Р Е Ш Е Н И Е № 289
11.03.2019г, гр.Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение,
девети състав, в публичното заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Велина Дублекова
С участието на секретаря П.Георгиева като разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 333/ 2019г. по описа
на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл.258,
ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по въззивна
жалба
ат адв.С.Й. – П., като пълномощник на А.К.М. и Б.П.М., със съдебен адрес:***,
офис 9 против Решение № 307/
24.01.2019г. постановено по гр.д.№ 15083/2018г. по описа на ПРС – 18 гр.с., с
което е уважена молбата на Г.М.К. *** за налагане на мярка за защита от домашно
насилие по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН против жалбоподателките, като им е наложена и глоба по чл.5, ал.4 ЗЗДН в
размер от по 200 лева за всяка от ответниците и присъдени в полза на
молителката направените разноски по делото. По изложени доводи в жалбата се
иска отмяна на обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и се
уважи подадената въззивна жалба. Претендира се присъждане на разноски по
делото.
Постъпил
е писмен отговор от въззиваемата страна, оспорва основателността на въззивната
жалба, по изложени в отговора съображения, моли да се потвърди обжалваното
решение, като се претендира присъждане на процесуалния представител на тази
страна адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 във вр. с чл.2 от
Закона за адвокатурата в размер на 400 лева.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид представените по делото доказателства във връзка с
доводите на страните, намери следното:
Жалбата изхожда от легитимирани страни с
правен интерес от обжалване на подлежащ на обжалване съдебен акт, подадена е в
срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН, поради което като процесуално допустима подлежи на
разглеждане по същество.
Съдът е сезиран с молба по чл.4, ал.1 ЗЗДН от Г.М.К.
*** против А.К.М. и Б.П.М. *** постановяване на мерки по чл.5, ал.1 и сл. ЗЗДН във
връзка със заявен акт на домашно насилие, извършен от ответниците, за това, че
на 22.08.2018г. в 9,30 часа сутринта молителката била възпрепятствана да влезе
в жилището си, на адрес в гр.П., ул.“*** № ** , върху което същата притежава
запазено пожизнено право на ползване чрез проявена агресия и грубо отношение от
страна на ответницата Б.М., а от страна на ответницата А. нанесени обиди при
телефонен разговор; след датата 22.08.2018г. ответниците отправяли заплахи и
осъществявали психически тормоз към молителката за това, че ще продадат имота,
който страните съвместно обитават. По
делото в този смисъл е представена и Декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН .
При
уважаване на молбата по чл.4, ал.1 ЗЗД с обжалваното решение районният съд е
изходил от установените по делото силно
изострени отношения между страните чрез подавани от всяка от страните множество
жалби до различни държавни органи, а в настоящия случай поради осъществени
актове на домашно насилие в трите му
проявни форми на психическо и емоционално насилие, както и ограничаване на
личните права на молителката от страна на ответниците, а необходимостта от
намесата на съда е обективирана в постановената подходяща за осъществяване
защита на наложената мярка по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН – въздържане от извършването
на всякакъв акт на физическо и/или психическо насилие по отношение на Г.М.К..
Фактическият и правен извод за установено наличие на основание за налагане на
мярката по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН на районния съд се споделя от въззивната
инстанция, тъй като съответства на събрания доказателствен материал по делото,
спорът по който относно реализиран акт на домашно насилие по смисъла на чл.2 ЗЗДН
е обусловен в значителна степен от правния спор между страните, свързан с началния
момент на действие на наложени също по реда на този специален закон мерки за
защита от домашно насилие, постановени в полза на настоящите ответници срещу
молителката Г.М.К. в друго съдебно производство с влязъл в сила съдебен акт.
Безспорно
е по делото, че страните са в родствени отношения в предвидените по чл.3, т.4 и
т.5 ЗЗДН родствени връзки, като молителката се явява възходящ на ответниците, а
последните низходящи на молителката. Безспорно е също, че страните принципно
обитават съвместно жилището на посочения в молбата адрес, съставляващо недвижим
имот в последователност собственост на първата , а в последствие – на втората
ответница, върху който имот молителката е запазила пожизнено правото си на
ползване. Съвместното обитаване на описаното
жилище по заявления и на двете страни в процеса е повод за установяване
изострени отношения помежду им, както и такъв за взаимни прояви на агресия
между тях.
Установено е по делото, че с влязлото в сила
съдебно решение № 4486/ 21.12.2017г. по гр.д.№ 12133/ 2017г. на ПРС – 11 гр.с.
спрямо молителката Г.К. са били постановени мерки за защита по чл.5, ал.1 и сл. ЗЗДН, вкл. чрез отстраняването й от съвместно обитаваното с настоящите
ответници А. и Б. М. жилище на посочения адрес в гр.П., ул.“*** за срок от
8/осем / месеца. Срокът на действие на така наложените по цитираното гражданско
дело мерки е започнал да тече от момента на постановяване на съдебното решение
по това дело на 21.12.2017г. и независимо от висящността на съдебния спор
впоследствие по образуваното в.гр.д.№ 163/ 2018г. пред ОС-Пловдив, на основание
чл.17, ал.3 ЗЗДН действието на мерките по издадената заповед не е било спряно,
поради което същите са действали до 21.08.2018г. вкл., както правилно е прието
и в обжалваното решение на районния съд. Позоваването от страна на
жалбоподателките на друг акт на държавен орган относно визиран срок за изтичане
на издадената заповед за защита не се коментира, такъв не е приложен по делото
с оглед преценката за неговата относимост към спора. Предвид това инициираното
от страна на молителката връщане в съвместно обитаваното от страните жилище на
посочения адрес не се явява неправомерно и обратно осуетяването на достъпа до
жилището, върху което молителката има запазено право на ползване се явява
неправомерно действие, независимо от проявната му форма, поради предизвикване
на чувство за несигурност и безпокойство, което от своя страна съставлява акт
на психическо насилие по смисъла на чл.2 от ЗЗДН. В този смисъл представената
по делото декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН на молителката се явява подкрепена от
събраните по делото гласни доказателства, чрез разпита на св.К. А. относно
поведението на ответниците на процесната дата 22.08.2018г., насочено към
възпрепятстване достъпа на молителката до процесния имот и проявеното явно
отрицателно отношение спрямо намеренията й за връщане в съвместно обитаваното
жилище.
С депозираната въззивна жалба оплакванията за
недостатъчност на доказателствения материал относно заявените от молителката
обстоятелства за нанесени й обиди, ругатни и заплахи по телефона не съставляват
съществени доводи за необоснованост на обжалваното решение и не обуславят друг
правен резултат относно заявения с молбата и декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН
осъществен акт на домашно насилие спрямо молителката на процесната дата
22.08.2018г. поради възпрепятстван достъп до съвместно обитавано от страните
жилище, вземайки предвид въведената по чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН доказателствена
стойност на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН. В този смисъл неоснователно е
процесуалното възражение за това, че е отказано изискването по съдебен ред на
справка от мобилен оператор за процесния период, от който да видно налице ли са
твърдените от молителката обаждания, както и тяхната продължителност.
Процесуално задължение на съда в тази насока за служебно събиране на
доказателства не е налице. В доказателствена тежест на страните във връзка с
молбата по чл.4, ал.1 ЗЗДН е установяване или оборване на заявени в
декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН фактически обстоятелства и твърдения, така
както това е указано с постановеното определение на съда от 21.09.2018г. на
основание чл.140, ал.1 и сл. ГПК. Поради това процесуални пречки за представяне на исканите справки от мобилен
оператор в заявената от жалбоподателките насока, вкл. чрез снабдяване със
съдебно удостоверение, не са били налице по делото.
На
следващо място без предмет се явява изразеното от страна на жалбоподателките
несъгласие с извод, че дори и да е заявено от тяхна страна намерението да
продадат жилището, в което живеят, то това не би могло да се възприеме като
заплаха, тъй като това е право на собственика. Фактически и правен извод, основан
на посочените обстоятелства, не е обосноваван и не се аргументира понастоящем
от съда. Независимо от което повдигнатият от жалбоподателките повод налага да
се отбележи, че всякакви действия или опит за действия, насочени към
принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права
спрямо лицата, обект на превенция по този специален Закон за защита от домашно
насилие, биха създали основания за третирането им като актове на домашно
насилие по смисъла на чл.2 от цитирания Закон. В разглеждания случай по
настоящото дело са налице установени с
достатъчно доказателствени средства предпоставките за определяне на мярката по
чл.5, ал.1 ЗЗД спрямо ответниците чрез вменяване в тяхно задължение да се
въздържат от извършване на домашно насилие спрямо молителката, което задължение
е израз на социално пожелателен принцип за всеки, изхождайки от
социално-етичните норми и изисквания за развитото общество.
Това се съотнася и към довода на жалбоподателките относно насрещно
проявено укоримо поведение от страна на молителката в настоящото производство,
предмет на установяване по гр.д.№ 12133/ 2017г. на ПРС – 11 гр.с., интерпретацията на които фактически
обстоятелства са били разгледани в производството по цитираното гражданско дело,
а правният спор решен от съда с влязъл в сила съдебен акт, поради което и извън
допустимия предмет на обсъждане в настоящото производство.
По
така изложените по –горе съображения въззивната жалба се намери за
неоснователна, а обжалваното решение ще се потвърди като правилно и
законосъобразно.
С оглед изхода от правния спор пред настоящата
инстанция и на основание чл.38, ал.1, т.2 във вр. с чл.2 от Закона за
адвокатурата следва на процесуалния представител на въззиваемата страна да се
определи и присъди адвокатско възнаграждение в размера по чл.22 от Наредба №1/
2004г на ВАдвС от 400 лева.
Водим
от горното и на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 307/ 24.01.2019г.
постановено по гр.д.№ 15083/2018г. по описа на ПРС – 18 гр.с.
Осъжда
А.К.М., ЕГН ********** и Б.П.М., ЕГН ********** ***, да заплатят на
адвокат Б.Д.С.,*** сумата 400 лева / четиристотин лева/ - адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 във вр. с чл.2 от Закона за
адвокатурата за въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.17, ал.6 ЗЗДН.
Председател: Членове: