№ 536
гр. Варна, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на шести
април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Диана К. Стоянова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Мая М. П.
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20223100500291 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “Бляк Сий Инвестмънт Тръст“ ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул.“Княз
Борис I“ N982, ет.2, ап.3, представлявано от П.Р., действащ чрез
пълномощника си адв.А.Д., със съдебен адрес: гр.Варна, бул.“Сливница“
№98, вх.1, ап.4, против Решение №262984 от 22.12.2021г. по гр.д.
№21009/2019г. по описа на РС Варна, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателят иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за
осъждане на Н.Д.Г., гражданин на *****, роден на ******, представляван от
назначеният му особен представител адв.М.П., с адрес: гр.Варна,
бул.“Сливница“ №56, ет., ап.1, да заплати сумата от 6084.86 евро,
представляваща частична претенция от общо дължимите 15212.15 евро,
съставляващи неустойка по чл.5.4 от Договор за поддръжка и управление от
22.07.2009г., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано
от датата на подаване на исковата молба-23.12.2019г. до окончателното
плащане.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна, е незаконосъобразно,
неправилно и необосновано, като се оспорват изводите на
първоинстанционният съд за основателност на възражението на ответната
страна за нищожност на претендираната неустойка, поради противоречие с
добрите нрави. Поддържа се, че в случая не е налице уговаряне на неустойка
1
извън пределите на присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Оспорват се и изводите на съдът, че е налице неравнопоставеност
между страните, като се сочи, че процесният договорът, не се ползва с
потребителска защита. Развити са подробни съображения за дефиницията на
понятието ”потребител” в контекста на практиката на Съда на Европейския
съюз и местна нормативна уредба, като се сочи относима съдебна практика.
На следващо място се поддържа, че неправилно съдът е преценявал вида на
неустойката, а именно компенсаторна за неизпълнение на задължение, което
не зависи изцяло от волята на собственика на имота, а инкорпорира поемане
на задължение от трето лице, на плоскостта на направеното възражение за
нищожност, поради противоречие с добрите нрави, които аргументи
всъщност имат отношение към отговорността за неизпълнение. В тази връзка
се сочи, че ответникът не е направил екскулпиращо възражение и въобще не е
твърдял да се е опитал да изпълни. На последно място се поддържа, че в
нарушение на разпределението на тежестта за доказване, съдът е приел, че
размерът на неустойката е значителен и излиза извън обезщетителната и
санкционната функции. Поддържа се, че въпросните изводи на съдът, освен
че са погрешни, биха имали отношение към евентуална прекомерност, но не и
към нищожността на неустойката. Поддържа се още, че с оглед предявяването
на претенцията за неустойка в частичен размер, произнасянето по пълният и
такъв излиза извън предмета на производството. Сочи се, че наличието или не
на други способи за обезщетение спрямо трети лица, е напълно неотносимо
към предмета на делото и направеното от ответника възражение за
нищожност на неустойката. С оглед изложеното се моли за отмяна на
атакуваната част от решението и уважаване на предявената частична
претенция, както и за присъждане в полза на въззивника на разноски за двете
инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна, е депозирала отговор на
въззивната жалба, с който се поддържа становище за нейната
неоснователност. Поддържа се, че размера на претендираната неустойка
надхвърля петкратно този на главницата, който факт сам по себе си сочи
аморалността на клаузата за неустойката. Твърди се, че клаузата уреждаща
неустойката е нищожна, поради поставянето на ответника в
неравнопоставено положение и липса на морал при договарянето. Твърди се,
че доводите на въззивника за това дали ответника има качеството на
потребител нямат отношение към въпроса, накърняваща ли е добрите нрави
клаузата за неустойка, респективно нищожна ли е тя по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 от ЗЗД. Оспорват се доводите на въззивника, че ответникът не е
направил екскулпиращо възражение и не е навел твърдения, че се е опитал да
изпълни. Сочи се, че с отговора на исковата молба е направено възражение за
недължимост на неустойката от ответника, съответно че претенция следва да
бъде отхвърлена, като са развити съображенията за прекомерност на
неустойката и нищожност на предвиждащата я клауза. Оспорва се
оплакването на въззивника, че без направени от ответника доказателствени
2
искания, съдът е възприел размерът на неустойката за значителен и излизащ
извън обезщетителната и санкционна функции. Сочи се, че с отговора на
исковата молба е възразено срещу размера на неустойката, поради
прекомерност, за чието доказването в случая не се изискват специални
знания, доколкото чрез просто математическо изчисление, се установява
петкратен размер на неустойката спрямо главницата. Поддържа се, че
оплакванията на въззивника относно произнасянето на съдът извън
претендираният частичен размер на неустойката, а по пълният такъв, т.е. че
се е произнесъл извън предмета на настоящото производство, са абсолютно
неоснователни. Сочи се, че разглеждането в мотивите на съдебния акт на
въпроса за неустойката, представлява правен анализ, който касае претенцията
за неустойка, както по основание, така и по размер. Сочи се, че според
диспозитива на атакуваното съдебно решение, съдът се е произнесъл по
предявеният частичен иск в размер на 6084.86 евро от общо 15212.15 евро,
което произнасяне съответства на петитума въззивника-ищец. В заключение
се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба, като за
пълнота се препраща към доводите развити в отговора на исковата молба, в
хода на производството и в писмената защита, депозирана пред ВРС. Моли се
за потвърждаване на решението в обжалваната му част и определяне на
дължимото възнаграждение на особеният представител на ответника.
В съдебно заседание въззивникът, чрез пълномощник, поддържа
жалбата и моли за нейното уважаване, ведно с присъждане на разноски.
Въззиваемият, чрез процесуалният си представител, оспорва въззивната
жалба и поддържа отговорът си.
Настоящият състав на Окръжен съд Варна, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за
установено от фактическа и правна страна, следното:
Възвиваната жалбата, инициирала настоящото произнасяне, е подадена
в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес
от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната
му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено
при наличието на положителните и липса на отрицателните процесуални
предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формирани
изводи от съдът. В случая оплакванията на въззивника съставляват оспорване
на изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията
за неустойка, с доводи за неправилност на извършеният с решението правен
3
анализ на действителността на обвързващата страните клауза за заплащане на
неустойка. Така направените оспорвания не съставлява новонаведени
възражения или фактически твърдения, поради което следва да бъдат
разгледани по същество.
За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобрази, следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно
съединени искове с правно основание чл.79 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86, ал.1
от ЗЗД за осъждане на Н.Д.Г. да заплати на “Бляк Сий Инвестмънт Тръст“
ЕАД сумата от 4004.28 евро, представляваща неизплатено възнаграждение за
2018г. и 2019г. по Договор за поддръжка и управление от 22.07.2009г. във
връзка с имот с идентификатор ***** и сумата от 6084.86 евро, заявена като
частична претенция от цялата в размер на 15212.15 евро, представляваща
неустойка по чл.5.4 от договор за поддръжка, ведно със законната лихва
върху посочените суми от датата на подаване на исковата молба до
окончателното им плащане.
Първоинстанционното решение е положително за ищеца по отношение
на претендираното възнаграждение за 2018г. и 2019г. по Договор за
поддръжка и управление от 22.07.2009г., като същото не е обжалвано в тази
част, респективно е влязло в законна сила. Предмет на настоящото въззивно
произнасяне, при условията на съдебно установена облигационна връзка и
безспорно неизпълнение на задълженията по същата отстрана на ответника, е
дължимостта на претендираната от ищеца неустойка.
Процесният договор за поддръжка има за предмет възлагане от страна
на ответникът, в качеството му на собственик на недвижим имот-апартамент
№*****, с идентификатор *****, находящ се в г*****, срещу възнаграждение
на ищцовото дружество като управител, да поддържа, обслужва и
осъществява организационното, техническо и административно управление
на комплекс “Йо Обзор Фаза 1“, в който се намира имота на възложителя. В
чл.5.4 от договора е предвидено, че при извършване на отчуждителна сделка с
гореописаният апартамент, собственикът му се задължава да осигури пълното
поемане от новия собственик на всички права и задължения по договора, като
това задължение се счита за изцяло изпълнено с приподписване на договора
от страна на новия собственик. Предвидено е още, че при неизпълнение на
това задължение собственикът дължи на управителя неустойка, равняваща се
на петкратния размер на договореното възнаграждението за предоставените
от изпълнителя услуги за съответната година на отчуждителната сделка.
Понастоящем спора по делото се концентрира около действителността
на клаузата на чл.5.4 от договора, респективно правилността на изводите на
първоинстанционният съд при разглеждане на възражението за нищожността
на същата.
Развитите от жалбоподателя, на плоскостта на потребителската защита,
доводи за неправилност на изводите на районният съд, че е налице
неравнопоставеност между страните, са ирелевантни за разглежданият казус
4
и се базират на неправилно интерпретиране на мотивите на обжалвания
съдебен акт. Оценката за неравноправност на страните е направена през
призмата на указанията изложени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010г. по тълк.д.
№1/2009г. на ВКС, ОСТК, за приложение на други критерии при конкретната
преценка за нищожност на неустойката за всеки отделен случай и трайно
възприетият в съдебната практика такъв критерии, а именно съпоставка на
опитността на страните при сключване на сделки. Изводите на съдът за
неравнопоставеност се основават на оценката на знанията и уменията, които
по занятие конкретният търговец притежава при сключване на договори за
поддръжка и на физическото лице, за което сключването на такъв договор е
еднократен акт. В този смисъл очевидно е налице неравнопоставеност в
подготвеността на страните при сключване на договора и при преценката
какви биха могли да са негативните последици от това.
Изложеното по-горе относно указанията за правилно прилагане на
закона дадени с въпросното тълкувателно решение, е относимо и към
доводите на жалбоподателя, че неправилно районният съдът е преценявал
вида на неустойката и размера на същата, която преценка всъщност се дължи
при изследване на отговорността за неизпълнение и евентуална прекомерност
на неустойката. Според цитираното ТР част от критериите при преценка за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, са
естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка, както и вида на
уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението-съществено или за незначителна негова час.
За пълнота следва да се отбележи, че факта на частично заявяване на
претенцията за неустойка, не може да ограничи преценката за
действителността до предявеният размер, тъй като на първо място на
изследване подлежи конкретният случай към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент. На следващо място при частично
заявена претенция винаги съществува възможността за последващо
предявяване на иск за остатъка. Възприемането на становището на
жалбоподателя за ограничаване на преценката до размера на претенцията,
означава да се предостави възможност на страна ползваща се от
недействителна уговорка да получи плащане, чрез последователно
предявяване на частични претенции, което е противен на правото резултат.
В заключение и след преценка на данните по делото, въззивният състав
на съдът приема, че уговорената в чл.5.4 от процесният договор неустойка в
петкратен размер на дължимото за текущата година възнаграждението при
неизпълнение на задължението на собственикът-възложител да осигури
пълното поемане от купувачът на имотът му, на всички права и задължения
по договора за поддръжка, с приподписване на същия, се явява нищожна като
противоречаща на добрите нрави. За да достигне до този извод съдът
съобрази, че уговорената неустойка излиза извън присъщите и три функции-
обезпечителна, обезщетителна и санкционна, тъй като не е налице
5
реципрочност на задълженията на страните по договора, като същевременно
се вменява отговорност на възложителя за изпълнение на задължение, което е
зависимо изцяло от волята на трето лице-бъдещ собственик на имота. Наред с
това въпросната клауза ограничава недопустимо правото на собственика да се
разпорежда свободно с имота си, доколкото го задължава да продава само на
лице, което е съгласно да встъпи в договорни отношения с изпълнителят по
процесният договор. От значение и размера на дължимата неустойка, а имено
петкратен размер на годишното възнаграждение по договора, което позволява
на изпълнителя да реализира значителен по размер приход, без да предостави
никаква насрещна престация.
По изложените съображения въззивният съд, намира жалба инициирала
настоящото производство за неоснователна, съответно че
първоинстанционния съд, е постановил правилно и законосъобразно решение,
което следва да бъде потвърдено, в атакуваната му част.
Въпреки изхода на спора в полза на въззиваемият не са дължат
разноски, тъй като такива не са направени.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №262984 от 22.12.2021г. постановено по
гр.д.№21009/2019г. по описа на РС Варна, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от “Бляк Сий Инвестмънт Тръст“ ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.Варна, бул.“Княз Борис I“ N982, ет.2,
ап.3, представлявано от П.Р., иск с правно основание чл.92 от ЗЗД за
осъждане на Н.Д.Г., гражданин на *****, роден на ******, да заплати сумата
от 6084.86 евро, представляваща частична претенция от общо дължимите
15212.15 евро, съставляващи неустойка по чл.5.4 от Договор за поддръжка и
управление от 22.07.2009г., ведно със законната лихва върху претендираната
сума, считано от датата на подаване на исковата молба-23.12.2019г. до
окончателното ѝ изплащане.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6