Р Е Ш Е Н И Е
№ 23.01.2020
г. гр. Асеновград
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, втори грждански състав в
публично заседание на десети декември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Терзиева
при секретаря Йорданка Тянева, като разгледа докладваното
от съдия МАРИЯ ТЕРЗИЕВА гр.дело № 1470 по
описа за 2019 г. и като обсъди:
Предявен иск с правно основание чл.55 ал.1 от
ЗЗД.
Ищецът
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД твърди, че между “Вива
Кредит” ООД и ответника Н.Т.С. е сключен договор за паричен заем № 5448347 от
19.06.2018 г., по силата на който на същия е предоставена сумата от 800 лева, а
той се е задължил да я върне в срок до 17.09.2018 г. на 3 месечни погасителни
вноски, ведно с договорна лихва.
Заемателят не е изпълнил задължението си по договора: главницата в
размер на 800 лева, сумата 54.31 лева договорна лихва за периода от 19.07.2018
г. – датата на първата вноска до 17.09.2018 г. – датата на настъпване на падежа
на договора. Освен това не е изпълнил задължението си да представи на кредитора
обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, поради което дължи и
неустойка в размер на 124.77 лева. От последната падежна дата ответникът е
изпаднал в забава, поради което дължи такса за експресно разглеждане на
документите в размер на 124.77 лева, разходи и такси за извънсъдебно събиране
на просроченото задължение в размер на 220 лева, лихва за забава върху
непогасената главница в размер на 20.83 лева за периода от 18.09.2018 г. –
датата на допускане на забава на погасителната вноска до 21.05.2019 г. – датата
на подаване на заявлението за издаване на ЗИ, ведно със законна лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане
на сумата. С договор за цесия от 01.12.2016 г. и приложение към него от
01.03.2019 г. вземанията са прехвърлени на ищеца, за което длъжникът е
уведомен. За събирането им е издадена заповед за изпълнение № 593/29.05.2019 г.
по ч.гр.д. № 1048/2019 г. по описа на РС Асеновград, същата е връчена на
длъжника, в предвидения по ГПК срок длъжника е подал възражения, поради което е
указано на заявителя в срок да предяви иск за установяване на вземането. Ето
защо моли да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено,
че ответникът му дължи горните суми. Ангажира доказателства, претендира
направените по делото разноски, както и тези, извършени в заповедното
производство.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор от ответника Н.Т.С., чрез пълномащника адвокат Д.Б., които
оспорва иска като неоснователен. Не оспорва
обстоятелството, че между „Вива кредит“ ООД в качеството на „заемодател“
и ответницата в качеството на „заемател“ е бил сключен договор за паричен заем
№ 5448347/19.06.2018 г. Не оспорва и
твърдението, че съгласно сключения договор за потребителски кредит ответницата е получила сумата от 800 лв. в
брой. Ищцата се е задължила съгласно сключения между страните договор да върне заетата сума в срок до 17.09.2018 г.
на 3 месечни погасителни вноски, ведно с договорна лихва. Твърди, че договорът
е недействителен на следните основания: 1. В нарушение на разпоредбите на чл.5
ал.4 и ал.8 и чл.11 ал.2 от ЗПК – към договора няма подписани общи условия,
което води до недействителност на парвоотношението, 2. Поради липса на посочване
на обща сума, дължима от потребителя, съгл.чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, 3. На
основание чл. 22 вр.чл.11 т.9 от ЗПК тъй като не са посочени условията за
прилагане на договорения лихвен процент, не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на
всяка от месечните вноски, липсва посочена в договора обща сума дължима от
потребителя и от какви разходи е формирана същата, 4. На осн.чл.11.ал.1 т.11 от ЗПК няма погасителен план, посочени са дати на погасителни вноски, но не е
посочен размер на вноските измежду дължимите по договора суми. Заявява, че
клаузата за неустойка е недействителна, по подробно изложени съображения,
същата противоречи на материални закон и на императивната разпоредба на чл.33
от ЗПК. Твърди, че договераната възнаградителна лихва е нищожна, поради
противорачието и с добрите нрави. Общо заявава, че по договора не се дължат:
лихва, неустойка, такса за експресно разглеждане и начислените разходи за
събиране на вземане. Принципно остава да се дължи само главницата, но и за тази
част искът не следва да бъде уважаван, тъй като претенцията е заявена на
договорно основание. Не ангажира доказателства.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното:
По допустимостта и предмета на производството
От приетото за
послужване ч.гр.д. № 1048/2019 г. на Асеновградския РС, се установява, че ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за следните
суми: 800 лева -
главница, дължима по договор за паричен заем № 5448347 от 19.06.2018 г.,
сключен с „Вива кредит” ООД, вземанията по който са прехвърлени на 01.03.2019
г. с приложение № 1 към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 01.12.2016 г. на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД; 54.31 лева - договорна лихва за периода 19.07.2018 г. –
17.09.2018 г.; 124.77 лева - такса
за експресно разглеждане на документи; 124.77
лева - неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 220 лева - разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземания; 20.83 лева –
обезщетение за забава за периода от 18.09.2018 г. до 21.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 27.05.2019 г. до
окончателното погасяване. Срещу заповедта за изпълнение е постъпило
възражение от длъжника, поради това съдът е указал на кредитора да предяви иск
за установяване на вземането си.
Искът е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Претенциите, предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 1048 по описа за 2019 г. на Асеновградския РС,
и предмет на настоящата искова молба са напълно идентични, поради което и
производството се явява допустимо.
По същество на спора:
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да
установи наличието на посоченото облигационно правоотношение – Договор за паричен заем № 5448347 от 19.06.2018 г., предаването на сумата на ответника, уговорения падеж на
погасителните вноски, изтичането на срока на договора, прехвърлянето му на
вземанията по договора с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
между „Вива кредит“ ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД,
уведомяването на длъжника. Следва да установи и наличието на валидно постигната
договореност между страните за връщане на кредита с надбавка (лихва),
уговарянето на такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на кредита,
уговарянето на такса разходи за събиране на просрочени
вземания и на такса разходи за дейност на служител, уговарянето на валидна
неустоечна клауза за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, забавата на длъжника, както и да установи всяко едно от вземанията
си по размер. Ответникът следва да проведе насрещно доказване по посочените по-
горе обстоятелства, а при установяването на фактическия състав на вземанията
следва да установи, че е погасил задълженията си.
От представения по делото договор за паричен заем № 5448347 от 19.06.2018 г. е видно, че между „Вива Кредит“ ООД в
качеството на кредитодател и ответника Н.С., като заемател е възникнало заемно
правоотношение, по силата на което кредиторът е предоставил заемна сума в
размер на 800 лева, която сума заемателят е получил с подписването на договора
– което и воидно от РКО от 19.06.2018 г.. Уговорен е между страните фиксиран
годишен лихвен процент по заема 40.29 %, като договорна лихва е в размер на
54.31 лв. В договора е предвидено, че заемателя се е съгласил да ползва услуга
експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, за която услуга се
заплаща такса в общ размер на 124.77 лева, разпределена в месечните погасителни
вноски. Така месечната вноска е в размер на 326.36 лева и общо дължимата сума
по кредита, включваща главница, лихва и такса експресно разглеждане. В договора
в чл.4, ал.1 е предвидено в 3-дневен срок от подписването му да
представи на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора – поръчител
/отговарящ на определени условия в договора/ или банкова гаранция, която да е
валидна за целия срок на договора, като при неизпълнение на това задължение се
начислявала неустойка в размер на 124.77 лева, разпределена в месечните
погасителни вноски.
Съгласно трайно
установената съдебна практика на ВКС /Решение
№ 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, Iт. о. и др/ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното
начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни
- т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесният договорът за заем е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с
необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната страна на
представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК.
Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите,
фиксираният годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички
плащания по договора, условията за издължаване на кредита от потребителя,
елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на погасителните
вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, представен е погасителен
план към договора, инкорпориран в самия договор, предвидено е правото на
потребителя да погаси предсрочно кредита /чл. 5 от договора/. Предоставянето, респ. получаването на
предварителна информация е удостоверено в договора, което обстоятелство е
признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем.
Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя. Липсват общи
условия като отделно обективиран документ, като същите се съдържат в договора.
С оглед изложеното
съдът приема, че договорът е валидно сключен.
„Вива кредит“
ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава,
че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла
на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Видно от
представения по делото договор за прехвърляне на вземания от 01.12.2016 г. и
приложение № 1 от 01.02.2019 г. към него /л.18 и л.21/ вземанията по процесния
договор срещу ответника са цедирани на "Агенция
за контрол на просрочени задължения" ООДД. В приложение № 1 е
индивидуализирано вземането, което се прехвърля по основание, размер и кой е
задълженото лице. В договора за цесия е посочено, че приложение № 1 от договора
е неразделна част от него /пар.2 от договора/. Представено е пълномощно от
цедента, с което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /л. 22/. Предишният кредитор има правото да упълномощи
новия кредитор, да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /решение
№ 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от
2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. /.
Към приложенията
на исковата молба е представено уведомително писмо за прехвърляне на вземането
/л.6/ по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника.
Уведомлението, приложено към исковата молба на цесионера е достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал.
3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал.
3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013
г. на ВКС, ІІ т. о. /.
С оглед
изложените съображения съдът намира, че в хода на процеса по реда на чл. 235, ал.
3 ГПК ответникът е редовно уведомен за извършената цесия,
уведомителното писмо съдържа конкретно посочване на правоотношението -
вземанията, които са предмет на настоящото производство. Ето защо ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира всички вземания въз основа на
процесния договор за кредит, тъй като последният дължи да престира на него, а
не на стария кредитор.
По отношение на
претендираните вземания по договора, съдът намира следното:
По отношение на
главницата
С исковата молба се претендира главница в размер на
800 лева. В тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от
недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради
което съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за главница по
договора за заем в размер на 800 лева. Падежът и на последната вноска за
главница е изтекъл на 17.09.2018 г., поради което и цялата сума е изискуема. По
делото ответникът не е възразил срещу дължимостта на това вземане. Искът се
явява основателен до пълния предявен размер.
Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна
да установи обстоятелствата, на
които основава своите искания или възражения. Доказването следва да изключва всякакво съмнение относно
осъществяването на правопораждащи факти в обективната действителност. В противен
случай влизат в сила неблагоприятните последици за разпределение на
доказателствената тежест, които задължават съда да приеме недоказаното за
нестанало. В настоящия казус ответникът не е ангажирала доказателства, които да
установят твърдените от него нищожност респективно унищожаемост на процесния
договор.
В тази връзка се явява и основателна претенцията за
законна лихва върху главницата за периода от датата на входиране на заявление
за издаване на заповед за изпълнение – 27.05.2019 г. до окончателното
плащане.
По отношение на
възнаградителната лихва:
Претендира се договорна лихва в размер на 54.31
лева за периода от 19.07.2018 г. до последната погасителна вноска 17.09.2018 г.
По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 40.29 %. Няма пречка
страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В
случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на
възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който
носи кредитора, както и автономията на волята. Размерът на договорнота лихва за
целия период на договора е в размер на 54.31 лева, който размер съответен на
насрещната престация на кредитора.
В тежест на ответника е да докаже плащане на
претендираната сума. Подобни твърдения и доказателства не са ангажирани от
ответника. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване
на задълженията са за ответника, поради което съдът приема, че ответникът дължи
лихва в общ размер на 54.31 лева за периода от 19.07.2018 г. до последната
погасителна вноска 17.09.2018 г.
По отношение на неустойката.
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за
противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение № 229
от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на
ВКС и др.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави
на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя
да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от
124.77 лв. Така предвидената клауза за неустойка, поради неизпълнение на
договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
същата е необосновано висока.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока
за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора, с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е
уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото
си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на
договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази
си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4 от договора.
Ето защо
претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение в размер на 124.77 следва се отхвърли изцяло,
поради противоречието на клаузите от процесния договор на добрите нрави.
Относно
задължението за разходи:
В чл.1, ал.
3 от договора, е уговорено, че
заемателят дължи плащане на такса за експресно разглеждане на документите за
отпускане на заема в размер на 124.77 лв. Освен тази такса ищецът претендира и
220 лева - разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземания.
В чл.11 от договора, длъжникът се е съгласил, че е запозната с Тарифата
на събираните такси от заемодателя. В тарифата
/приложено по делото/ при кредити, платими на месечни вноски, какъвто е
настоящия случай, е предвидено че при забава на плащане на погасителна вноска
дължи допълнително плащане на разходи, които за кредит в размер на 800 лева не
може да е повече от 175 лева, именно такава такса е начислена от ищеца. В
тарифата е предвидено еднократно плащане на сумата от 70 лева при забава с повече от 23 календарни дни,
представляваща разход за дейност на служител за събиране на вземането. Съгласно чл. 33, ал.2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът намира, че
тези разпоредби, предвидени в Тарифата на заемодателя се явяват в пряко
противоречие с чл.33 от ЗПК. В случай на неизпълнение или забавено изпълнение,
заемополучателят следва да заплаща отнапред определени разходи за действия по
събиране на задължението, като едновременно са начислени и двете максимални
такси от 175 лева и 70 лева еднократна такса. Съдът намира, че отговорността за
разноски, въведена в Тарифата на кредитора, представлява по същество неустойка,
дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по
кредита, а не плащане за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези такси по същество се цели заобикаляне
на ограничението на чл.33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана
с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. С оглед изложеното
съдът приема за нищожни клаузите, предвидени в Тарифата на „Вива Кредит ООД“.
Тези клаузи дори не са обективирани в договора, а в тарифа, която не е подписана
от длъжника и макар в чл.11 от договора да е посочено, че се съгласява с
Тарифата, съдът не може да приеме, че е поел задължение да заплаща тези
разходи. Отделно от това с предвиждането на такива разходи се заобикаля и
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част
от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния
процент на разходите – чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговаряне им като отделен разход, основан на тарифа на кредитора
има за цел заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в
размера на ГПР, поради което и на това основание тези такси не се дължат.
Същите са и неравноправни, не са уговорени индивидуално в договора, произтичат
от тарифа на кредитора, върху която заемателят не може да въздейства, а следва
да приеме, с подписването на договора.
Предвид изложеното претенциите за заплащане
на сумата в размер на 220 лева представляваща такса разходи за извънсъдебно
събиране на просрочени вземания следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Съдът счита за нищощожна и клаузата
по договора в чл.1, ал.3, в който е уговорено, че заемателят дължи плащане на
такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в размер на
124.77 лева, поради нейната неравноправност. Тази
такса е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като
потребителят преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която
не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер – 124.77 лв. или в случая приблизително 1/4 от размера
на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и
извършената услуга от заемодателя.
Съгласно чл. 144, т. 9 ЗЗП неравноправни
са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е
имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146, ал. 1 ЗЗП е
посочено, че неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП –
клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им. Ищецът не доказва, а и не твърди индивидуално
уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на
заявката за отпускане на кредит на документи в
предвидения в договора размер. С оглед изложеното съдът намира, че така
предвидената клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и с нея се цели неоснователно обогатяване
на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга,
тази такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е
уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели
реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
С оглед изложеното претенцията за
заплащане на този разход е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и
двете страни.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално
на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в
исковото производство в размер на 26.89 лв., претендира на основание чл. 78,
ал.8 ГПК вр. НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер
на 350 лева. Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и
правна сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение
следва да бъде 300 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото
производство възлизат на 326.89 лева,
като по съразмерност следва да му бъдат присъдени 212.75 лева. За заповедното производство
ищецът е доказал сторени разноски в размер общо в размер на 76.89 лева, като
следва да му се присъдят по съразмерност 50.04
лева.
С оглед изхода на спора и на осн.чл.78
ал.3 от ГПК на ответника също се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената
част от иска. Същият е продоставил безплатна помощ на ответника в
производството, претендира 360 лв. с ДДС възнаграждение по чл.38 от ЗА по
ч.гр.дело № 1048/2019 г. по описа на РС Асеновград и 320 лв. възнаграждание по чл.38 ал.2 от ЗА
по настоящото гр.дело № 1470/2019 г. по описа на РС Асеновград. На ответника се дължат следните разноски: 360
лв. с ДДС, хонорар по исковето производство и 50 лв. хонорар по заповедното
производство – с оглед фактическата и правна сложност на същите, а по
съразмерност следва да му се присъдат:
125.70 лв. разноски в исковото и 17.46 лв. разноски в заповедното. Или в
полза на адвокат Д.Б.,
следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА /по
исковото и заповедното производство/ общо
в размер от 143.16 лева.
Водим от
горните мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.Т.С., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи
на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, пк 1527 ул. „Панаот Волов“ № 29,
ет.3, представлявано от Тервел Янчев Кънчев,
следните суми: 800 лева (осемстотин) - главница, дължима по договор за
паричен заем № 5448347 от 19.06.2018 г., сключен с „Вива кредит” ООД,
вземанията по който са прехвърлени на 01.02.2019 г. с приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2016 г. на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД; 54.31 лева (петдесет и четирилева и тридесет и една стотинки) -
договорна лихва за периода 19.07.2018 г. – 17.09.2018 г. и 20.83 лева (двадесет лева и
осемдесет и три стотинки) - лиха за забава в/у непогасената главница за периода
от 18.09.2018 г. до 21.05.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 27.05.2019 г. до окончателното й погасяване, които суми са присъдени
по ч.гр.д. № 1048/19 г. по описа на Асеновградския РС със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за
признаване за установено по отношение на Н.Т.С., ЕГН **********,
че дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД с ЕИК: *********, следните суми: 124.77 лева - такса за експресно
разглеждане на документи; 124.77 лева
- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 23.06.2018 г.
до 17.09.2018 г.; 220 лева - разходи
и такси за извънсъдебно събиране на вземания.
ОСЪЖДА Н.Т.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление в гр. София, пк 1527 ул. „Панаот Волов“ № 29, ет.3,
представлявано от Тервел Янчев Кънчев, сумата от 212.75 лева (двеста и дванадесет лева и седемдесет и пет стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 50.04 лева (петдесет
лева и четири стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за
заповедното производство, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, пк 1527 ул.
„Панаот Волов“ № 29, ет.3, представлявано от Тервел Янчев Кънчев, да заплати на адвокат Д.Г.Б., ЕГН **********,************,
със служебен адрес град Пловдив, ул.“Братя Пулиеви“ № 1, сумата от 143.16 лева (сто четиридесет и три лева
и шестнадесет стотинки) – адвокатско възнаграждение, определено на основание
чл.38, ал.2 ЗА (на основание чл. 78, ал.3 ГПК).
Решението може да бъде обжалвано
от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: