РЕШЕНИЕ
гр. София, 28.08.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на седми юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 15476 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № ІІ-55-456075 от 23.07.2018 г.,
постановено по гр. дело № 24659/2017 г. по описа на СРС, ІI ГО, 55 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.” ЕАД срещу срещу Г.М.Ч., обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ТПК, вр.чл.150 ЗЕ и чл.86,
ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземания за сумата от 2069.38 лева,
представляваща доставена топлинна енергия и за дялово разпределение за
топлоснабден имот - находящ се в гр.София, ж.к. „******за периода 01.05.2014г.
- 30.04.2016г„ ведно със законната лихва от 29.11.2016г. до окончателното
изплащане, както и за сумата 78.97 лева - лихва за забава, изтекла в периода
15.09.2015г. - 14.11.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ТПК по ч.гр.д.№ 68704/2016 г. на СРС, 55 състав.
Срещу така постановеното решение, с
което кумулативно обективно съединените искове са били отхвърлени е постъпила
въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, чрез пълномощника си – юриск. Д.Д., с
надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност
на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон и необоснованост. Изтъква, че необосновано първоинстанционният
съд е приел, че ответникът няма качество на потребител, тъй като същият бил
вещен ползвател, което се установявало от представените по делото писмени
доказателства. Сочи още, че стойността на реално потребената от ответника топлинна
енергия се установя от изслушаната СТЕ, като със сумите за възстановяване по
изготвената изравнителна сметка били приспаднати задължения по предходни
периоди на основание чл. 33, ал. 2 ОУ. Моли съда да отмени решението и уважи изцяло
предявените установителни искове, както и да присъди направените по делото
разноски.
Въззиваемият ответник - Г.М.Ч., чрез
пълномощника си – адв. Б.К., е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по
подробно изложените съображения. Моли съда да остави без уважение въззивната
жалба и потвърди обжалваното решение като правилно, както и да присъди
направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззиваемият - „Х.и Р.“ ЕООД - третото
лице помагач на ищеца –не е подал отговор на въззивната жалба и не изразява
становище по релевираните доводи във въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:
Настоящата съдебна инстанция намира за
основателно наведеното във възивната жалба оплакване за
необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че от представените по
делото доказателства не се установява твърдението на ищеца за наличието на облигационно
правоотношение с ответника. В тази връзка следва да се отбележи, процесният договор за
търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия
– арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното
предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно пък чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са
всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната
правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г. и
касаеща процесния имот/ „потребител на енергия или природен газ за битови
нужди” е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество. Ето защо е достатъчно в исковата молба ищецът да твърди,
че е налице валидно облигационно правоотношение с ответника по договор за
търговска продажба на топлоенергия, както е в конкретния случай, като не е
необходимо да сочи изрично дали като собственик и ползвател, доколкото
правоотношението възниква по силата на закона, както за собственика, така и за
вещния ползвател, а качеството потребител се доказва въз основа на документ за
собственост, респективно, че лицето има учредено вещно право на ползване. В
конкретния случай от представения по делото от ищеца Нотариален акт за покупко-продажба
на недвижими имоти от 19.08.2010 г.,
съставен по н. д. № 154/2010 г. /лист 15 по делото на СРС/ се установява, че
ответникът Г.М.Ч. е прехвърлил собствеността върху процесния имот, находящ
се в гр.София, ж.к. „******на трето лице, но е запазил пожизнено и безвъзмездно
правото си на ползване върху същия. В случаите, когато е учредено вещно право
на ползване, както е в случая, неговият титуляр, а не собственикът /притежаващ
само т. нар. гола собственост/, се счита за потребител на топлинна енергия по
арг. от чл. 57 ЗС. В този смисъл са и разпоредбите в действащите през процесния период и
представени по делото от ищеца Общи условия - "купувач може да бъде всяко
физическо лице, потребител на топлинна енергия за битови нужди, който е
собственик или титуляр на вещно право на ползване”.
Следователно ответникът Г.М.Ч. е страна по твърдяното
от ищеца облигационно правоотношение и има качество на потребител по смисъла на
разпоредбата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР
на ЗЕ /след 17.07.2012 г./, поради което същия е пасивно материално легитимиран
да отговаря по иска.
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали и какво
количество топлинна енергия ищцовото дружество е доставяло следва да се
отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото
лице по изслушаната и приета СТЕ се установява, че реално доставената топлинна
енергия за процесния период до имота, находящ се в адрес гр.София,
ж.к. „******е на стойност 597,43 лв., представляващ разликата между прогнозната
продажна цена по издаваните ежемесечно от ищеца фактури и сумите за приспадане
по изготвените изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон, до който
размер така предявения иск е основателен и доказан. Следва да се отбележи още,
че изчисленията през процесния период са извършвани от трето на процесното
материално правоотношение лице – „Х.и Р.“ ЕООД, като съгласно заключението на
вещото лице по изслушаната СТЕ стойността на доставената топлинна енергия е
изчислена въз основа на действащата към този момент нормативна база. Посочено е
още, че дружеството, извършващо дяловото разпределение на доставената до
абонатите топлинна енергия в края на всеки отоплителен сезон, изчислява реално
доставеното количество топлинна енергия в съответствие с нормативните изисквания.
Конкретната методология по отчитането и изчисляването на доставената топлинна
енергия е описана в заключението на СТЕ, като съдът изцяло възприема
фактическите (доказателствените) изводи, до които е достигнала тази съдебна
експертиза. От друга страна, вещото лице от допуснатата комплексната СТЕ е
анализирало данните, обективирани в главните отчети за процесните периоди и
общия топломер в АС, посочвайки че сумите са начислявани в съотвествие с
действащата нормативна уредба методология, както и че уредите за топлинно
отчитане са минавали през необходимите и задължителни метрологични проверки.
Неоснователно
е позоваването във въззивната жалба, че със сумите за възстановяване са
приспаднати задължения за предходни периоди на основание чл. 33, ал. 2 ОУ. В
тази връзка следва да се отбележи, че подобно възражение за прихващане не е
въвеждано нито със заявлението по чл. 410 ГПК, нито с исковата молба, поради
което периоди, извън процесния, са извън предмета на спора. Принципно по своето
правно естество „прихващането” представлява упражняване на потестативно
компенсаторно право. Но тъй като това компенсаторно изявление е направено
извънсъдебно, за да породи погасителният ефект, към което е насочено
едностранното волеизявление на „Т.С.” ЕАД, с което упражнява потестативно право
за погасяване на две насрещни и еднородни парични задължения, следва да са били
налице всички материални предпоставки, уредени в разпоредбите на чл. 103 ЗЗД и
чл. 104 ЗЗД. Материалното изявление за прихващане по своята правна същност е способ
за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях,
когато длъжникът има към своя кредитор насрещно вземане. Основна предпоставка
за надлежното упражняване на компенсационното волеизявление е двете задължения
да са ликвидни и изискуеми. За да бъде ликвидно едно вземане, то трябва да бъде
безспорно установено по своето основание и размер. Ищецът не е установил, че
паричното вземане, с което е извършил извънсъдебната компенсация, е било
ликвидно. Дори не са наведени фактически твърдения, от които да се изясни точно с кои вземания – по период и
размер, е извършвана тази извънсъдебна компенсация. Не съществува процесуална
пречка ищцовото дружество в съдебно заседание да наведе като отбранително
средство срещу твърдението на ответника, че му се е дължало връщане на
процесната сума след изравнителния период, възражение за прихващане за
погасяване на две изискуеми, еднородни и заместими задължения до размера на
по-малкото от тях и в случай че съдът установи, че предявеното материално право
чрез възражение е основателно, то ще се превърне в ликвидно и годно за
компенсация. Но до края на устните състезания в първата съдебна инстанция
ищецът не е направил възражение за прихващане на процесното вземане за
предходни периоди, поради което без да е установено, че насрещното вземане на
ищеца, с което е извършено материалното прихващане, съществува и е било
ликвидно, настоящата съдебна инстанция приема, че не е налице надлежно погасяване
чрез компенсация на задължението на ответниците към ищеца – със суми по изравнителните
сметки за релевантния период. От друга страна, без да е предявено по съдебен
ред това възражение, ответниците не могат да се защитят, като оспорват твърдени
от ищеца вземания за предходни на
процесния период. Ето защо оплакванията в тази насока на ищеца във възивната
жалба принципно са неоснователни.
С оглед
обстоятелството, че по правилността на обжалваното решение, касаещо акцесорния
иск с въззивната жалба не са направени конкретни оплаквания и доколкото настоящата
инстанция по силата на чл. 269 ГПК е ограничена да извърши проверка само по релевираните
в жалбата оплаквания, решението в частта, касаеща акцесорната претенция следва да
бъде потвърдено.
С оглед
възприетото от настоящата инстанция частична основателност на въззивната жалба
по отношение на главния иск обжалваното решение следва да бъде отменено в частта,
с която главният иск е отхвърлен до сумата от 597,43 лв., като се признае
за установи, че ищецът има взема по отношение на ответника за сумата от 597,43 лв.,
представляваща стойността на доставената топлинна енергия през процесния
период. В останалата част, с което главният иск е отхвърлен за разликата над сумата
от 597,43 лв. решението също следва да се потвърди.
При този изход на делото в настоящата съдебна инстанция в полза на
ответника по жалбата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на
въззиваемия следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение
за процесуалното представителството в производството пред СГС съразмерно на
отхвърлената част на въззивната жалба в размер на по 216,61 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3 , т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № ІІ-55-456075 от
23.07.2018 г., постановено по гр. дело № 24659/2017
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 55 състав, в
частта, с която е отхвърлен предявения от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ,
срещу Г.М.Ч., EFH
********** до сумата от 597,43 лв. представляваща
продажната цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - находящ се
в гр.София, ж.к. „******за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със
законната лихва от 29.11.2016г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ТПК по ч.гр.д.№ 68704/2016 г. на СРС, 55
състав, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
по отношение на Г.М.Ч., EFH
**********, с адрес: ***, че “Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, е носител на право на парично вземане в
размер на сумата от 597,43 лв. представляваща
продажната цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - находящ се
в гр.София, ж.к. „******за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със
законната лихва от 29.11.2016г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 от ТПК по ч.гр.д.№ 68704/2016 г. на СРС, 55 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № ІІ-55-456075 от 23.07.2018 г., постановено по гр. дело № 24659/2017
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 55 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на Г.М.Ч.,
EFH **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК сумата от 216,61 лв., представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в настоящето производство.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Х.и Р.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: