№ 132
гр. София, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20211001001102 по описа за 2021 година
, взе предвид следното:
С Решение № 261050/02.07.2021 г., постановено по т. № 513/2020 г. по описа на СГС,
ТО „Електроенергиен системен оператор“ЕАД, ЕИК ********* е осъден да заплати на „АББ
България” ЕООД, ЕИК ********* следните суми: 1) на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сума в
размер на 6 870, 40 лв. , представляваща неплатена покупна цена за доставка на прекъсвачи
ВН, които е уговорено да се доставят в рамките на първата доставка с договор, сключен на
02.05.2018 г., между „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и „АББ България“ ЕООД,
за което задължение е издадена фактура № **********/ 05.09.2018 г., ведно със законната
лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. – датата на подаване на исковата молба, до
окончателното й плащане; 2) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 963, 73 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо върху
вземането за неплатената цена за доставените прекъсвачи по първата доставка в размер на 6
870, 40 лв., за периода от 19.10.2018 до 06.03.2020 г.; 3) на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сума
в размер на 529, 20 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършена от „АББ
България“ ЕООД работа по провеждане на обучение на четирима служители
на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД за работа с доставените прекъсвачи,
което е възникнало от договор, сключен на 02.05.2018 г., между посочените страни, ведно
със законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. – датата на подаване на
исковата молба, до окончателното й плащане; 4) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в
размер на 71, 59 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва,
дължимо върху вземането за неплатено възнаграждение за извършено обучение на
служители за работа с доставените прекъсвачи в размер на 529, 20 лв., за периода от
06.11.2018 г. до 06.03.2020 г. 5) на основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД сума в размер на 133
891, 30 лв., представляваща обезщетение за претърпени от „АББ България“ ЕООД
имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби в размер на 441, 30 лв. - направени
от „АББ България“ ЕООД разходи във връзка с неоснователно усвоената банкова гаранция,
както и пропуснати ползи в размер на 133 450 лв. – сума, равна на сумата на издадената по
1
договора банкова гаранция, с която „АББ България“ ЕООД е пропуснало да увеличи
имуществото си поради неоснователно усвоената банкова гаранция, които вреди са
причинени в резултат на допуснато от „Електроенергиен системен
оператор“ ЕАД неизпълнение на задължението, предвидено в чл. 4.12. от договор, сключен
на 02.05.2018 г., между посочените страни, да усвои сумата по гаранцията за добро
изпълнение, която е дадена под формата на банкова гаранция, само при настъпване на
конкретни обстоятелства, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020
г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане; 6) на основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 3 113, 83 лв., представляваща обезщетение за забава в размер
на законната лихва, дължимо върху вземането за обезщетение за причинени имуществени
вреди под формата на пропуснати ползи в размер на 133 450 лв., за периода от 14.12.2019 г.
до 06.03.2020 г.
Със същото решение „Електроенергиен системен оператор“ЕАД, ЕИК ********* е
осъден да заплати на АББ Пауър Гридс България“ЕООД, ЕИК ********* следните суми:
1) на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сума в размер на 5 200 лв., представляваща неплатена
покупна цена за доставка на прекъсвачи ВН, които е уговорено да се доставят в рамките на
първата доставка с договор, сключен на 02.05.2018 г., между „Електроенергиен системен
оператор“ ЕАД и „АББ България“ ЕООД, за което задължение е издадена фактура №
**********/ 20.12.2018 г., вземането за получаване на която сума е преминало върху „АББ
Пауър Гридс България” ЕООД по силата на извършено преобразуване на „АББ България“
ЕООД чрез отделяне, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. –
датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане; 2) на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сума в размер на 572 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва, дължимо върху вземането за неплатената цена за доставените прекъсвачи
по първата доставка в размер на 5 200 лв., за периода от 05.02.2019 г. до 06.03.2020 г. 3) на
основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сума в размер на 240 878, 40 лв., представляваща неплатена
покупна цена за доставка на прекъсвачи ВН, които е уговорено да се доставят в рамките на
втората доставка с договор, сключен на 02.05.2018 г., между „Електроенергиен системен
оператор“ ЕАД и „АББ България“ ЕООД, за което задължение е издадена фактура №
**********/ 19.07.2019 г., вземането за получаване на която сума е преминало върху „АББ
Пауър Гридс България” ЕООД по силата на извършено преобразуване на „АББ България“
ЕООД чрез отделяне, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 06.03.2020 г. –
датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане; 4) на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД сума в размер на 12 913, 76 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва, дължимо върху вземането за неплатената цена за доставените прекъсвачи
по втората доставка в размер на 240 878, 40 лв., за периода от 27.08.2019 г. до 06.03.2020 г.
С решението са отхвърлени предявените от „Електроенергиен системен
оператор“ЕАД, ЕИК ********* срещу „АББ България“ЕООД и „АББ Пауър Гридс
България” ЕООД възражения за прихващане, както следва: 1) възражение за прихващане на
вземането на „АББ Пауър Грийдс България” ЕООД към „Електроенергиен системен
оператор“ ЕАД за получаване на сума в размер на 240 878, 40 лв., представляваща неплатена
покупна цена за доставка на прекъсвачи ВН, които е уговорено да се доставят в рамките на
втората доставка с договор, сключен на 02.05.2018 г., между „Електроенертиен системен
оператор“ ЕАД и „АББ България“ ЕООД, за което задължение е издадена фактура №
**********/ 19.07.2019 г., с насрещно вземане на „Електроенергиен системен оператор“
ЕАД към „АББ България”ЕООД и „АББ Пауър Гридс България“ ЕООД за заплащане на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД на сума в размер на 240 878, 40 лв., представляваща неустойка за
забавена доставка на уговорените прекъсвачи от втората доставка, която е начислена на
основание уговорката на чл. 10.1. от договор, сключен на 02.05.2018 г.,
между „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и „АББ България“ ЕООД, както и
възражение за прихващане на вземането на „АББ България“ЕООД към „Електроенергиен
системен оператор“ ЕАД за получаване на сума в размер на 529, 20 лв., представляваща
неплатено възнаграждение за извършена от „АББ България“ ЕООД работа по провеждане на
обучение на четирима служители на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД за работа с
доставените прекъсвачи, което е възникнало от договор, сключен на 02.05.2018 г.,
между „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и „АББ България“ЕООД, с насрещно
вземане на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД към „АББ България” ЕООД и „АББ
2
Пауър Гридс България”ЕООД за заплащане на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД на сума в размер
на 529, 20 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение на задължението за
провеждане на обучение, която е дължима съгласно уговорката на чл. 10.1. от договор,
сключен на 02.05.2018 г., между „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и „АББ
България“ ЕООД, включително е отхвърлено и възражение за прихващане на вземането на
„АББ България“ ЕООД към „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД за получаване на
сума в размер на 133 450 лв., представляваща обезщетение за претърпени от „АББ България“
ЕООД имуществени вреди, които се изразяват в пропуснати ползи и са равни на сумата на
издадената по договора банкова гаранция, с която „АББ България“ ЕООД е пропуснало да
увеличи имуществото си поради неоснователно усвоената банкова гаранция, с насрещно
вземане на „Електроенертиен системен оператор“ ЕАД към „АББ България” ЕООД и „АББ
Пауър Гридс България” ЕООД за заплащане на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД на сума в размер
на 133 450 лв., представляваща част от неустойката за забавена доставка на уговорените
прекъсвачи от първата доставка, която е начислена на основание уговорката на чл. 10.1.
от договор, сключен на 02.05.2018 г., между „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД и
„АББ България“ ЕООД.
Отхвърлени са и предявените от „Електроенергиен системен оператор“ЕАД против
„АББ България“ЕООД и „АББ Пауър Гридс България” ЕООД насрещни искове, както
следва: иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят
солидарно на ищеца сума в размер на 26 239, 60 лв., представляваща част от неустойката за
забавена доставка на уговорените прекъсвачи от първата доставка, която е начислена на
основание уговорката на чл. 10.1. от договор, сключен на 02.05.2018 г., между ищеца и
първия ответник, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца сума в размер на 1 967, 97 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо върху
вземането за неустойка в размер на 26 239, 60 лв., за периода от 22.10.2019 г. до 17.07.2020
г.
Присъдени са и сторените по делото разноски в полза на всяка една от страните,
съобразно уважените, респ. – отхвърлените искови претенции.
Срещу решението е подадена въззивна жалба с вх.№ 341294/02.08.2021 г., допълнена
и поправена с въззивна жалба вх.№ 348290/14.09.2021 г. от „Електроенергиен системен
оператор“ЕАД, чрез юрисконсулт С. С..
С оглед конкретизираните твърдения в тези жалби и независимо от поддържаното
от въззивника, че обжалва първоинстанционното решение в неговата цялост, въззивната
инстанция в решаващият състав приема, че първоинстанционното решение се обжалва от
„Електроенергиен системен оператор“ЕАД само в частите му, с които предявените от
въззиваемите-ищци против въззивника осъдителни искове са били уважени, както и в
частите му, с които предявени насрещни искове от въззивника против двамата въззиваеми и
въведените от него възражения за прихващане, са отхвърлени.
В частите, с които част от предявените от ищците-въззиваеми акцесорни осъдителни
искове са били отхвърлени, първоинстанционното решение има позитивен по отношение на
въззивника характер, поради което и за същия не е налице правен интерес от обжалването
му, т.к. крайният резултат за обжалващия е благоприятен.
Няма спор в доктрината и съдебната практика, че правен интерес от обжалване
съществува само тогава, когато постановеният с решението правен резултат е неизгоден за
страната.
В случая в отхвърлителните му части, касателно първоначално предявените
осъдителни искове, постановеното първоинстанционно решение е неизгодно за ищците-
въззиваеми и техен е правният интерес да го обжалват. След като не са сторили това и за
въззивника-ответник не е налице правен интерес от обжалването му, в тези му части
решението се е стабилизирало, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка.
Решаващият състав приема още, че въведените във въззивната жалба оплаквания за
неправилност се отнасят до всеки един от предявените при условието на обективно и
субективно /на страната на ищците/ съединени искове, макар да не са налице отделно
3
изложени доводи за неправилност по отношение на всеки един от тези искове, доколкото
въведените такива се отнасят до спорния по делото правен въпрос относно действителността
на уговорената клауза за неустойка в чл.10.1 от обвързващия страните договор, отговорът на
който въпрос касае по същество решението по отношение на всеки един от исковете.
След тези уточнения относно предмета на въззивното производство следва да се
посочи, че в отговора по въззивната жалба насрещните страни, чрез процесуалния си
представител/ в хода на въззивното производство „АББ Пауър Гридс България“ЕООД е
променило търговското си наименование на „Хитачи Енерджи България“ЕООД/, оспорват
доводите на въззивника и поддържат правилност на първоинстанционното решение в
обжалваните му части.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявени при условието на обективно съединяване с осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 266, ал. 1
ЗЗД, както и по чл. 79, ал. 1, пр.2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „АББ България“ЕООД и „АББ
Пауър Гридс България“ЕООД против „Електроенергиен системен оператор“ЕАД.
Ищците са въвели твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, че на
първият от тях и ответникът са се обвързали от договор с № 0037-МЕР/ 02.05.2018 г., по
силата на който „АББ България“ЕООД се задължил да достави на ответника 102 броя
прекъсвачи ВН, чрез извършването на две отделни доставки, както и да организира
обучение в сроковете и при условията на договора.
Твърдели са, че в изпълнение на посочения договор в периода 03.09.2018 г. -
04.09.2018 г. първият ищец доставил на ответника 32 бр. прекъсвача, като в периода от
18.09.2018 г. до 21.09.2018 г. е провел и обучение на специалисти на ответника. Поради това
и за ответника възникнало задължение за заплащане на уговорената в договора цена за
доставените стоки и възнаграждение за извършеното обучение.
Поддържано е и че доколкото доставката на стоките и провеждането на обучението
са извършени със забава от първото от ищцовите дружества, ответникът начислил неустойка
за забавеното изпълнение на тези задължения в общ размер от 166 289, 20 лв. съгласно чл.
10.1. от сключения договор и извършил прихващане между задълженията си към ищеца за
заплащане на цената на доставените стоки и за заплащане на възнаграждение и част от
вземането си към ищеца за получаване на неустойка за забава в размер на 32 839, 20 лв., с
което счел за изцяло погасени възникналите в негова тежест задължения по договора от
05.05.2018 г.
За останалата част от вземането си за неустойка в размер на 133 450 лв. ответникът
усвоил банковата гаранция.
Отделно от горното в изпълнение на задълженията си по сключения договор в
периода 29.05.2019 г. - 18.07.2019 г. първият от ищците доставил на ответника още 69
прекъсвача, в резултат на което за ответника възникнало задължение за заплащане на
уговорената в договора цена за доставените стоки.
Т.к. доставката на тези стоки също е извършена със забава, ответникът начислил
неустойка за забавеното изпълнение на това задължение в общ размер от 240 878, 40 лв.
съгласно чл. 10.1. от сключения договор и извършил прихващане между задължението си
към ищеца за заплащане на цената на доставените с втората доставка стоки и вземането си
от ищеца за получаване на неустойка за забава.
По този начин ответникът счел за изцяло погасено задължението, възникнало в негова
тежест към първия от ищците за заплащане на цената на доставените с втората доставка
прекъсвачи.
Поддържано е от ищецът „АББ България” ЕООД, че клаузата от обвързващият го с
ответника договор, въз основа на която е начислена неустойката за забава, е нищожна
поради противоречието й с добрите нрави.
Последното, защото уговорената с тази клауза неустойка била в размер, много по-
голям от вредите, които обезпечава, при съобразяване и на това, че те са обезпечени и с
4
предоставена от ищеца гаранция за изпълнение под формата на банкова гаранция.
Затова за ищеца не е възникнало задължение да заплати начислените от ответника
неустойки, респ. - за ответника не е възникнало правото да извърши извънсъдебно
прихващане и той не е погасил чрез прихващане задълженията си да заплати дължимата
цена на доставените стоки и на възнаграждение за организирано обучение, възлизащи на
сумата от 7 399, 60 лв. по първата доставка и на сумата от 246 078, 40 лв. по втората
доставка. Следователно тези суми били дължими от ответника. Същият изпаднал в забава
изпълнението на тези свои задължения и дължал и обезщетение за забава в размер на
законната лихва.
Освен изложеното липсата на основание за начисляване на неустойка за забава
означавало и че сумата в размер от 133 450 лв. била усвоена от банковата гаранция без да е
налице правно основание за това и тя следвало да се върне от ответника. Във връзка с
неоснователно усвоената банкова гаранция първият ищец разходвал и сума в размер на 441,
30 лв., представляваща заплатени на банката разходи, за която сума също трябвало да му се
възмезди.
Поддържано е и че на 09.10.2019 г. дружеството „АББ България” ЕООД се е
преобразувало, чрез отделяне, в резултат на което част от описаните вземания преминали
в патримониума на новоучреденото дружество „АББ Пауър Гридс България“ ЕООД. Това
била сумата в общ размер на 246 078, 40 лв., представляваща цената за доставените стоки по
втората доставка.
Поискано е от съда да постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да
заплати на първия ищец сумата от 6 870, 40 лв., представляваща неплатена част от цената за
доставка на стоки, представляващи прекъсвачи за ВН, доставени в рамките на първата
доставка, уговорена с договора от 02.05.2018 г., сумата от 988, 57 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху сумата от 6 870, 40 лв.
и за периода от 06.10.2018 г. до 06.03.2020 г., сумата от 529, 20 лв., представляваща
неплатена част от възнаграждение за организиране на обучение, дължимо съгласно договора
от 02.05.2018 г., сумата от 73, 21 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва, изчислено върху сумата от 529, 20 лв. и за периода от 26.10.2018 г. до
06.03.2020 г., сумата от 133 450 лв., представляваща такава усвоена от ответника без
наличие на основание за това от предоставена от ищеца банкова гаранция, сумата от 3 113,
83 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, изчислено върху
сумата от 133 450 лв. и за периода от 14.12.2019 г. до 06.03.2020 г., както и сумата от 441, 30
лв., представляваща направени от ищеца разходи във връзка с неоснователно усвоената
банкова гаранция, както и да бъде осъден да заплати на втория ищец сумата от 246 078, 40
лв., представляваща неплатена част от цената за доставка на стоки, представляващи
прекъсвачи за ВН, доставени в рамките на втората доставка, уговорена с договора от
02.05.2018 г., както и сумата от 14 044, 15 лв., представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва, изчислено върху сумата от 246 078, 40 лв. за периода от
19.08.2019 г. до 06.03.2020 г. Претендират присъждане на направените в производството
разноски.
В отговора по исковата молба ответникът, чрез процесуалния представител, е
оспорил предявените искове по основание.
Не е оспорил въведените фактически твърдения в исковата молба относно
договорната му обвързаност с първия от ищците по договора от 02.05.2018 г., както и
преобразуването на изпълнителя по този договор, чрез отделяне на част от търговската му
дейност в друго дружество.
Оспорил е обаче останалите доводи и твърдения на ищците и от своя страна е
поддържал, че изцяло е погасил задълженията си към ищците за заплащане на цена на
доставените прекъсвачи и на възнаграждение за организираното обучение, възникнали по
договора от 02.05.2018 г., извършвайки извънсъдебно прихващане между тези негови
задължения и вземанията му към първия от ищците за получаване на неустойка за забавено
изпълнение на задълженията му да достави уговорените прекъсвачи и да организира
обучения, която неустойка е дължима на основание чл. 10.1. от договора от 02.05.2018 г.
Оспорил е доводите, че тази клауза е нищожна и е въвел такива за нейната
5
действителност, вкл. че именно във връзка с този факт за него е възникнало вземане за
получаване на неустойка, респ. – основание за усвояване на банковата гаранция, поради
поведението на насрещната страна по договорното правоотношение.
В случай, че съдът не приеме за доказано по делото да е извършено извънсъдебно
прихващане така, както се поддържа от ответника, е въведено възражение за съдебно
прихващане между предявените от ищците вземания и част от задълженията на последните
към ответника за заплащане на неустойки за забавено изпълнение от „АББ България” ЕООД
на задълженията му да достави уговорените прекъсвачи и да организира обучения –
неустойки, дължими на основание чл. 10.1. от договора от 02.05.2018 г.
С отговора по исковата молба е предявен и насрещен иск, имащ за предмет част
от вземането за дължимата от „АББ България”ЕООД и „АББ Пауър Гридс България“
ЕООД неустойка за забавена доставка на уговорените прекъсвачи от първата доставка,
начислена на основание уговорката на чл. 10.1. от договора за изработка, сключен на
02.05.2018 г., възлизаща на 26 239, 60 лв., както и вземане за получаване на сумата от 1 967,
97 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на
законната лихва, което се дължи за периода от 22.10.2019 г. до 17.07.2020 г.
Този иск е с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД.
В разменените допълнителна искова молба и допълнителен отговор страните взаимно
са оспорили доводите си и са навели допълнителни такива в подкрепа на своите становище
по предявените искове и възражения.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение и
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки
основанията за неправилност, посочени във въззивната жалби, приема следното:
Както вече се посочи по-горе, действията по обжалване на първоинстанционния акт са
процесуално допустими като предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на
въззивно обжалване от активно процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от
това – въззивникът, ответник в първоинстанционното производство, но само по отношение
неблагоприятните за него части – с които предявените от въззиваемите-ищци осъдителни
искове са били уважени, както и в частите му, с които предявени насрещни искове от
въззивника против двата въззиваеми и въведените от него възражения за прихващане, са
отхвърлени.
В тези му части постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
Въззивната инстанция в решаващият състав изцяло споделя крайните изводи на
първоинстанционния съд по отношение на всеки един от предявените искове, както и
изложените в тяхна подкрепа мотиви, като за избягване на приповтарянето им препраща към
тях по реда на чл.272 ГПК.
Във връзка с формулираните във въззивната жалба оплаквания, излага и следното:
Страните не са спорили по релевантния за предмета на спора факт, установен и от
анализа на приобщените писмени доказателства, че на 02.05.2018 г. след проведена
процедура за обществена поръчка между „Електроенергиен системен опаретор“ЕАД, като
възложител и „АББ България“ЕООД, като изпълтилен, е сключен договор № 0037-МЕР,
при уговорените в същия права и задължения за страните.
Няма спор и по отношение на това, че посоченият договор, съобразно обективираните
в него съглашения, включва за изпълнителя две основни задължения – да достави общо 102
броя прекъсвачи за ВН, чрез извършването на две отделни доставки и да организира
приемни изпитвания и обучение, съгласно изискванията и в съответствие с техническата
спецификация на възложителя.
В този смисъл и следва да се сподели изцяло изводът на първоинстанционния съд, че
процесният договор е обвързал валидно страните по два вида сделки – за търговска
продажба и за изработка.
Ангажираните доказателства установяват безсъмнено, че задължението на
изпълнителя да извърши двете отделни доставки на стоката, предмет на договора, е
6
уговорено като срочно – срокът за първа доставка е определен „до 120 календарни дни“,
считано от датата на влизане в сила на договора до датата на последния приемо-
предавателен протокол за извършена доставка, подписан и от двете страна, а срокът на
втората доставка – „до 120 календарни дни“, считано от датата на получаване на заявка от
възложителя до датата на последния приемо-предавателен протокол за извършена доставка,
подписан и от двете страни.
Изпълнението на задължението за организиране и провеждане на обучение на
представители на изпълнителя е било обвързано със същите срокове.
Определени с договора са общо четири места за доставка на стоките.
Съответно на съглашението за доставка на стоките на два транша, в чл.3 от договора
страните са се съгласили цената на първата доставка да е 858 800 лв. без ДДС, а на втората –
1 797 600 лв. без ДДС, която съответства на единичните цени от ценовото предложение,
неразделна част от договора.
Цената на обучението за работата с доставените прекъсвачи за ВН е определена на
12 600 лв. без ДДС, като е уговорено допълнително в чл.3.1.4, че възложителят има право да
намали броя на служителите, които ще участват в обучението и в този случай последното ще
се заплати по единични цени, съгласно ценовото предложение.
Задължението на възложителя за плащане на цената на всяка една от договорените
доставки също е уговорено като срочно – той се е задължил да заплати 100 % от стойността
на всяка отделна доставка след приемане на стоките, чрез банков превод, по конкретно
посочена банкова сметка на изпълнителя, в срок до 30 календарни дни и след представяне на
съответните документи, удостоверяващи извършената доставка и оригинални данъчни
фактури.
Страните не спорят и се установява от приобщените писмени доказателства /приемо-
предавателни протоколи/, изпълнителят е доставил на възложителя по процесния договор
уговорените както като първа, ката и като втора доставка прекъсвачи ВН, като доставките са
били извършвани на няколко части, като датите и конкретния брой на стоката при всяка
една от доставките са отразени в двустранно подписаните протоколи.
Въззивникът не оспорва тези факти, нито фактът, че продавачът по договора му е
доставил отговаряща на уговореното в договора като качество стока.
От своя страна изпълнителят-въззиваем не оспорва фактът, че е извършил доставките
си неточно във времево отношение както по отношение на първата, така и на втората от
доставките.
Така всички 32 броя прекъсвани ВН по първата доставка е следвало да бъдат
доставени на възложителя в срок до 30.08.2018 г., съответно на клаузите по договора, но
всеки един от тях е бил доставен със забава – 14 броя са били доставени на 03.09.2018 г.
/четири дни забава/, а 18 броя на 04.09.2018 г. /пет дни забава/.
Съответно – по втората поръчка и съобразно датата на заявката от възложителя и
уговореното в договора прекъсвачите е следвало да бъдат предадени на възложителя на
09.05.2019 г., но са били доставени след тази дата – в периода от 29.05.2019 г. – 18.07.2019 г.
Поради последното и въззивникът е приел за активирана неустоечната клауза по
договора по чл.10.1 и е съставил съответни протоколи за неустойка, в който е изчислил
дължимата се според него такава за забава на срочното изпълнение за доставка на стоките.
С тази сума, както и със сумата от представената банкова гаранция за добро
изпълнение на договора, според уговорката на чл.10.3, извършил извънсъдебно прихващане
със своето задължение към изпълнителя по договора за заплащане на стойността на
доставените стоки и на стойността на извършеното обучение на служителите му.
Не се оспорва също от въззивника-ответник, а и се установява от анализа на
обсъдените доказателства, че същият не е изпълнил изцяло задължението си за заплащане на
дължимото възнаграждение на изпълнителя по договора както за доставката на стоките, така
и за обучението на служителите му, като според поддържаното от въззиваемите - ищци
неизпълнената част е в общ размер от 252 948, 80 лв., от които неплатената цена по първата
доставка е 12 070, 40 лв. и неплатена цена по втората доставка е 240 878, 40 лв.
7
При даване отговор на спорния по делото правен въпрос дали извършеното по
гореописания начин извънсъдебно прихващане от въззивника е породило правното си
действие да погаси процесните парични вземания, във връзка с твърденията на ищците-
въззиваеми за нищожност на уговорената наустоечна клауза в чл.10.1 от обвързващия
страните договор, поради противоречието й с добрите нрави, решаващия състав съобрази
следното:
По въпроса кога една неустоечна клауза е нищожна в горната хипотеза, е налице
задължителна за съдилищата практика - Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС по
т. д. № 1/2009 г., ОСTK, според която нищожна поради накърняване на добрите нрави е
онази клауза за неустойка която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
В мотивите към т.3 на същото решение е прието, че преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, вкл. като се
преценява наличието на няколко примерно изброени критерия, във връзка с конкретните
факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Съобразявайки се с тези указания решаващият състав взе предвид на първо място, че
в случая изпълнението на задължението за продажба/доставка на конкретно определен вид
стока, както и за обучение на персонала на възложителя, установено от чл.1.1 от договора,
има определен паричен еквивалент – в договора и приложенията към него са посочени
както единична, така и обща цена на стоката и на обучението за един служител.
Изпълнението на задължения на изпълнителя по договора е било частично
обезпечено чрез представената изпълнителя парична гаранция по реда на чл.4.1, която,
съобразно придадените й от специалния закон функции – чл.111, ал.1 ЗОП, има
обезпечителна такава спрямо изпълнението на договора.
Начинът по който е уговорена определя процесната неустойка като мораторна –
дължаща се за забавено /неточно във времево отношение/ изпълнение, от което следва, че
целта й е да обезщети възложителя за вредите, които би понесъл вследствие забава на
длъжника да достави стоките и проведе обучение на служителите му, както и да го
санкционира за несъответното на задълженията му по договора поведение.
Според редакцията на чл.10.1 от договора, в случай на забава на изпълнителя при
изпълнение на сроковете по договора, същият дължи на възложителя неустойка в размер на
0, 2 % на ден върху стойностите, определени в чл. 3.1.1., чл. 3.1.2. и 3.1.3., за всеки ден
закъснение, но не повече от 20 % от съответната стойност.
При това точно възпроизведено съдържание на процесната клауза изцяло следва да се
сподели тълкуването й от първоинстанционния съд, че според съдържанието й с нея
отнапред е уговорен размера на обезщетението, дължащо се при неточно във времево
отношение изпълнение на задълженията на изпълнителя както за доставка на поръчаните
стоки, така и за организиране на обучение за тяхното използване, предвид че и двете
задължения, както вече се посочи, са уговорени като срочни.
И според решаващият въззивен състав начинът, по който е определен размера на това
обезщетение обаче, не е съобразен с обстоятелството дали неизпълнението на задълженията
на изпълнителя по договора е съществено или за незначителна негова част, защото е
уговорено той да се изчислява на база 0, 2 % на ден за всеки ден забава върху стойностите,
определени в чл. 3.1.1, чл. 3.1.2 и чл. 3.1.3 от договора – т.е. пълния общ размер на
дължимата от купувача покупна цена за стоките и пълния общ размер на възнаграждението
за провеждане на обучение.
Следователно и т.к. отнапред е уговорено, че размерът на неустойката ще се определя
като процент върху цялата дължима стойност на всяка една от престациите безсъмнено е, че
начинът на определянето й не е съобразен изобщо с релевантното обстоятелство каква
точно част от конкретното задължение е изпълнена неточното във времево отношение –
съществена или незначителна част. По този начин и определеното съотношение между
размера на уговорената неустойка и очакваните отнапред от неизпълнението вреди е
придобило размери, които сочат на несъответствие с присъщите на неустойката
8
обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.
Това е така, защото при уговорения механизъм на изчисляване на дължимата се
неустойка напрактика е предвидено изначално изпълнителят да бъде санкциониран и за
изпълнената от него част от договора, респ. – възложителят да бъде обезпечен и обезщетен и
за незабавените във времево отношение престации.
При този механизъм на определяне на неустойката правилно първоинстанционният
съд е съобразил фактът, че за времево забавяне дори на незначителна част от задължението
за продажба на стоки – напр. за доставка на само на един прекъсвач от уговорената първа
доставка, имащ единична цена 26 000 лв. без ДДС, неустойката за това неточно изпълнение
за период от 16 дни забава изчислено спрямо общия дължим се от възложителя размер на
първата част от доставката о възлиза на сума, по-голяма от покупната стойност на самата
вещ. При по-голям период от време – един месец забава, размерът на неустойката за
забавеното доставяне на един прекъсвач повишава стойността си до близо два пъти
стойността на забавеното задължение, а за период от три месеца забава до стойност,
надвишаваща пет пъти стойността на недоставената стока и тази стойност е по-ниска от
максимално уговорената - 20% от съответната стойност на всяка една от престациите.
По идентичен начин и поради по-високата стойност на престацията по втората
доставка при забава на задължението за доставка само на един прекъсвач от нея неустойката
за това неточно изпълнение за период от само 16 дни забава възлиза на повече от две пъти
стойността на стоката, а за период от два месеца – повече от девет пъти от тази стойност,
която и не е максимално уговорената от 20% върху стойността на цялата престация по
втората доставка.
При гореизложеното въззивната инстанция приема, че неустоечна клауза, която
определя отговорността на длъжника за вреди от неточно във времево отношение
изпълнение на задължението върху размера на цялото задължение, без да държи сметка за
това част от него е останала неизпълнена /забавена/, респ. – която при така уговорения
механизъм на определяне надвишава многократно очакваните и обичайни вреди от
действителното неизпълнение на задължението, в крайна сметка надхвърля придадените от
закона на неустойката обезщетителната и обезпечителната функции и има изключително
санкционен характер и предпоставя отнапред недопустимо обогатяване на възложителя за
сметка на изпълнителя по договора.
По тези съображения въззивната инстанция изцяло споделя изводът на
първоинстанционния съд, че клаузата за неустойка на чл.10.1 от процесния договор
противоречи на основния принцип за справедливост и добросъвестност в търговските
правоотношения и като накърняваща добрите нрави, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД.
Несъстоятелни са доводите на въззивника, че обстоятелството, че страните по
процесния договор са търговци, изключва горният правен извод.
Доводите му в тази насока касаят приложението на чл.309 ТЗ, касаещ хипотеза
различна от настоящата – намаляването на неустойката между търговци, поради
прекомерност. В случая съдът не е сезирани не се е произнесъл по иск с посоченото правно
основание, нито по такъв за унищожаемост на процесната клауза за неустойка, в каквато
насока са изложените доводи във въззивната жалба.
Несъстоятелни са и доводите, че поради сключване на процесния договор след
проведена процедура по ЗОП, позоваването от страна на въззиваемите-ищци на нищожност
на уговорената клауза за неустойка в чл.10.1 от същия е недопустимо.
Договарянето в нарушение на добрите нрави е основание за нищожност и на всички
сделки по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, правилото е общо, установено е в обществен интерес и
вкл. специалният Закон за обществените поръчки не съдържа текст, в т.ч. и правилото на
чл.100, който да го изключва.
Несъстоятелни са и доводите, че обявяването на клаузи за неустойка общо в договорите
за обществени поръчки би довело до стимулиране на неизправните длъжници да не
изпълняват в срок и точно своите задължения.
9
В случая изводите и на двете съдебни инстанции се отнасят до конкретния казус, с
оглед установените в производството релевантни факти, а не общо до клаузите за неустойка
във всички договори за обществена поръчка, които не са предмет на производството.
С оглед изложеното необосновани се явява твърденията на въззивника, че в негова
полза са възникнали вземания против въззиваемите, основани на договорната клауза да
неустойка по чл.10.1 от договора от 02.05.2018 г., респ. – че със същите е извършил валидно
извънсъдебно прихващане с вземанията на изпълнителя по същия договор за плащане на
извършените от последния продажба/доставка на уговорената стока и обучение на
служители на възложителя.
Това е така, защото насрещно парично вземане в размер на 159 686,60 лв. по първата
доставка и в размер на 240 878,40 лв. по втората доставка в лицето на въззивника-
възложител на соченото от него основание спрямо въззиваемите не е възникнало, поради
установената нищожност на договорната клауза за неустойка.
След като такова не е възникнало отправеното от въззивника извънсъдебно изявление
за прихващане не може да породи целения с него погасителен ефект, поради отсъствието на
установените от чл.103, ал.1 ЗЗД предпоставки – наличието на две насрещни, ликвидни и
изискуеми, в случая парични вземания.
И т.к. както се посочи и по-горе, по делото не е бил спорен и е установен от
приобщените доказателства, вкл. изслушаната съдебно-счетоводна експертиза фактът, че
изпълнителят по договора от 02.05.2018 г. е изпълнил своите задължения по
продажба/доставка на определените в договора стоки, както и по обучение на служителите
на въззивника, а последният не е изпълнил в срок и точно задължението си за заплащане на
уговорената за тези престации цена – съответно в размер на 12 070,40 лв. по първата
доставка и 240 878 лв. по втората, предявените главни искове за осъждане на
„Електроенергиен системен оператор“ЕАД да заплати на ищците-въззиваеми посочените
суми, са явяват доказани по основание и размер.
Основателен се явява и предявеният иск по чл.79, ал.1 във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД до
предявения размер от 529, 20 лв., с оглед безсъмнената установеност от доказателствата по
делото на факта, че въззиваемият-изпълнител е изпълнил задължението си по договора да
проведе обучение на четирима служители на въззивника за работа с доставените прекъсвачи,
а последният не е изпълнил насрещното си задължение да заплати уговореното
възнаграждение за това в чл.1.1 от договора, от което в случая се претендира единствено
остатък от 529,20 лв., а не общия размер 12 600 лв. без ДДС.
Извършената служебна справка по партидата на въззиваемото дружество „АББ Пауър
Гридс България“ЕООД от решаващия състав установи освен фактът, че същото е образувано
след отделяне от „АББ България“ООД, с преминаване на част от правата на праводателя,
вкл. по процесния договор към новообразуваното дружество така, както е установено и от
първоинстанционния съд, поради което и крайният извод на първоинстанционния съд за
основателност на предявените от това дружество искове, основани на извършеното
правоприемство, е правилен.
Извършената справка установи също, че на 19.11.2021 г. е вписана промяна единствено
на наименованието на дружеството на „Хитачи Енерджи България“ЕООД, без промяна на
останалите релевантни за предмета на настоящето производство факти.
По изложените съображения неоснователно се явява заявеното в хода на процеса от
страна на ответника-въззивник процесуално възражение за прихващане между вземането му
към насрещните страни, защото същото е основано на нищожна клауза да неустойката за
забава по втората доставка и вземането на въззиваемите-ищци за получаване на покупната
цена за прекъсвачите по тази доставка и същото правилно е отхвърлено от
първоинстанционния съд.
С оглед основателността на предявените главни искове с правно основание чл.79, ал.1
ЗЗД и установената забава в изпълнение на паричното задължение на въззивника-ответник
да заплати на насрещната по договора страна уговорената цена за доставените прекъсвачи,
както и за заплащане цената за проведеното обучение, доказани по основание се явяват и
предявените акцесорни искове за заплащане на обезщетение за забава по реда на чл.86, ал.1
10
ЗЗД върху търсените като главници парични вземания.
В случая според чл. 3.3. от договора изпълнението на задължението за плащане на
доставната цена от възложителя е уговорено като срочно, а срокът е определен до 30 дни
след представяне на оригинален приемо-предавателен протокол за извършена доставка,
както и оригинал на данъчна фактура за стойността на приетата стока, то тези искове се
явяват основателни .
С оглед ангажираните от страните писмени доказателства касаещи фактът на
настъпване на изискуемостта на тези вземания / приемо-предавателни протоколи, фактури
№№ *********/ 05.09.2018 г., **********/ 20.12.2018 г. и **********/ 19.07.2019 г., писма
изх. №№ ПНО-3471/18.09.2018 г., ЕСО 69/03.01.2019 г. и ЕСО 6373/27.07.2019 г./ следва да
се приеме, че възложителят е получил фактурите за стойността на приетата от него стока
към посочените дати така, както е отразено в самите писма и протоколите за неустойка –
съответно на 18.09.2018 г., на 03.01.2019 г. и на 26.07.2019 г.
При наличната уговорка в чл.3.3 следва да се приеме, че именно от тези дати е
започна да тече едномесечният срок за изпълнение на задължението на възложителя за
заплащане на дължимото се на изпълнителя възнаграждение, и той е изтекъл съответно за
всяко едно от тях на 18.10.2018 г. за задължението за заплащане на покупна цена в размер
на 6 870, 40 лв.;, на 04.02.2019 г. за задължението за заплащане на покупна цена в размер на
5 200 лв. и на 26.08.2019 г. за задължението за заплащане на покупна цена в размер на 240
878, 40 лв.
Безспорната установеност на факта на неизпълнение на задължението за плащане на
дължимата се по договора цена от възложителя в уговорения срок предпоставят извод, че
същият е изпаднал в забава на това изпълнение, поради което и е задължен към ищците и за
обезщетение за забава върху главното паричното вземане, измерима със законната лихва по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Т.к. експертиза относно нейния размер не е била поискана от страните, вкл. и пред
настоящата инстанция, решаващият състав приема, че първоинстанционният съд правилно е
приложил нормата на чл.162 ГПК и е установил този размер, доколкото за последното не са
необходими специални знания, а използването на налични технически средства.
Доколкото във въззивната жалба /вкл. допълнението от 14.09.2021 г./ не са
формулирани оплаквания за неправилното приложение на материалния закон и
съдопроизводствените правила при установяване размера на предявените акцесорни искове,
а при извършените самостоятелни математически изчисления решаващият състав не
установи различно от първоинстанционния съд, обжалваното решение в частите, с които
предявените акцесорни искове за заплащане на обезщетение за забава в размер на 963, 76
лв., представляваща законната лихва върху вземането за неплатената цена за доставените
прекъсвачи по първата доставка в размер на 6 870, 40 лв., за периода от 19.10.2018 до
06.03.2020 г., както и в полза на „АББ Пауър Гридс България“ ЕООД в размер на 572 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо върху
вземането за неплатената цена за доставените прекъсвачи по първата доставка в размер на 5
200 лв., за периода от 05.02.2019 г. до 06.03.2020 г. и сума в размер на 12 913, 76 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, дължимо върху
вземането за неплатената цена за доставените прекъсвачи по втората доставка в
размер на 240 878, 40 лв., за периода от 27.08.2019 г. до 06.03.2020 г., следва да се потвърди,
като правилно.
Основателен и доказан по размер е и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
забавено плащане на задължението за заплащане на сума в размер на 529, 20 лв., дължима
във връзка с неизпълнение задължението за плащане на цената по договора за изпълненото
от изпълнителя задължение за обучение на служителите на възложителя, предвид че и това
задължение е парично и е уговорено като срочно /чл.3.4 от договора/, налице е забава в
изпълнението му, поради което и върху посочената част се дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата.
С оглед установения от договора срок за изпълнението му - до 30 дни след представяне
на оригинал на данъчна фактура и оригинален протокол за успешно проведено обучение,
подписан от представители на изпълнителя и възложителя и установеното от ангажираните
11
доказателства, че такъв протокол е съставен между страните на 21.09.2018 г., а на 25.09.2018
г. е издадена и фактура за дължимото се паричното възнаграждение във връзка с
извършената работа, вкл. данните от писмо изх. № ПНО-3689/ 05.10.2018 г., че възложителят
е получил фактурата от 25.09.2018 г., издадена за удостоверяване на задължението за
заплащане на възнаграждение за проведеното от ищеца обучение следва, че въззиваемият е
изпаднал в забава за изпълнение на задължението си за плащане на посочената сума на
05.11.2018 г.
Затова и той дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1
ЗЗД върху сумата от 529,20 лв. на изпълнителя за периода от 06.11.2018 г. до 06.03.2020 г.,
чийто размер е 71, 59 лв., също определена от първоинстанционния съд при спазване на
съдопроизводствените правила по реда на чл. 162 ГПК.
Независимо от обстоятелството, че във въззивната жалба не са изложени по същество
оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, касаеща
предявеният иск по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД за осъждане на въззивника да заплати на „АББ
България“ЕООД сумите от 133 450 лв. и 441, 30 лв., предвид възраженията на въззивника
относно действителността на неустоечната клауза по чл.10.1 от обвързващия страните
договор, решаващият състав приема, че и частта от първоинстанционното решение, касаеща
посоченият иск е предмет на въззивен контрол.
Последното, с оглед поддържаното от ответника-въззивник, че именно поради
неточното времево изпълнение на задълженията на изпълнителя по договора е активирал
както неустоечната клауза по чл.10.1, така и клаузата на чл.4.12.
Страните не спорят и се установява от ангажираните доказателства, че в изпълнение
на задължението си по чл.4.1 от договора изпълнителят е представил на възложителя
банкова гаранция в размер на 133 450 лв., представляваща 5% от стойността на договора без
ДДС, чиято специална цел по смисъла на ЗОП е определена като такава за обезпечаване
изпълнението на задълженията му по договора, със срок на валидност до 30 дни след
изтичане на срока на договора, издадена от „ИНГ Банк Н.В.“
Не спорят и по факта, че след отправено искане от въззивника до банката- гарант за
плащане по издадената в изпълнение на процесния договор банкова гаранция, на 21.10.2019
г. последната му е изплатила, в качеството му на бенефициер по банковата гаранция, сума
от 133 450 лв.
С клаузата на чл. 4.12 от процесния договор страните по него са се съгласили, че
възложителят има право да задържи съответната част и да се удовлетвори от предоставената
гаранция за изпълнение, когато ищецът не изпълни някое от неговите задължения по
договора, както и в случаите на лошо, частично и/или забавено изпълнение, на което и да е
задължение на ищеца, като усвои такава част от гаранцията за изпълнение, която
съответства на уговорената в договора неустойка за съответния случай на неизпълнение.
Изложеното по-горе досежно нищожността на клаузата за неустойка по чл.10.1 от
договора обаче предпоставя, че дори при доказаното частично неточно във времево
отношение изпълнение на задължението за доставка на стоките от страна на изпълнителя, в
лицето на възложителя не е възникнало надлежно правото да се удовлетвори от гаранцията
за изпълнение в пълния й размер, защото за изпълнителя не е възникнало задължение за
заплащане на неустойка по договора.
Последното условие, като кумулативно предвидено в клаузата на чл.4.12 от договора,
наред с неизпълнение на задълженията по договора, в случая не е изпълнено, поради
уговаряне на неустойката в нарушение на добрите нрави.
Ето защо и правилно предявеният иск е бил уважен, с оглед установеното виновно
неизпълнение от страна на въззивника на договорното му задължение да се удовлетвори от
гаранцията за изпълнение, предоставена от насрещната страна, само при наличие на
предпоставките по чл.4.12 от договора.
Доказано е от писмените доказателства по делото, че за усвояването на паричната
гаранция банката, която я е издала, е удържала от първия въззиваем суми в общ размер на
441, 30 лв., представляващи комисионни на две банки за обработка на направено искане за
плащане по банковата гаранция.
12
По този начин безспорно имуществото на посоченото дружество е намаляло с
посочената сума, която се явява имуществена вреда за него. Тази сума е щяла да остане в
патримониума на „АББ България“ЕООД в случай, че въззивникът не бе предприел действия
от ответното дружество по усвояване на сумата от банковата гаранция в нарушение на
уговореното в чл. 4.12. от договора. Изложеното предпоставя извод за наличие на пряка
причинна връзка между поведението на въззивникът, изразяващо се в неизпълнение на
закрепеното в договора негово задължение и претърпените от изпълнителя по договора
имуществени вреди в размер на 441, 30 лв.
По отношение на сумата от 133 450 лв. е поддържано от първия въззиваем, че от
неизпълнение на договорното задължение по чл.4.12 от насрещната страна за него са
настъпили имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, изразяващи се в
невъзможността за получи и разполага с тази сума, за която „Инг банк Н.В“ е издала
банковата гаранция.
По въпросите относно кога е изпълнена хипотезата на чл.82 ЗЗД е налице трайна и
последователна съдебна практика, обективирана и в ТР № 3/12.12.2012 г. по т.д. № 3/2012 г.
на ОСГТК на ВКС, съобразно която установяването на пропуснатата полза се основава на
предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако
длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към
момента на неизпълнението.
Тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това
предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно
увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно
настъпване на увеличаването.
В случая при наличните в процесния договор съглашение на чл.4.8, чл.4.9 и чл.4.10
следва да се приеме, че имуществото на изпълнителя със сигурност би се увеличило с
размера на сумата по предоставената банкова гаранция, в случай на нормално развитие на
договорното правоотношение – добросъвестно изпълнение на правата и задълженията по
него от всяка една от страните.
Това е така, защото посочените клаузи изрично предвиждат освобождаване на
гаранцията за изпълнение по договора в различните хипотези /на етапи и окончателно/, след
приемане на доставките и при ненастъпване на условия за задържането й, вкл. чрез връщане
на нейния оригинал на представител на изпълнителя.
При тези постигнати съглашения между страните не може да се изведе друго, освен че
след освобождаването й „АББ България“ЕООД е можело да разполага с тази сума, т.е.
имуществото му е щяло да се увеличи с нея със сигурност със стойността на сумата по
гаранцията.
Последното не се е осъществило поради неточното изпълнение на задълженията на
възложителя по договора, както се посочи, така, като са регламентирани в нормата на
чл.4.12, което поведение е в пряка причинна връзка с претърпените от първия въззиваем
вреди под формата на пропуснати ползи. Понесените вреди са били предвидими за всяка
една от страните при възникване на облигационната връзка, който извод следва от
логическото и систематично тълкуване на клаузите от чл.4.1 – чл.4.16 от договора,
доколкото същите съдържат детайлна регламентация на възможните хипотези на
освобождаване и усвояване на гаранцията.
И т.к. по арг. от чл. 79, ал. 1, пр.2 ЗЗД и чл.82 от с.з. на обезщетяване подлежат само
онези пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са
били предвидими за страните по договора към момента на сключването му, решаващият
състав приема, че в казуса наличието на посочените предпоставки е безсъмнено установено,
поради което предявеният иск подлежи на уважаване в пълен размер, така, както е приел и
първоинстанционния съд.
Този извод се обосновава и поради обстоятелството, че в хода на производството
въззивникът нито е твърдял, нито е ангажирал доказателства да е погасил това парично
задължение чрез плащане, като е поддържал, че същото е погасено чрез извършено
извънсъдебно прихващане със задължението за заплащане на неустойка за забавено във
13
времево отношение изпълнение от страна на изпълнителя по договора на задължението за
доставка на стоките в рамките на първата доставка, по арг. от чл.10.1 от договора.
С оглед вече изложените доводи за нищожността на посочената клауза обаче в полза
на въззивникът не е възникнало валидно вземане за неустойка, вкл. преобразуващото право
да прихване между това вземане чрез извънсъдебното упражняване на посоченото право,
вкл. и чрез съдебното му упражняване под формата на възражение за прихващане.
Основателността на предявения като главен иск за заплащане на сумата от 133 450 лв.
обуславя и основателността на предявения акцесорен такъв за заплащане на обезщетение за
забава върху това парично задължение, в размер на законната лихва от деня на забавата.
Т.к. поради естеството му /обезщетение за претърпени вреди под формата на
пропуснати ползи/ за това парично задължение не е предвиден срок, в който неизправната
страна трябва да го изпълни, приложение следва да намери чл.84, ал.2 ЗЗД и същата ще
изпадне в забава след поканена от кредитора.
Такава покана „АББ България“ЕООД е отправило до въззивника на 12.12.2019 г.
/негов вх. № ЕСО 747814/, който факт предпоставя, длъжникът е изпаднал в забава на
изпълнението на това свое задължение считано от 14.12.2019 година.
Същата е продължила до момента на приключване на първоинстанционното
производство /факт, който не е спорен между страните/, поради което и при приложението
на чл.162 ГПК първоинстанционният съд правилно е определил размерът на акцесорния иск
от 3 113,83 лв. за периода от 14.12.2019 г. до 06.03.2020 г.
С оглед изложените по-горе доводи относно нищожността на клаузата на чл.10.1 от
процесния договор, поради противоречието й с добрите нрави, предявеният насрещен иск от
въззивника с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на въззиваемите дружества да
заплатят на въззивника сумата от 26 239, 60 лв., представляваща част от дължимата се от
тях неустойка за забавена доставка на уговорените прекъсвачи от първата доставка,
начислена именно на основание посочената нищожна клауза, се явява неоснователен.
Както нееснократно се посочи, породи нищожността й посочената клауза не е
породила правни последици, поради което и в полза на възложителя не е възникнало
възникне вземане за получаване на неустойка от насрещната страна.
Неоснователността на този главен иск предпоставя неоснователност и на предявения
акцесорен такъв за присъждане на сумата от 1 967, 97 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху претендираната главница.
По изложените съображения като правилно, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено във всичките му обжалвани части.
Съобразно изходът от спора пред настоящата инстанция в тежест на въззивника,
съобразно правилото на чл.78, ал.3 ГПК, следва да се поставят сторените от въззиваемите по
делото разноски за платено адвокатско възнаграждение на процесуалния им представител,
съобразно представения списък по чл.80 ГПК и приложените към него доказателства за
заплащането им.
Направеното възражение за прекомерност на последните от процесуалния
представител на въззивника решаващият състав намира за неоснователно, предвид
разбирането му, че конкретният правен спор се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност – предявени са няколко главни и акцесорни иска за съвместно разглеждане
при условието на обективно и субективно /на страната на ищците/ съединяване, вкл.
насрещен иск от ответника и въведено от същия възражение за прихващане.
От друга страна заплатените адвокатски възнаграждения са съобразени с минималните
размери, установени от чл.7, ал.1, т.4 и т.4 от Наредба № 1/2004 г.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, ТО, 5-и състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 261050/02.07.2021 г., постановено по т. №
14
513/2020 г. по описа на СГС, ТО.
ОСЪЖДА „Електроенергиен състемен оператор“ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
„АББ България“ЕООД, ЕИК ********* сумата от 6 120 лв. с ДДС, представляваща сторени
пред въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Електроенергиен състемен оператор“ЕАД, ЕИК ********* да заплати на
„Хитачи Енерджи България“ЕООД, ЕИК ********* сумата от 8 400 лв., представляваща
сторени пред въззивната инстанция разноски за платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария, при наличие на предпоставките по
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15