РЕШЕНИЕ
№ 234
гр. Благоевград, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210100940 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба,
подадена от „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София,
п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите П. В. и Х.
М., чрез юрк. Б. Т. - пълномощник на управителите, против И. Г. Я., ЕГН **********, с
адрес: гр. Б..
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което се признае за
установено, че И. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. дължи на „АПС Бета България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул.
“България” № 81 В, представлявано от управителите П. В. и Х. М., сумите, за които е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
1599/2023 г., а именно сумата в общ размер от 947,08 лв., формирана както следва: главница
в размер на 800, 00 лв. по договора за паричен заем; договорна възнаградителна лихва върху
главницата в размер на 54.04 лв. за периода от 17.09.2018 г до 17.12.2018 г. и законна лихва
за забава върху главницата в размер на 93.04 лв. за период от 17.12.2018 г. до 31.07.2023 г.,
както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателно изплащане на вземанията.
Претендират се сторените разноски.
Твърди се, в исковата молба, че на 17.09.2018 година И. Г. Я., ЕГН **********, е
сключил Договор за потребителски кредит № 212701 със „Сити Кеш“ ООД, по силата на
който е получил сумата от 800 лева, срещу което се съгласил да върне 3 броя вноски в срок
до 17.12.2018 г., когато е падежирала последната вноска, съгласно Погасителен план,
неразделна част към Договора за потребителски кредит, с уговорен фиксиран лихвен
процент в размер на 40.08 %, както и годишен процент на разходите в размер на 47.25 %.
Сочи се, че съгласно чл. 9 ЗПК, договорът за паричен заем е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
1
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Сочи се, че страни по договора за паричен заем са
потребителят и кредиторът, като потребител е всяко физическо лице, което при сключването
на договор за паричен заем действа извън рамките на своята професионална или търговска
дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава
да предостави паричен заем в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Навежда се, че от приложените Общи условия и Договор за паричен заем № 212701 на
17.09.2018 г. по безспорен начин установяват сключения между страните договор,
задълженията си по който ответната страна не е изпълнила в срок и съобразно условията на
договора.
Навежда се, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК регламентира договорът да бъде
сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
страните, като се твърди, че в случая представеният по делото Договор за кредит не е
сключен в противоречие с цитираното законово изискване, поради което се обосновава
извод, че процесният договор е действителен като сключен според повелителните норми на
чл. 10, чл. 11 и чл. 22 от ЗПК.
Посочва се, че в чл. 31, ал. 3 от Общите условия по Договора за потребителски
кредит страните се съгласили, че ответникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава, а в чл. 33, ал. 2 от
Общите условия по Договора за потребителски кредит било уговорено „Сити Кеш“ ООД да
уведомява ответника чрез писма, покани, съобщения или други документи ще се считат за
получени от Кредитора, ако бъдат изпратени на e-mail адрес или доставени на официалните
адреси за кореспонденция, посочени от него при подписването на договора за кредит.
Навежда се, че горепосочените договори са по електронен път по силата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, като договорът
е сключен като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от кредитодателя, при което от отправяне на предложението до сключване на
договора страните са използвали средства за комуникация от разстояние. Сочи се, че при
сключването на процесния договор на ответника е предоставена цялата информация,
изискуема по закон, а съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от
система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Дори и съдът да не приеме, че договорите не са сключени по електронен път, се иска
да бъде прието, че Договора за паричен заем по своето естество е реален договор и същият
се счита за сключен, считано от датата на получаване на паричната сума
Твърди се, че ответникът И. Г. Я., ЕГН ********** не е изпълнил в срок
задълженията си по Договора за кредит.
Твърди се, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /Цесия/ от
21.07.2022г. г. „Сити Кеш“ ООД като цедент е прехвърлило своите вземания към Длъжника
по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, бул.
„България“ № 81В, ап. 3, за което длъжникът е уведомен на посочения от него настоящ
адрес на дата 24.08.2022 година, както и със СМС на посочения от него телефонен номер.
Твърди се, че длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за
потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на кредита.
2
Навежда се, че връчването на съобщението за сключения договор за цесия от цедента
- на длъжника, има за цел длъжникът да бъде уведомен за кредитора, на който следва да
изпълни надлежно и съответно да бъде предотвратено изпълнението на лице, което не е
титуляр на вземането. С цел да бъде гарантирана сигурността на длъжника да изпълни
именно на овластения кредитор, законът изисква уведомяването за сключения договор за
цесия да бъде извършено от предишния кредитор - цедент. Връчването на уведомлението
обаче няма характер на лично и незаместимо действие, поради което е възможно то да бъде
извършено и от пълномощник на цедента. С оглед константната съдебна практика се
посочва, че няма пречка старият кредитор /цедент/ да упълномощи новия кредитор
/цесионер/ от името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомяване
на длъжника за извършената цесия. Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да
става по конкретен и специален начин, поради което според ответника същото следва да се
счита надлежно извършено.
Ако се приеме от съда, че уведомяването на ответника на посочения от него имейл
адрес не е извършено надлежно, се иска да бъде прието за надлежно връчването на
уведомлението, извършено с исковата молба, като в тази насока се цитира съдебна практика
(Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по
т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС, Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о.,
ВКС).
Твърди се, че към настоящия момент задължението все още не е погасено.
С Разпореждане № 1425/14.05.2024г. съдията докладчик, след като е извършил
проверка за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявения с
нея иск, в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил препис
от исковата молба и доказателствата към нея да се изпрати на ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Изпратеното съобщение до ответника е връчено лично на същия на 02.10.2024
година.
Видно от материалите по делото в указания на ответника едномесечен срок от
получаване на съобщението не е депозиран писмен отговор.
С Определение № 2347/19.11.2024 г. по делото е насрочено открито съдебно
заседание, като съдът се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил
им е проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг
способ за доброволно разрешаване на спора.
В съдебно заседание ищцовото дружество, редовно призовано, не се явява законен и
процесуален представител. Депозирана е молба от процесуалния представител на ищцовото
дружество, в което изразява становище, че поддържа депозираната искова молба. По
същество моли за уважаване на предявените искове. Претендират се сторените по делото
разноски.
Ответникът, редовно призован, не се явява, не се представлява.
След съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 1599/2023 г. по описа на Районен съд - гр.
Благоевград, ищецът е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК, като съдът с Разпореждане № 1584/04.08.2023 година е отхвърлил заявление, подадено
от „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „България“ № 81В, ап. 3, представлявано от законните представители Х. М.
М. и П. В., чрез пълномощника юрисконсулт Б. Д. Т., срещу И. Г. Я., с ЕГН **********, с
настоящ адрес гр. Б., в частта, в която се иска издаване на заповед за изпълнение на парично
3
задължение по чл. 410 ГПК за следните суми: сумата от 232,22 лв. /двеста тридесет и два
лева и двадесет и две стотинки/ - неплатени дължими такси; сумата от 330,96 лв. /триста и
тридесет лева и деветдесет и шест стотинки/- неустойка по чл. 6.2 от Договора за
потребителски кредит и е постановил да се издаде заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК в полза на заявителя „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81В, ап. 3,
представлявано от законните представители Х. М. М. и П. В., чрез пълномощника
юрисконсулт Б. Д. Т., срещу длъжника И. Г. Я., с ЕГН **********, с настоящ адрес гр. Б., за
следните суми: сумата от 800,00 лв. /осемстотин лева/ - главница по Договор за
потребителски кредит № 212701 от 17.09.2018 година между „Сити Кеш“ ООД и И. Г. Я.,
вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 21.07.2022 година, за което длъжникът е уведомен; сумата от 54, 04 лв.
/петдесет и четири лева и четири стотинки/ - дължима договорна лихва за периода
17.09.2018 година до 17.12.2018 година; сумата от 93,04 лв. /деветдесет и три лева и четири
стотинки/ - дължима се законна лихва за забава за периода 17.12.2018 година до 31.07.2023
година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда– 03.08.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;
сумата от 18, 94 лв. /осемнадесет лева и деветдесет и четири стотинки/ - държавна такса;
сумата от 31, 35 лв. /тридесет и един лева и тридесет и пет стотинки/- юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа на постановеното разпореждане е издадена Заповед № 709/04.08.2023 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за цитираните в разпореждането
суми.
Заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е връчена на длъжника по реда на чл. 47
ГПК, като с Разпореждане № 908/26.03.2024 г., съдът е указал на заявителя, че може да
предяви иск срещу длъжника за установяване на вземането си по издадената Заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК в едномесечен срок от съобщаването, като довнесе
дължимата държавна такса и представи доказателства, че е предявил иска си в посочения
срок.
Видно е, че в законоустановеният едномесечен срок за предявяване на установителен
иск, от връчване на съобщението по чл. 415 от ГПК на 01.04.2024 г., ищецът е депозирал на
15.04.2024 г. настоящата искова молба, с която иска да се признае за установено по
отношение на ответника, че дължи сумите, присъдени с издадената Заповед за изпълнение
на парично задължение по ч. гр. д. № 1599/2023 г. по описа на Районен съд - гр. Благоевград.
Ето защо и въз основа на изложеното съдът намира, че предявеният иск е допустим и за
ищеца е налице правен интерес от търсената защита с предявения по чл. 422 от ГПК иск.
С исковата молба от ищеца е представен договор за предоставяне на кредит от
разстояние, а именно паричен заем Договор за паричен заем Кредирект № 212701 от
17.09.2018 година между „Сити Кеш“ ООД и И. Г. Я., видно от който е, че "Сити Кеш" ООД е
предоставил на ответника, като кредитополучател сумата от 800, 00 лв.; при следните
параметри: годишен процент разходи 47. 25%; брой вноски 3; Фиксиран лихвен процент 40,
08 %; обща сума за плащане 854, 04 лв., като в договора е инкорпориран и погасителен план,
в който е отразен размера на главницата, лихвата, вноската, неустойката, вноска с неустойка,
като в края на договора е посочено, че кредитополучателят дължи сумата в размер на 1 185,
00 лева /вноска с неустойка/.
Съгласно чл. 5 от Договора за кредит ГПР на заема не включва възможни разходи,
които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си
задължения, както и такси съгласно Тарифата за таксите на заемодателя, публикувани на
неговата официална интернет страница.
Видно от приложения по делото договор за кредит е, че в чл. 6. 1 от Договора е
4
уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл.
30, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция, а съгласно чл. 6. 2 от договора е уговорено,
че неизпълнението на задължението по чл. 6. 1 от договора, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 330, 96 лева, която се начислява автоматично от
заемодателя и същата се заплаща разсрочено, съгласно включения в настоящия договор
погасителен план.
Представен е "лог файл" по договор за паричен заем № 212701.
От представената разписка за извършен паричен превод по Изипей №
2000000160626087/17.09.2018 г. се установява, че на ответника е преведена сумата от 800, 00
лв. по договор за заем № 212701, като наредител е "Сити Кеш" ООД.
По делото са представени и Общи условия към договора за предоставяне на кредит в
сила от 08.03.2019г., както и е представена Тарифата за таксите и разходите събирани от
ООД от неговите клиенти, във връзка с предоставяните от дружеството заем "Кредирект"
чрез Интернет.
По делото е приет като доказателство Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 21.07.2022 година, сключен между "Апс Бета България" ЕООД /цесионер/ и
"Сити Кеш“ ООД /цедент/, съгласно който цедентът прехвърля възмездно на цесионера
вземанията, произтичащи от договорите, описани в Приложение № 1 към договора, като по
делото е представено и приложение № 1. От същото се установява, че е прехвърлено и
процесното вземане. В договора за цесия цедентът е упълномощил изрично цесионера да
изпраща писмени уведомления за сключената цесия до длъжниците съгласно чл. 99 ЗЗД.
Към исковата молба е представено и е прието Уведомление за цесия до ответника Я.
от ищцовото дружество, с което го уведомява за извършената на цесия между цедента „Сити
Кеш” ООД и цесионера „Апс Бета България“ ЕООД. Липсват каквито и да било
доказателства преди подаване на заявлението и преди образуване и на настоящото
производство това уведомление да е достигнало до ответника.
На базата на така установената фактическа обстановка съдът намира следното от
правна страна:
Предявените искове с правно основание:
чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК, във
връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД - относно
вземането за главница по договор за кредит.
чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК, във
връзка с с чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за вземането за договорна лихва.
чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК, вр. с
чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 86 ЗЗД - за вземането за лихва за забава.
Установителните исковете са допустими, налице е правен интерес от предявяването
им, което се доказа от приложеното ч. гр. д. № 1599/2023 г. по описа на Районен съд - гр.
Благоевград, по което срещу ответника е издадена Заповед № 709/04.08.2023 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, за посочените в заповедта суми.
Същата е връчена на ответника при условията на чл. 47 ГПК, като съдът е указал на ищеца в
едномесечен срок да предяви иск за установяване на вземането, предмет на заповедта.
Исковата молба е подадена в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от
ГПК за спазването, на който съдът следи служебно, съгласно т. 5 а от Тълкувателно решение
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Разгледани по същество, исковете са частично основателни.
По иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК:
5
Ищецът следва да установи процесуалните предпоставки на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК,
наличието на валидно облигационно правоотношение, създадено между ответника и
цедента по силата на процесния договор за заем, от който за ответника е възникнало
задължение за заплащане на сумата, претендирана като неизплатена главница по заема;
наличието на твърдения договор за цесия, с който процесното вземане е прехвърлено в полза
на ищцовата страна, и уведомяване на длъжника за извършената цесия. Ответникът
погасяване на претендираното от ищеца вземане, представляващо главница по заемния
договор, както и своите възражения.
По иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД: Ищецът следва да установи наличието на
уговорка, постигната между цедента и ответника, в качеството им на страни по твърдения
договор за паричен заем, за дължимост от страна на ответника на договорна лихва; размер
на претендираната договорна лихва и настъпване на падежа на задължението на
кредитополучателя за заплащането на последната. Ответникът - погасяване на
задължението, касаещо претендираната договорна лихва по договора за паричен заем, както
и своите възражения.
По иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл.
86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД: Ищецът следва да докаже наличието на главен дълг, произтичащ от
процесния заемен договор и наличието на уговорка, според която задължението за главница
става изискуемо на определена дата, или наличието на отправена покана до длъжника,
периода и размера на претендираната лихва. Ответникът - погасяване на задължението за
лихва за забава, както и своите възражения.
Ищецът основава вземането си въз основа на договор за прехвърляне на вземания
(цесия), сключен от него със "Сити Кеш" ООД, което дружество от своя страна е цесионер и
собственик на вземания по договор за цесия от 21.07.2022 г. Съгласно разпоредбата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето, а
съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, прехвърлянето има действие спрямо длъжника
от деня, когато то му бъде съобщено от предишния кредитор. Следователно, до
съобщаването на прехвърлянето на длъжника титуляр на вземането остава цедентът. Ищецът
не доказа, че до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, длъжникът е уведомен за цедиране
на вземането, но с връчването на препис от исковата молба и направеното в исковата молба
уведомление от цесионера "Апс Бета България"ЕООД, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и следва да бъде съобразено като факт от значение
за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (в
тази насока решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., ВКС; решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., ВКС.
Видно от изпратеното съобщение до ответника, с което са му връчени съдебните
книжа, то същите са получени на 02.10.2024 година от него лично, ето защо съдът счита, че
от този момент ответницата е уведомен за цедиране на вземането.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в ЗПК, като според
чл. 9 това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за
действителност на договора за потребителски кредит се счита спазена в две хипотези.
Първата е, когато е сключен в писмена форма, съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК – на хартиен или друг траен носител /дефиниция на понятието "траен носител" се
6
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК/. Втората хипотеза е при използване на възможността за
сключването му от разстояние, в който случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2.
Според чл. 5, ал. 13 от ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е
сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на ЗПФУР, което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при
използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова
комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването
на договора за потребителски кредит.
Представеният договор за потребителски кредит № 212701/17.09.2018 г. представлява
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като има за предмет
отпускане на парични средства (кредитиране) по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР и
ищецът твърди, че е сключен по електронен път чрез системата за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя. Легална дефиниция на
този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, според която договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР "средство за комуникация
от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на
потребителя. Съгласно чл. 18 от ЗПФУР, при спор относно факта на сключване на договор
по чл. 6 от ЗПФУР, доставчикът е длъжен да докаже, че е: 1. изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя; 2. спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; 3.
получил съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на
изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления - Законът за електронния документ и електронния подпис.
Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство
за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със
съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на
обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Съгласно чл. 18 от ЗПФУР, в случая са приложими дефинициите, дадени в ЗЕДЕУУ
/ЗЕДЕП/, препращащ към Регламент (ЕС) № 910/2014 г., които дефинират, че електронно
изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма, което може да съдържа и
несловесна информация, а електронен документ е всяко съдържание, съхранявано в
електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ, писмената форма се смята за спазена, ако е съставен
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Съгласно чл. 4 и чл. 5 от ЗЕДЕУУ,
автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като
негов извършител. Титуляр на електронното изявление е лицето, от името на което е
извършено електронното изявление. Адресат на електронното изявление може да бъде лице,
което по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз
основа на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи
изявлението в електронна форма. Съгласно чл. 8 от ЗЕДЕУУ, потвърждаване на
получаването на електронно изявление не е необходимо, за да се смята, че е получено от
адресата, освен ако страните са уговорили друго. Ако страните са уговорили, че се изисква
7
потвърждаване на получаването и не е посочен срок за това, потвърждаването трябва да
бъде извършено в разумен срок. Потвърждаването на получаването не удостоверява
съдържанието на електронното изявление. Съгласно чл. 9 и чл. 10 от ЗЕДЕУУ, електронното
изявление е изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола
на автора. Електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата
информационна система. Ако адресатът не е посочил конкретна информационна система,
изявлението е получено с постъпването му в която и да е информационна система на
адресата, а ако адресатът няма информационна система - с изтеглянето му от адресата от
информационната система, в която изявлението е постъпило. Ако е уговорено
потвърждаване, електронното изявление е получено с изпращането на потвърждаване от
адресата за получаването му. Съгласно чл. 13 от ЗЕДЕУУ, електронен подпис,
усъвършенстван електронен подпис и квалифициран електронен подпис са електронни
подписи по смисъла съответно на чл. 3, т. 10, 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014.
Правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е
равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните.
Съгласно чл. 3, т. 10, 11 и 12 от Регламент № 910/2014 г. от 23.07.2014 г. та ЕС, "електронен
подпис" означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на електронния подпис използва,
за да се подписва; "усъвършенстван електронен подпис" означава електронен подпис, който
отговаря на изискванията, посочени в член 26; "квалифициран електронен подпис" означава
усъвършенстван електронен подпис, който е създаден от устройство за създаване на
квалифициран електронен подпис и се основава на квалифицирано удостоверение за
електронни подписи. Съгласно чл. 26 от Регламента, усъвършенстваният електронен подпис
отговаря на следните изисквания: а) свързан е по уникален начин с титуляря на подписа; б)
може да идентифицира титуляря на подписа; в) създаден е чрез данни за създаване на
електронен подпис, които титулярят на електронния подпис може да използва с висока
степен на доверие и единствено под свой контрол; и г) свързан е с данните, които са
подписани с него, по начин, позволяващ да бъде открита всяка последваща промяна в тях.
Съгласно чл. 25 от регламента, правната сила и допустимостта на електронния подпис като
доказателство при съдебни производства не могат да бъда оспорени единствено на
основанието, че той е в електронна форма или че не отговоря на изискванията за
квалифицирани електронни подписи. Правната сила на квалифицирания електронен подпис
е равностойна на тази на саморъчния подпис.
Съгласно чл. 6 от ОУ на "Сити Кеш" ООД, в сила от 08.03.2019 г., които са
посместени в сайта му, кандидатстването за заем се извършва по установен от Заемодателя
образец, посредством създадената за това форма, намираща се на неговия сайт, на адрес
https: //credirect. bg. Искането се попълва лично от Заемателя, посредством сайта на
Заемодателя. Съгласно чл. 8 – чл. 15 от ОУ, за кандидатстване за заем Заемателят следва да
предостави своите лични данни, съгласно формата за кандидатстване, актуална електронна
поща, телефон за връзка, параметри на желания заем (размер на главница и период на
погасяване), едно лице за контакт, както и да посочи желания начин за изплащане на
отпуснатата заемна сума: по банков път, на декларирана банкова сметка, или чрез системата
на Изи Пей. Заемодателят изпраща на посочената от Заемателя електронна поща СЕФ и
общи условия, съдържащ цялата необходима преддоговорна информация за искания заем.
Неприемането им се счита като отказ от подаване на искане и не позволява на Заемодателя
да разгледа искането за заем. Заемателят е длъжен да се запознае с общите условия и СЕФ,
преди да продължи с кандидатстването за заем. Заемодателят предоставя чрез своя сайт
проект на договора за заем, като заедно със СЕФ, трите съдържат цялата необходима
преддоговорна информация. С натискането на бутона "Изпрати", Заемателят декларира, че
приема така предоставените му условия. Това действие се счита за подписване от Заемателя
на всяка страница от предоставените документи, при условията при които те са му
8
предоставени. Заемодателят има право, след разглеждане на отправеното от Заемателя
искане, да промени параметрите на заявения заем по свое усмотрение, без да дължи
обосновка за това. Страните могат по всяко време до сключване на договора да се откажат от
сключването му. Заемодателят потвърждава (или респективно отказва) сключването на
договор за заем посредством телефонно обаждане или изпращане на кратко съобщение
(SMS) на декларирания от Заемателят телефонен номер. Заемателят потвърждава (или
респективно отказва) сключването на договор за заем във всеки един момент, до неговото
сключване, посредством телефонно обаждане до Заемодателя на неговия единен национален
телефонен номер 0700 80 046. Доколкото отправянето на искане за заем представлява
желанието на Заемателя да сключи договор за заем със Заемодателя, неговото съгласие за
сключване на договор за заем е наложително само при промяна от страна на Заемодателя на
първоначално заявените параметри. За комуникация със Заемателя се използват само
декларираните от него при попълването на искането за заем телефонен номер и електронна
поща. Заемателят, посочен в изпратеното искане за заем, се счита за негов автор, до
доказване на противното. Съгласно чл. 18 – 24 от ОУ, при одобрение на сключването на
договор за заем, Заемодателят изпраща на декларирания от Заемателя електронен адрес
договор за заем, заедно с погасителен план, и общи условия, във формат, който не позволява
коригиране на предоставената с него информация. Изпратеният договор за заем се счита за
приет от страна на Заемателя до неговия изричен отказ за сключване на договор за заем по
реда и начините, описани в настоящите общи условия. Посочените действия се считат за
подписване на всяка страница от предоставените документи от всяка от страните, при
условията при които те са предоставени. Заемната сума се предоставя на Заемателя чрез
нареждане по банков път, на декларираната от Заемателя за целта банкова сметка, или чрез
превод по системата за разплащане Изи Пей. Договорът се счита за сключен и влиза в сила
от датата на изпращането му от Заемодателя на Заемателя. Страните се съгласяват
съобщенията по електронна поща да имат силата на саморъчни подпис на страните,
съгласно чл. 13 от ЗЕДЕП. Независимо от предходните алинеи, Заемателят има право във
всеки един момент да пожелае сключването на договора за заем на хартиен носител, както и
да получи екземпляр от активен договор за заем и всички съпътстващи го документи.
Сключването на договора за заем се счита за приемане от страна на Заемателя на условията,
посочени в него и задължаването му спрямо Заемодателя, освен в посочените в настоящите
общи условия случаи. В съответствие с гл. II на ЗЕДЕП, електронните съобщения,
изпращани от страните във връзка със сключването на договора за заем, в това число
изпратеното искане за заем, представляват електронни документи, които удостоверяват
реалната воля на страните. Изразеното чрез тях има смисъла на електронно изявление, а за
негов автор, до доказване на противното, се счита страната, от която идва изявлението. За
изпълнението на договора от страна на Заемодателя се счита изпълнението кумулативно на:
1 Потвърждаване сключването на договора за заем на електронната поща на Заемателя,
съгласно чл. 20 (1); 2 Захранването на декларираната банкова сметка на Заемателя или
изплащането чрез алтернативна платежна система на договорената сума от страна на
Заемодателя. Заемодателят не носи отговорност за декларирана грешно банкова сметка. В
случай, че се установи такава грешка, отговорността за коригирането й е възложена изцяло
на Заемателя, като задълженията на Заемодателя относно предоставянето на заема се считат
за надлежно изпълнени.
От представения от ищеца и неоспорен от ответника в срока по чл. 131 от ГПК,
документ "лог файл", в който са отразени по часове предприетите от всяка от страните
действия, се установи, че ответника е подал по електронен път заявка за предоставяне на
кредит в размер на 800,00 лева, със срок на погасяване 3 месеца; приел е ОУ на дружеството
и декларациите за обработка на лични данни и за липса на обстоятелствата по чл. 36 от
ЗМИП, получил е СЕФ, посочил е лични данни, избрал е начин за получаване на заетата
парична сума, получила е одобрение на кредита и плащане на сумата от 800 лева чрез
9
"Изипей" ", както и, че кредитът е бил активиран под № 212701 . Освен това, в посочения
"лог файл" се съдържа достатъчен обем лични данни на ответницата /ЕГН, № на лична
карта, телефон и др. /, от които следва извод, че именно тя е провела съответната
кореспонденция по сключване на договора с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 13,
ал. 4 от ЗЕДЕУУ приравнява правната сила на обикновения и на усъвършенствания
електронен подпис с тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. С
оглед на това, доколкото в случая не е необходимо страните да подпишат договора
саморъчно, тяхното електронно изявление е достатъчно, за да обективира съгласие и, че е
налице подписан електронен документ, чиято доказателствена сила е такава, каквато
законът придава на подписания писмен документ. На следващо място, от отразеното в лог
файла и приложената по делото разписка се доказва с категоричност, че на тази дата сумата
по кредита е била преведена от "Сити Кеш" ООД на ответникацата чрез "Изипей", с
посочено изрично основание за превода " заем съгл. дог. 212701 ".
В съответствие с изложеното, съдът намира за установено по несъмнен начин
наличието на насрещни и съвпадащи волеизявления на страните за сключване на процесния
договор за кредит, във връзка с който кредитодателя е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя и е получил съгласието на същия за
сключването му, като волеизявленията им са били осъществени под формата на електронни
изявления при спазване на чл. 13, ал. 1 и ал. 4 във вр. с чл. 3, т. 10 от Регламент № 910/2014
от 23.07.2014 г. на ЕС, както и на чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ. В практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК, се
приема, че възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 от ГПК, той се представя по делото
именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска
представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание, като в настоящия
случай такова искане не е направено от ответната страна и в този смисъл не е налице
нарушаване и на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗПК.
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че се доказа по един безспорен и
категоричен начин, че е налице валидно облигационно правоотношение между страните по
договор за паричен заем, сключен от разстояние, изпълнени са всички задължения по него,
като на Я. е предоставена сумата от 800, 00 лева под формата на кредит, и същата е усвоена
от него.
Съгласно параграф 13, т. 1 от ДР към ЗЗП потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, като и всяко физическо лице, което е страна по договор с
търговец и действа извън рамките на своята професионална дейност.
В настоящия случай от доказателствата по делото и най-вече от приложения към
исковата молба договор е видно, че лицето, за което се твърди, че е длъжник по договора, в
договорните си правоотношения със заемодателя има качеството на потребител и с оглед
качеството на кредитополучателя на "потребител", приложение намират и нормите на ЗЗП
съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - чл. 148 ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, които
прогласяват неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко противоречие с
императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо отношение
страна.
Предвид служебното задължение на съда, следва да бъде извършена проверка за
нищожност на клаузите от сключения между "Сити Кеш" ООД и Я. договор, както и да
направи проверка на клаузите относно годишния процент на разходите (ГПР), като намира,
че следва да се занимае първо с въпроса дали липсата на правилно посочване на ГПР в
договора за кредит е основание за нищожността му.
10
В представения по делото Договор за паричен заем Кредирект № 212701 от
17.09.2018 година между „Сити Кеш“ ООД и И. Г. Я., видно от който е, че "Сити Кеш" ООД е
предоставил на ответника, като кредитополучател сумата от 800, 00 лв.; при следните
параметри: годишен процент разходи 47. 25%; брой вноски 3; Фиксиран лихвен процент 40,
08 %; обща сума за плащане 854, 04 лв., като в договора е инкорпориран и погасителен план,
в който е отразен размера на главницата, лихвата, вноската, неустойката, вноска с неустойка,
като в края на договора е посочено, че кредитополучателят дължи сумата в размер на 1 185,
00 лева /вноска с неустойка/.
Видно от приложения по делото договор за кредит е, че в чл. 6. 1 от Договора е
уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на
заемната сума да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл.
33, ал. 1 от ОУ: поръчител или банкова гаранция, а съгласно чл. 6. 2 от договора е уговорено,
че неизпълнението на задължението по чл. 6. 1 от договора, заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 330, 96 лева, която се начислява автоматично от
заемодателя и същата се заплаща разсрочено, съгласно включения в настоящия договор
погасителен план. Съгласно чл. 5 от Договора за кредит ГПР на заема не включва възможни
разходи, които заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните
си задължения, както и такси съгласно Тарифата за таксите на заемодателя, публикувани на
неговата официална интернет страница.
При изчислението на ГПР обаче неустойката не е включена като разход по кредита,
видно от чл. 5. От формулировката на чл. 5 от договора като е посочен само процент ГПР,
но не са посочени всички разходите, които е трябвало да бъдат взети в предвид, с което се
нарушава изискванията на правото на ЕС в този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г.
по дело C?448/17.
Следва да се добави, че непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни. Всъщност в подобна ситуация не може да се счете,
че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които
могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не
поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник,
който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения,
като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок
от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност
11
и равнопоставеност на страните.
На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на
обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още
едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от
длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е
недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен
извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства, вземането за неустойка е
включено като задължение в погасителния план и се погасява на равни месечни вноски,
наред с главницата и възнаградителната лихва. Следователно се налага извод, че така
уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено
в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да
бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното от
процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния процент на
разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да бъдат съобразени
приетите към момента на сключването на процесния договор изменения в ЗПК, обнародвани
в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален
размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
При включване към разходите и на стойността на неустойката за липса на
обезпечение, ГПР се променя и надхвърля максимално допустимия размер.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря
на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от
значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на
кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Показателно е и обстоятелството, че
договорната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от главното
задължение на заемателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи независимо от
това, дали заемателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на заема няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя
12
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В
случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че се касае за вземане, което, ако
беше включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би
надхвърлил законоустановения размер от 50%.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
При включването на сумата за неустойка, ежемесечно начислявана в погасителните
вноски и представляваща скрито възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според
изчисленията на съда посредством онлайн калкулатор съдът констатира, че същата
надвишава многократно допустимия законов лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.1 и ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. В случая е нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в
договора не е посочен реалният размер на ГПР. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и
не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право ЗПК му признава и гарантира.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена
в годишния процент на разходите. Според практиката на СЕС - решение по дело С-686/2019
г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 47,25 % годишно. При това положение
13
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК.
Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на
кредитора при неосигуряване на обезпечение в тридневен срок след сключването му, е
уговорена във вреда на ответника и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. В случая уговорката за обезпечаване на
вземането е задължително условие за получаване на сумата, доколкото е част от
типизираните общи условия на договора, а и дължимата неустойка поради неизпълнението
на това задължение е изначално определена да се дължи разсрочено, заедно с всяка една от
погасителните вноски, като е включена изрично в погасителния план към договора.
Дължимостта на тази неустойка е свързана с неизпълнение на задължения, които очевидно
са неизпълними от страна на длъжника, и именно затова е включена и в погасителния план.
Тоест е очевидно известно на кредитора, че този разход, ще възникне, както е сигурен и
неговият размер, който се равнява на нова главница, тоест е скрита възнгардителна лихва.
С оглед изложеното, задължението по чл. 6 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не
е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от
потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 6, ал. 2 от Договора за
потребителски кредит страните са имали намерение да заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4
ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия, като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя.
Съгласно приложените по делото Погасителен план и Тарифа на таксите за
допълнителните услуги, предоставяни от "Сити Кеш" ООД, дължимата неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е била предварително
изчислена на вноски, наред с погасителните вноски по кредита, като към размера на всяка
вноска се прибавя и размера на вноската за неустойка. Това е допълнителен аргумент, че на
кредитора е било предварително известно, че този разход ще възникне и е следвало да бъде
включен при определяне на ГПР. Съдът приема, че така уговореното възнаграждение няма
характера на неустойка, а цели да се кумулира със задължението, изчислена като размер от
погасителните вноски, в отклонение от обезпечителната, обезщетителната и наказателната
функция, която неустойката би следвало да има, което е отклонение от принципа на
добросъвестността.
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба,
имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи
последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като приеме, че целия е договор
за недействителен. Само по този ще се постигне реално недопускане на заобикалянето на
закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит. Като целите на
директивата освен ефективна защита на потребителя са и защита на конкуренцията, това
прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи правилата на Директивата
за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите, станали жертва на тези
14
нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до самото нарушение, дали
чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна услуга, които обаче не са
включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за сключване на договора при
конкретните параметри.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.
Съдът намира, че в настоящия случай сключеният между страните договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради липса на
съществени елементи от неговото съдържание. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 изисква в
договора за потребителски кредит задължително да се посочи годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид горното и липсата на доказателства за извършени от ответника погашения
по договора за кредит, съдът приема, че исковата претенция на ищеца за сумата от 800, 00
лева – главница е основателна и следва да се уважи. Съгласно разпоредбата на чл. 422, ал. 1
ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - в случая от 03.08.2023 г. Ето защо,
ответникът дължи законната лихва, върху главницата от 800, 00 лева, считано от 03.08.2023
г. до изплащане на вземането.
С оглед констатираната нищожност на договора поради противоречие със закона,
съгласно чл. 23 от ЗПК, съдът намира, че исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, във
връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК, във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - за вземането за договорна лихва за сумата на 54, 04 лв. за периода от
17.09.2018 г до 17.12.2018 г. и с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1
от ГПК, във връзка с чл. 410 от ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 86 ЗЗД - за вземането за
лихва за забава в върху главницата в размер на 93.04 лв. за период от 17.12.2018 г. до
31.07.2023 г., следва да се отхвърлят.
По отношение на разноските:
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС
съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство.
По заповедното производство видно от издадената заповед за изпълнение съдът е
уважил направените разноски от ищцовото дружество -18, 94 лева - заплатена държавна
такса за образуване на заповедното производство и 31, 35 лева - юрисконсултско
възнаграждение или общо сумата от . С оглед изхода на делото по установителните искове, в
полза на ищеца следва да се присъдят разноските по заповедното, съразмерно с уважения
размер на установителните искови претенции, а именно сумата от 42, 48 лв.
Ищцовото дружество претендира и присъждане на разноски в исковото производство,
като ищецът е внесъл държавна такса в размер на 131, 06 лв. Ищецът е бил представляван в
процеса от юрисконсулт, поради което му се дължи и юрисконсултско възнаграждение.
15
Съдът намира, че на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.25, ал.1 от Наредба за
заплащане на правната помощ дължимото юрисконсултско възнаграждение съобразно
правната и фактическа сложност на делото, като взе предвид и че процесуалния
представител не се е явил в съдебно заседание, а е депозирал писмено становище е в размер
на 100, 00 лв. Предвид изложеното сторените разноски по установителните искове от ищеца
са в общ размер от 231,06 лв. С оглед изхода от делото частично уважаване на предявените
установителни претенции, следва да бъде осъден ответника да заплати на ищцовото
дружество сумата от 195, 18 лв. разноски за исковото производство, съобразно уважения
размер от установителните претенциите.
С оглед изхода на спора, право на разноски има и ответникът, но с оглед на
обстоятелството, че същият не е сторил такива, не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК по отношение на
ответника И. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., ЧЕ ДЪЛЖИ на „АПС Бета България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул.
“България” № 81 В, представлявано от управителите П. В. и Х. М., чрез юрк. Б. Т. -
пълномощник на управителите , следната сума, която е предмет на Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 709/04.08.2023 г., издадена по ч.гр.д. № 1599/2023г.
по описа на Районен съд - гр. Благоевград, както следва: сумата от 800, 00 лв. /осемстотин
лева/- главница по Договор за потребителски кредит № 212701 от 17.09.2018 година между
„Сити Кеш“ ООД и И. Г. Я., вземанията по който са прехвърлени на заявителя с Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 21.07.2022 година, ВЕДНО със законната
лихва върху главницата, считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК-
03.08.2023 г. до изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените от „АПС Бета България“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица, бул. “България”
№ 81 В, представлявано от управителите П. В. и Х. М., чрез юрк. Б. Т. - пълномощник на
управителите, против И. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., искове, с които се иска от
съда да признае за установено по отношение на И. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Б., че
дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК: *********, сумите, за които е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1599/2023 г., а именно:
сумата от 54, 04 лв. /петдесет и четири лева и четири стотинки/ договорна възнаградителна
лихва върху главницата за периода от 17.09.2018 г до 17.12.2018 г. и сумата от 93, 04 лв.
/деветдесет и три лева и четири стотинки/- законна лихва за забава върху главницата за
период от 17.12.2018 г. до 31.07.2023 г.
ОСЪЖДА И. Г. Я., ЕГН **********, с адрес: гр. Б. ДА ЗАПЛАТИ на „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес: гр. София, п.к. 1404, р-н Триадица,
бул. “България” № 81 В, представлявано от управителите П. В. и Х. М., чрез юрк. Б. Т. -
пълномощник на управителите сумата от 42, 48 лв. /четиридесет и два лева и четиридесет и
осем стотинки/, представляваща сторени разноски в заповедното производство съразмерно
на уважената част от исковете и сумата от 195, 18 лв. /сто деветдесет и пет лева и
осемнадесет стотинки/, представляваща сторени разноски в исковото производство
съразмерно на уважената част от исковете.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно гражданско
дело № 1599/2023 г. по описа на РС-Благоевград.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Благоевградския окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на връчване на препис от него на страните.
16
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
17