РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 01.02.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ЙОАНА ГЕНЖОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 9265 по
описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 302575 от 16.12.2019 г.,
постановено по гр.д. № 43567 по описа за 2019 г. на СРС, ГO, 125-ти състав,
първоинстанционният съд е осъдил ответника Прокуратурата на Република България
да заплати на ищеца П.Б.Н. сумата в размер на 3038,89 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 26.07.2016 г.
до 24.07.2019 г., дължимо върху главницата от 10000,00 лева – присъдено
обезщетение за неимуществени вреди по влязло в сила решение от 21.07.2016 г. по
гр.д. № 9052/2015 г. на СГС, I-16
състав,
и е отхвърлил иска до пълния предявен размер за сумата в размер на 1048,67 лева
за периода от 15.07.2015 г. до 25.07.2016 г. С решението си СРС е осъдил Прокуратурата
да заплати в полза на съда сумата в размер на 10,00 лева – държавна такса, и е
отхвърлил претенцията на адвокат Й.В.П. – пълномощника на ищеца, за определяне
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на възнрагражение за процесуално
представителство по делото.
С Определение № 100210 от 26.05.2020 г.
СРС е оставил без уважение молбата по чл. 248 от ГПК на адв. П. за изменение на
решението в частта за разноските и определянето на адвокатско възнаграждение в
негова полза за процесуално представителство на ищеца по делото.
Срещу решението в осъдителната част е
постъпила въззивна жалба от Прокуратурата. В нея се поддържа, че не са налице
основания за ангажиране на отговорност на Прокуратурата, че не е било проведено
пълно и главно доказване на претърпените от ищеца неимуществени и имуществени
вреди, както и непосредствената им връзка с незаконното обвинение. Прави се
възражение за погасяване по давност на претенцията. Моли се за отмяна на
решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне на исковата претенция. При
условията на алтернативност се търси намаляване на размера на присъденото
обезщетение, като завишен, несъобразен с принципите, залегнали в чл. 52 от ЗЗД,
с установената съдебна практика по аналогични дела, вкл. и тези на ЕСПЧ, със
социално-икономическите условия в страната, с вида и обема на доказаните вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба, в който се поддържа, че въззивната жалба
е бланкетна и неоснователна, като се моли същата да бъде оставена без уважение.
Търсят се разноски.
В срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК е
постъпила частна жалба от пълномощника на ищеца срещу Определение № 100210 от
26.05.2020 г., в която се посочва, че обжалваното определение е
незаконосъобразно поради противоречието му с материалния и процесуалния закон.
Твърди се, че за уважаване на претенцията по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е достатъчно
по делото да е била осъществена правна помощ и да е направено волеизявление в
тази връзка, като законът не установява изискване за писмена форма. Посочва се,
че ГПК изброява случаите, в които за определени действия пълномощното следва да
бъде изрично, като подобна хипотеза не е налице в настоящия случай. От
материалите по делото ставало ясно, че е била предоставена безплатна адвокатска
защита на материално затруднено лице. Моли се за отмяна на определението на
СРС.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на частната жалба от ответника – Прокуратурата на Република
България.
В открито съдебно заседание от
03.11.2020 г. представителят на Прокуратурата прави уточнение, че във
въззивната жалба е допусната техническа грешка досежно обжалваемия период, като
същият следва да се чете от 26.07.2016 г до 24.07.2019 г. Поддържа се, че не са
налице основания за изменение или отмяна на обжалваното определение на СРС.
В открито съдебно заседание от 03.11.2020
г. пълномощникът на въззиваемата страна – адв. П., поддържа доводите, изложени във
въззината жалба и частната жалба.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Софийски районен съд е бил сезиран с иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащането на сумата в размер на
4087,56 лева, представляваща законна лихва върху присъдено обезщетение от
10000,00 лева за неимуществени вреди, за периода от датата на завеждане на иска
(15.07.2015 г.) до заплащането му (24.07.2019 г.).
По делото не се спори, че вследствие на
предявена с искова молба от 10.07.2015 г. претенция с правно основание по чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ досежно прекратено наказателно производство, водено
срещу ищеца, било образувано срещу Прокуратурата гр.д. № 9052 по описа за 2015
г. на СГС, по което с Решение от 21.07.2016 г. Прокуратурата е била осъдена да
заплати на ищеца П.Б.Н. сумата в размер на 2000,00 лева – обезщетение за
неимуществени вреди, а искът до пълния размер от 50000,00 лева бил отхвърлен.
Решението на СГС било потвърдено с Решение № 2079 от 02.10.2017 г., постановено
по гр.д. № 2185 по описа за 2017 г. на САС, ГК, 7-ми състав, а с Решение № 127
от 21.05.2019 г., постановено по гр.д. № 1881 по описа за 2018 г. на ВКС, III г.о. Прокуратурата е била осъдена
за заплати на ищеца още 8000,00 лева. Общата присъдена сума от 10000,00 лева
била заплатена на ищеца на 24.07.2019 г.
От приложените по делото писмени
доказателства (копия от искова молба с вх. № 89192/10.07.2015 г., Решение от
21.07.2016 г., постановено по гр.д. № 9052 по описа за 2015 г. на СГС, I-16 граждански състав, Решение №
2079 от 02.10.2017 г., постановено по гр.д. № 2185 по описа за 2017 г. на САС,
ГК, 7-ми състав, Решение № 127 от 21.05.2019 г., постановено по гр.д. № 1881 по
описа за 2018 г. на ВКС, III
г.о.) се установява, че предмет на развилото се на три инстанции гражданско
производство е била претенцията за обезщетение за неимуществени вреди, но не и за
законната лихва върху нея.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо.
Районният съд е бил сезиран с претенция за
осъждане на ответника Прокуратурата на Република България, да заплати на ищеца
сумата от 4087,56 лева - законна лихва върху на главницата от 10000,00 лева за
периода от 15.07.2015 г. до 24.07.2019 г.
Кредиторът може да претендира законната
лихва върху вземането си в отделно производство, щом като не е налице
произнасяне в тази насока с предходния влязъл в сила съдебен акт. След като в
производството по чл. 2 от ЗОДОВ исковата претенция в размера на законната
лихва изобщо не е била предявена, то ищецът има право да претендира заплащането
ѝ в отделно производство, което е сторил с предявяването на иска си пред
първоинстанционния съд (Решение № 50 от 12.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 485/2009
г.; Решение № 355 от 12.12.2014 г. по гр.д. 2730/2014 г. на IV г.о. на ВКС;
Определение № 305 от 9.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5086/2015 г., II г. о.). Пропускът
за присъждането на законната лихва върху съдебно предявено парично вземане за
периода от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, в
качеството му на законна последица от уважаване на иска за главницата, може да
се отстрани чрез предявяване на иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД чрез
посочване на размер и период с точен начален и краен момент, какъвто е и
настоящият случай. Такава претенция отговаря на изискванията за самостоятелен
иск, тъй като е налице точна цена на иска, от която могат да бъдат определени подсъдността
на спора, дължимата държавна такса, както и дали спорът подлежи на касационен
контрол.
Въззивният съд възприема изводите на СРС
за доказаност на иска по основание, за приложението на погасителната давност и
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Тъй като става въпрос за вземане за
лихви, приложима е тригодишната погасителна давност. Въззивният съд счита присъдените
непогасени по давност суми за правилно изчислени по размер (3038,89 лева) и
период (26.07.2016 г. до 24.07.2019 г.), с оглед разпоредбата на чл. 162 от ЗЗД
и обстоятелството, че искът пред СРС е бил предявен на 26.07.2019 г.
Що се отнася до възраженията във
въззивната жалба, съдът счита същите за неоснователни. Неоснователно е
оплакването, че в настоящия случай не са налице основания за ангажиране на
отговорност на Прокуратурата, доколкото претенцията е за законната лихва като последица от уважаването
на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, щом тази
претенция не е била предмет на разглеждане в предходния процес. С оглед предмета
по текущото дело, недопустимо е преразглеждането на въпроса за доказаността на
претърпените от ищеца неимуществени и имуществени вреди, както и
непосредствената им връзка с незаконното обвинение, тъй като вече е налице
произнасяне по въпроса с влязъл в сила съдебен акт.
С оглед изложеното, въззивният съд
счита, че предявеният пред СРС иск правилно е бил уважен по основание и в
присъдения размер, поради което решението следва да бъде потвърдено в
обжалваната част.
Недопустимо се явява искането, направено
във въззивната жалба при условията на алтернативност, за намаляване на размера
на присъденото обезщетение като завишен, несъобразен с принципите, залегнали в
чл. 52 от ЗЗД, с установената съдебна практика по аналогични дела, вкл. и тези
на ЕСПЧ, със социално-икономическите условия в страната, с вида и обема на
доказаните вреди, доколкото съгласно чл. 86, ал. 2 от ЗЗД размерът на законната
лихва се определя от Министерския съвет. В този смисъл съдът не може да променя
размера ѝ по вътрешно убеждение, основавайки се на установените по делото
обстоятелства, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната.
Що се отнася до депозираната частна
жалба, настоящият съдебен състав счита, че на пълномощника на ищеца – адв. П., не
следва да се присъждат разноски по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв за първоинстанционното производство. Оказването
на безплатна адвокатска помощ и съдействие при условията
на чл. 38 от ЗАдв е
предмет на договаряне между адвоката и неговия клиент. В разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от ЗА са предвидени
няколко категории лица, които имат право на безплатна адвокатска защита. При отсъствие на договор,
а и на друг документ, от който може да се направи извод за конкретната хипотеза
по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 от ЗАдв, в която е възложено
оказването на безплатна адвокатска защита пред съда, и за изразено насрещно
съгласие от упълномощения адвокат да окаже такава защита, няма основание на
пълномощника - адвокат да се присъди адвокатско възнаграждение при
предпоставките на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв (Определение № 507/19.09.2018 г.,
ВКС, II ТО по ч. т. д. № 1972/18 г.). Такава е и настоящата хипотеза – пред
първоинстанционния съд е било представено само пълномощно в полза на адв. П., в
което не е посочено обстоятелството, че се предоставя безплатно адвокатската
защита, като на последното открито съдебно заседание е заявена претенцията по
чл. 38 от ЗАдв. Несъстоятелен е доводът във въззивната жалба, че от материалите
по делото ставало ясно, че се предоставя безплатна адвокатска защита на
материално затруднено лице, доколкото представянето на документи като
декларацията за имуществено състояние не може да замести изразяването на
изрична воля да се възложи и да се приеме извършването на подобна престация.
Законът в действителност не предвижда писмена форма за действителност на
договора, но е необходимо уговарянето под някаква трайна форма (в договор за
правна защита или съдействие или в пълномощното), с цел яснота на естеството на
предоставяната адвокатска услуга и доказване на претенцията за възмездяването
му. Предвид изложеното, частната жалба срещу определението на СРС, постановено
по реда на чл. 248 от ГПК, следва да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото на въззивника
се дължат разноски. На основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр.
с чл. 36 от ЗАдв, с оглед оказаната на въззиваемия безплатна адвокатска помощ
в производството пред настоящата съдебна инстанция, за което е бил представен
договор за правна защита и съдействие от 10.01.2020 г., фактическата и правната
сложност на делото в полза на адв. П. следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер на
сумата от 300,00 лева.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 302575 от
16.12.2019 г., постановено по гр.д. № 43567 по описа за 2019 г. на СРС, I ГO, 125-ти състав, в
обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. №
5067877/08.06.2020 г., подадена от адв. П. срещу Определение № 100210 от
26.05.2020 г., постановено по гр.д. № 43567 по описа за 2019 г. на СРС, I ГO, 125-ти състав.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република
България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша” № 2, да заплати на основание чл.
78, ал. 3 oт
ГПК, вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 36 от ЗАдв. на адвокат
Й.В.П. от САК сумата в размер на 300,00 (триста) лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
безплатно предоставена адвокатска помощ във въззивната инстанция.
Решението на СРС в отхвърлителната част
не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.