№ 3289
гр. София, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20221100505975 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 20013678 от 16.02.2022 г. по гр.д.№ 64773/2019 г. по описа на
СРС, 61 с-в, е:
признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, срещу Н. В. Я. ЕГН
**********, че Н. В. Я. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 878,49 лева - главница,
представляваща незаплатена топлинна енергия, предоставена до топлоснабден имот -
апартамент №11, находящ се в гр. София, ж.к. „****, за периода от 01.05.2016г. до
30.04.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК - 29.05.2019г. до окончателното изплащане на сумата;
сумата от 67,26 лева - главница, представляваща незаплатена сума за дялово
разпределение за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК - 29.05.2019г. до
окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска за дължими суми за ТЕ до
пълния предявен размер от 1238,47 или за сумата от 359,98 лева;
признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, против Н. В. Я. ЕГН **********, че Н. В.
Я. дължи на сумата от 75,02 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2017г. до
1
20.11.2019г. върху главницата от 878,49 лева - дължима за ТЕ, като е отхвърлен иска за
присъждане на мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на
12,42 лева за периода от 30.05.2016г. до 20.05.2019г.
Решението е постановено в производство, проведено с участието на „Т.С.“
ЕООД, като подпомагаща страна на ищеца в производството.
Срещу решението, в частта на уважаване на исковете, е подадена въззивна жалба
от ответника Н. В. Я. с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на
материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Поддържа, че делото не е установено, че процесното количество ТЕ е
реално доставено на абоната за посочения период, поради което изводът на съда, че
последния дължи стойността за потребената ТЕ е неправилен. Заявява, че чрез
констатациите на СТЕ се установяват нарушения при отчитане и измерване на
потребената ТЕ, поради което съдът е следвало да отчете това при определяне на
размера на дължимата сума. Според въззивника определените от съда дължими суми
са завишени. Поддържа, че съдът не е съобразил направеното възражение за
погасяване по давност на вземанията. Оспорва постановеното решение и в частта на
присъдените разноски. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение в
посочената част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло
предявените срещу нея искове. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД е депозирала отговор на жалбата в срока по чл.
263, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на същата. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
2
добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот
е топлоснабден, че ответникът е ползвател на имота; че в производството е доказано
реалното потребление на ТЕ за битови нужди, както и стойността на услугата доставка
на ТЕ и основанието и стойността на дължимата такса за дялово разпределение.
Следователно между страните по спора било възникнало облигационно отношение по
повод доставка и потребление на топлинна енергия.
Решението е правилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима
редакция след 17.07.2012 г./ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през
процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството
си.
В производството е установено, че ответникът е ползвател на топлоснабдения
имот за периода предмет на заявените претенции, поради което се явява клиент на
потребената в имота ТЕ.
Установено е чрез представените писмени доказателства и констатациите на
СТЕ, че този имот е бил топлоснабден, а сградата- ЕС, в която се намира същия е
топлофицирана.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с
битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В
този см. са и разясненията, дадени в решение № 35/21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013
г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което настоящия състав
възприема.
За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната цена, са приети документи от ФДР „Т.С.“ ЕООД за
отчитането на топлинната енергия за процесния период и нейното разпределение,
които факти не са оспорени от ответника по надлежния ред.
Чрез представените пред първата инстанция доказателства е установено, че
количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез
т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се отчитат
3
ежемесечно. Дяловото разпределение на топлинната енергия в сградата, в която се
намира процесният обект, се извършва от „Т.С.“ ЕООД съгласно договор. При
условията на сключения договор е извършвано отчитането на реално потребената
енергия за исковия период. Технологичните разходи на топлинна енергия в абонатната
станция са взети предвид при определяне на общото количество топлинна енергия за
разпределяне между етажните собственици, като са приспаднати за сметка на ищеца.
С оглед на изложеното съдът приема, че за процесния период до топлоснабдения
имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното. Според констатациите на
приетата пред първата инстанция СТЕ /които настоящия състав възприема изцяло по
реда на чл.202 ГПК/ за периода 01.05.2016г. до 22.09.2016г. и от 18.12.2017г. до
30.04.2018г., количеството на доставената енергия е разпределяно законосъобразно в
съответствие с правилата на действащата към процесния период нормативна уредба
/Наредба № 16-ЗЗ4/2007 г. за топлоснабдяването/ – за топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване, за отопление на имот и за топлинна енергия, отдавана от
сградната инсталация. За периода 23.09.2016г. до 17.12.2017г., както е посочил
експерта, защото ТЕ е измервана с топломер с неясна годност в условията на
нормативно нарушение. При така констатираното, СТЕ е посочило, че за посочения
период са взети предвид само сумите за ТЕ от сградна инсталация, които се изчисляват
по формула 6.1.1 и не зависят от показанията на топломера. С оглед тези констатации
експертът е посочил като дължима за исковия период сумата 878,49 лв. за потребена в
имота ТЕ. Именно тези констатации са възприети и от съда при определяне на
дължимите суми. Доводите на въззивника за неправилно приложение на материалния
закон и неправилно определяне на задълженията за абоната за исковия период, съдът
намира за неоснователни. Последните са определени именно при съобразяване
констатациите на СТЕ и установеното, че за периода 23.09.2016г. до 17.12.2017г.
потребената ТЕ в имота /с изключение на ТЕ отдадена от сградна инсталация/ е
измервана с топломер с неясна годност в условията на нормативно нарушение.
Доводите на въззивника за недоказване потребление на услугите за исковия
период, съдът намира за неоснователни. Чрез представените доказателства пред
първата инстанция и констатациите на експерта по СТЕ се установява, че за исковия
период в имота е била начислена ТЕ за отопление на имот за 4 бр. радиатори и лира с
ИРРО /индивидуален разпределител на разходите за отопление. Дадени са
констатации, че записаното в главните отчети съвпада е отразеното в изравнителните
сметки. При спазване правилата на Наредба № 16-ЗЗ4/2007 г. за топлоснабдяването са
били изготвяни от ФДР изравнителни сметки като отчетените по този начин
показатели са били включени в общото потребление на абоната.
Въз основа на представените съобщения към фактури съставени от ищеца,
изравнителни сметки на подпомагащата страна и констатациите на СТЕ и ССчЕ,
приети пред първата инстанция, съдът приема, че в полза на ищеца са възникнали
4
вземания за потребена ТЕ в размер на сумата 878,49 лева за периода 01.05.2016г. до
30.04.2018г., както и сумата 67,26 лева дължима за периода за услугата дялово
разпределение.
Доводите на въззивника, че съдът не се е произнесъл с постановеното решение
по възражението за давност съдът намира за неоснователни. При съобразяване
дадените разяснения с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 по т. д № 3/2011 г. на
ОСГТК, ВКС, че приложима за вземанията е тригодишна давност от датата на падежа с
оглед обстоятелството, че исковата молба е подадена в съда на 29.05.2019г., правилни
и законосъобразни са изводите на съда, че вземанията за периода 01.05.2016г. до
30.04.2018г. не са погасени по давност с оглед приложимите ОУ от 2014 г. и от 2016 г.
С първите е предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за ТЕ в 30- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят /чл.33 от ОУ от
2014 г./; според последните съответно с 45-дневен срок от изтичане на периода, за
който се отнасят чл.33 от ОУ от 2016 г.
Съответно, при определяне на дължимите суми за лихва за забава, съдът
съобразява, че съгласно чл. 33, ал. 4 от ОУ от 2016г., продавачът начислява лихва за
забава само върху задълженията по чл. 32, ал. 3, а именно само върху сумите по
изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 ОУ следва да бъдат заплатени в
45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед това за
заплащането на задължението си по фактура № 81997541 от 31.07.2017г. ответникът е
изпаднал в забава считано от 15.09.2017г., а за задължението си по фактура №
96764309 от 31.07.2018г. (също изравняване) е изпаднал в забава от 15.09.2018г. При
съобразяване сочените приложими разпоредби и констатациите на ССчЕ приета пред
първата инстанция, съдът намира че дължимата общо мораторна лихва за периода от
15.09.2017г. до 20.05.2019г. върху цялата дължима сума за двата отчетни периода за
ТЕ, която е в общ размер от 878,49 лева, възлиза на 103,66 лева. При съобразяване, че
претенцията на ищеца е за сумата 75,02 лева, съдът намира че искът следва да бъде
уважен изцяло.
Ето защо исковете за потребената в имота ТЕ се явяват основателни и доказани
за посочените размери.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва
да бъде присъдена сумата 50.00 лв.-разноски за възнаграждение за юрисконсулт за
въззивната инстанция.
Доводите на въззивника за неправилно присъждане на сума за възнаграждение
за юрисконсулт, съдът намира за неоснователни.
5
С разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК е предвидено, че в полза на юридически лица
или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда,
ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение
не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда
на чл. 37 от Закона за правната помощ. При спазване на сочената разпоредба в случая
следва да бъде присъдено в полза на дружеството ищец на възнаграждение за
юрисконсулт, доколкото
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20013678 от 16.02.2022 г. по гр.д.№ 64773/2019 г.
по описа на СРС, 61 с-в, В ЧАСТТА, с която е:
признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, срещу Н. В. Я. ЕГН
**********, че Н. В. Я. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 878,49 лева - главница,
представляваща незаплатена топлинна енергия, предоставена до топлоснабден имот -
апартамент №11, находящ се в гр. София, ж.к. „****, за периода от 01.05.2016г. до
30.04.2018г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК - 29.05.2019г. до окончателното изплащане на сумата;
сумата от 67,26 лева - главница, представляваща незаплатена сума за дялово
разпределение за периода от 01.05.2016г. до 30.04.2018г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК - 29.05.2019г. до
окончателното изплащане на сумата;
признато за установено по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ****, против Н. В. Я. ЕГН **********, че Н. В.
Я. дължи на сумата от 75,02 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2017г. до
20.11.2019г. върху главницата от 878,49 лева - дължима за ТЕ.
ОСЪЖДА Н. В. Я. ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 50.00 лв. - разноски за настоящата
инстанция.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7