№ 229
гр. София , 03.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ в публично заседание
на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при участието на секретаря МИХАЕЛА ОГН. МИТОВА
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20201100509702 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.06.2020 год., постановено по гр.дело №52702/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 120 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„М.“ АД срещу Н. П. Н., ГР. М. Н. и „Г и Н И.“ ЕООД искове с правно основание чл. чл. 240
ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 3 067.75 евро,
представляваща непогасена главница по договор за банков потребителски кредит на
физическо лице №04/TR4621530 от 23.02.2011 год. и анекс №1 от 09.01.2013 год. за периода
от 10.07.2014 год. до 10.11.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
13.06.2019 год. до окончателното й изплащане, за която сума е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.г.дело №34051/2019 год. по описа
на СРС, ГО, 120 с-в и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 620 лв., както и направените разноски в
заповедното производство в размер на 170 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответниците Н. П. Н., ГР. М. Н. и „Г и Н И.“ ЕООД. Жалбоподателите поддържат,
че неправилно СРС бил приел, че не могат да се позоват на нищожност на договора за цесия
или на отделни негови клаузи, които не засягат пряко техните интереси, поради което
възражението им в тази насока са неоснователни. Когато длъжниците изрично се позовавали
на обстоятелствата, обосноваващи нищожност на договора за цесия /дори да не били
1
посочили изрично порока/, то съдът бил длъжен да ги разгледа, тъй като за нищожността
следял служебно и при наличието й следвало да я прогласи, при обективната изводимост на
установените факти. Подробни доводи за нищожността на договора за цесия били изложени
в отговора на исковата молба. Неправилно първоинстанционният ъсд бил счел за
неоснователно и направеното възражение за давност. В случая ищецът претендирал
процесната сума като непогасена главница по договор за банков потребителски кредит на
физическо лице №04/TR4621530 от 23.02.2011 год. и анекс №1 от 09.01.2013 год., но не
било посочено, че се претендира частична сума от дължима главница за периода от
10.07.2014 год. до 10.11.2017 год. Посочването на ново основание и друг период, от който
произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението и за което била издадена
заповедта за изпълнение, обуславяло недопустимост на предявените по реда на чл. 422, ал. 1
ГПК искове. Ответниците били приели, че ищецът претендира цялостно главницата по
договора с оглед обявяване на предсрочна изискуемост. Били посочили, че след подписване
на договора за кредит не били извършили нито едно плащане за погасяване на
задължението. С § 9 от анекс №1, страните били постигнали съгласие, че при пълно или
частично неплащане на което и да било парично задължение по кредит, цялата непогасена
част от кредита, ведно с лихвите за просрочие, автоматично стават предсрочно и незабавно
изискуеми. Това означавало, че към м.февруари 2013 год. вземанията по договора били
станали предсрочно изискуеми. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение било
подадено на 13.06.2019 год., поради което и претендираното вземане било погасено с
изтичането на петгодишна давност. СРС бил пиел, че през посочения период ответниците
били извършили частично плащане, поради което били признали вземането. Частичното
плащане от 100 лв. на 20.12.2015 год., било направено от ответницата Г.Н.. То не засягало
останалите ответници. Прекъсването и спирането на погасителната давност срещу един
солидарен длъжник нямало действие спрямо останалите съдлъжници – чл. 125, ал. 1 ЗЗД.
Освен това извършените частични плащания на вземания не били признание на длъжника
по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за непогасената част от дълга. Ответниците Н. П. Н. и „Г и
Н И.“ ЕООД отговаряли като поръчители по договора. На основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД,
поръчителсаката отговорност се погасявала ако кредиторът не е предявил иск срещу
длъжника в течение на шест месеца от падежа на главното задължение. Посоченият срок бил
преклузивен – т. 4б от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013
год., ОСГТК. Ето защо молят обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „М.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че договорът за цесия бил валиден, тъй като уговорената цена по
него била заплатена. А доколкото ответниците не били страна по него, те не можели да се
позовават на договорно неизпълнение, т.е. не можели да противопоставят на цесионера
възраженията, които цедентът би имал срещу него. Освен това с чл. 15.1.10 от договора за
кредит било дадено изрично съгласие за прехвърляне на вземанията по него в полза на трето
лице. Неоснователно било възражението за погасителна давност на ответниците.
2
Последните били уведомена за предсрочната изискуемост на кредита на 19.01.2015 год. –
видно от уведомителни писма и обратни разписки. СРС бил приел, че предсрочната
изискуемост не била надлежно обявена, тъй като цесионерът няма в качеството на банка,
поради което признал за установено вземането за периода от 10.07.2014 год. до 10.11.2017
год. В тази връзка следвало да се имат предвид разясненията, дадени с Тълкувателно
решение № 8/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2017 год., ОСГТК. Следователно в
исковата молба не било посочено ново основание на вземането. Погасителната давност
следвало да се отброява от уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на
кредита. Отделно от страна на ответницата Г.Н. било направено плащане в полза на ищеца.
Ответниците Н. П. Н. и „Г и Н И.“ ЕООД били солидарни длъжници, а не поръчители –
видно от съдържанието на договора за кредит. Те били лица встъпили в дълга на
кредитополучателя.; задължили се били заедно с първоначалния длъжник. Отговорността на
посочените ответници произтичала от същото основание и при същите условия като тези на
главния длъжник, като тя не била обусловена от неизпълнение от страна на
кредитополучателя. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК частични искове с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
СГС намира, че дадената правна квалификация на исковете, противно на приетото от
първоинстанционния съд, не е по чл. 240, ал. 1 ЗЗД /в която норма се съдържа
регламентация на договора за заем/, а по чл. 9 ЗПК. Погрешната правна квалификация не
води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени от
първоинстанционния съд /т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в гражданския
процес/.
Неоснователно е възражението на жалбоподателите за недопустимост на предявените
искове, поради следните съображения:
Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по
смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК –
3
установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на
основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е
издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно
обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на
заповедта за изпълнение и установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице –
видно от изложеното в т. 9в от заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК по ч.гр.дело №34051/2019 год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в и изложеното в
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, с която са били предявени исковете за
съществуване на вземанията – които са частични – за непогасена главница /с настъпил
падеж и предсрочно изискуема/ за периода от 10.07.2014 год. до 10.11.2017 год. /с цял
размер на вземанията от 9 052.34 евро/.
Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите във въззивната
жалба следва да се посочи следното:
Установено е по делото, че на 23.02.2011 год. между „У.К.Б.“ АД, от една страна, като
кредитор и от друга ГР. М. Н., като кредитополучател и Н. П. Н. и „Г и Н И.“ ЕООД, като
солидарни длъжници, бил сключен договор за банков потребителски кредит на физическо
лице /по ЗПК/ №04/TR4621530, по силата на който банката предоставила на
кредитополучателката кредит в размер на 10 000 евро, а последната и солидарните
длъжници се задължили да го върнат в срок до 22.02.2021 год., заедно с годишна лихва от
12.5 %, при уговорен годишен процент на разходите от 15.1116 %. Кредотополучателят дал
съгласието си кредиторът да прехвърли вземанията си срещу него в полза на трето лице /чл.
15.1.10/.
На 09.01.2013 год. страните по договори сключили анекс към него №1, с който
установили, че кредитът е усвоен, че са погасени 947.66 евро и че редовната главница към
момента на сключване на анекса възлиза на 8 931.73 евро, а просрочената главница – на
120.61 евро, като постигнали съгласие, че редовният дълг е в размер на 9 052.34 евро /чл.
2.8/, крайният срок за погасяване е до 10.02.2021 год., като погасяването следва да се
извърши на 98 вноски: 12 бр. месечни вноски с гратисен период, през който се заплаща и
текущо начислената месечна лихва и 86 бр. анюитетни вноски /т. 7/, платими до 10-то число
от календарния месец, както и че при неизпълнение на което и да било задължение на
кредитополучателя по договора или по Общите условия и/или при пълно неплащане на
което и да е парично задължение по кредита, правото за ползване на неусвоените суми по
кредита се погасява, а също така цялата непогасена част от кредита, ведно с лихвите за
просрочие, автоматично стават предсрочно и незабавно изискуеми, при което не е
необходимо изрично допълнително волеизявление в тази насока от страна на кредитора и не
е необходимо същият да уведомява кредитополучателя, нито да изпраща покана до него или
до солидарния длъжник и/или поръчителя /§ 9/.
На 08.12.2014 год. между „У.К.Б.“ АД и ищеца „М.“ АД е бил сключен договор за
4
продажба и прехвърляне на вземания. Видно е от клаузите на чл. 1, че по отношение на
индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично препращане
към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част, извадка от което е представено
по делото, като в същото фигурират вземанията по договора за банков потребителски
кредит, сключен с ответниците, а именно: 17 704.84 лв. /равняващи се на 9 052.34 евро/ –
непогасена главница и 3 054.30 лв. – остатък от възнаградителна лихва. Следователно
доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия на ищеца са били прехвърлени
вземанията по договора за банков потребителски кредит на физическо лице
№04/TR4621530 от 23.02.2011 год. и анекс №1 от 09.01.2013 год.
Установено е също така, че „У.К.Б.“ АД е упълномощило ищеца да уведоми всички
длъжници по вземанията, посочени в Приложение №1 към договора за цесия за
извършеното прехвърляне. Уведомлението за прехвърляне на вземанията по процесния
договор, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия
кредитор /ищеца/, е било надлежно връчено на тримата ответници на 19.01.2015 год.,
поради което и следва да се приеме, че цесията има действие за длъжниците.
Във връзка с възражението на ответниците за нищожност на договора за цесия следва да
се посочи, че по силата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД този договор има действие за длъжника едва след
получаване на съобщението, отправено от предишния кредитор. Ако длъжникът е получил
такова съобщение за извършената цесия от цедента за него няма значение дали цесията е
нищожна между страните по нея, тъй като ако плати на цесионера ще се освободи от дълга
си. При колебание на кого да плати длъжникът винаги има право да поиска от предишния
кредитор писмено да му потвърди цесията, особено в случаите когато договорът за цесия е
неформално сключен или когато длъжникът има съмнения за нейната валидност. В
разглеждания случай между страните по цесията е безспорно, че договорът за цесия е
валиден, че по него е конкретно уговорена цена, която е и платена и ответниците са ясно
уведомени на кого трябва да платят.
На следващо място, по делото е установено въз основа на заключението на вещото лице
по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че по
договора за потребителски банков кредит е била погасявана главница в периода от
10.03.2011 год. до 30.11.2012 год. в общ размер на 1 857.41 лв., като на 30.12.2015 год. били
внесени 100 лв., с които била погасена част от законната лихва. Банката осчетоводила
вземането като предсрочно изискуемо на 12.07.2014 год. Към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение непогасената главница възлизала на
17 704.84 лв. /равняващи се на 9 052.34 евро/.
С т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк.дело
№ 4/2013 год., ОСГТК, е разяснено, че предсрочната изискуемост представлява изменение
на договора, което настъпва с волеизявление на една от страните при едновременното
5
наличие на две предпоставки: обективният факт на неплащане на дължимите суми по
кредита и упражнено от кредитора право за обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за
предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, като предсрочната
изискуемост има действие от момента на получаване на изявлението от длъжника, ако към
този момент са се осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й. От
дадените разяснения, произтича извод, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи
по начина, предвиден в § 9 от анекс №1 към процесния договор за банков потребителски
кредит – като последица единствено от незаплащането на дължимите суми по кредита, ако
не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 8/2017
год., ОСГТК, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена
на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено
нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417
ГПК. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента
на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, което задължава съда да
вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, ако те са от значение за
спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват, съгласно чл. 235, а. 3
ГПК.
В разглеждания случай по делото е доказано, че уведомленията на ищеца, съдържащи
изявлението му за обявяване на предсрочната изискуемост, са били надлежно връчени на
тримата ответници на 19.01.2015 год., поради което и СГС намира, че обективните
предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем са били осъществени.
Предвид липсата както на твърдения, така и на данни за погасяване на задължението за
заплащане на сумата от 3 067.75 евро /представляваща главница с настъпил падеж за
периода от 10.07.2014 год. до 10.01.2015 год. и предсрочно изискуема такива за периода от
10.02.2015 год. до 10.11.2017 год./, а доказателствената тежест в тази насока е била на
ответниците съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции се явяват изцяло
основателни, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422,
6
ал. 1 ГПК.
Неоснователно се явява своевременно релевираното от ответниците възражение за
погасителна давност, поради следните съображения:
Правната уредба на договора за потребителски кредит, както и на банковия кредит, дава
възможност на страните да уговорят връщане на кредита на погасителни вноски до пълното
погасяване на задължението. Това обаче не превръща договора в такъв за периодични
плащания, нито определя по-кратък срок за неговото погасяване, тъй като при периодичните
плащания отделните задължения, въпреки техния общ правопораждащ факт, имат характер
на самостоятелни задължения /виж и разясненията, дадени с Тълкувателно решение №
3/2011 г. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 г., ОСГТК/, а при договора за кредит се поема
задължение за едно цяло задължение, като с уговорените погасителни вноски отделните
плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.
След настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски, респ. след обявяването
на предсрочната изискуемост, вземането на кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1
ЗЗД и започва да тече приложимият в частност петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
В разглеждания случай с оглед падежа на всяка една от погасителните вноски, дължими
за периода от 10.07.2014 год. до 10.01.2015 год., както и моментът на настъпване на
предсрочната изискуемост – 19.01.2015 год., и датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №34051/2019 год. по описа
на СРС, ГО, 120 с-в – 13.06.2019 год., правилно първоинстанционният съд е приел, че
вземанията не са погасени по давност.
На следващо място въззивният съд приема, че с подписването на договора за банков
потребителски кредит и анекс № 1 към него ответниците Н. П. Н. и „Г и Н И.“ ЕООД са
поели задължения да отговарят солидарно с кредитополучателката – арг. чл. 121, ал. 1 ЗЗД,
съгласно който солидарната отговорност между двама и повече длъжници се поражда освен
в предвидените в закона случаи и когато е уговорена. Отговорността на посочените
ответници няма акцесорен характер, той същите нямат качеството на поръчители. Този
извод следва от изрично уговореното в процесните договори, че те поемат солидарна
отговорност като „съдлъжници“ /т.е. солидарни длъжници/. Следователно, след като те са
поели такова общо задължение с кредитополучателката и от договора за банков кредит и
анекса към него не следва друго, то е налице солидарна отговорност по смисъла на чл. 121
ЗЗД. За да бъде поето солидарно, акцесорно задължение по договор за поръчителство, то
трябва от съдържанието на постигнатото съгласие между страните категорично да се изведе
волята за поръчителстване. Задължението на поръчителя също се предпоставя от
съществуването на главното задължение, но е винаги акцесорно на главното задължение, за
разлика и от встъпването в дълг, и от солидарната отговорност. Поръчителят отговаря на
собствено правно основание, докато встъпилият в дълг, респ. солидарният длъжник по чл.
121 ЗЗД, дължи на същото правно основание, по силата на което дължи и първоначалният
7
длъжник и солидарно с него. При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на
договора за банков кредит не може да бъде формиран извод, че поетата солидарна
отговорност е при условията на поръчителство. Напротив, видно е от клаузата на чл. 12.8 от
договора, че посочените ответници са се задължили да отговарят за изпълнението на свой
дълг. Отделно от това следва да бъде съобразена и нормата на чл. 32, ал. 2 СК, тъй като
ответниците Г.Н. и Н.Н. са съпрузи /обстоятелство, което същите са декларирали по делото/
и не се твърди и установява, че при сключването на договора с банката
кредитополучателката е действала за цели в рамките на своя търговска или професионална
дейност. В този смисъл изключено е приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателите нямат право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП
жалбоподателите /ответниците/ следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.06.2020 год., постановено по гр.дело №52702/2019
год. по описа на СРС, ГО, 120 с-в.
ОСЪЖДА ГР. М. Н. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“********* Н. П. Н. с
ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“********* и „Г и Н И.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“********* да заплатят на „М.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.*********, на основание чл.
78, л. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство.
8
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9