№ 2897
гр. София, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100507978 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 7382 от 11.05.2023 г., постановено по гр. д. № 36558 по
описа за 2022 г. на СРС, 156 състав, са отхвърлени предявените искове от
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б срещу С. Г. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ж. к. „**** с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл.
110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че С. Г. Д., ЕГН
**********, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, сумата
от 2147,73 лева, представляващи стойността на доставена топлинна енергия
по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за
недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с аб. № 193450 за периода
01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., както и сумата от 338,73 лева, представляващи
мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017
г. - 22.10.2021 г., както и сумата от 15,85 лв., представляващи дължима цена
на услугата дялово разпределение за периода 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г.,
както и сумата от 3,25 лв., представляващи мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 01.12.2018 г. – 22.10.2021 г.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Бруната
България“ ООД на страната на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД.
Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
1
подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство –
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, който го обжалва с
оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон,
процесуалния закон и необоснованост. Излага, че неправилно
първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел, че
не е доказана облигационна връзка между ответника и ищеца. Счита, че от
събраните по делото доказателства безспорно се установява, че ответникът е
собственик ½ идеална част от топлоснабдения имот. Поради изложеното моли
обжалваното решение да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго,
с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.
Въззиваемата страна по жалбата на ищеца – С. Г. Д., ЕГН ********** –
ответник в първоинстанционното производство, чрез назначения му от съда
особен представител, с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно. Излага, че ищецът не е доказал договорни
отношения с ответника и предвид обстоятелството, че не се установява
Общите условия да се изрично приети от ответника. Счита, че тълкуване на
чл. 150, ал. 2 ЗЕ в смисъл, че не е необходимо ОУ да бъдат приети от
потребителя влиза в колизия чл. 32 и чл. 19 от Конституцията на Република
България, Регламент 2006/2004 на ЕО, чл. 8 КЗПЧОС и чл. 14 от Директива
ЕО 93/13. Не били представени и доказателства ОУ да са одобрени с решение
на КЕВР, както и да са публикувани в един централен и един местен
ежедневник.
Трето лице-помагач „Бруната България“ ООД на страната на ищеца
„Топлофикация София“ ЕАД не взема становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно като постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела.
По допустимостта на решението:
Съдът следи служебно за допустимостта на първоинстанционното
решение в обжалваната му част, като в случая решението се обжалва изцяло.
Въззивният съд приема, че в частта, с която първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения иск за признаване на установено, че С. Г. Д. дължи на
2
„Топлофикация София“ ЕАД мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода 15.09.2017 г. – 14.09.2019 г. решението е недопустимо
като постановено свръхпетитум. Видно от заявлението по чл. 410 ГПК и от
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК посоченото вземане е
претендирано и уважено за периода от 15.09.2019 г. до 22.10.2021 г. Само за
вземания, така както са индивидуализирани по период и размер в заповедта за
изпълнение е допустим установителният иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК.
За този период е предявен искът за мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия, съобразно уточнението, направено с молба с вх. № 60715
от 06.03.2023 г., което първоинстанционният съд е допуснал с протоколно
определение от 16.03.2023 г. Предвид изложеното, в тази част решението
следва да се обезсили като постановено свръхпетитум, а производството в
тази част следва да се прекрати като недопустимо.
В останалата част решението е допустимо като постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
По правилността на решението в допустима част и по конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, настоящият състав на СГС приема следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба
(уточнена с молби с вх. № 153063 от 22.07.2022 г. и с вх. № 60715 от
06.03.2023 г.) на „Топлофикация София“ ЕАД срещу С. Г. Д., с която по реда
на чл. 422 респ. чл. 415 ГПК ищецът е предявил искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумите, за които била
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 64549/2021 г. на Софийския
районен съд, 156 състав. Ищецът твърди, че през процесния период
ответникът е потребител на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се
в гр. София, ж.к. ****, с аб. № 193450, в качеството му на собственик на ½
идеална част от посочения апартамент. Излага, че в топлоснабдения имот
била доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на
топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил топлинна
енергия на стойност 2147,73 лева за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.,
но ответникът не я заплатил, поради което изпаднал в забава и дължал
обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия в размер на 338,73
лева за периода от 15.09.2019 г. до 22.10.2021 г. Излага съображения, че е
предоставил и услугата дялово разпределение, поради което ответникът му
дължал сумата от 15,85 лева, представляващи припадаща се част от цената на
услугата дялово разпределение за периода 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., както
и сумата от 3,25 лева – мораторна лихва върху главницата за дялово
разпределение за периода 01.12.2018 г. до 22.10.2021 г. Иска да бъде признато
за установено, че ответникът му дължи следните суми: 2147,73 лева,
представляващи стойността на доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж.к. ****, с аб. № 193450 за периода 01.05.2018 г. до
30.04.2020 г. ведно със законната лихва от 11.11.2021 г. до окончателното
плащане на вземането; 338,73 лева, представляващи мораторна лихва върху
3
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. - 22.10.2021 г.; 15,85
лв., представляващи дължима цена на услугата дялово разпределение за
периода 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г. ведно със законната лихва от 11.11.2021
г. до окончателното плащане на вземането; 3,25 лв., представляващи
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода
01.12.2018 г. – 22.10.2021 г. Претендира деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от
ответника, чрез особения представител, като исковете се оспорват. Твърди, че
липсва облигационно правоотношение между ищеца и ответника респ.
наследодателя на ответника, тъй като не е представен двустранен писмен
договор за продажба на топлоенергия за претендирания период. Излага, че без
договор е налице непоръчана стока поради отсъствие на изразено съгласие,
като в тази връзка се позовава на актове от правото на Европейския съюз.
Твърди, че ответникът респ. неговият наследодател не е обвързан от
посочените от ищеца общи условия, тъй като не ги е приемал, както и че
същите не са били публикувани във вестник, а нормата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ не
следвало да се прилага, тъй като противоречала на норми от по-висок ранг.
Прави възражение, че претенциите на ищеца за периода м. 05.2018 г. до
м.05.2021 г. са погасени по давност. Оспорва дължимостта на вземането за
цена на услугата за дялово разпределение при твърдения, че не бил предвиден
срок за заплащането , поради което кредиторът следвало да отправи покана
за плащане, а такава в случая не била адресирана до ответника. Оспорват се и
вземанията за лихви за забава, като акцесорни такива, съответно твърди, че
същите не били дължими предвид направеното възражение за давност. Моли
исковете да бъдат отхвърлени.
Третото лице-помагач на страната на ищеца не изразява становище.
Предмет на разглеждане в настоящото производство са положителни
установителни искове за наличието на вземания на ищеца спрямо ответника
за заплащане на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. до
30.04.2020 г., за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2019 г. - 22.10.2021 г., за цена на услугата „дялово
разпределение” за периода 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., за мораторна лихва
върху главницата за дялово разпределение за периода 01.12.2018 г. –
22.10.2021 г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с аб. № 193450.
В тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
отношение между него и ответника, по силата на което е доставял топлинна
енергия в процесния имот. В негова тежест е да докаже и че през процесния
период ответникът е ползвал топлинна енергия в съответното количество,
равняващо се на претендираната сума.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.
Настоящият съдебен състав намира за установен факта, че за процесния
период мес. 05. 2018 г. – мес. 04. 2020 г. страните са били във валидна
облигационна връзка, по силата на която ищецът е доставял на ответника
топлинна енергия. Договорът касае доставка на топлинна енергия до обект
4
апартамент № 17, находящ се в гр. София, ж.к. ****, аб. № 193450.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 Закона за енергетиката (ЗЕ),
облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава
по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот – ответника. Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се
извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия,
публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е необходимо
писменото им приемане от потребителите. Тази разпоредба е специална по
отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗЗД, според която договор при
общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради
неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния
ред в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по
делото няма данни. Тази възможност за възразяване от потребителите на
топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка,
обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съдът да
приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и
възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се
прилагат съответно правилата за договорите. Приложимите в случая Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация
София” ЕАД на клиенти в гр. София са приети с Решение по Протокол № 7 от
23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София” ЕАД и
одобрени с Решение № 0У-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, като са публикувани
във вестник „19 минути” и във вестник „Монитор” на 11.07.2016 г. и са в сила
от 10.08.2016 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е оспорил обстоятелството, че е
собственик на процесния имот, като това обстоятелство се установява и от
представените по делото: Договор за продажба на държавен недвижим имот
от 17.07.1991 г., Удостоверение за наследници изх. № РЛН23-УГ51-
3943/23.03.2023 г., Удостоверение за наследници изх. № РЛН23-УГ51-
3944/23.03.2023 г. Правилни са съжденията на първоинстанционния съд,
както и даденото от него тълкуване (с позоваване на относима съдебна
практика) на разпоредбите на Закона за наследството. Неправилно обаче
съдът е приравнил, направеното от ответника с отговора на исковата молба
оспорване на наличието на облигационно правоотношение с ищеца, на
възражение, че същият не е собственик на имота респ., че не е приел
наследството. Видно от отговора на исковата молба ответникът не оспорва
обстоятелството, че е собственик на имота, като прави единствено
възражения, че липсва облигационно правоотношение между ищеца и
ответника, тъй като не е представен двустранен писмен договор за продажба
на топлоенергия за претендирания период, както и че не е обвързан от
посочените от ищеца общи условия, тъй като не ги е приемал, както и че
същите не са одобрени от КЕВР и не са публикувани, които доводи, както
5
беше изяснено по-горе, са неоснователни. Предвид липсата на оспорване, че
ответникът е собственик на имота и с оглед приетите по делото писмени
доказателства, се налага извод, че за целите на настоящото производство през
процесния период мес. 05. 2018 г. – мес. 04. 2020 г. страните са били във
валидна облигационна връзка, по силата на която ищецът е доставял на
ответника топлинна енергия.
Разпоредбата на чл. 13 от Директивата на ЕС № 2006/32/ЕО, въвежда
принципа за реалното отчитане на потребената енергия и реалното
включване в сметките. Европейските директиви са актове, които обвързват по
отношение на дължимия резултат, но оставят националните власти да изберат
формата и начина на въвеждането им в действащото право. Те нямат пряко
действие, когато са транспонирани в българското право в срока, указан в тях.
Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в
действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да
се позове пряко на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва
да прилага националните норми, които противоречат на разпоредбите на
директивата. Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като Директива
2006/32/ЕО е транспонирана в българското законодателство чрез ЗЕЕ – пар. 3
ДРЗЕЕ, а нарушение на разпоредбите на този закон не се твърди и не се
установява. Въззивният съд приема, че след изтичането на посочения в чл. 18
от директивата срок вътрешното законодателство е съобразено с чл. 13,
включително по отношение топлинната енергия от сградна инсталация, която
също е реално консумирана от потребителите. Освен това чл. 13. 1 от
директивата изисква осигуряване на индивидуални измервателни уреди,
доколкото това е технически осъществимо. Ето защо, принципът за
заплащане на реално потребената енергия е спазен, тъй като е предвидено
заплащане на изравнителни сметки, респ. възстановяване на надвзети суми по
изравнителни сметки. Ето защо, макар и да няма реално определена месечна
сума, е налице реална сума за отчетния период, който в случая е годишен.
Неоснователни се явяват и доводите за нарушение на чл. 27 от
Директивата на ЕС № 2011/83/ЕС. Цитираната директива относно правата на
потребителите е транспонирана в българското законодателства със ЗИД на
ЗПП, приет на 10.07.2014 г., а нарушение на разпоредбите на този закон не се
твърди и не се установява.
Във връзка с доводите на ответника, че по делото липсват доказателства
за доставеното количество и за качеството на подаваната топлинна енергия,
следва да се посочи, че обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от
значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно
чл. 162 ГПК. За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в
обема, съответстващ на претендираната цена, в първоинстанционното
производство са приети заключения на съдебно-техническа и съдебно-
счетоводна експертиза.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, което съдът
кредитира напълно, се установява, че през процесния период технологичните
6
разходи в АС са отчислявани от доставената в АС топлинна енергия и тези
технологични разходи са били за сметка на ищеца, ФДР е извършила
дяловото разпределение за процесния имот в съответствие с действащата
нормативна уредба, а ищецът е спазил действащата нормативна уредба при
начисляване сумите за имота на ответника. Вещото лице сочи още, че пред
процесния период ТЕ е определяна по реален отчет на показанията. Вещото
лице сочи още, че пред процесния период БГВ е определян на база „служебен
отчет” – брой потребители 3 лица с нормативно определен разход. От
заключението се установява още, че за периода мес. 05. 2018 г. - мес. 04. 2020
г. начислените и дължими от ответника суми за ТЕ, включително с отчитане
на изравнителните сметки, възлизат в общ размер на 4340, 90 лв., от която
сумата от 1334, 06 лв. за отопление на имота и сумата от 3006, 84 лв. за БГВ,
като изравнителната сметка за процесния период е 250, 74 лв. за получаване
или общо дължимата сума е 4090, 16 лв. Вещото лице сочи още, че
топломерът, монтиран в АС, е преминавал на периодичен метрологичен
контрол.
Видно от приетата по делото ССчЕ, която съдът кредитира напълно, за
процесния период мес. 05. 2018 г. – мес. 04. 2020 г. дължимата от ответника
сума за ½ част от процесния имот за топлинна енергия възлиза на 2 147, 73
лв., за дялово разпределение – на 15, 85 лв., законната лихва върху сумите на
месечните главници за ТЕ възлиза на сумата от 338, 73 лв. за периода
15.09.2019 г. - 22.10.2021 г., а върху сумата за дялово разпределение – на 3, 25
лв. за периода 01.12.2018 г. – 22.10.2021 г. Вещото лице посочва, че сумите не
са платени.
Съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1 ТЗ, за предадената стока
купувачът дължи цена, или основанието на продавача да претендира цената е
освен наличието на валидна облигационна връзка – договор за продажба, но и
предаване на стоката. Както се установи в обстоятелствената част, страните са
в облигационни отношения – договор за продажба на топлинна енергия,
възникнала по закон, като за периода мес. 05. 2018 г. – мес. 04. 2020 г.
ответникът не е заплатил потребената топлоенергия, цената на която,
съгласно приетите по делото СТЕ и ССчЕ, възлиза на сумата от 2045, 08 лв.
(1/2 от 4090, 16 лв.), а за дялово разпределение – на 15, 85 лв. (1/2 от 31, 71
лв.) Съгласно чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването, дяловото разпределение на ТЕ между потребителите в
сграда в режим на ЕС се извършва възмездно. Съгласно чл. 22, ал. 2 ОУ,
клиентите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово
разпределение”, извършвана от избрания от тях търговец. В настоящия
случай услугата „дялово разпределение” безспорно е извършена (по делото са
събрани доказателства, че за топлоснабдения имот са съставени изравнителни
сметки на база извършените от третото лице-помагач отчети на уредите,
носещи подпис на клиент).
Поради изложеното, съдът приема, че исковете по отношение на
ответника, съобразно притежаваната от него ½ ид. част от топлоснабдения
имот, са основателни съответно за сумата от 2045, 08 лв. – топлинна енергия,
и за сумата от 15, 85 лв. – дялово разпределение.
7
Възражението за погасяване на целия дълг за главница по давност е
неоснователно. Съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, понятието
„периодични плащания” по смисъла на чл. 111 б. „в” ЗЗД се характеризира с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви, т. е. давността за
вземания на „Топлофикация” ЕАД е тригодишна.
Съгласно чл. 32, ал. 1 ОУ/2016 г., месечната дължима сума за
доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото
разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 НТ, се формира въз основа
на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и обявената
за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
съгласно ал. 2, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.
73 НТ, се формира въз основа на определеното за него реално количество
топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал. 3 на същата разпоредба след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на
база изравнителните сметки. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 предвижда
клиентите да заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. В случая най-старото задължение на ответника –
за мес. 05.2018 г., е станало изискуемо на 16.07.2018 г., а за мес. 06.2018 – на
16.08.2018 г., но в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният срок е
спрял да тече на основание чл. 3, т. 2 ЗМДВИП, обявено с решение на
Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, във
връзка с пар. 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г.,
в сила от 14.05.2020 г.), поради което към момента на предявяване на иска
(11.11.2021 г. – чл. 422, ал. 1 ГПК) е изтекъл тригодишният срок за
вземанията за цената на доставената топлинна енергия за мес. 05-06.2018 г.,
които са в размер 106, 88 лв. и 92, 63 лв. за целия имот. Задължението за мес.
07.2018 г. е станало изискуемо на 16.09.2018 г., но в периода 13.03.2020 г. –
20.05.2020 г. давностният срок е спрял да тече на основание чл. 3, т. 2
ЗМДВИП, поради което към 11.11.2021 г.не е бил изтекъл тригодишният срок
за вземанията за цената на доставената топлинна енергия. Същото се отнася и
за останала част от исковия период.
Поради изложеното, съдът намира, че предявеният иск за главницата за
топлинна енергия по отношение на ответника, съобразно притежаваната от
него ½ ид. част от топлоснабдения имот, е частично основателен до размера
на сумата от 1945, 33 лв.
Вземанията за услугата „дялово разпределение” не са погасени по
давност, тъй като към момента на предявяване на иска (11.11.2021 г. – чл. 422,
8
ал. 1 ГПК) не е изтекъл тригодишният давностен срок, поради което искът е
изцяло основателен.
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг, който в
случая е в размер на сумата от 1945, 33 лв. – топлинна енергия, и забава за
погасяването му. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ОУ/2016 г. предвижда
клиентите да заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, но съгласно ал. 4 на същата разпоредба, лихва за
забава се начислява само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и 3, ако на се
заплатени в срока по ал. 2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, т. е. не се дължи лихва за забава върху прогнозно
начисляваните месечни суми по чл. 32, ал. 1. От всичко това следва изводът,
че потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от издаване
на фактурата по чл. 32, ал. 2.
Възражението за погасяване по давност на дълга за лихва е частично
основателно. Вземанията за обезщетение за забава върху вземанията за мес.
05-06.2018 г. са погасени по давност, с оглед разпоредбата на чл. 119 ЗЗД за
непогасената по давност част от вземанията ответникът дължи обезщетение
за забава в плащането на отделните месечни суми за главница, общият размер
на което за ответника е 325, 35 лв., до който размер предявеният иск е
основателен.
По отношение лихвата за забава върху вземанията за дялово
разпределение, доколкото липсва предвиден срок за плащането им и съгласно
разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за изпадането в забава от страна на
длъжника е необходимо изрично отправяне на покана, за каквато липсват
представени доказателства, поради което предявеният иск е изцяло
неоснователен.
Поради изложеното, обжалваното решение в допустимата част следва
да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени исковете за цена на
потребена топлинна енергия за сумата от 1945, 33 лв., за дялово
разпределение за сумата от 15, 85 лв. и за лихва за забава върху главницата за
топлинна енергия за сумата от 325, 35 лв. и вместо него да бъде постановено
друго, с което предявените искове бъдат уважени до посочените размери. В
останалата част, в която исковете са отхвърлени за разликата над посочените
по-горе размери, и в частта, в която е отхвърлен изцяло искът за лихва за
забава върху главницата за дялово разпределение, решението следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК следва да се присъдят разноски за производство пред
СРС, съразмерно с уважената част от исковете, както следва: в заповедното
производство – в размер на сумата от 22, 75 лв., представляваща държавна
такса, и сумата от 22, 75 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, в исковото производство – в размер на сумата от 178, 17 лв.,
представляваща държавна такса и такса за съдебно удостоверение, сумата от
9
455 лв., представляваща депозити за вещи лица, сумата от 273 лв.,
представляваща депозит за особен представител и сумата от 91 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, и разноски за въззивното
производство в размер на сумата от 45, 50 лв., представляваща държавна
такса, сумата от 273 лв., представляваща депозит за особен представител и
сумата от 91 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът не е сторил разноски по делото, предвид че е представляват
от особен представител, поради което такива не се присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 7382 от 11.05.2023 г., постановено по гр. д.
№ 36558 по описа за 2022 г. на СРС, 156 състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен искът за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2017 г. – 14.09.2019 г. и ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производството по делото в тази част.
ОТМЕНЯ Решение № 7382 от 11.05.2023 г., постановено по гр. д. №
36558 по описа за 2022 г. на СРС, 156 състав, В ЧАСТТА, с която са
отхвърлени предявените искове от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ №
23Б срещу С. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „**** с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2
ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за
установено, че С. Г. Д., ЕГН **********, дължи на „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК: *********, сумата от 1945, 33 лева, представляващи стойността
на доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
****, с аб. № 193450 за периода 01.07.2018 г. до 30.04.2020 г., както и сумата
от 325, 35 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. - 22.10.2021 г., както и сумата от
15,85 лв., представляващи дължима цена на услугата дялово разпределение за
периода 01.10.2018 г. до 30.04.2020 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1
ГПК, че С. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „**** дължи на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 1945, 33 лева, ведно със законната лихва, считано от
11.11.2021 г. до окончателното изплащане, представляваща стойността на
доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна
енергия при общи условия за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к.
****, с аб. № 193450 за периода 01.07.2018 г. до 30.04.2020 г., на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 325, 35 лева, представляваща мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. - 22.10.2021 г.,
на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 15,85 лв., ведно със
10
законната лихва, считано от 11.11.2021 г. до окончателното изплащане,
представляваща дължима цена на услугата дялово разпределение за периода
01.10.2018 г. до 30.04.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 64549/2021 г. по описа на СРС, 156 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА С. Г. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „**** да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 45, 50 лв., представляваща разноски в заповедното
производство, сумата от 997, 17 лв., представляваща разноски в исковото
производство пред СРС, и сумата от 409, 50 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участие на третото лице-помагач на
страната на ищеца „Бруната България“ ООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11