№………./……………..2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 10.05.2019г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
мл. с. НИКОЛА ДОЙЧЕВ
като
разгледа докладваното от мл.съдия Дойчев
въззивно частно търговско дело № 602 по описа за
2019 година,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано
по частна жалба вх. №21337/22.03.2019г.,
подадена от “Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ЕООД срещу разпореждане № 8659/26.02.2019г.
по ч.гр.д. № 2863/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на
жалбоподателя срещу длъжника М.П.С., в
частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от
91.60 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 14.02.2017 г. до 20.10.2017 г., както и за сумата от 185.00 лева,
представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране.
В частната жалба се
твърди, че в производството по чл. 410 от ГПК не се проверява дали вземането
съществува, като неговата цел била да се провери дали вземането е спорно. Посочва
се, че неустойката не може да бъде нищожна само поради противоречие с добрите
нрави. Навеждат се доводи, че само исковият съд може да преценява
основателността на вземанията в заявлението. В тази връзка се посочва, че
заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по
същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в заповедното
производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед по чл. 410
от ГПК. Моли се за отмяна на разпореждането на районния съд, респективно да се
издаде заповед за изпълнение за сумите, претендирани
със заявлението по чл. 410 от ГПК.
Частната жалба е
подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът след съвкупен
анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и
аргументите по жалбата, намира следното:
"Агенция за
контрол на просрочени вземания" ЕООД е подал пред ВРС заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника М.П.С., за
сумите, както следва: 239.39 лева договорна лихва; 17.01 лева договорна лихва
за периода от 24.02.2017г. до 20.10.2017г.-дата на последна вноска; 91.10 лева
такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем;
91.60 лева неустойка за неизпълнение на задължение за периода от
14.02.2017г.-трети ден след усвояване на заемната сума, респективно
непредоставяне на договорено обезпечение в същия срок от страна на длъжника до
20.10.2017г.; 185.00 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране; 47.08 лева
законна лихва за периода от 21.10.2017г. до 11.02.2019г.
Заповедният съд с
разпореждане № 8659/26.02.2019г. е приел, че уговорената неустойка за
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 91.60
лева, както и уговорените разходи и такси за извънсъдебно събиране в размер на 185.00
лева, противоречат на Закона за потребителския кредит, поради което е отказал
издаването на заповед, респ. е отхвърлил заявлението на „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ срещу длъжника М.П.С., в частта, с която е поискано
издаване на заповед за изпълнение за сумата от 91.60 лева неустойка за
неизпълнение на задължение за периода от 14.02.2017г.-трети ден след усвояване
на заемната сума, респективно непредоставяне на договорено обезпечение в същия
срок от страна на длъжника до 20.10.2017г.; 185.00 лева разходи и такси за
извънсъдебно събиране.
Съдът намира, че
обжалваното разпореждане в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно, като
съображенията за това са следните:
Съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако искането
е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи служебно за
наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Възраженията, че само
пред исков съд и в състезателно производство могат да се разглеждат въпроси за
недействителност на клаузи /чл. 26 от ЗЗД/, в частност за нищожност на
потребителски клаузи, са неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС
по тези въпроси. Съдът още на фаза заповедно производство следва да осъществи
защита на по-слабата страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК, предвиждайки възможността да се откаже издаване заповед
за изпълнение поради противоречие на клаузи на закона и добрите нрави като по
този начин гарантира в пълна степен правата на потребителя като прехвърля
тежестта на кредитора да докаже съществуване на вземането си в осъдително
исково производство.
Договорът за
кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради което
са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Съдът намира, че уговорената между
страните неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, както и уговорката за начисляване на разходи и такси за
извънсъдебно събиране, които се претендират със заявлението, за неравноправни,
респективно нищожни, като съображенията за това са следните:
Договорът за
кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради което
са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Предвидената договора неустойка, следва
да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна
неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които
кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена
договорена престация.
Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с
положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на
финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 от ЗПК)
и да предложи добросъвестно цена за ползване (възнаградителна
лихва), съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително
фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява
на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и
то в размер, равен на половината от размера на отпуснатия кредит, без това
оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията
на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско
кредитиране (чл. 19 от ЗПК). Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната
цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от
задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ
потребителя в икономическата тежест от сключената сделка.
Второто сборно
вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране на кредита противоречи
пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която забранява кредиторът да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с управление на кредита, а
извънсъдебното събиране на просрочените вноски безспорно е действие по
управление на кредита. Заявителят посочва, че тези такси са възникнали в
резултат на уговорена допълнителна услуга, но самото естество на действията на
кредитора, посочени като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва квалификацията им като допълнително
благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както
уведомяването на длъжника за допусната от него забава и предупреждение за
последиците от нея, така и поддържането на нарочен служител, натоварен да търси
доброволно, макар и забавено изпълнение
от длъжника, са типични действия по
управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на
договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се компенсира
с основното възнаграждение (възнаградителна лихва)
като цена на самото рисково (без предварително обезпечаване) кредитиране и е
типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна
лихва. Изключването на разходите за тази дейност от основната цена на кредита
(формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се допусне, че
възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва присъщи за
дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени задължения.
Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК налагат
извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със събирането,
респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по събиране на
дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно защото размерът
им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при сключване на договора)
разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във
фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането на отделна
такса за същата дейност несъмнено придава и на двете клаузи неустоечен
характер.
Горното поражда
служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни
императивни норми. Жалбоподателят правилно възприема същността на заповедното
производство като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени
от кредитор права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното
приложение на този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с
изпълнително основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски
договори. За разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на
договорната свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се
оспори само с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД),
адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни
въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя,
дори и да не бъда направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата
се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на
обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила, независимо, че
нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение
№ 23 от 07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от
11.07.2016г. по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е
израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител,
изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11,
С-397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическия състав,
породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да
се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били
индивидуално договорени и само ако потребителя изрично се откаже от закрилата
си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да
установява своята добросъвестност като търговец
в преддоговорния процес по установяване на
параметрите на правоотношението между неравнопоставените страни. Ето защо,
оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство до ангажирането на
насрещната страна с възражение срещу дълга съдът няма право на каквато и да е
преценка на заявените права принципно не може да бъде споделено. Напротив,
естеството на потребителската закрила налага тя да бъде осигурена от съда и на
лице, което без изрични указания би
пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна тази цел ще
се постигне и ще се осуети стабилизиране на неоспорена поради неинформираност
на по-слабата страна защита на потребител, който се е договарял без да познава
правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските, които биха
произтекли от едно съдебно производство.
В конкретния случай
именно мотивите на съда да откаже издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения, попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, представляват обявяването на приложимите императивни правила,
изключващи безспорен характер на дълга и налагащи състезателно производство.
Заявяването на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на
закона(схващан в най-общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката
с обществения ред на правовата държава) и съответно се санкционира на осн. чл. 411 ал. 2 т. 2 от ГПК. Така мотивирания отказ е
основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред (чл.
415 ал.1 т.3 от ГПК) за да бъде установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора с
участието на надлежно информирания потребител.
По горните
съображения, начислените от “Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД неустойка
в размер на 91.60 лева за недаване на обезпечение, както и разходи и такси за
извънсъдебно събиране в размер на 185.00 лева, които се претендират със
заявлението, противоречат на закона и добрите нрави на основание чл.411, ал. 2,
т. 2 ГПК, поради което съдът намира, че правилно заповедният съд е отхвърлил заявлението
в тази част. Обжалваното разпореждане следва да се потвърди.
Разноски пред
настоящата инстанция не следва да се присъждат в полза на жалбоподателя предвид
изхода на делото.
По тези съображения, съставът на Варненски окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 8659/26.02.2019г. по ч.гр.д.
№ 2863/2019г. на ВРС, с което е отхвърлено заявление на “Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД с ЕИК: ********* срещу длъжника М.П.С. с ЕГН:**********,
в частта, с която е поискано издаване на заповед за изпълнение за сумата от
91.60 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 14.02.2017 г. до 20.10.2017 г., както и за сумата от 185.00 лева,
представляваща разходи и такси за
извънсъдебно събиране на отпуснатия кредит.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: