Решение по дело №1553/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 594
Дата: 20 май 2022 г.
Съдия: Диляна Господинова
Дело: 20211100901553
Тип на делото: Търговско дело
Дата на образуване: 2 август 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 594
гр. София, 20.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-17, в публично заседание на
единадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Диляна Господинова
при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна Господинова Търговско дело №
20211100901553 по описа за 2021 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с
правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и иск с правна квалификация чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Ищецът - „С.С.К. и Е.Х.“ АД, твърди, че сключил на 10.02.2017 г. с ответника - Д.,
представлявана от М. на туризма, договор, с който последният му предоставил за временно и
възмездно ползване обект - изключителна държавна собственост, представляващ морски
плаж „Сахара 1“, община Варна, област Варна. По силата на този договор ищецът поел
задължение да заплаща годишна наемна цена, която за 2020 г. е уговорена в размер на 30
386, 08 лв. с ДДС. Посочва, че в изпълнение на това свое задължение на 06.02.2020 г.
заплатил на ответника сумата от 30 386, 08 лв. С оглед пандемията от Ковид-19 обаче на
13.08.2020 г. страните подписали допълнително споразумение, с което постигнали съгласие
за намаляване на дължимата наемна цена за 2020 г. на 15 496, 90 лв. с ДДС. Предвид това
част от престираната на 06.02.2020 г. сума в размер на 14 889, 18 лв. се явява получена от
ответника без правно основание за това и подлежи на връщане.
Ищецът твърди, че наемната цена, която се е задължил да заплати по сключения
договор за 2021 г. възлиза на сумата от 16 013, 46 лв. с ДДС. Заявява, че в изпълнение на
това задължение предал на 11.02.2021 г. на ответника парична сума в размер на 16 013, 46
лв. с ДДС. Посочва, че през 2021 г. договорът за наем бил прекратен с настъпване на едно от
уговорените в него основания за това, а именно сключване на 09.04.2021 г. на договор за
концесия на морския плаж, който е предмет на наемната сделка. С оглед на този факт
ищецът твърди, че през 2021 г. не е ползвал наетия обект и не е възникнало задължение за
заплащане на наемна цена за този период, което означава, че сумата от 16 013, 46 лв. е
платена без наличие на правно основание за това и подлежи на връщане. Посочва, че
1
поканил ответникът да му върне описаните суми, но последният не направил това до
момента на предявяване на иска, поради което в негова тежест е възникнало задължение да
заплати на ищеца и обезщетение за забава в размер на законната лихва, което за периода от
16.04.2021 г. до 02.08.2021 г. е в размер на 935, 74 лв. Заявява, че след предявяване на иска
на 19.10.2021 г. ответникът му възстановил част от сумата, получена от него без правно
основание за това, която част е в размер на 12 196, 55 лв. Поради изложеното моли съдът да
осъди ответника да му заплати сума в размер на 18 706, 99 лв., представляваща
неизпълнената част от задължението за връщане на сума в общ размер от 30 902, 64 лв.,
която е платена на неосъществено правно основание, както и сума в размер на 935, 74 лв.,
представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на
главницата от 30 902, 64 лв., начислено за периода от 16.04.2021 г. до 02.08.2021 г.
Претендира присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът по исковете - Д., представлявана от М. на туризма, ги оспорва. Твърди, че
е погасил задължението, което е възникнало за него да върне на ищеца платената без
основание сума в размер на 14 889, 18 лв. чрез прихващане с част от задължението на ищеца
за заплащане на наемна цена за 2021 г., което е в общ размер на 30 902, 64 лв. с ДДС.
Посочва, че договорът за наем е прекратен на 08.05.2021 г., на която дата плажът е предаден
на наемодателя от наемателя, поради което последният дължи наемна цена за периода от
10.02.2021 г. до 08.05.2021 г. Ето защо счита, че ищецът му е заплатил на правно основание
сумата от 3 816, 91 лв., която е престирана в изпълнение на задължението за заплащане на
наем за 2021 г. Признава, че в негова тежест е възникнало задължение да върне на ищеца
сума в размер на 12 196, 55 лв., като в допълнителната искова молба заявява, че е
възстановил на ищеца получената без правно основание парична сума до посочения размер.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната
съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД:
При съобразяване на посочените в исковата молба обстоятелства, се налага извода, че
правопораждащите факти, от които ищецът твърди, че е възникнало вземането му за
получаване от ответника на сума в размер от 18 706, 99 лв., по предявения иск са следните:
1) извършено плащане от ищеца в полза на ответника на парична сума в общ размер на 30
902, 64 лв.; 2) неосъществяване на валидно правно основание за ответника да получи
престираната парична сума, с оглед на която тя е била платена. Предвид тези факти, съдът
счита, че ищецът се позовава на фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. В доклада
по делото съдът е посочил правна квалификация на предявения иск за главница чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, която не е в съответствие с всички твърдения на ищеца, който не се позовава
на начална липса на правно основание за разместването на благата към момента на
2
плащането, а на това, че сумата е предадена с оглед очакваното ползване на недвижим имот
съобразно сключен договор, което обаче не се е осъществило. Така дадената квалификяция
на иска трябва да се поправи, което може да стане с решението, защото не води до промяна
на подлежащите на доказване от страните факти, които са правилно определени в доклада
по делото. Съдът следва да се произнесе по въпроса дали правото по чл. 55, ал. 1, предл. 2
ЗЗД, което се основава на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, е
възникнало в полза на „С.С.К. и Е.Х.“ АД към ответника. При съобразяване на изявлението
на ищеца, направено в допълнителната искова молба, че поддържа предявения иск за
главница само за сумата от 18 706, 09 лв., а не за сумата от 30 902, 64 лв., съдът счита, че
този иск трябва да се разгледа до размера от 18 706, 09 лв., като за разликата над тази сума
до пълния предявен размер от 30 902, 64 лв. делото следва да бъде прекратено с нарочно
определение, след като ищецът уточни изявлението си за намаляване на иска, като посочи
дали го оттегля или заявява отказ от иск за тази част.
За да бъде уважен иска по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, в производството трябва да бъде
доказано наличието на две предпоставки: 1) получаване на нещо от обогатилото се лице -
ответника, което му се дава от обеднялото лице-ищеца и 2) липса на основание за
получаването, като в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД основанието, с оглед на което
е направена престацията между страните, следва да не се е осъществило, каквито са и
твърденията въведени от ищеца в настоящото производство по предявения главен иск, който
сочи, че процесната сума е престирана за заплащане на наемна цена за ползване на
недвижим имот по силата на сключен договор за наем, което ползване обаче не се е
осъществило, тъй като договорът за наем е прекратен предсрочно.
По делото не е спорно, че на 06.02.2020 г. и на 11.02.2021 г. ищецът е заплатил по
сметка Министерство на туризма парични суми в размер на 14 889, 18 лв. и в размер на 16
013, 46 лв., чийто общ размер възлиза на 30 902, 64 лв., която обща сума се твърди, че е
получена без правно основание за това. Този факт се заявява от ищеца като настъпил в
исковата молба, като не се оспорва от ответника нито в писмения отговор, нито в който и да
е друг момент от развитие на производството. Следователно съдът приема посочения факт
за доказан в процеса като безспорен. Сметките на Министерство на туризма са такива, по
които постъпват суми в полза на Д. във връзка с правоотношения, при възникването на
които Д. се представлява от М. на туризма, поради което и паричните средства в размер на
30 902, 64 лв. са постъпили в патримониума на Д.. Това означава, че по делото е установено
настъпването на първата от посочените две предпоставки, при които в полза на ищеца
възниква парично вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД срещу ответника.
От представените по делото писмени доказателства, а именно фактура № **********/
03.02.2020 г. и платежно нареждане от 06.02.2020 г., фактура № **********/ 01.02.2021 г. и
платежно нареждане от 11.02.2021 г., както и договор за отдаване под наем на морски плаж
„Сахара 1“ в община Варна и допълнително споразумение от 13.08.2020 г. към него, се
установява, че паричните суми от 14 889, 18 лв. и от 16 013, 46 лв. са престирани от ищеца
по банкова сметка на Министерство на туризма в изпълнение на задължение, което е
3
възникнало за него по сключен с Д., представлявана от М. на туризма, договор за заплащане
на годишна наемна цена за ползване на морски плаж, дължима авансово, т.е. преди изтичане
на периода от време, за който този недвижим имот е използван и за който се дължи цената.
При съобразяване на посоченото във фактурите основание за извършено плащане и
съдържанието на уговорките, постигнати в посоченото допълнително споразумение, съдът
намира, че и двете парични суми са престирани за изпълнение на задължението на ищеца по
описания договор за заплащане на годишна наемна цена за ползване на морския плаж през
2021 г. Това е така, тъй като във фактура № **********/ 01.02.2021 г. и платежно нареждане
от 11.02.2021 г. за заплащане на сумата от 16 013, 46 лв. изрично е записано, че тези
документи са издадени за удостоверяване възникването на задължение в тежест на ищеца за
годишна наемна цена за ползване на морския плаж точно за 2021 г. и за неговото авансово
изпълнение. За да приеме, че и сумата от 14 889, 18 лв. е платена от ищеца в изпълнение на
задължението за наемна цена за 2021 г., съдът съобразява, че в допълнителното
споразумение от 13.08.2020 г., страните по договора за наем на морски плаж „Сахара 1“ в
община Варна са постигнали изрична уговорка, че с оглед намаляване на наемната цена за
2020 г., част от сумата, която е платена в изпълнение на задължението за 2020 г. ще бъде
приспадната от задължението за заплащане на наемна цена за ползване на морския плаж за
2021 г., т.е. ще бъде отнесена за погасяване на това задължение, като размерът на тази част
от заплатените средства възлиза на 14 889, 18 лв. с ДДС /чл. 1, ал. 2 от допълнителното
споразумение/. С оглед на тези факти съдът счита, че паричните средства в размер на 30
902, 64 лв., са заплатени в изпълнение на задължение, което е възникнало за ищеца по
сключен със Д., представлявана от М. на туризма, договор за наем на морски плаж, за
заплащане на годишна наемна цена за 2021 г. Наличието на това правно основание за
получаване на част от процесната сума се твърди и от ответника в хода на настоящото
производство. Той заявява, че е получил част от процесната сума, която е в размер на 18 706,
09 лв., в изпълнение на ищеца на задължението, което е възникнало за ищеца по силата на
сключен между страните по спора договор за наем на морски плаж, за заплащане на наемна
цена за ползване на недвижимия имот, предмет на тази сделка, за периода от 10.02.2021 г. до
08.05.2021 г. Ето защо и за да се произнесе дали процесната сума е престирана на валидно
правно основание за това съдът трябва да се произнесе по това дали от събраните в
производството доказателства се установява, че такова задължение е възникнало за ищеца
към ответника, както и какъв е неговият размер.
В чл. 7, ал. 5 от Закона за устройството на Черноморското крайбрежие /ЗУЧК/ е
предвидено, че Министърът на туризма може да отдава морските плажове по ал. 4 или части
от тях под наем за срок до 5 години, при условие че прогнозната стойност на приходите на
наемателя не е по-голяма от европейския праг по смисъла на Закона за концесиите, като
наемателят на морския плаж е длъжен да извършва задължителните дейности и да заплаща
наемна цена. Следователно морските плажове, които не са предмет на концесия и се
управляват от М. на туризма, могат да бъдат предмет на договор за наем. По делото не се
спори, че морският плаж „Сахара 1“ в община Варна е плаж, който към 10.02.2017 г. не е
бил отдаден на концесия и се е стопанисвал от М. на туризма, както и че на основание чл. 7,
4
ал. 5 ЗУЧК на 10.02.2017 г. между ищеца и М. на туризма е сключен договор, с който този
плаж е предоставен за временно и възмездно ползване на ищеца. Това се установява и от
приетия като доказателство в производството писмен договор от 10.02.2017 г., който е
подписан от представители на двете страни по наемната сделката и обективира тяхното
съгласие за сключването й и за съдържанието на всички съществени елементи от нейното
съдържание – индивидуализацията на предоставения за ползване недвижим имот,
представляващ морски плаж и размерът на наемната цена. При извършена служебна
проверка за действителността на тази сделка не се установи тя да страда от порок, който да
води до нейната нищожност. С този договор Министърът на туризма, като представител на
Д., е предоставил на дружество „С.С.К. и Е.Х.” АД за временно и възмездно ползване
недвижим имот изключителна държавна собственост, представляващ морският плаж
„Сахара 1“, находящ се в община Варна. Между договарящите субекти е постигнато
съгласие и по отношение на съдържанието на другата съществена престация на договора за
наем – за размера на наемната цена, която наемателят се задължава да заплаща на
наемодателя, като е уговорено тя да възлиза на сумата от 28 080 лв. с ДДС за първата година
от действието на договора и да се индексира за всяка следваща година за срока на действие
на договора съгласно Методиката за определяне на минималния размер на наемната цена за
морските плажове по реда на чл. 8, ал. 2 и ал. 3 ЗУЧК. В чл. 2.1. от договора за наем е
предвидено, че той е сключен за срок от пет години, който тече от датата на неговото
подписване, като този срок е удължен до 10.11.2022 г. по общо съгласие на страните по
сделката с чл. 2 от допълнително споразумение към този договор, подписано на 13.08.2020
г. Следователно сключеният на 10.02.2017 г. договор за наем на морски плаж „Сахара 1“
има действие за периода от 10.02.2017 г. до 10.11.2022 г., през който страни по него са
обвързани от поетите с тази сделка задължения, сред които е и задължението на ищеца, в
качеството му на наемател, да заплаща годишна наемна цена за ползване на плажа.
Спорен по делото е въпросът дали договорът за наем е имал действие за периода от
10.02.2021 г. до 08.05.2021 г. и съответно дали за ищеца е възникнало задължението да
заплати наемна цена за ползване на морския плаж за този период от време, с оглед на което
той е престирал на ответника сумата от 30 902, 64 лв.
Договорът за наем, като всеки един договор, може да бъде прекратен преди изтичане
на уговорения в него срок на действие по взаимно съгласие на страните или при определени
предпоставки, които са изрично уговорени в него като водещи до преустановяване на
облигационната връзка. В случая се установява, че в съдържанието на процесния договор за
наем на плаж от 10.02.2017 г. страните са включили уговорка, с която са се съгласили, че
договорът се прекратява с влизане в сила на договора за концесия за морския плаж /чл. 7.1.2.
от договора/.
От представените по делото доказателства се установява, че на 09.04.2021 г. е
подписан договор за концесия, по който обект на концесията е недвижим имот
изключителна държавна собственост, представляващ морският плаж „Сахара 1“, находящ се
в община Варна, който плаж е предмет и на процесния договор за наем. От достъпната в
5
публичния регистър за концесиите, воден от Министерски съвет, информация е видно, че
договорът за концесия на посочения морски плаж влиза в сила един месец след сключването
му при условие, че са изпълнени условията на чл. 8 от договора /чл. 9 от договора за
концесия/. Доколкото по делото не се установява да е нарушено някое от условията,
установени в чл. 8 от договора за концесия, съдът приема, че този договор е влязъл в сила на
09.05.2021 г., към който момент се установява и че обектът на концесия е предаден на
концесионера, което е станало на 08.05.2021 г. съгласно фактите, удостоверени в приемо-
предавателен протокол, намиращ се на л. 40 от делото на СГС, който е подписан от
ищцовото дружество, което освен на наемател по процесния договор има качеството и на
концесионер по договора за концесия. С оглед на това съдът намира, че на 09.05.2021 г.,
което е преди крайния срок на действие на договора за наем на морския плаж „Сахара 1“, е
настъпило предвиденото в чл. 7.1.2. от него обективно обстоятелство, при което този
договор се прекратява, като съгласно уговореното това прекратяване настъпва с
осъществяване на самия факт на влизане в сила на договора за концесия, без да е
необходимо волеизявление на някоя от страните за преустановяване на облигационната
връзка. Ето защо трябва да се заключи, че считано от 09.05.2021 г. процесният договор за
наем на морски плаж, сключен на 10.02.2017 г., е прекратен. След момента на прекратяване
на договора неговото действие е преустановено занапред, което означава че той не обвързва
страните и въз основа на него не възникват задължения за нито една от тях. Следователно
считано от 09.05.2021 г. за наемателя не възниква задължение да заплаща наемна цена за
предоставения му за ползване недвижим имот изключителна държавна собственост по
силата на процесната сделка. Последната обаче е била действаща и е обвързвала страните за
периода от сключването й на 10.02.2017 г. до 08.05.2021 г., тъй като за това време не се
доказва тя да е прекратена на някое от предвидените в нейното съдържание основания или
да е настъпил друг факт, чиято последица да е преустановяване на нейното действие. Това
означава, че за ищеца по силата на процесния договор за наем е възникнало задължение за
заплащане на наемна цена за предоставения му за ползване морски плаж „Сахара 1“,
находящ се в община Варна, за времето от 10.02.2017 г. до 08.05.2021 г., който включва в
себе си и периода от 10.02.2021 г. до 08.05.2021 г., през който договорът е бил действащ.
Дължимата наемна цена за периода от 10.02.2021 г. до 08.05.2021 г. съдът определя на
основание чл. 162 ГПК при съобразяване, че годишната наемна цена за цялата 2021 г., т.е. за
365 дни, е в размер на 30 902, 64 лв. с ДДС, което е безспорно, както и че посоченият период
включва 88 дни. Тя възлиза на 7 450, 50 лв. За тази част от процесната сума, която е
заплатена от ищеца по сметка на ответника, се доказа наличие на правно основание за
нейното получаване от последния, което е сключения и действащ до 08.05.2021 г. договор за
наем на морски плаж „Сахара 1“, находящ се в община Варна. Ето защо искът по чл. 55, ал.
1, предл. 2 ЗЗД за осъждане на ответника да върне тази получена от него сума е
неоснователен и следва да се отхвърли.
Задължение за заплащане на наемна цена за временното ползване на морски плаж
„Сахара 1“, находящ се в община Варна, не е възникнало в тежест на ищеца за периода от
09.05.2021 г. до 31.12.2021 г., поради прекратяване на действието на договора с настъпване
6
на основанието за това, предвидено в чл. 7.1.2. от него. Това означава, че по делото се
установява, че не е възникнало соченото от ответника правно основание за получаване на
парична сума в размер на 23 452, 14 лв., което означава, че в негова тежест е възникнало
задължение да я върне на ищеца на основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
Между страните в производството не е спорно, че след предявяване на иска
ответникът е погасил част от това свое задължение като е престирал на ищеца парична сума
в размер на 12 196, 55 лв. Обстоятелството по заплащане на тази сума се твърди от
ответника и се признава от ищеца в подадената допълнителна искова молба. Плащането от
Д. чрез М. на туризма на посочената парична сума за погасяване на част от задължението за
връщане на получените без правно основание парични средства, е факт, който е настъпил
след предявяване на иска за осъждане на ответника да го изпълни, като той е от значение за
съществуването на спорното право към момента на приключване на устните състезания,
поради което и съдът следва да го съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и да приеме, че
част от претендираното вземане, която част е в размер на 12 196, 55 лв., е погасена чрез
доброволно изпълнение и искът за нейното заплащане трябва да се отхвърли като
неоснователен. Неплатената част от възникналото в тежест на ответника задължение по чл.
55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД възлиза на сумата от 11 255, 59 лв. Това прави предявеният иск за
главница основателен за сумата от 11 255, 59 лв., за която той трябва да се уважи и да се
отхвърли за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 18 706, 09 лв.

По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Задължението за връщане на получената без основание сума, възникнало по силата
на закона в тежест на ответника е парично, поради което и последният дължи на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. С оглед
липсата на предвиден в закона срок, в който обогатилото се лице трябва да изпълни
задължението си да върне полученото без основание, то ще изпадне в забава след като бъде
поканено от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
От представените от ищеца доказателства се установява, че той е поканил ответника
да изпълни възникналото в негова тежест парично задължение да върне получената без
правно основание сума с писмо от 16.04.2021 г., което се намира на л. 53 от делото на СГС.
В производството не се спори, че тази покана за плащане е достигнала до Министерство на
туризма на 16.04.2021 г., на която дата тя е входирана в деловодството му с входящ номер №
Т-26-С-159/ 16.04.2021 г.
Между страните по делото е безспорно и това, че ответникът не е изпълнил
задължението си за връщане на получената без основание сума веднага след поканата, нито
до датата на депозиране на исковата молба, до която се претендира обезщетение за забавено
плащане на главницата /по делото се установява, че част от процесното задължение по чл.
55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД е погасено от ответника след завеждане на иска, т.е. след крайната
дата, до която се претендира обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД/. Ето защо, съдът приема, че
7
по делото се доказа, че е налице неточно във времеви аспект изпълнение от ответника на
задължението му за заплащане на сума в размер на 23 452, 14 лв. Ответникът е в забава
изпълнението на това задължение считано от 17.04.2021 г., който момент е след като е бил
изрично поканен от ищеца да изпълни задължението си. За периода от 17.04.2021 г. до
02.08.2021 г. дължимото обезщетение за забава върху цялата неплатена в срок главница от
23 452, 14 лв. възлиза на сумата от 703, 57 лв., която е опредЕ. от съда на основание чл. 162
ГПК. Ето защо и предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен до този
размер и за посочения период на забава, като за разликата над тази сума до пълния предявен
размер, както и за 16.04.2021 г. трябва да се отхвърли като неоснователен.

По присъждане на направените по делото разноски:
С оглед крайния изход на спора и това, че от страна на ищеца е заявено своевременно
искане за присъждане на направените разноски, такива му се следват. По делото се доказаха
реално направени от тази страна разноски за водене на делото в общ размер от 1 286, 10 лв.
– платена държавна такса за предявяване на исковата молба. Доколкото изявлението на
ищеца, че не поддържа изцяло предявения иск за главница до първоначално заявения
размер, е направено поради извършено от ответника в хода на процеса плащане, то съдът
счита, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на иска до размера от 23
452, 14 лв. и при съобразяване на този размер следва да се изчисли дължимата на ищеца
част от направените от него разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК. Те възлизат на сумата от 975, 76
лв.
Искане за присъждане на разноски е направено и от ответника, които му се следва
съразмерно на отхвърлената част от исковете. Те са в размер на 200 лв. - възнаграждение за
защита от юрисконсулт в производството, определено от съда съобразно правилото на чл.
78, ал. 8 ГПК и с оглед вида на извършената от юрисконсулта работа. При съобразяване на
размера на отхвърлената част от предявените искове на ответника се следва сумата от 78, 23
лв.
С оглед горното и при направена от съда компенсация на дължимите суми за
разноски ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 897, 53 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д., представлявана от М. на туризма, с адрес: гр. София, ул. ****, ДА
ЗАПЛАТИ на „С.С.К. и Е.Х.” АД, с ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, к.к. „С.С.К. и Е.”, административна сграда, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД
сума в размер на 11 255, 59 лв. /единадесет хиляди двеста петдесет и пет лева и петдесет
и девет стотинки/, представляваща част от заплатената на 06.02.2020 г. и на 11.02.2021 г. от
„С.С.К. и Е.Х.” АД по сметка на Министерство на туризма без правно основание за това
8
сума, която подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху сумата за периода от
02.08.2021 г. – датата на подаване на исковата молба, до окончателното й плащане,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 703, 57 лв. /седемстотин и три
лева и петдесет и седем стотинки/, представляваща обезщетение в размер на законната
лихва за забавено плащане на главницата в размер на 23 452, 14 лв., начислено за периода от
17.04.2021 г. до 02.08.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 2 ЗЗД за разликата над сумата от 11 255, 59 лв. до пълния предявен размер от 18 706,
09 лв., както и иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 703, 57
лв. до пълния предявен размер от 935, 74 лв., както и за 16.04.2021 г.
ОСЪЖДА Д., представлявана от М. на туризма ДА ЗАПЛАТИ на „С.С.К. и Е.Х.”
АД сума в размер на 897, 53 лв. /осемстотин деветдесет и седем лева и петдесет и три
стотинки/, представляваща направени разноски по делото, изчислени по компенсация.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9