Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                    гр.София, 27.01.2014 год.

 

                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Софийски градски съд, ГО, ІV-В въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:

                                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мария Яначкова 

                                                                 ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                                                Василена Дранчовска

 

при секретаря В.И., като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян  в.гр.дело №2465 по описа за 2013 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 08.01.2013 год., постановено по гр.дело №19326/2012 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от Г.Г.К. срещу О.Л.Н. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 950 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от клеветнически и обидни твърдения, обективирани в анонс на пресконференция и сумата от 5 050 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от изявленията на проведена на 25.10.2011 год. пресконференция, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 000 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца Г.Г.К.. Жалбоподателят поддържа, че СРС бил обсъждал обстоятелства, които не били включена в предмета на спора – такъв предмет не били въпросите, свързани със сключването на сделки от търговското дружество. СРС бил изопачил свидетелските показания, като приел, че нямало израчени негативни коментари по негов адрес. Погрешно първоинстанционният съд бил приел, че няма доказателства за авторството на анонса към пресконференцията. Неправилен бил и извода, че процесните изявления нямат обиден и клеветнически характер. Публичното изразяване на мнение трябвало да бъде съобразено с чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България. Използваните изрази „измамни и подмолни действия”, „манипулира действия”, „не изпълнява уговорки”, „папур” били превратно и неправилно тълкувани от СРС като „негативна оценка”. Цитираните решения на ВКС не били по сходни казуси. От изготвената по делото съдебна видеотехническа експертиза се установявало, че няма никакви манипулации на видеозаписа. С изявленията си ответникът противоправно уронвал престижа и достойнството на ищеца. Те освен това били станали достояние на много хора в региона и страната и свободно можели да бъдат установени в интернет и от чужбина, където ищецът имал значителен бизнес. Следвало да се посочи, че документите, въз основа на които СРС бил приел, че „именно дружеството, чийто управител е ответникът, се легитимира като носител на неудовлетворено вземане в значителен размер”, представлявали неистински документи. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски в двете съдебни инстанции.

Ответникът по жалбата О.Л.Н. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Основният обективен елемент от правопораждащият фактически състав на деликтната отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. 

В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо поведение на ответника, изразяващо се в публично разгласяване на отрицателни оценки и мнения за неговата личност, които са унизителни и разгласяването на позорни обстоятелства – осъществено чрез анонс, публикуван на 25.10.2011 год. в официалния сайт на БТА, в раздел „Пресклуб” и чрез изявления на проведена на 25.10.2011 год. пресконференция  в БТА, с начало 10.00 ч. и край 12.00 ч.

В представената по делото извадка от сайта на БТА не е отразен автор. Писмото на Генералния директор на БТА не обективира твърдения за конкретния автор на процесния анонс, а само предположения за това с оглед правния субект, заплатил заявката за пресконференция – „Е.” ЕООД. Сам по себе си фактът, че ответникът е едноличен собственик и управител на посоченото дружество, не може да обуслови категоричен извод за авторство. Без значение е и какво е правното естество на обсъждания документ – официален или частен, тъй като в случая същият не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила за обсъжданото обстоятелство. И това е така тъй като дори и да се приеме, че се касае за официален документ /какъвто характер процесният няма, както е приел и СРС/, съставителят му не удостоверява действия и изявления, извършени пред него, а засвидетелства факти, непряко възприети от него /т.е. излага свои изводи/.

В този смисъл при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, с оглед липсата на други доказателства, първата релевирана претенция за сумата от 950 лв. правилно е била отхвърлена от първоинстанционния съд.

На следващо място СГС приема, че едно изявление е противоправно само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото и доколкото това изявление не е вярно. Това  е така, тъй като съгласно чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Обективният критерий за ограничаване на това основно права на гражданите е въведен в ал. 2 на посочения текст, а именно - това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго. Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/.

Казването или извършването на нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие е противоправно деяние – обида /чл.146, ал.1 от НК/. Съответно разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление също е противоправно деяние – клевета /чл.147, ал.1 от НК/. С тези деяния се накърнява правото на чест и достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му, неговата самооценка.

В частност обстоятелството, че автор на изявленията на пресконференцията, проведена на 25.10.2011 год. в Националния пресклуб на БНА, е именно ответникът е установена по категоричен начин по делото въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебна виодетехническа експертиза.

Въззивният съд приема обаче, че процесните изявления на ответника нито са обидни, нито с тях се разгласяват позорни обстоятелства, поради следните съображения:

Унизителният характер на казаното следва да се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е основателна. Обидата може да се осъществи както устно, така и писмено, като е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва да бъде направено разграничението между отрицателното мнение, което по същество представлява критика на някого и обидата. За да е налице обида, следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и цинични.

В контекста на изложеното съдът приема, че в казаното от ответника не се съдържат неприлични думи /епитети, ругатни или такива, съдържащи унизителни съждения за качествата на ищеца/. Чрез тях е изразена лична оценка и критика в допустимата от закона форма. В контекста на изявленията думата „папур” има единствено пояснително значение за фамилното име на ищеца, доколкото е корен на същото и е употребена именно в този смисъл.

Разгласяването на позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице за такова обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е твърдение за наличието на определен факт за пострадалия, който да е от естество да накърни доброто му име в обществото. В този смисъл твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти.

Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В случая няма съмнение, че при изявленията си на горепосочената дата ответника не е употребил израза „измамни и подмолни действия”.

Следва да се посочи също така, че ответникът не е посочил, че брат му А. Н. има акции именно в „Б.” ЕАД /ответникът сочи, че брат му и ищецът са били съдружници в дружество с друго наименование/.

Изразите „компенсация за А. Н. – несъответстваща на неговите дялове и инвестиции” и „дяловете на Е.Т. са заплатени по някакви нищожни оценки тогава”, не носят конкретна или поддаваща се на конкретизация информация, която би могла да се свърже по несъмнен начин именно с личността на ищеца. А както вече бе посочено по-горе фактите трябва да бъдат обективно съобщени, а не да се подразбират.

В изразите „манипулира” и „евакуация на недвижими имоти” няма информация за точно определено обстоятелство, време, място, които да предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото или в частност да представляват приписване на несъществуващо позорно обстоятелство. Доколкото става въпрос за лична оценка, а не за факти от обективната действителност, е безпредметно обсъждането на тяхната истинност, тъй като тя не подлежи на проверка и доказване, а съдържанието и зависи единствено от съзнанието на нейния автор. Не може да бъде подлагано на доказване обстоятелството дали субективната преценка на ответника е правилна. Неговата оценка е резултат от субективни процеси на мисловен анализ и тълкуване на информацията, лични впечатления и предпочитания, различна емоционалност и вкус. Само за пълнота трябва да се отбележи, че дори и да се приеме, че под „манипулира” /с оглед буквалното значение на думата/ се има предвид влияние върху вземането на решения във връзка с дейността на „Б.” ЕАД, то това обстоятелство не може да се приеме за несъществуващо, доколкото както вече бе посочено същият е едноличен собственик на капитала и управител на посоченото дружество. Ако се приеме, че под „евакуира” се има предвид разпореждане с недвижим имот на дружеството, чиито собственик на капитала е ищецът, чрез апортирането в друго дружество, въпреки наличието на задължения, то от данните по делото е видно, че осъществяването на това обстоятелство е истина.

Използваният израз „има сключени договори за процентно изплащане на печалбите … изпълнена е само една незначителна тях от тях и това довежда до едни съдебни битки, които аз като част и примерно собственик на една част от тези вземания, които брат ми прехвърли на мен с оглед на това, че е морално разочарован и изтощен от тези битки, станах собственик на част от вземанията” също не е клеветнически, тъй като е факт съществуването на съдебни спорове между дружествата… чийто собственици на капитала и управители са съответно ищецът и ответникът. Това обстоятелство не се оспорва от жалбоподателя, напротив същият се позовава на множество висящи съдебни и арбитражни производство. Същевременно въпросът за основателността на претенциите по тези дела, водени срещу „Б.” ЕАД, не може да бъде разрешаван в настоящото производството, тъй като нито е негов предмет, нито има отношение към правопораждащия деликтното вземане фактически състав. Поради това и СГС не обсъжда оплакванията във въззивната жалба, свързани с доказателствената стойност на документите, въз основа на които са инициирани други съдебни производство.

Гореизложеното мотивира въззивния съд да приеме, че не е осъществен от обективна страна фактическия състав, визиран в разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД. Следователно деликтната отговорност на ответника не може да бъде ангажирана. В този смисъл релевираната  претенция за сумата от 5 050 лв. правилно е била отхвърлена от СРС.

Ето защо въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС следва да бъде потвърдено.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв.

На основание чл.280, ал.2 от ГПК настоящето решение е окончателно.

Предвид изложените съображения, съдът

 

 

                               Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 08.01.2013 год., постановено по гр.дело №19326/2012 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в.

ОСЪЖДА Г.Г.К. с ЕГН **********,***, да заплати на О.Л.Н. с ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 000 лв. /хиляда лв./.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

                                                  

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

 

              ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

                                                                                                      2/