4618242 от 18.10.2023 г., съгласно който заемодателят предоставя заем на
заемополучателя в размер на 600.00 лева за срок от 12 седмици, чиито вноски
са 12 на брой от по 52,54 лева, при ГЛП от 40.00 % и ГПР – 52,53 %, при
общ размер на задължението от 630,48 лева (л.32-37 от делото).
Не е налице спор, а същото се установява и от материалите по делото,
че кредитополучателят се е съгласил в срок от три дни да предостави
обезпечение на кредита: две физически лица - поръчители, което да отговарят
на определени условия, банкова гаранция или одобрено от заемателя
дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки (чл.4 от
3
договора, л. 33 от делото). Страните са уговорили, че при неизпълнение на
задълженията по договора заемателят дължи законна лихва върху забавената
сума за всеки ден забава (чл.8 от договора, л. 34 от делото). В изпълнение на
поетото задължение по чл.4 от договора ищецът е сключил с ответника „Ф---
-” ЕООД договор за предоставяне на поръчителство № 4618242/18.10.2022 г.
(л. 72-76 от делото)
Договорът за заем е сключен при действието на ЗПК, като по делото
няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е получило
заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и
ищецът има качеството "потребител" по смисъла на закона, на основание § 13,
т. 1 ДР на ЗЗП.
Според дефиницията, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави
на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва,
което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и
възнаграждението за предоставения заем.
При класическата форма на поръчителството е налице система от две
правоотношения. Главното от тях е това по договора между кредитора и
длъжника. Акцесорното е по договора за поръчителство, който се сключва
между поръчителя и кредитора. За да е налице поръчителство по начало не се
изисква да бъде сключван договор между длъжника и поръчителя, в какъвто
смисъл е последователната съдебна практика ( Решение № 351 от 12.06.1995
г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; Решение № 1022 от 28.06.1999 г.
на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о ). Регресните вземания на
изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу длъжника по
силата на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя в
класическия случай между тях не съществува правна обвързаност ( Решение
№ 74 от 01.07.1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС ). За разлика от
типичната хипотеза, в разглеждания случай към системата от
правоотношения между страните е привнесен и още един договор, а именно
„договор за предоставяне на поръчителство“, сключен между поръчителя и
заемателя по договора за кредит. Първо, този договор неправилно е
обозначен от страните по договора за потребителски кредит като
„обезпечение“. Действителното обезпечение е договорът за поръчителство
между поръчителя и кредитора, а не „договорът за предоставяне на
поръчителство“ между поръчителя и потребителя, който не е нужен за
4
учредяването на поръчителството. Второ, страните по договора за кредит
формално са уговорили „възможност“ за представяне на съответните
„обезпечения“, но доколкото кредиторът „одобрява“ заявлението за кредит
след представянето на съответните „обезпечения“ и може да не го „одобри“,
ако такива не са заявени, то съдът приема, че всъщност е налице
задължително условие за сключването на договора за паричен заем.
При преценка действителността на договора за предоставяне на
поръчителство, той следва да се разглежда наред с договора за заем,
задълженията по който обезпечава, доколкото договорът за поръчителство
има акцесорен характер спрямо договора за паричен заем. Преценката за
действителността на договора за поръчителство следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на ЗПК, приложими
към договора за кредит, изпълнението на задълженията по който гарантът
обезпечава.
Процесният договор за заем е договор за потребителски кредит и по
отношение на него са приложими разпоредбите на ЗПК, а по силата на
препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК и в ЗЗП.
В чл. 10 и чл. 11 от ЗПК се съдържат императивни изисквания, относно
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин. Неспазването на това изискване води
до недействителност на договора за кредит.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е, преди да
предостави заемните средства да извърши за своя сметка оценка на
кредитоспособността на потребителя.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи,
настоящи или бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора /, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ
разход по кредита за потребителя, са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК предвижда, че при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит, като тази разпоредба се отнася до неизпълнение от страна на
5
потребителя на неговото основно задължение да върне кредита, който му е
предоставен, а не до неизпълнение на други задължения.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР по кредита не може да бъде по -
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон е нищожна, а според действащата към момента на сключване на
процесния договор редакция на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - т. 12 и т. 20 и ал. 2, и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл. 24
от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат
и чл. 143-148 от ЗЗП.
В случая договорът за предоставяне на поръчителство №
4618242/18.10.2022 г. е сключен в деня, в който е бил сключен и договорът за
заем, като е бил сключен с юридическо лице, което по занятие сключва
възмездни обезпечителни сделки.
От съдържанието на чл. 4, т. 3 от договора за заем №
4618242/18.10.2022 г. се установява, че заемателят е поел задължение в срок
от три дни да предостави обезпечение на кредита- одобрено от заемодателя
дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, при
изпълнение на което заемодателят се предоставя цялата сума по заема веднага
след сключване на договора за заем (чл.2, т.9 от договора, л. 31-32 от делото).
От гореизложеното може да бъде направен извод, че при
непредоставено по договора за заем обезпечение, заемополучателят няма да
получи парични средства по договора. С включването на клаузата по чл.2, т.9
от договора за заем кредитодателят е въвел задължително условие за
получаването на сумите по заема, за да бъде потребителят одобрен за
отпускането му. Начинът, по който е предвидено да се отпуска кредитът – при
поето задължение за осигуряване на възможните предвидени обезпечения в
клаузата на чл. 4 от договора за кредит, създава значително неравновесие в
правата по съглашението между потребителя и кредитора. Алтернативното
посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде
впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно
обезпечение да предостави, но на практика този избор е напълно привиден,
защото осигуряването на поръчителство на две физически лица, които да
отговарят на изключително завишени условия, или банкова гаранция в
рамките на три дни от подписването на договора, е изначално непосилно за
кредитополучателя. Поради тази причина, за кредитополучателя
единствената възможност да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за
заем, е като сключи договор за предоставяне на поръчителство с
предварително одобрено от кредитодателя дружество – поръчител. Тези
уговорки на практика лишават длъжника от избор и възможност за
индивидуално договаряне и превръща сключването на договора за
6
предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на
сумата по заема веднага след сключване на договора за заем, като тук следва
да се вземе предвид и характера на процесния кредит, а именно същият е от
категорията на т. н. „ бързи кредити“, при които кредитоискателят разчита да
получи паричните средства, които е заявил в сравнително кратък срок,
какъвто не му се предоставя дори ако избере да предостави банкова гаранция.
Т. е. в случая, единствената възможност за кредитоискателя да получи
заявения от него кредит при сключването на договора за заем е да сключи
договор за предоставяне на поръчителство и то с юридическо лице -
поръчител, одобрено от кредитодателя.
В процесния случай при определяне на ГПР по договора за заем не е
посочен разхода за заплащане на обезпечение / поръчителство /, поради което
съдът намира, че процесния договор за заем само формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен ГПР
и общата сума, които потребителят дължи, но определен въз основа на
начислените суми за главница и лихва, а именно: ГЛП от 40.00 %, ГПР от
45.53 %, при общ размер на задължението от 630.48 лева .
В действителност размерите на посочените в договора ГПР и общо
дължима сума, не съответстват на действителните такива, изводимо от
задълженията, които потребителят е поел, тъй като процентът, с който би се
оскъпил кредита, след като в него се включи задължението за заплащане на
обезпечение / поръчителство / ще бъде в доста по - голям размер, предвид
обстоятелството, че предвиденият размер за възнаграждение за поръчител е
в размер от 185.52 лева (чл.3, ал.1 от договора, л. 72-74 от делото). При
включване на задължението за възнаграждение за поръчител от 185.52 лева
към задължението за главница от 600 лева, размерът на ГПР значително би
надвишил размера на ГПР от 45.53 %, посочен в договора за заем, както и
този, посочен в чл. 19, ал. ЗПК, при съобразяване, и че уговореното
възнаграждение в полза на гаранта е около 1/3 от заемната сума. При това
положение нарушена се явява разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
за потребителя не съществува яснота какъв е точния размер на задължението
му и каква е общата стойност на кредита. Поетото от ищеца, в качеството му
на потребител по договора за предоставяне на поръчителство, задължение за
заплащане на възнаграждение за поръчител в размер на 185.52 лева е довело
до съществено оскъпяване на предоставения му кредит. Това задължение по
естеството си представлява скрита лихва, водеща до неоправдано от законова
гледна точка обогатяване на заемодателя. Този разход е следвало да бъде
включен в ГПР, но същият не е бил взет предвид от кредитодателя при
изчисляването на посочения в договора за заем ГПР. Разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, която е императивна по своя характер, е в защита на
обществения интерес и цели потребителят да не бъде поставен в положение,
при което договорът за кредит да се явява свръх обременителен за него. В
случая предвиденото в договора за заем допълнително плащане на
възнаграждение за поръчител, заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
7
относно максималния размер на ГПР. При това положение се налага извод, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като в
него липсва действителният процент на ГПР.
От съдържанието на договора за заем се установява, че предоставянето
на обезпечение е условие за получаването на сумите по кредита, доколкото
договорът за поръчителство се сключва в деня на сключването на договора за
кредит и то със свързано с кредитора дружество. От служебно извършената
справка в Търговския регистър се установява, че „И--“ АД е едноличен
собственик на капитала на „Ф----“ ЕООД, като съгласно чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на поръчителство, „И--“ АД е овластено да
приема вместо поръчителя плащане на възнаграждението по договора (л. 72-
74 от делото). Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение
в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Непредставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от
кредитора, който съгласно чл. 16 от ЗПК, преди сключването на договора за
кредит, трябва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и
да прецени дали да му предостави кредит, спазвайки изискванията на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, а рискът от невръщане на кредита да се генерира в уговорената
по договора лихва. С уговарянето на клауза, предвиждаща разходи по
кредита, включващи търговската печалба и всички останали разходи, които да
надвишават 50% на годишна база от стойността на кредита, потребителя, като
по - слабата икономическа страна, е бил поставен в неравностойно
положение, тъй като същият не е имал възможност да влияе на клаузите на
договора.
Договорът за потребителски кредит и договорът за предоставяне на
поръчителство се намират във взаимовръзка помежду си и последиците от
приетият от съда за недействителен договор за потребителски кредит
рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на поръчителство,
поради естеството на правоотношенията, което прави и договорът за
поръчителство нищожен по изложените съображения относно нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК. С
оглед на което съдът намира, че целият договор за предоставяне на
поръчителство № 4618242/18.10.2022 г., е недействителен на основание чл.26
ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК,
съответно и предявеният иск е основателен и доказан изцяло на главното
заявено основание – нищожност поради противоречие със закона. Поради
уважаването на главния иск, то не се е сбъднало процесуалното условие за
разглеждане на исковете, предявени в условията на евентуалност по чл. 26,
ал. 1, предл. 2 и ал. 2 ЗЗД, поради което съдът не дължи произнасяне по тях
Предвид гореизложеното, предявеният отрицателен установителен иск е
основателен и следва да бъде уважен. Съдът следва да постанови диспозитив
8
такъв, какъвто е поисканият петитум на исковата молба, а именно: да се
признае за установено в отношенията между А. М. Ч., ЕГН **********, и „Ф-
---“ ЕООД, ЕИК -, със седалище и адрес на управление: гр. С--,
представлявано от П--, че сключеният между тях договор за предоставяне на
поръчителство № 4618242/18.10.2022 г. е нищожен изцяло на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5
от ЗПК.
По осъдителния иск
Предявен е частичен иск за 185.52 лева от 220.00 лева.
След като договорът за поръчителство е нищожен, то заплатената по
него сума е платена без основание, тъй като нищожността е порок още при
сключването на сделката и не поражда правни последици. От представените
по делото доказателства се установява, че ищецът е платил на ответника сума
за гаранция по процесния договор в размер от 185.52 лева (л. 19 от делото).
С оглед доказания характер на нищожността, то сумата следва да бъде
върната на ищеца. В този смисъл частичният осъдителен иск е основателен в
предявения размер от 185.52 лева и следва да се постанови решение съгласно
поискания петитум.
С оглед изложеното, „Ф----“ ЕООД, ЕИК -, със седалище и адрес на
управление: гр. С--, представлявано от П--, следва да бъде осъдено да заплати
на А. М. Ч., ЕГН **********, сумата в размер на 185.52 лева, част от вземане
в общ размер от 220 лева, представляващо платено без основание
възнаграждение по нищожен договор за поръчителство № 4618242/18.10.2022
г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на
исковата молба (14.06.2023 г.) до окончателното изплащане на вземането, на
основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД.
По разноските
С оглед изхода на делото единствено ищецът има право на разноски, но
доколкото не са представени доказателства за реалното извършване на такива,
искането за присъждане на разноски, обективирано в искова молба, е
неоснователно. Към момента на приключване на съдебното дирене между
кориците по делото и липсвало списък с разноски.
Ищецът представя списък с разноски (л.63 от делото), съгласно който
претендира сумата от 100.80 държавна такса (л.12 от делото) и за
адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.
Предявени са две иска. Установителния иск е с материален интерес от
630.48 лева, а осъдителният иск е с интерес 185.52 лева. Следователно
съгласно чл.7, ал.2, т.1 Наредба за минимален размер на адвокатски
възнаграждения (НМРАВ) за всеки един от исковете, възнаграждението е в
размер на 400.00 лева.
Ето защо на основание чл.78, ал.1 ГПК Ф----“ ЕООД, ЕИК -, със
седалище и адрес на управление: гр. С-- следва да бъде осъдено да заплати на
9
А. М. Ч., ЕГН ********** сумата от 100.80 лева, представляващи разноски –
държавна такса в настоящото производство.
Ето защо на основание чл.38, ал.2 ЗА вр. чл.78, ал.1 ГПК Ф----“ ЕООД,
ЕИК -, със седалище и адрес на управление: гр. С-- следва да бъде осъдено да
заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д---“, Булстат ----
сумите от: 400.00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
отрицателен установителен иск; 400.00 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение по частичен осъдителен иск.
Водим от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между А. М. Ч., ЕГН
**********, и „Ф----“ ЕООД, ЕИК -, със седалище и адрес на управление: гр.
С--, представлявано от П--, че сключеният между тях договор за предоставяне
на поръчителство № 4618242/18.10.2022 г. е изцяло нищожен, на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 от ЗПК.
ОСЪЖДА „Ф----“ ЕООД, ЕИК -, със седалище и адрес на управление:
гр. С--, представлявано от П-- да заплати на А. М. Ч., ЕГН **********
сумата в размер на 185.52 лева (сто осемдесет и пет лева и петдесет и две
стотинки), част от вземане в общ размер от 220 лева, представляващо платено
без основание възнаграждение по нищожен договор за поръчителство №
4618242/18.10.2022 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата
на подаване на исковата молба (14.06.2023 г.) до окончателното изплащане на
вземането, на основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ф----“ ЕООД, ЕИК -, със седалище и адрес на управление:
гр. С--, представлявано от П--, да заплати на А. М. Ч., ЕГН **********
сумата от 100.80 лева (сто лева и осемдесет стотинки), представляващи
разноски – държавна такса в настоящото производство, на основание чл.78,
ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Ф----“ ЕООД, ЕИК -, със седалище и адрес на управление:
гр. С--, представлявано от П--, да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „Д---“, Булстат ---- сумите от: 400.00 лева (четиристотин лева),
представляващи адвокатско възнаграждение за отрицателен установителен
иск; 400.00 лева (четиристотин лева), представляващи адвокатско
възнаграждение по частичен осъдителен иск; на основание чл.38, ал.2 ЗА вр.
чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач „И-
-“ АД, ЕИК -, със седалище и адрес на управление: гр. С-----, на страната на
ищеца А. М. Ч., ЕГН **********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
10
СЪД чрез СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, в двуседмичен срок от
съобщаването му, по реда на Глава XX ГПК, на основание чл.258 ГПК.
ПРЕПИС от решението да се изпрати на страните.
ДЕЛОТО да се докладва на съдия - докладчик при постъпване на
книжа и изтичане на срок.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11