Р Е Ш Е Н И Е № 106
гр.Стара Загора 26.04.2018г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Старозагорският административен съд в публичното заседание на двадесет
и седми март
през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
Председател: СТИЛИЯН МАНОЛОВ
при секретаря С. Христова
и в присъствието на прокурора Румен Арабаджиков,
като разгледа докладваното от СТИЛИЯН МАНОЛОВ адм.дело № 120 по описа
за 2017г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е с правно основание чл.203 от
Административно-процесуалния кодекс/АПК/ във връзка с чл.1, ал.1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди/ЗОДОВ/.
Образувано е по искова молба, уточнена в съдебно
заседание на 19.09.2017г., от П.Й.С., изтърпяващ
наказание в Затвора гр.Стара Загора, с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ,
вр. чл.8, т.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните
свободи, с която са предявени три обективно съединени иска против Главна
дирекция изпълнение на наказанията (ГДИН) гр.София, както следва:
-
за присъждане на
сумата 4000, представляваща обезщетение за периода 02.06.2015г. до 04.03.2017 г. за причинени неимуществени вреди в
резултат на действия на затворническата администрация при Затвора Стара Загора,
изразяващи се в присъствието на надзорно-охранителния състав по време на
свиждане вътре в помещението, с което е нарушена неприкосновеността на тайната
на кореспонденцията му, като са узнати факти от „личния” и „семейния” му живот
и този на неговите близки, като по този начин е нарушила и тяхната
неприкосновеност (на личния и семейния му живот);
-
за присъждане на
сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за периода 12.03.2013 г. до
01.12.2015 г. за причинени неимуществени вреди в резултат на бездействия на
затворническата администрация при Затвора Стара Загора, изразяващи се в
невъвеждането в дебитната му карта на телефонните номера на деловодствата на
съдилищата (Старозагорски окръжен съд, Административен съд Стара Загора,
Върховен касационен съд, Районен съд Казанлък и други), прокуратурата на РБ и
други институции, с което е нарушено правото му на кореспонденция, което води
до нарушаване и на нейната неприкосновеност;
-
за присъждане на
сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.12.2015 г. до
28.02.2017г. за причинени неимуществени вреди в резултат на бездействие на
затворническата администрация при Затвора Стара Загора, изразяващо се в
непредоставянето му на кореспонденция (телефонна по смисъла на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС) с негови близки, с органите на съдебната власт, адвоката му и други
държавни институции, с което е нарушено правото му на кореспонденция, с което е
нарушена и нейната неприкосновеност, като вследствие на това е нарушена и
неприкосновеността на личния и семейния му живот.
Вследствие на тези незаконосъобразни действия и
бездействия на затворническата администрация при Затвора Стара Загора у ищеца
се породили силни и интензивни по своя характер, с трайно отражение във времето
негативни чувства, емоции и състояния: безпомощност и незащитеност, на
изкоренен правов ред в пенитенциарната система и държавата като цяло,
незачитане на основни европейски ценности като правата на личността, заложени в
Преамбюла на Конвенцията и Конституцията на РБ, на гняв, плач, психоемоционален
стрес от загуба на контакти с приятели и семейството, както поради невъзможност
за установяване на състоянието на член от същото. Тези негативни чувства и
емоции, довели до безсъние, главоболие и чести състояния на депресии,
придружени с нервност, тревожност и напрегнатост. Изживените от ищеца негативни
чувства, емоции и състояния били пряка и непосредствена последица от
незачитането от затворническата администрация при Затвора Стара Загора на всяко
едно от правата му по чл.8, т.1 от ЕКЗПЧ.
Ответникът - Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр.София чрез процесуалния
си представител юрисконсулт С. в съдебно заседание и в представен писмен
отговор оспорва предявените искове. По отношение на първия предявен иск счита,
че не е налице законово задължение за затворническата администрация да не
присъства в помещенията, в които се провежда свиждане, поради което не е налице
твърдяното незаконосъобразно бездействие. Сочи, че не е налице и
незаконосъобразно действие с умишлено поставяне на ищеца в тези условия, тъй
като ограниченията, които същият търпи са неизбежна последица от изтърпяване на
наказанието и не надхвърлят необходимото за изпълнение на целите на наказанието
въздействие върху личността. Поддържа, че присъствието на служители, имащи
непосредствено визуално наблюдение на физическа охрана при провеждане на
свиждането е в изпълнение на нормативно установения ред, който е насочен към
обезпечаване сигурността и предотвратяване извършване на престъпления. Заявява,
че в хода на съдебното дирене не се е доказало кога, кой и какъв/и факти от
„личния“ и „семейния“ живот на П.С. и този на неговите близки и бил узнат от
надзорноохранителния състав, за да може да се прецени доколко е налице пряка и
непосредствена връзка между твърдяното незаконосъобразно бездействие и
настъпилите неимуществени вреди.
По отношение на втория предявен иск сочи, че по делото
не са събрани доказателства за нарушение на реда, регламентиран в ЗИНЗС,
ППЗИНЗС и Заповед №5891/16.10.2007г. по отношение на провеждане на телефонните
разговори. По отношение на твърдяното от ищеца възпрепятстване да провежда
телефонна кореспонденция с „деловодствата на съдилищата, прокуратура на РБ и
други институции“, излага доводи, че за връзка с институциите за лишените от
свобода е предвиден реда по чл.86, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, като съгласно чл.90,
ал.1 от същия закон те могат да подават молби и жалби, а в разпоредбата на
чл.77, ал.1 от ППЗИНЗС се съдържа подробна регламентация на начина, по който
лишените от свобода упражняват своето право на кореспонденция. В този смисъл
обосновава, че затворническата администрация с нищо не е ограничила правото на
ищеца да води писмена кореспонденция с институции по негов избор.
По отношение на третия предявен иск заявява, че
съгласно чл.90, ал.4 от ЗИНЗС, за лишените от свобода, за които е установено,
че нямат средства, разходите за кореспонденция са за сметка на мястото на
лишаване от свобода, но тази правна норма не създава пряко задължение за
извършване на конкретно фактическо действие на началника на затвора по силата
на закон, за да се приеме, че е налице неоснователно бездействие. Поради това
счита, че в конкретния случай исканата от ищеца защита срещу неоснователни
бездействия на административен орган попада в хипотезата на чл.256 от АПК, а
към момента на подаване на исковата молба правото на С. да оспорва фактически бездействия
на началника на Затвора Стара Загора е преклудирано, поради неупражняването му
в законоустановения 14 дневен срок. С оглед на това счита този предявен иск за
недопустим.
В заключение обосновава, че по делото не са събрани
абсолютни никакви доказателства, сочещи за извършено спрямо ищеца нечовешко или
унизително отнасяне по смисъла на чл.3 ЗИНЗС, свързано с твърдяното от него в
предявените искове. В този смисъл оспорва предявените искове и претендира юрисконсултско възнаграждение.
Окръжна прокуратура -
Стара Загора, конституирана като страна по делото на основание чл.10, ал.1 от ЗОДОВ, чрез участващия по делото прокурор дава заключение за недоказаност на
предявените искове по основание и размер, поради което предлага да бъдат
отхвърлени.
От събраните по делото доказателства съдът установи
следната фактическа обстановка:
Ищецът П.Й.С., е осъден с влязла в сила
присъда на доживотен затвор, като е приведен в Затвора – Стара Загора на 27.08.2009г.,
където до настоящия момент изтърпява наказанието, видно от писмо ЗД № 586/2009
от 01.06.2017г. на Началника на Затвора Стара Загора (л.45-46). В същото писмо е описан редът за провеждане
на телефонни разговори и свиждане на лишените от свобода в Затвора Стара Загора.
С определение на съда, произнесено в
открито съдебно заседание от 06.02.2018г., е прието за безспорно, че няма
съдебна заповед, с която да се разрешава подслушването на телефонните разговори
на ищеца и че служители надзорно-охранителния състав присъстват при свижданията
на лишените от свобода, тъй като за тези обстоятелства са признати от ответника
с писмения отговор на исковата молба.
Със Заповед №5891/16.10.2007г. на Главния директор на Дирекция
„Изпълнение на наказанията“ са определени условията и реда за достъп до
системата „Контел“. Съобразно т.3 от тази заповед всеки лишен от свобода може
да заявява десет телефонни абоната, с които желае да поддържа връзка, които се
одобряват от съответния ИСДВР, като съобразно т.4 промени в одобрените за
връзка телефонни абонати се внасят по молба на лишените от свобода веднъж
месечно (л.43-44).
С жалба вх.№57/28.03.2013г., подадена до
Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че за пореден път му се
отказва въвеждането на телефонни номера на институции (л.257). С резолюция на
жалбата от ИСДВР е посочено, че на ищеца не еднократно е разяснявано, че не се
допускат разговори с организации, учреждения и институции по смисъла на
заповедта за телефонните разговори.
С жалба от 28.01.2014г., подадена до ГДИН, ищецът е поискал извършването
на проверка във връзка с негови искания до Началника на Затвора Стара Загора за
въвеждане на телефонните номера на Старозагорски районен и окръжен съд,
Пловдивски апелативен съд, ВКС, Районен съд Казанлък и Административен съд
Стара Загора, за които същият е получавал отказ (л.193). Препис от тази жалба е
изпратена и до Инспектората на Министерство на правосъдието. С мотивирано писмо
рег.№2258/2014г. на
Главния директор на ГДИН е прието, че жалбата на С. е неоснователна (л.199). С мотивирано
писмо рег.№94-П-19/21.02.2014г. на Заместник Министъра на
правосъдието е прието, че жалбата е неоснователна и се оставя без уважение (л.195).
С молба вх.№25/06.02.2014г., подадена от ищеца до отдел деловодство на ОЗ
Стара Загора е поискано въвеждане на телефонните номера на деловодствата на
ВСК, Административен съд Стара Загора, както и Старозагорска окръжна
прокуратура (л.17).
С молба вх.№37/27.02.2014г., подадена от ищеца до отдел деловодство на ОЗ
Стара Загора, е подадена жалба за невъвеждането на телефонните номера в картата
му на прокуратурата на РБ (гл.прокурор) и регионалната здравна инспекция Стара
Загора (л.18).
С жалба вх.№48/25.03.2014г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е поискал въвеждането в дебитната
му карта на телефонните номера на Агенцията за безопасност на храните – Стара
Загора, РЗИ – Стара Загора, Районен съд Казанлък, Окръжен съд Стара Загора и
Окръжна прокуратура Стара Загора (л.249-251).
С молба вх.№62/16.04.2014г., подадена от ищеца до отдел деловодство на ОЗ
Стара Загора, е поискано въвеждане на телефонните номера на ВСК гражданска
колегия (л.19).
С жалба вх.№7 от 18.02.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че при провеждане на
свиждане на 13.02.2016г. с негов приятел надзорно-охранителния състав отново е присъствал
вътре в помещението и служителите са слушали всички разговори, като узнавали
факти за личния му живот (л.239-240). С мотивирана докладна записка от
19.02.2016г. от главен инспектор Светослав Колев – зам.началник РНОД е прието,
че са спазени законовите изисквания за провеждане на свижданията, поради което
жалбата на С. се явява неоснователна (л.241).
С жалба вх. № 19/06.04.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 05.04.2016г. е
поискал от ИСДВР на основание чл.76 от ППЗИНЗС да му бъде предоставена
възможност да звънне в Министерството на правосъдието и Районна прокуратура
Стара Загора, но това му било отказано, като му било обяснено, че има друг ред,
а именно – писмена кореспонденция (л.242-244).
С жалба вх. № 26 от 20.04.2016г.,
подадена до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на
16.04.2016г. е провел свиждане с баща си и негов познат, като заедно с него е
бил и друг лишен от свобода – К.. По време на свиждането надзорно-охранителния
състав е присъствал в помещението и служителите слушали разговорите между ищеца
и неговите близки (л.236-238).
Със сигнал с вх. № 27 от 21.04.2016г.,
подаден до Инспектор НОД, във връзка с решение на АС Стара Загора, ищецът е
поискал да бъде разпоредено при провеждане на свиждане надзирателите да не
присъстват в помещението при него (л.223).
С жалба вх. № 28 от 22.04.2016г,. подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 21.04.2016г. чрез
надзорно-охранителния състав е поискал от ИСДВР да проведе телефонен разговор с
баща си, но такъв му бил отказан (л.232-233). С мотивирана докладна записка от
11.05.2016г. на Радост Найденова – НС СДВР е прието, че жалбата на С. е
неоснователна (л.234-л.235).
С жалба с вх. №32 от 26.04.2016г.,
подадена до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на
25.04.2016г. е поискал от ИСДВР да проведе телефонен разговор с баща си, но
такъв му е отказан (л.228-229). С мотивирана докладна записка от 11.05.2016г.
на Радост Найденова – НС СДВР е прието, че жалбата на С. е неоснователна (л.230-л.231).
С молба от 28.04.2016г., подадена от ищеца до Дежурния офицер на ОЗ Стара
Загора, на основание чл.76 от ППЗИНЗС е поискано предоставянето на служебна
карта за провеждане на разговор със Старозагорската окръжна прокуратура (л.20).
С жалба вх.№37 от 04.05.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 03.05.2016г. е
поискал от ИСДВР да проведе телефонен разговор с баща си, но такъв му е
отказан, което се повторило и на 28.04.2016г. (л.226-227). С мотивирана
докладна записка от 12.05.2016г. на Радост Найденова – НС СДВР е прието, че
жалбата е неоснователна (л.225)
С жалба вх. № 42 от 25.05.2016г, подадена до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът
е посочил, че не му е осигурявана кореспонденция с неговите близки, изразяващо
се в непредоставяне на телефонни разговори с тях (л.221) . С мотивирана
докладна записка от 08.06.2016г. на Николай Николов – инспектор СДВР е прието,
че жалбата на С. е неоснователна (л.222).
В Декларация от 28.05.2016г. за отказ от
храна ищецът е посочил, че на 28.05.2016г., във връзка с предстоящо свиждане, е
поискал от дежурния офицер служителите от надзорно-охранителния състав да не
присъстват в помещението, тъй като по този начин се нарушавала тайната на
кореспонденцията му и се узнавали факти от личния му живот, но му било отказано
и надзирателите присъствали вътре в помещението по време на свиждането (л.259-260).
С жалба вх.№59 от 27.06.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 25.06.2016г. е
провел свиждане, заедно с други лишени от свобода – К. и Е., като отново
надзорно-охранителния състав е присъствал по време на свижданията му с негови
познати и надзирателите слушали всичко, което се говори (л.217-218). С
мотивирана докладна записка от 28.06.2016г. на Й.Й.– инспектор НОД е прието, че
след извършена проверка по жалбата на С. е установено, че се изпълняват всички
разпоредби на действащото законодателство на РБ, без да се нарушава правото на
свиждане, кореспонденция и телефонен разговор с жалбоподателя (л.219-л.220).
С жалба вх.№63 от 04.07.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 02.07.2016г.
отново е провел свиждане в Затвора Стара Загора с негови познати, като отново надзорно-охранителния
състав е присъствал по време на свижданията му с негови познати и надзирателите
слушали всичко, което се говори (л.216).
С жалба вх.№77 от 09.08.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че присъствието на
надзорно-охранителния състав по време на свижданията продължава, като по този
начин се узнават факти от личния му живот и се нарушават тайната на
кореспонденцията му (л.213). С мотивирана докладна записка от 11.08.2016г. на
Николай Николов – инспектор СДВР е прието, че жалбата на С. е неоснователна
(л.214-л.215).
С жалба вх.№84 от 29.08.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че продължава да му
бъдат ограничавани телефонните разговори с баща му, които му се полагали
съгласно чл.90, ал.4 от ЗИНЗС (л.211-212).
С жалба вх.№85 от 07.09.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 03.09.2016г. при
провеждане на свиждане надзорно-охранителния състав се е намирал вътре в
помещението и слушали всичко, което С. споделял с баща си, както и че на
02.09.2016г. е поискал от ИСДВР да разговаря по телефона с адвокатката си, но
му било заявено, че нямал право на безплатна кореспонденция (л.209-210).
С жалба вх.№86 от 08.09.2016г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 07.09.2016г. е
поискал от ИСДВР да проведе телефон разговор с баща си и с адвоката си, което
му било отказано (л.207-208).
Със сигнал вх.№109 от 12.12.2016г.,
подаден до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е информирал за нарушаване
на телефонната му кореспонденция, включително и при последното му свиждане и за
нарушаване на тайната на кореспонденцията му с неговите близки (л.202-203). С
мотивирана докладна записка от 21.12.2016г. на Николай Николов – инспектор СДВР
е посочено, че по исканията, посочени в сигнала на С. многократно е вземано
отношение, като в случая няма изложени нови обстоятелства (л.201).
С жалба вх.№6 от 17.01.2017г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил незаконосъобразно
поведение на администрацията във връзка с телефонната му кореспонденция (л.204).
С жалба вх.№9 от 31.01.2017г., подадена
до Началника на Затвора Стара Загора, ищецът е посочил, че на 28.01.2017г. при
проведено свиждане с негов приятел в помещението е присъствал
надзорно-охранителния състав, които е слушали целия разговор и водели бележки
(л.205-л.206).
От справка от ИСДВР от 16.08.2017г. се
установява, че за периода 02.06.2015г. – 04.03.2017г. ищецът е провеждал
свиждане с лицата Й. П. С. (баща на ищеца) – 15 пъти, С. А. М. – 2 пъти, Т.С.Т.
– 6 пъти, Г. И. Ф. – 1 път, С. В. В. – 3 пъти, Ц. М. К. – 3 пъти, Г. Н. Г. – 1
път, П. П. Б. и С. Х. Б. – 1 път, Т. Т. Т. – 1 път (л.310-311). През периода
01.12.2015г. – 28.02.2017г. той е провеждал свиждане заедно с лишените от
свобода М.Г.Х., Е.К.Е., К.Т.В., Г. Д. Р., И. М. К. (справка л.377).
Видно от писмо на Началника на Затвора
Стара Загора и приложения към него, се установява, че за периода 01.12.2015г. –
28.02.2017г. ищецът е получил пощенски записи в размер на 8 лева (л.312-315).
От приложеното по делото писмо от
Началника на Затвора Стара Загора се установява, че предназначението на
страничния телефон е единствено с цел техническо обслужване; за телефонните разговори
на лишените от свобода не се поддържа регистър и няма ограничения за телефонни
разговори; телефоните в залата за свиждане са директни разговорни устройства и
нямат връзка с телефонна централа (л.376).
По делото е допуснато събиране на гласни доказателствени
средства чрез разпит в качеството на свидетели на лицата Е.К.Е., К.Т.В., М.Г.Х. и Т.С.Т..
В
показанията си свидетелят Е. заявява, че за периода от
2014г. до септември 2017г. са били заедно с ищеца в един коридор и много пъти са
провеждали свиждания заедно. Конкретно посочва, че това е ставало през април и
юни 2016г., и през март 2017г., като посочва конкретни дати – 16 април 2016г.,
25 юни 2016г. и 4 март 2017г. Според свидетеля надзорно-охранителният състав
винаги е присъствал на свижданията, като двама от надзирателите стоели от
страната на лишените от свобода, а трети – от отсрещната страна. В помещението
за свиждане имало телефони, но по тях не се чувало добре, затова не се
използвали, а се говорело през преградната стена, защото се чувало по-добре,
като надзирателите чували разговорите. Пояснява също, че при всяко свиждане
ищецът предявявал претенции към надзирателите, като им казвал, че те могат да
наблюдават, но не трябва да слушат провежданите с близките му разговори. В
началото на всяко свиждане надзорно-охранителния състав включвали телефоните,
но лишените от свобода отказвали да ги ползват, тъй като не работели добре, а
когато се провеждало свиждане само с двама лишени от свобода се чували с
близките си без да ползват телефони, като понякога влизали 30 човека и нищо не
се чувало по телефоните. Според свидетеля е имало случаи, когато надзиратели са
се включвали в разговора на ищеца. Посочва и за случаи, в които, когато говорят
много хора, някой от надзирателите взема поставения на стената телефон и слуша
всички разговори. Заявява, че когато на свиждане при него са идвали повече хора
се е налагало ищецът да ползва телефона, като няма спомен дали
надзорно-охранителния състав са слушали тези разговори. В заключение пояснява,
че когато се провежда свиждане с повече хора се е случвало самите лишени от
свобода да затрудняват комуникацията си с близките си, тъй като се говорело
силно, за да могат да се чуят.
В показанията си свидетелят В. заявява, че
през периода 02.06.2015г. – 04.03.2017г. е провеждал редовно свиждания – по два
пъти месечно, като често са били заедно с ищеца. Свидетелят споменава същите
факти относно присъствието на надзорно-охранителния състав, като пояснява, че
разговорите се провеждали чрез телефони, но когато хората са малко на брой,
телефоните не се включвали, тъй като се чувало през стъклото. Заявява, че при
всяко свиждане, на ищецът му отнемало по 10 минути да спори с надзирателя да не
присъства вътре в залата, тъй като му се нарушавали конституционни права.
Телефони се използвали по преценка на лишените от свобода, а когато е провеждал
свиждане сам или с още един лишен от свобода, каквито са случаите с ищеца,
казвали на служителите, че няма смисъл да включват телефоните, тъй като се
чувало през стените. Заявява, че кореспонденцията в зоната за повишена
сигурност се е осъществявала по три начина – чрез телефонни разговори, писма и
свиждане с близките, като телефоните през този период са били подслушвани –
имало е компютър на етажа, присъствал е и охранител в коридора, където се
намирал телефона. Пояснява, че на ищеца е било забранено да използва служебен
телефон за връзка със съдилища, прокуратура и други институции, като тогава
телефоните били към „Контел“ и лишените от свобода имали право на 10 телефонни
номера и не е допускано на ищеца да му „вкарат“ в картата номера на институции.
Посочва, че на ищеца е давана възможност на няколко пъти да провежда телефонни
разговори, като твърди, че това е станало през пролетта на 2017г. – „май, юни,
може и април“. В заключение пояснява, че при системата „Контел“ трябва да имаш
лични средства в картата и тогава било възможно да се звъни на десетте посочени
номера, а при системата „Мобика“ е трябвало да си купиш фонокарта от лавката на
Затвора или близките да ти пратят, но без нея не можело да се проведе разговор,
като и при двете системи разговорите се провеждали с лични средства.
В показанията си свидетелят Х. заявява, че
за периода 12.03.2013г. – 04.03.2017г. има преки и непосредствени наблюдения
спрямо ищеца, тъй като изтърпяват наказание в една група, килиите им са в
непосредствена близост една до друга, като всички дейности през деня – престой
на открито, тоалет и други подобни, ги осъществявали заедно. Пояснява, че за
посочения период ищецът е имал многократно искане към затворническата
администрация при Затвора Стара Загора, във връзка с това, че за периода
12.03.2013 – 01.12.2015г. телефонните обаждания в затвора се провеждали, като
от затворническата администрация се издавала персонална дебитна карта за
„Контел”, по която лишените от свобода получавали парични средства от близки
или от другаде и с тези средства провеждали телефонни разговори. Телефонните
разговори можело да бъдат провеждани само с десет предварително заявени
телефонни номера, които са се одобрявали от началника на Затвора. За този период ищецът искал
от ИСДВР и началника на Затвора да допуснат да бъдат въведени в тази негова лична
дебитна карта телефонните номера на съдилища, прокуратури, Президента и други институции, но това винаги
му било отказвано с аргумента, че съдът и прокуратурата не представлявали лица
и че той има право само с физически лица да провежда разговори. Свидетелят
посочва, че за периода 01.12.2015г. – 28.02.2017г. системата за провеждане на
телефонни разговори се променила като лишените от свобода отново получавали
средства по личната си дебитна карта, но вече за провеждане на телефонни
разговори трябвало да закупят фонокарта от лавката при Затвора и така чрез телефонен
апарат в групата да провеждат с когото си искат разговори, вече нямало
ограничения. През този период ищецът спрял да получава от близките си пари, с
каквито разполагал преди и не можел да си купи карта за разговори. Във тази
връзка той многократно, почти ежедневно, искал от затворническата администрация
да му осигури възможност да провежда
телефонни разговори с близки, съдилища, прокуратура, адвокати, които да бъдат
осигурени под формата на телефонна кореспонденция и да са за сметка на затвора.
Затворническата администрация му отказвала такава телефонна кореспонденция,
като винаги си измисляла мотиви, нямащи нищо общо с отказа. Отказвали му дори
когато се касаело за тежък здравословен проблем за човек от семейството му,
като го насърчавали да пише писма. Свидетелят посочва, че за периода 02.06.2015г.
– 04.03.2017г. свижданията се провеждали, като надзорно-охранителният състав
присъствали в помещението за свиждане и стоели в непосредствена близост до ищеца
и близките му и макар разговора да се е провеждал по телефон един срещу друг,
тъй като в залата било тихо на служителите от надзорно-охранителния състав
ставали известни факти от личния живот на ищеца и семейството му, които той не
искал да споделя с тях и молел надзирателите да излязат от залата, но те
оставали там, като казвали, че имат заповед да стоят там. В показанията си
свидетелят заявява също, че въз основа на преките му наблюдения върху
поведението на ищеца забелязал, че за
целия процесен период у него се породили силни и интензивни по своя характер, с
трайно отражение във времето негативни емоции, състояния и чувства на
безпомощност и незащитеност, гняв, плач, психо-емоционален стрес – особено
когато узнал за състоянието на баща си от други хора от затвора във връзка с
тежък здравословен проблем. Ищецът нямал средства, с които да проведе телефонен
разговор, а затворническата администрация отказвала да му осигури телефонна
кореспонденция по смисъла на чл.90, ал. 4 ЗИНЗС
за сметка на затвора, за да проведе телефонен разговор с баща си. За процесния
период тези негативни чувства и емоции довели ищеца до състояние на безсъние,
главоболие, чести депресивни състояния, както и тревожност, напрегнатост и
нервност. Упоменатото чувство на безпомощност и незащитеност за процесния
период било съпроводено с чувство за изкоренен правов ред в пенитенциарната
система и държавата като цяло поради това, че ищеца многократно сезирал не само
началника на Затвора, главния директор на ГДИН и министъра на правосъдието, но
и омбудсмана на РБ, прокуратурата на РБ, но никой не взел отношение. За
процесния период тези негативни емоции,
чувства и състояния се проявявали ежедневно, но по различно време на деня и за
различни обстоятелства. За периода 12.03.2013г. – 01.12.2015г. тези негативни
емоции, състояния и чувства се проявявали само преди обяд и били вследствие на
това, че затворническата администрация отказвала да въведе в картата на ищеца номерата
на съдилища, прокуратури и други институции, с които той да провежда телефонни
разговори. За периода 01.12.2015г. – 28.02.2017г. негативните емоции, състояния
и чувства се проявявали ежедневно, но само преди обяд и били породени от
обстоятелството, че ищецът нямал лични средства за телефонните разговори, а
затворническата администрация отказвала да му осигури телефонна кореспонденция
по смисъла на чл.90, ал.4 ЗИНЗС за сметка на Затвора, с която ищецът да проведе
телефонен разговор с близките си,
адвокатите си и с органите на съд, прокуратура и други държавни органи. За
периода 02.06.2015г. – 04.03.2017г. изброените негативни емоции, състояния и
чувства се проявявали само в следобедната част на деня и били породени от
факта, че по време на свижданията, които ищецът провеждал, служители от
надзорно-охранителния състав стоели в помещението за свиждане, в непосредствена
близост до него и така узнавали елементи от личния му живот, с което нарушавали
правото му на кореспонденция. Тези различни проявления през деня имали своето
логично обяснение, защото в Затвора имало практика, според която сутрин през
килиите на затвора минават ИСДВР, дежурни, постови и надзиратели, на които ищецът
отправял исканията си да му въведат телефонни номера на съдилища и адвокати или
да му осигурят телефонна кореспонденция с близките му по чл.90, ал.4 ЗИНЗС и
със съдилища и адвокати, и отказът за това действало отключващо тези негативни
изживявания. За тези, които се проявявали само следобед, отключващ фактор бил
този, че свижданията на лишените от свобода от групата на ищеца се провеждали
предимно следобед, а ищецът като видел, че някой му идва на свиждане или говори
за него, веднага започвали да се проявяват у него тези негативни изживявания.
Свидетелят пояснява, че за посочения процесен период негативните чувства,
емоции и състояния, проявяващи се и преди обед, и следобед, се случвали по няколко пъти на ден, поради
което според него интензивността и степента на тези негативни изживявания е
била силна. В заключение пояснява, че бащата на ищеца е бил болен през периода
от края на 2016 и началото на 2017г., като посочва, че с ищеца не са в една
килия, но за процесния период са били в килии, близки една до друга или
непосредствено една до друга и е чувал ищеца да плаче, дори са провеждали
разговори през прозорците.
В показанията си свидетелят Т. заявява, че
за периода 02.06.2015г. – 04.03.2017г. е посещавал ищеца за свиждане, като по
време на свиждането двама или трима служители от надзорно-охранителния състав са
присъствали там. Свидетелят пояснява, че един от надзирателите стоял в
помещението от страната на ищеца, един откъм страната, в която стоял той, а
понякога трети надзирател стоял на слушалата на телефона, която е поставена на
табло и слуша какво си говорят двамата. Същият потвърждава изложеното от
останалите свидетели, че ищецът е имал пререкания с надзирателите, като им е
казвал да излязат, защото нямат право да стоят там и да слушат разговорите му,
но те никога не излизали. Пояснява, че свижданията понякога се провеждат с
двама – трима затворници едновременно, а понякога са били само той и ищеца, но
никога не се е случвало общо лишените от свобода и близките им да са общо 30
души. Свидетелят не е убеден, че надзорно-охранителния състав е подслушвал
именно разговорите му с ищеца, но заявява, че винаги е имало надзирател на
телефонната слушалка на стената. Понякога се случвало този надзирател да сваля
телефонната слушалка и да не слуша, но впоследствие отново я вземал и
продължавал да слуша разговора.
По искане на ищеца на 06.02.2018г. съдът извърши оглед на помещението за
свиждане на лишените от свобода в присъствието на страните. При огледа на
помещението се установи, че същото е с приблизителни размери 8/4 м. На
западната стена е инсталирана камера за
видеонаблюдение. На западната стена се намира и входната врата на помещението,
горната част на която е със стъклопакет с размери 1,32/0,69 м и при заставане
до нея от външна страна (откъм коридора) видимостта позволява да се обхване с
поглед цялото помещение. В това помещение е обособено друго – по-малко, което е
залепено за южната и източната страна на голямото помещение и е с приблизителни
размери 6,5/2 м. В малкото помещение има
две врати – една на западната стена и една на южната. По-малкото помещение е
преградено от голямото с алуминиева дограма, с поставен стъклопакет от
плексиглас, като преградата не достига тавана на помещението. От двете страни
на стъклопакета са поставени по 10 телефона от всяка страна. По време на огледа
при произволно проведен телефонен разговор между две лица, намиращи се от двете
страни на стъклената преграда, се установи, че при присъствие в малкото
помещение, се чува гласа както на лицето, намиращо се там, така и на лицето,
намиращо се извън него. По време на проведения разговор същото се установи и
при присъствие извън малкото помещение (в голямото) – чува се гласа както на
лицето, намиращо се в голямото помещение, така и гласа на лицето, намиращо се в
малкото помещение. От страната, предназначена за лишените от свобода (в
по-малкото помещение), на източната стена е разположена метална кутия с
телефонна слушалка, по която по време на проведения разговор не се чува говора
на разговарящите. Вратата на южната стена на малкото помещение, която води към
коридора, е със стъклопакет с размери 1,32/0,69 м, поставен в горната й част.
При заставане до нея от външна страна (откъм коридора) видимостта позволява да
се обхване с поглед само около половината част от двете помещения, както и
половината от поставените телефонни апарати.
Към протокола за оглед е изготвена и окомерна скица (л.330).
Така установената фактическа обстановка мотивира
следните правни изводи:
I.
По отношение на
допустимостта на исковете:
Исковете за присъждане на обезщетения са
предявени от лице което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат
на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица на държавата
/служители на Затвора – Стара Загора/, срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” – юридическо лице към министъра на правосъдието, осъществяващо
прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от
свобода, с териториални служби в т.ч. и затворите, съгласно разпоредбата на
чл.12 от ЗИНЗС – т.е исковата молба е подадена от лице с правен интерес и срещу
пасивно легитимирания ответник, по аргумент от чл.205 от АПК във вр. с чл.1,
ал.2 от ЗОДОВ и разрешението, дадено в ТР №3 от
22.04.2004г. по тълк. гр. д. №3/2004г. на ОСГК на ВКС. Твърдените като
незаконосъобразни действия и бездействия на служители на Затвора – Стара Загора
представляват административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи
и длъжностни лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания
„лишаване от свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените
ограничения във връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по
обезпечаване и осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и
изпълнението на техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
Ето защо съдът приема че предявените искове с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, настъпването на
които се обосновава от фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия
при или по повод изпълнение на служебни задължения при осъществяване на
административна дейност, подлежат на разглеждане в производство по реда на
чл.203 и сл. от АПК, като съгласно чл.7 от ЗОДОВ и с оглед твърдяното от ищеца
място на увреждане (Затвора – Стара Загора), делото е подсъдно на
Старозагорския административен съд.
Съдът намира за неоснователни доводите,
изложени в отговора на исковата молба и писмената защита на ответника за
недопустимост на третия иск, поради това, че срока за предявяването му е
преклудиран, тъй като исканата в случая защита е по чл.256 АПК, процесуална
предпоставка за допустимост на която е спазване на 14 дневния преклузивен срок
за упражняване на правото на оспорване. Съгласно разпоредбата на чл.204, ал.4
от АПК при предявяване на искове за вреди причинени на граждани или юридически
лица от незаконосъобразни действия или бездействия на органи или длъжностни
лица, административният съд установява незаконосъобразността на
действието/бездействието в рамките на исковото производство. Това означава, че
съдът не разглежда самостоятелно искане за установяване или за отмяна на
незаконосъобразно действие/бездействие, а се произнася по съответствието на
действието или бездействието със закона в мотивите на съдебния акт. В
хипотезата на чл.204, ал.4 от АПК съдът не дължи постановяването на отделен
диспозитив, с който да признае или отрече твърдяната незаконосъобразност на
действието, респективно бездействието. Проверката е инцидентна, като
установената незаконосъобразност на действието/бездействието, ведно с
останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ влече като последица уважаването на предявения иск. Противоправността на
твърдените действия и/или бездействия се контролира от съда преюдициално в
мотивите на съдебното решение при проведено успешно доказване в тази насока. В
тази хипотеза не е налице обективно съединяване на иск с оспорване по жалба.
Поради това иницирането на такова исково производство не е обвързано с друг
срок, извън този по чл.110 от ЗЗД, който урежда общата погасителна давност.
Това е така, защото съгласно §1 от ЗР на ЗОДОВ за неуредените в този закон
въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони.
II.
По отношение на
основателността и доказаността на исковете
Съгласно разпоредбата на чл.203 от АПК гражданите и
юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени
им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните
органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца.
Основателността на такъв иск предполага предварително установяване на точно
определени от законодателя кумулативно налични предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен
административен акт, незаконосъобразно действие или бездействие на
административен орган или длъжностно лице на държавата или общината; 2. Този
акт, действие или бездействие да са при и по повод изпълнение на пряка
административна дейност; 3. Да е настъпила вреда от такъв административен акт,
действие или бездействие; 4. Да е налице пряка и непосредствена връзка между
постановения незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие и
настъпилата вреда. При липсата на който и да било от елементите на посочения
фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата или
общините по посочения в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ ред.
В разглеждания случай ищецът сочи, че с действията и
бездействията си затворническата администрация е нарушила правата му по чл.8, §
1 от ЕКЗПЧОС. Съгласно този текст „Всеки има право на неприкосновеност на
личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията“. Целта
на посочените в този текст права е индивидът да бъде защитен срещу произволни
действия от страна на властите. В тази разпоредбата е формулирано съдържанието
на гаранцията, докато в §2 е допускащата ограничения разпоредба, в която се
излагат както общи условия, така и конкретни основания, с които държавата –
страна по Конвенцията, може да ограничи действието на въпросните права и
свободи. Параграф 2 гласи: „Намесата на държавните власти в упражняването на
това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в
едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност
или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на
безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите“. Съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, международните договори, които са
ратифицирани по конституционен ред и са влезли в сила за страната са част от
вътрешното право, като се ползват с върховенство спрямо нормите, които им
противоречат. Ето защо установените обстоятелства по делото следва да се преценят за
съответствието им с изискванията на материалноправните норми на чл. 8, § 1 и §2 от ЕКПЧ.
За да се ползва от защитата на чл.8 от ЕКПЧ оплакването трябва да попада в обхвата на някое
или някои от четирите измерения, гарантирани от разпоредбата, а именно личен
живот, семеен живот, жилище или кореспонденция. В случай, че се установи
наличие на приложимост на чл.8 от ЕКПЧ следва да се прецени дали е налице
намеса в правата по този текст. Ако такава намеса се установи е необходимо да
се провери дали тя е предвидена в закона, преследва ли легитимна цел и
необходима ли е в едно демократично общество.
Ищецът сочи нарушение на правото му на неприкосновеност на тайната на кореспонденцията му, както и на личния и семейния му живот следователно попада в обхвата на защита на чл.8 от Конвенцията. Според практиката на ЕСЗПЧ формите на кореспонденция включват освен традиционните писма на хартия, също така и телефонните разговори (Klass v. Germany; Margareta and Roger Anderson v. Sweden и др.).
1. По отношение на първия предявен иск.
С първия предявен от ищеца иск се претендират
неимуществени вреди от действия на затворническата администрация при Затвора
Стара Загора, изразяващи се в присъствието на надзорно-охранителния състав по
време на свиждане вътре в помещението, с което е нарушена неприкосновеността на
тайната на кореспонденцията на ищеца, като са узнати факти от „личния” и
„семейния” му живот и този на неговите близки, като по този начин е нарушила и
тяхната неприкосновеност (на личния и семейния му живот).
Правото на личен живот е свързано с
правото да се общува свободно посредством лични, писмени, вербални или
електронни комуникации, като се създават и развиват отношения с други лица, без
държавна намеса. От самото си раждане всеки човек започва да общува със
заобикалящата го среда, с най-близките хора от обкръжението си, като постепенно
кръга от лица, с които комуникира, се разширява. Именно това право – да бъдат
създавани отношения с други лица, както и да разменят информация без да бъдат
подслушвани, записвани, фотографирани или заснемани без тяхно съгласие,
предполага зачитане на личния живот, като всяка една личност има право да
защити комуникацията си с останалите.
Правото на семеен
живот, директно приложимо по силата на ЕКПЧ, прогласено като
основно право на личността в правото на ЕС, намира своето отражение и в чл. 32
и чл. 46 КРБ
и се определя като фундаментално право на личността. Основен елемент на
семейния живот е контактът между родител и дете, като телефонните
разговори между членовете на семейството
са включени в понятията за „семеен живот“ и „кореспонденция” по смисъла на чл.8
от ЕКПЧ.
Правото на свиждане на лишените от
свобода е регламентирано в чл.86, ал.1, т.2 от ЗИНЗС. Предвид обстоятелството,
че по делото не се спори, че надзорно-охранителният състав е присъствал при
свижданията на ищеца, както и от установеното при извършения оглед, че
телефонните разговори между лишените от свобода и техните близки се чуват от
всяка точка на помещението, а и от показанията на разпитаните свидетели Е., В.,
Х. и Т., то следва да се приеме, че в случая е налице намеса в правото на
кореспонденция. Макар по делото да не се установи по безспорен начин за какво е
служила телефонната слушалка, поставена на стената в помещението за свиждане,
както и не се доказа обстоятелството, че чрез нея винаги са подслушвани
разговорите на ищеца с негови близки, то самото присъствие на
надзорно-охранителния състав в помещението за свиждане обосновава извода, че
разговорите при свиждане са се чували от надзирателите.
С разпоредбата на чл.73, ал.1 от Правилник
за прилагане на Закон за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС),
в редакцията й с ДВ бр.20 от 2014г., е предвидено, че свижданията се провеждат
в предварително определени дни и в специално обзаведени помещения в
присъствието на служител от
администрацията, следователно присъствието на надзорно-охранителния състав по
време на разговорите при свижданията е предвидено в закона. Съдът обаче намира,
че това присъствие и съответно чуването на разговорите на ищеца с негови
близки, не преследва която и да е от посочените в чл.8, § 2 от ЕКПЧ легитимни
цели, а именно: защита на националната и обществената
сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и
свободите на другите. Действително контролът
върху контактите на лишените от свобода с външния свят, каквато и форма да
приеме той, е до известна степен необходим. Осъществените в тази връзка намеси,
следователно, не съставляват автоматично нарушение на Конвенцията. Въпреки това
статусът на дадено лице не може да оправдае пълно лишаване от основни права и
трябва да бъде постигнат подходящ баланс между конкуриращите интереси. В тази
връзка съдът намира, че не е налице и изискването за необходимост на намесата,
за да се обоснове дерогиране на правото по чл.8, § 1 от ЕКПЧ. Това е така,
защото колкото по-важни са правата в системата на Конвенцията, толкова
по-убедителни трябва да бъдат съображенията, изисквания за оправдаване на
намесата в тях, т.е. следва да е налице наложителен държавен интерес или
убедителни причини, за да се приеме, че намесата в правата по чл.8, § 1
от ЕКПЧ е
необходима в едно демократично общество. Посочените обстоятелства, обосноваващи
липсата на необходимост от намесата, както и отсъствието на легитимна цел, водят
до извода за нарушение на чл.8, § 1 от ЕКПЧ и наличие на първата
материалноправна предпоставка за реализиране на отговорността на държавата по посочения в чл.1,
ал.1 от ЗОДОВ ред, поради нарушение неприкосновеността на тайната на
кореспонденцията, на личния и семейния живот на ищеца.
Налице е и втората изискуема предпоставка, тъй като
извършените действия от служители на Затвора – Стара Загора представляват
административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни
лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания „лишаване от
свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във
връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по обезпечаване и
осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на
техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
От събраните по делото гласни доказателства –
показанията на свидетеля Х., се установи, че у ищеца се породили силни и
интензивни по своя характер, с трайно отражение във времето негативни емоции,
състояния и чувства на безпомощност и незащитеност, гняв, плач,
психо-емоционален стрес. Тези негативни чувства и емоции го довели до състояние
на безсъние, главоболие, чести депресивни състояния, както и тревожност,
напрегнатост и нервност. Конкретно за периода 02.06.2015г. – 04.03.2017г.
изброените негативни емоции, състояния и чувства се проявявали само в
следобедната част на деня и били породени от факта, че по време на свижданията,
които ищецът провеждал, служители от надзорно-охранителният състав стоели в
помещението за свиждане, в непосредствена близост до него и така узнавали
елементи от личния му живот. Свидетелят пояснява, че тези негативни емоции се
проявявали предимно следобед, тъй като свижданията на лишените от свобода от
групата на ищеца се провеждали предимно тогава. Тези негативните чувства,
емоции и състояния се случвали по няколко пъти на ден, поради което, според
него, интензивността и степента им е била силна.
Съдът кредитира с доверие тези свидетелски показания,
тъй като същите са логични и безпротиворечиви, и са депозирани от лице, което
има преки впечатления от състоянието на ищеца за процесния период, тъй като
изтърпява наказание в една група с ищеца, килиите им са в непосредствена
близост една до друга, като всички дейности през деня – престой на открито,
тоалет и други, са осъществявани съвместно. Посочените от свидетеля Х.
негативните чувства, емоции и състояния несъмнено представляват претърпени от
ищеца неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена последица от
действията на затворническата администрация. При тези данни се налага извода,
че са налице и третата, и четвъртата материално правни предпоставки за
реализиране на отговорността на
държавата, а именно – наличие на увреждане на ищеца и пряка и непосредствена
връзка между незаконосъобразното действие и тази вреда.
Следва да се посочи също, че дори да не се вземат
предвид показанията на свидетеля Х. за преживените от ищеца негативните
чувства, емоции и състояния, такива емоционални преживявания са обективна и закономерна
последица от незаконосъобразната административна дейност. При така обсъдените
доказателства съдът намира, че са налице всички елементи от фактическия състав
чл.203 от АПК във връзка с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Ето защо съдът намери, че
предявения от ищеца иск е доказан напълно в своето основание.
Размерът на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди следва да бъде определен в съответствие с нормата на чл.52
от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложима на основание § 1 от ЗР на
ЗОДОВ – по справедливост. Спазването на принципа на справедливост като законово
въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква
размерът на обезщетението да бъде определен от съда с оглед на всички
установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който
незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице и
при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. Предвид конкретната установеност на броя
на свижданията, дългия период на търпене нарушението, характера на нарушеното
право - нарушение на правото на неприкосновеност на кореспонденцията, в аспекта
й на проведени разговори по време на свижданията (24 пъти за периода 02.06.2015
– 04.03.2017г. - л.310-311), съдът приема, че на ищеца следва да бъде присъдено
обезщетение в размер на 2 500 лв. При определяне на
размера на обезщетението съдът взе в предвид и определеното такова с Решение
№70/08.04.2016г. по адм.дело №160/2015г. по описа на АС – Стара Загора,
оставено в сила с решение №5079/24.04.2017г. по адм.дело
№7890/2016г. на ВАС, трето отделение, и касаещо идентичен случай.
Върху тази сума ответникът дължи законна лихва до
окончателното й изплащане от 16.03.2017г. – датата на подаване на исковата
молба в съда.
В останалата част до размера на претендираното от
ищеца обезщетение от 4 000 лева, искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
2. По отношение на втория предявен иск.
С втория предявен от ищеца иск се претендират
неимуществени вреди от бездействия на затворническата администрация при Затвора
Стара Загора, изразяващи се в невъвеждането в дебитната му карта на телефонните
номера на деловодствата на съдилищата (Старозагорски окръжен съд,
Административен съд Стара Загора, Върховен касационен съд, Районен съд Казанлък
и други), прокуратурата на РБ и други институции, с което е нарушено правото му
на кореспонденция, което води до нарушаване и на нейната неприкосновеност.
От приложените по делото писмени доказателства – жалба
вх.№57/28.03.2013г., жалба от 28.01.2014г., молба вх.№25/06.02.2014г., молба
вх.№37/27.02.2014г., жалба вх.№48/25.03.2014г., молба вх.№62/16.04.2014г., касаещи
исковия период, се установява, че ищецът многократно е искал въвеждането в
картата му, с която е осъществявал телефонни разговори, на телефонни номера на
институции.
Според разпоредбата на чл.86, ал.1, т.3 от ЗИНЗС
лишените от свобода имат право на кореспонденция. Съгласно разпоредбата на
чл.76 ППЗИНЗС лишените от свобода имат право да кореспондират с органите на
съда, прокуратурата, Президентството, Народното събрание, министерствата,
политическите партии в страната, представителни органи, дружества, обществени
организации и средства за масово осведомяване. Както беше посочено вече, в
редица свои решения ЕСЗПЧ приема, че формите на кореспонденция включват и
телефонните разговори. В тази връзка се явяват неоснователни доводите на
процесуалния представител на жалбоподателя, че за връзка с институциите за
лишените от свобода е предвиден друг установен ред, а именно този по чл.90,
ал.1 от ЗИНЗС и чл.77, ал.1 ППЗИНЗС, които текстове регламентират само правото
на подаване на молби и жалби, и реда, по който се осъществява то.
Случаите, приети за вмешателство при упражняването правото
на тайната на кореспонденцията включват спиране
и/или ограничаване на кореспонденцията на лишени от свобода (така в Campbell and Fell
v. UK). След като оплакването попада в
обхвата на защита по чл.8 ЕКПЧ, тъй като се касае за нарушаване на
кореспонденция, то отново следва да се прецени дали намесата е предвидена в
закона, преследва ли легитимна цел и необходима ли е в едно демократично
общество.
В разглеждания случай липсва разпоредба
в националното законодателство, която да ограничава телефонните разговори на
лишените от свобода с различните институции. Действително в т.3, изр.2-ро от
приложената по делото Заповед №5891/16.10.2007г. на Главния директор на ГДИН е
посочено, че „лицата, с които лишения от свобода поддържа телефонна връзка се
одобряват от съответния ИСДВР“, т.е. правото на кореспонденцията е предоставено
в някаква степен на усмотрението на съответното длъжностно лице. Условието за
спазване на принципа на законност обаче изисква ограничението на
кореспонденцията да е установено в национална законова уредба, като
административни актове като заповеди, инструкции и какъвто и да било друг
правен източник, който се отличава с висока степен на дискреция, обикновено не
съставлява достатъчна правна основа за целите на чл.8, §2 от ЕКПЧ. Това е така,
защото тези актове са формални правни източници и са лишени от официална
юридическа сила (така в Silver and others v. UK). В този смисъл с ограничаването на телефонните
разговори на ищеца с различни институции е осъществена намеса в правото му на
кореспонденция, която не е предвидена в закона. Тази намеса не преследва и
която и да е от посочените в чл.8, § 2 от ЕКПЧ легитимни цели, нито е налице необходимост от
същата, за да се обоснове дерогиране на правото по чл.8, § 1 от
ЕКПЧ. Освен
това ограничаването на личната кореспонденция само до такава с роднини и
приятели не е наложително по смисъла на чл.8, § 2 от ЕКПЧ, дори
когато става дума за лишени от свобода, изтърпяващи наказанието си при
специален режим (в този смисъл Campbell and Fell v. UK). Всички тези обстоятелства водят до извода за нарушение на чл.8, § 1
от ЕКПЧ и чл.76 ППЗИНЗС, и обосновават наличие на първата материалноправна
предпоставка за реализиране на отговорността
на държавата по посочения в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ ред, поради нарушение
неприкосновеността на тайната на кореспонденцията на ищеца.
Налице е и втората изискуема предпоставка, тъй като
извършените действия от служители на Затвора – Стара Загора представляват
административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни
лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания „лишаване от
свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във
връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по обезпечаване и
осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на
техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
От събраните по делото гласни доказателства –
показанията на свидетеля Х., се установи, че у ищеца се породили силни и
интензивни по своя характер, с трайно отражение във времето негативни емоции,
състояния и чувства на безпомощност и незащитеност, гняв, плач,
психо-емоционален стрес. Тези негативни чувства и емоции го довели до състояние
на безсъние, главоболие, чести депресивни състояния, както и тревожност,
напрегнатост и нервност. Конкретно за периода 12.03.2013г. – 01.12.2015г.
изброените негативни емоции, състояния и чувства се проявявали само преди обяд
и били вследствие на това, че затворническата администрация отказвала да въведе
в картата на ищеца номерата на съдилища, прокуратури и други институции, с
които той да провежда разговори. Свидетелят пояснява, че тези проявления пред
деня имали своето логично обяснение, тъй като в Затвора Стара Загора имало
практика, според която сутрин през килиите на лишените от свобода минавали
ИСДВР, дежурни, постови и надзиратели, на които ищецът отправял исканията си да
му въведат телефонните номера в картата му, за да проведе разговори с различни
институции. Тези негативните чувства, емоции и състояния се случвали по няколко
пъти на ден, поради което, според него, интензивността и степента им е била
силна.
Съдът кредитира с доверие тези свидетелски показания,
тъй като същите са логични и безпротиворечиви, и са депозирани от лице, което
има преки впечатления от състоянието на ищеца за процесния период, тъй като
изтърпява наказание в една група с ищеца, килиите им са в непосредствена
близост една до друга, като всички дейности през деня – престой на открито,
тоалет и други, са осъществявани съвместно. Посочените от свидетеля Х.
негативните чувства, емоции и състояния несъмнено представляват претърпени от
ищеца неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена последица от бездействията
на затворническата администрация. При тези данни се налага извода, че са налице
и третата, и четвъртата материално правни
предпоставки за реализиране на отговорността
на държавата, а именно – наличие на увреждане на ищеца и пряка и непосредствена
връзка между незаконосъобразното бездействие и тази вреда.
Следва да се посочи също, че дори да не се вземат
предвид показанията на свидетеля Х. за преживените от ищеца негативните
чувства, емоции и състояния, такива емоционални преживявания са обективна и
закономерна последица от незаконосъобразното административно бездействие. При
така обсъдените доказателства съдът намира, че са налице всички елементи от
фактическия състав чл.203 от АПК във връзка с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Ето защо
съдът намери, че предявения от ищеца иск е доказан напълно в своето основание.
Размерът на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди следва да бъде определен в съответствие с нормата на чл.52
от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ – по справедливост.
Спазването на принципа на справедливост като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на
обезщетението да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото
факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. Предвид конкретната установеност на броя
на исканията за въвеждане на телефонни номера на институции, дългия период на
търпене нарушението, характера на нарушеното
право – нарушение на правото на неприкосновеност на кореспонденцията, в аспекта
й на ограничаване провеждането на телефонни разговори
с различни институции (6 пъти за периода 12.03.2013г. – 01.12.2015г.), съдът
приема, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 1 000
лв. Върху тази сума
ответникът дължи законна лихва до окончателното й изплащане от 16.03.2017г. – датата
на подаване на исковата молба в съда.
В останалата част до размера на претендираното от
ищеца обезщетение от 2 000 лева, искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
3. По отношение на третия предявен иск.
С третия предявен от ищеца иск се претендират
неимуществени вреди от бездействие на затворническата администрация при Затвора
Стара Загора, изразяващо се в непредоставянето на ищеца на кореспонденция
(телефонна по смисъла на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС) с негови близки, с органите на
съдебната власт, адвоката му и други държавни институции, с което е нарушено
правото му на кореспонденция, с което е нарушена и нейната неприкосновеност,
като вследствие на това е нарушена и неприкосновеността на личния и семейния му
живот.
От приложените по делото писмени доказателства – жалба
вх.№19/06.04.2016г., жалба вх.№28/22.04.2016г., жалба вх.№32/26.04.2016г.,
молба от 28.04.2016г., жалба вх.№37/04.05.2016г., жалба вх.№42/25.05.2016г.,
жалба вх.№84/29.08.2016г., жалба вх.№07.09.2016г. и жалба вх.№86/08.09.2016г.,
се установява, че ищецът многократно е отправял искания да проведе телефонни
разговори с негови близки, с органите на съдебната власт и с адвоката му.
Правото на личен живот е свързано с
правото да се общува свободно посредством лични, писмени, вербални или
електронни комуникации, като се създават и развиват отношения с други лица, без
държавна намеса. От самото си раждане всеки човек започва да общува със
заобикалящата го среда, с най-близките хора от обкръжението си, като постепенно
кръга от лица, с които комуникира, се разширява. Именно това право – да бъдат
създавани отношения с други лица, както и да разменят информация без да бъдат
подслушвани, записвани, фотографирани или заснемани без тяхно съгласие,
предполага зачитане на личния живот, като всяка една личност има право да
защити комуникацията си с останалите.
Правото на семеен
живот, директно приложимо по силата на ЕКПЧ, прогласено като
основно право на личността в правото на ЕС, намира своето отражение и в чл. 32
и чл. 46 КРБ
и се определя като фундаментално право на личността. Основен елемент на
семейния живот е контактът между родител и дете, като телефонните
разговори между членовете на семейството
са включени в понятията за „семеен живот“ и „кореспонденция” по смисъла на чл.8
от ЕКПЧ.
Според разпоредбата на чл.86, ал.1, т.3 от ЗИНЗС
лишените от свобода имат право на кореспонденция. Съгласно разпоредбата на
чл.76 ППЗИНЗС лишените от свобода имат право да кореспондират с органите на
съда, прокуратурата, Президентството, Народното събрание, министерствата,
политическите партии в страната, представителни органи, дружества, обществени
организации и средства за масово осведомяване. Съгласно текста на чл.90, ал.4
от ЗИНЗС за лишените от свобода, за които е установено, че нямат средства,
разходите за кореспонденция са за сметка на мястото на лишаване от свобода.
Както вече беше посочено вече, в редица свои решения ЕСЗПЧ приема, че формите
на кореспонденция включват и телефонните разговори.
В разглеждания случай, видно от приложените по делото
2 бр. справки за трансфери (л.28 и л.314) се установява, че за 01.12.2015 –
23.03.2017г. ищецът не е получавал парични средства за лични нужди и не
разполага с такива. Единствените му приходи са от 23.12.2015г. на стойност 4
лева и на 10.02.2016г., също на стойност 4 лева. При тези данни следва да се
приеме, че за претендирания период ищецът е нямал средства за кореспонденция.
Представените от ответната страна пълномощно и договор за продажба на парично
вземане (л.106 и л.107) не сочат за противното. Видно от пълномощното същото е
от дата 02.02.2017г., т.е. изготвено е в края на исковия период, а договора за
цесия е подписан след този период.
Както беше посочено по-горе случаите, приети за вмешателство
при упражняването правото на тайната на
кореспонденцията включват спиране и/или ограничаване на кореспонденцията на
лишени от свобода. След като оплакването попада в
обхвата на защита по чл.8 ЕКПЧ, тъй като се касае за нарушаване на тайната на кореспонденцията,
на личния и семейния живот, то отново следва да се прецени дали намесата е
предвидена в закона, преследва ли легитимна цел и необходима ли е в едно
демократично общество.
С ограничаването на телефонните
разговори на ищеца с различни институции, с негови близки и с адвоката му, е
осъществена намеса в правото му на кореспонденция, която намеса не е предвидена
в националния закон. Нещо повече – в разпоредбата на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС е
предвидено, че разходите за кореспонденцията са за сметка на мястото на
лишаване от свобода, при положение, че ищецът не разполага със средства, както
е в настоящия случай. Освен това тази намеса не преследва и която и да е от
посочените в чл.8, § 2 от ЕКПЧ легитимни цели, нито е налице необходимост от
същата, за да се обоснове дерогиране на правото по чл.8, § 1 от
ЕКПЧ. Тези
обстоятелства водят до извода за нарушение на чл.8, § 1 от ЕКПЧ,
чл.86, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, чл.90, ал.4 от ЗИНЗС и чл.76 ППЗИНЗС, и обосновават наличие на първата материалноправна
предпоставка за реализиране на отговорността
на държавата по посочения в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ ред, поради нарушение
неприкосновеността на тайната на кореспонденцията, на личния и семейния живот
на ищеца.
Налице е и втората изискуема предпоставка, тъй като
извършените действия от служители на Затвора – Стара Загора представляват
административна дейност, доколкото осъществяваната от тези органи и длъжностни
лица специализирана дейност по изпълнение на наложените наказания „лишаване от
свобода” не се ограничава с прилагане на законово предвидените ограничения във
връзка с изтърпяването на наказанията, а обхваща и дейността по обезпечаване и
осигуряване упражняването на правата от лишените от свобода и изпълнението на
техните задължения, съобразно правното им положение и статут.
От събраните по делото гласни доказателства –
показанията на свидетеля Х., се установи, че у ищеца се породили силни и
интензивни по своя характер, с трайно отражение във времето негативни емоции,
състояния и чувства на безпомощност и незащитеност, гняв, плач,
психо-емоционален стрес. Тези негативни чувства и емоции го довели до състояние
на безсъние, главоболие, чести депресивни състояния, както и тревожност,
напрегнатост и нервност. Конкретно за периода 01.12.2015г. – 28.02.2017г. изброените
негативни емоции, състояния и чувства се проявявали само в преди обяд и били породени
от обстоятелството, че ищецът нямал лични средства за телефонни разговори, а
затворническата администрация отказвала да му осигури телефонна кореспонденция,
с която той да проведе телефонни разговори с близките си, адвокатите си и с
органите на съда, прокуратурата и други държавни органи. Свидетелят пояснява,
че тези проявления пред деня имали своето логично обяснение, тъй като в Затвора
Стара Загора имало практика, според която сутрин през килиите на лишените от
свобода да минавали ИСДВР, дежурни, постови и надзиратели, на които ищецът
отправял исканията си да му се осигури телефонна кореспонденция по смисъла на
чл.90, ал.4 от ЗИНЗС и отказът за това действало отключващо тези негативни
изживявания. Тези негативните чувства, емоции и състояния се случвали по
няколко пъти на ден, поради което, според него, интензивността и степента им е
била силна.
Съдът кредитира с доверие тези свидетелски показания,
тъй като същите са логични и безпротиворечиви, и са депозирани от лице, което
има преки впечатления от състоянието на ищеца за процесния период, тъй като
изтърпява наказание в една група с ищеца, килиите им са в непосредствена
близост една до друга, като всички дейности през деня – престой на открито,
тоалет и други, са осъществявани съвместно. Посочените от свидетеля Х.
негативните чувства, емоции и състояния несъмнено представляват претърпени от
ищеца неимуществени вреди, които са в пряка и непосредствена последица от
действията на затворническата администрация. При тези данни се налага извода,
че са налице и третата, и четвъртата материално правни предпоставки за
реализиране на отговорността на
държавата, а именно – наличие на увреждане на ищеца и пряка и непосредствена
връзка между незаконосъобразното действие и тази вреда.
Следва да се посочи също, че дори да не се вземат
предвид показанията на свидетеля Х. за преживените от ищеца негативните
чувства, емоции и състояния, такива емоционални преживявания са обективна и
закономерна последица от незаконосъобразното административно бездействие. При
така обсъдените доказателства съдът намира, че са налице всички елементи от
фактическия състав чл.203 от АПК във връзка с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Ето защо
съдът намери, че предявения от ищеца иск е доказан напълно в своето основание.
Размерът на дължимото обезщетение за претърпените
неимуществени вреди следва да бъде определен в съответствие с нормата на чл.52
от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ – по справедливост.
Спазването на принципа на справедливост като законово въведен критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди изисква размерът на
обезщетението да бъде определен от съда с оглед на всички установени по делото
факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице и при отчитане
икономическия стандарт в страната към момента на увреждането. Предвид конкретната установеност на броя
на свижданията, дългия период на търпене нарушението, характера на нарушеното
право - нарушение на правото на неприкосновеност на кореспонденцията, в аспекта
й на ограничаване провеждането на
телефонни разговори с близки на ищеца, с неговия
адвокат и с различни институции (9 пъти за периода 01.12.2015г. – 28.02.2017г.),
съдът приема, че на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 2 000
лв. Върху тази сума
ответникът дължи законна лихва до окончателното й изплащане от 16.03.2017г. – датата
на подаване на исковата молба в съда.
В останалата част до размера на претендираното от
ищеца обезщетение от 4 000 лева, искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
Според изхода на делото на ответника не се дължат
разноски по аргумент от разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗОДОВ.
Водим
от горните мотиви и на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, Старозагорският
административен съд
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА
ЗАПЛАТИ на П.Й.С. ЕГН **********, понастоящем Затвора Стара Загора сумата от 2 500
/две хиляди и петстотин/ лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди за периода 02.06.2015г. до 04.03.2017г.
от незаконосъобразни действия на длъжностни лица
от администрацията на Затвора Стара Загора,
изразяващи се в присъствието на надзорно-охранителния състав по време на
свиждане вътре в помещението, с което е нарушена неприкосновеността на тайната
на кореспонденцията му, като са узнати факти от „личния“ и „семейния“ му живот
и този на негови близки, като по този начин е нарушена и тяхната
неприкосновеност (на личния и семейния му живот), ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 16.03.2017г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска П.Й.С. против Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр. София в останалата му част до 4 000лв като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА
ЗАПЛАТИ на П.Й.С. ЕГН **********, понастоящем Затвора Стара Загора сумата от 1
000 /хиляда/ лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за
периода 12.03.2013 г. до 01.12.2015 г. от незаконосъобразни бездействия на
затворническата администрация при Затвора Стара Загора, изразяващи се в
невъвеждането в дебитната му карта на телефонните номера на деловодствата на
съдилищата (Старозагорски окръжен съд, Административен съд Стара Загора,
Върховен касационен съд, Районен съд Казанлък и други), прокуратурата на РБ и
други институции, с което е нарушено правото му на кореспонденция, което води
до нарушаване и на нейната неприкосновеност, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 16.03.2017г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска П.Й.С. против Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр. София в останалата му част до 2 000лв като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията” гр. София, бул.„Ген. Н. Столетов” № 21 ДА
ЗАПЛАТИ на П.Й.С. ЕГН **********, понастоящем Затвора Стара Загора сумата от 2
000 /две хиляди/ лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди за периода 01.12.2015г. до 28.02.2017г. от незаконосъобразни бездействия
на затворническата администрация при Затвора Стара Загора, изразяващи се в
непредоставянето му на кореспонденция (телефонна по смисъла на чл.90, ал.4 от ЗИНЗС) с негови близки, с органите на съдебната власт, адвоката му и други
държавни институции, с което е нарушено правото му на кореспонденция, с което е
нарушена и нейната неприкосновеност, като вследствие на това е нарушена
неприкосновеността на личния и семейния му живот, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 16.03.2017г. до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска П.Й.С. против Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията” гр. София в останалата му част до 4 000лв като неоснователен и
недоказан.
Решението
подлежи на обжалване в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните пред
ВАС на РБ.
СЪДИЯ: