РЕШЕНИЕ
№ 1785
гр. Велико Търново, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VIII СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ДИАНА РАДЕВА
при участието на секретаря ЮЛИЯ Ф. КАРАИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА РАДЕВА Гражданско дело №
20244110101108 по описа за 2024 година
Обективно съединени искове с правно основание чл. 124,ал.1 от ГПК, вр. с
чл.22 от ЗПК и чл. 55,ал.1 от ЗЗД.
Ищецът Г. Й. К. твърди, че между него и ответното дружество е сключен
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***/ *** г. за
сумата от 1000 лева, при ГЛП от 36 % и ГПР 42.58 % със срок на погасяване
пет месеца. Сключен бил и Договор за потребителски кредит предоставен от
разстояние № ***/ *** г. , по силата на който е получил заем от 950 лева, при
ГЛП от 36 % , ГПР 42.58 % и срок на погасяване от 24 месеца. Заявява, че
сумите са изцяло погасени и че има надплащане за възнаградителни лихви,
неустойки и други такси, уговорени в договорите за кредит, тъй като
последните са недействителни. Твърди, че е следвало да върне само чистата
стойност на кредитите, като излага подробни съображения за нарушени
императивни законови разпоредби, водещи до недействителност. При
евентуалност заявява нищожност на клаузите, предвиждащи неустойки.
Навежда, че е заплатил без основание суми във връзка с възнаградителните
лихви, неустойките и други такси, уговорени в Договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние № ***/ *** г. и Договор за потребителски
1
кредит предоставен от разстояние № ***/ *** г. Моли съда да признае за
установено, че двата договора за потребителски кредит са недействителни.
При евентуалност моли да се признае за установено, че клаузите относно
неустойка, договорна лихва и такси са нищожни. Моли съда да осъди
ответника да му заплати недължимо платените суми в размер на по 50 лева
във връзка с двата процесни договора. Претендира разноски.В съдебно
заседание не се явява. Пълномощникът му депозира писмено становище, с
което прави искане за изменение на исковете по чл. 55,ал.1 от ЗЗД в посока
тяхното увеличаване. Поддържа претенциите си.
Ответникът «С. - К.» АД оспорва исковете, като неоснователни. Счита, че
договорите са действителни , включително относно оспорените отделни техни
клаузи. Излага подробни съображения и моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски. В съдебно заседание не изпраща представител.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, намери установена
следната фактическа обстановка:
С договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № ***/*** г.
сключен между ищцовото дружество и ответника на последния е предоставен
кредит в размер на 1000 лева, при лихвен процент по кредита- 36% и ГПР -
42,58%, със срок на погасяване 5 месеца. Предвидено е обезпечение / чл.17 от
договора/, което може да бъде дадено по два начина- чрез поръчител или
банкова гаранция, при условия за това разписани в раздел V „ Обезпечения“. В
чл.27 от договора се предвижда заплащане на неустойка, ако не се изпълни
задължението по чл.17. Сключен е и втори договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № ***/*** г. за сумата от 950 лева, при ГЛП 36% и
ГПР 42,58 % със срок на погасяване 24 месеца, задължение за осигуряване на
обезпечение по начините предвидени в раздел V „Обезпечения“ и предвидени
неустойки при неизпълнение съгласно раздел VIII„Неустойки“. Приети са
СЕФ и Общи условия на договора за потребителски кредит предоставен от
разстояние уреждащи отношенията между „С. - К.“ АД и потребителите
отнасящи се и до двата договора за кредит. Приобщени са погасителни
планове ,като приложения към двата договора и платежни нареждания за
преведени заетите суми. По делото е изготвена съдебно-счетоводна
експертиза. Вещото лице дава заключение, че ГПР по първия договор №
***/*** г. е формиран без да се включва размера на задължението на
2
кредитополучателя да заплати неустойка, която възлиза на 491,19 лева.
Годишният процент на разходите по договора за кредит № ***/*** г. е
формиран без да е включено задължението за заплащане на неустойка, чийто
размер възлиза на 2693,97 лева. Ако към ГПР се включи неустойката,
предвидена и в двата договора за кредит, то ГПР по първия договор ще бъде в
размер на 612,55% , а по втория договор за кредит- 628,75%. Ако към
разходите по кредита се включат освен неустойката също и разходите за
събиране на просрочени вземания и таксата за изпращане смс-и за изпращане
на текстово съобщение, по първия договор ГПР ще бъде 4285,46%, а по
втория- 588,20%. В съдебно заседание вещото лице поддържа заключението
си.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните
правни изводи:
Не се спори между страните, а и от приложените по делото договори за
потребителски кредит предоставени от разстояние № ***/*** г. и № ***/*** г.
се установява, че по искания на ищеца между него и ответното дружество са
възникнали облигационни правоотношения, по силата на които ответникът като
небанкова финансова институция е предоставил кредити при условия и срокове,
предвидени в договорите и приложимите към тях Общи условия. Ищецът е
предявил при условията на обективно съединяване два главни установителни
иска, с които иска съда да приеме за установено, че процесните два договора за
потребителски кредит са недействителни поради нарушение на императивни
законови разпоредби. Безспорно от съдържанието на процесните договори става
ясно, че се касае за договори за потребителски кредит, към които приложими са
разпоредбите на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на
потребителите. Ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл.9,ал.2
от ЗПК и като такъв попада под защитното действие на ЗЗП, който в Глава
Шеста предвижда служебно задължение на съда да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договора, както и последиците, ако бъдат установени
такива. Договорите са с идентично съдържание и в тях се предвижда
обезпечение на кредита, което следва да се предостави по избран от
кредитополучателя начин- чрез поръчител или чрез банкова гаранция /чл.1,ал.9/.
В чл.17 от раздел V «Обезпечения» е записано, че поръчителят следва да
отговаря на предвидените изисквания в Общите условия и да се одобри от
кредитора. Разпоредбата на чл.17,ал.2 от Раздел VIII на ОУ «Обезпечения» към
3
която договора препраща предвижда условия към поръчителите- минимален
осигурителен брутен доход 1500 лева; валидно трудово или служебно
правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца; липса на записи
в ЦКР относно просрочия, наблюдения и др.; да не е поръчител по съществуващ
кредит, в която и да е банка или небанкова институция; да не е настоящ
потребител на кредитора; да предостави служебна бележка за доходите си за 6
месеца преди издаването и, като това са допълнителните изисквания. Основните
изисквания са описани в чл.17,ал.1 от ОУ и те засягат минималната възраст на
поръчителя- 21 години,гражданство, постоянно местоживеене, осигурителен
статус, наличие на трудово или служебно правоотношение и др. Банковата
гаранция също следва да се предостави в 3 -дневен срок от подписване на
договора и условията към този вид обезпечение са разписани в чл.22 от ОУ. В
ОУ са предвидени лихвите, таксите и другите разходи, като конкретно видовете
и размерите на таксите са разписани в чл.29 от ОУ. Според тази разпоредба
потребителят дължи различни видове такси, между които такива за
продължаване на договора, за разходи за събиране на просрочени задължения, за
разходи за превеждане на заема по банкова сметка, за изпращане на съобщения
и др. такси и комисиони в размер, указан в Тарифа. Размерът на дължимите
неустойки в случай на непредставяне на обезпечение и условията за
начисляването и са разписани в чл. 45 -47 от раздел XV »Неустойки» на ОУ ,
като освен в ОУ са предвидени и в раздел VIII от договорите- чл. 26-29 от тях.
Анализирайки съдържанието на цитираните по-горе разпоредби на договорите и
ОУ предвиждащи заплащането на неустойки, ако не се осигурят предвидените в
договора обезпечения съдът счита, че същите са неравноправни по смисъла на
чл.143,ал.1 от ЗЗП, тъй като очевидно са договорени във вреда на потребителя,
не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и тези на
потребителя.Следва да се отбележи, че с неустойката се санкционира
неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко
същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Според
задължителните постановки на Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. по т.д.
№1/2009 г. на ВКС, т.3, нищожна поради накърняване на добрите нрави е тази
клауза за неустойка, уговорена извън присъщите и обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Неустойката противоречи на присъщия и
4
характер да обезщетява и обезпечава изпълнението на задължението, като в
случая длъжникът се санкционира предварително за това, че не е предоставил
обезпечение на своето задължение. Отделно от горното изискванията за
предоставяне на обезпечение са договорени по начин, на практика неизпълним
за длъжника, който е прибегнал до услугите на дружество предоставящо т.нар.
»бързи кредити». Поставените условия за осигуряване на поръчители, които да
отговарят на посочените условия в тридневен срок от подписването на
договора, или на банкова гаранция в същия тридневен срок при описаните
изисквания в чл.22 от ОУ са на практика неизпълними за средностатистическия
потребител на «бързи кредити». Изложеното води до извода, че с неустоечната
клауза се цели неоснователно обогатяване на кредитора, тъй като поставяйки
неизпълнимите към длъжника условия той предварително е бил наясно, че ще
получи определената сума. Кредиторът не е изпълнил задължението си да
направи оценка на платежоспособността на кредитополучателя преди
отпускането на кредита и да поиска предварително обезпечение в зависимост от
резултатите, а договаря плащането на неустойка, ако не се представи
обезпечение след сключването на договора. Видно от съдържанието на
договорите и приложенията към тях и по двата договора е предвидено
неустойката да се внесе разсрочено на погасителни вноски, съвпадащи с
вноските по кредитите и формиращи размера на отделните погасителни вноски,
което води до извода, че това е скрита печалба на кредитора , която би следвало
да се включи в годишния процент на разходите. Горното не е направено, като
видно от заключението на вещото лице по ССчЕ, кредитирано от съда като
компетентно и обосновано, ако неустойката се включи в ГПР, по първия договор
ГПР ще бъде 612,55%, а по втория договор ГПР ще бъде 628,75%.
Предвиденият максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал.4 от ЗПК е не
повече от 5 пъти размера на законната лихва , а посочените по-горе размери
надвишават дванадесет пъти размера на законната лихва, което съгласно
императивната законова разпоредба на чл.19,ал.5 от ЗЗД води до нищожност на
клаузите от договорите касателно договорения ГПР. Нищожността на клаузите
досежно ГПР влекат след себе си и нарушение изискванията на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК за определянето на ГПР в договорите по ясен и разбираем начин, на чл. 11,
ал. 1, т.10 от ЗПК за посочване на взетите предвид допускания при изчисляване
на ГПР и на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за ненадвишаване на ГПР над пет пъти размера
на законната лихва. Горното води до извода за недействителност на договорите
5
според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, респективно до това, че
кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита / чл.23 от ЗПК/. По
тези съображения исковете за признаване на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № ***/*** г. и на Договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № ***/*** г. за недействителни следва да бъдат
уважени. С оглед уважаване на главните искове съдът не дължи произнасяне по
евентуално съединените искове за признаване нищожност на отделни договорни
клаузи по двата договора за потребителски кредит предоставен от разстояние.
По исковете с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
След като съдът приема за недействителни процесните два договора за
кредит, последицата по чл.23 от ЗПК е, че кредитополучателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредитите. От заключението на ССчЕ се установи,
че по първия договор за кредит № ***/*** г. ищецът е погасил общо 1452 лева,
от която дължимата главница е 1000 лева, тоест остатъкът от 452 лева се явява
недължимо платена сума. При допуснатото изменение на иска по реда на чл.
214,ал.1 от ГПК чрез неговото увеличаване от 50 лева на 452 лева и този иск се
явява основателен и доказан и следва да бъде уважен, като се осъди ответникът
да заплати на ищеца недължимо платената сума. Относно втория договор за
потребителски кредит № ***/*** г. вещото лице е заключило, че ищецът е
заплатил сумата от 1131 лева, от които сумата за главница е 950 лева.
Недължимо платената сума възлиза на 181 лева и при допуснатото изменение на
иска до този размер, претенцията следва да се уважи изцяло.
По разноските:
Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 100 лева за двата
осъдителни иска и възнаграждение за вещо лице в размер на 50 лева, които с
оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.1 от ГПК следва да му бъдат
заплатени от ответника. На ищеца е оказана правна помощ от адв.М. М., като е
поискано присъждане на възнаграждение по реда на чл.38,ал.1, т.2 от ЗА.
Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда в размер не по-нисък от предвидения
в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът
счита, че следва да определи възнаграждението в размер на 1000 лева. При
определяне размера на възнаграждението съдът е съобразил Решение от
25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-***/22 по преюдициално
6
запитване на СРС. С него се приема, че чл.101, пар.1 ДФЕС , вр. с чл. 4, пар.3
трябва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба противоречи на посочените
разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи , както и че
национална уредба, съгласно която от една страна, адвокатът и неговият клиент
не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния
орпределен с наредба, приета от съсловната организация на адвокатите, като
ВАС и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер на по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията с „оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба
от ДФЕС. Посочено е, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната,
осъдена за разноски, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реални пазарни цени на адвокатските услуги.
Съгласно чл. 633 от ГПК решенията на СЕС са задължителни за всички
съдилища, като подобни мотиви са залегнали и в Определение № ***/*** г. на
ВКС, първо т.о. по т.д.№ ***/*** г. , с което се приема, че нормата на чл.38,ал.2
от ЗА, препращаща към Наредба № ***/*** г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения не съответства на правото на ЕС и не следва да се
прилага. В цитирания акт е посочено още, че съдът може да ползва размерите
от наредбата като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, но
същите не го обвързват. Следователно при определяне на размера съдът трябва
да разгледа други обективни критерии, които са от значение, като видът на
спора, интересът, видът и качеството на извършената работа и преди всичко,
фактическата и правна сложност на делото. Имайки предвид горното, като взема
предвид фактическата и правна сложност на производството, броя на
проведените съдебни заседания, обема, вида и качеството на свършената
работа, както и цената на исковете съдът определя възнаграждение в посочения
по-горе размер.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, доколкото ищецът е бил освободен
частично от заплащане на държавна такса по делото и е заплатил дължимата ДТ
само за предявените установителни искове, с оглед изхода на спора ответникът
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Велико Търново
7
сумата в размер на 100 лева, представляваща държавна такса по уважените
осъдителни искове , както и сумата от 250 лева разноски за заплатено
възнаграждение на вещото лице от бюджета на съда, ведно с 5 лева такса в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. Й. К. с
ЕГН ********** , с настоящ адрес гр. ***, ул. *** и „С. - К.“ АД, ЕИК *** ,
със седалище и адрес на управление гр. ***, ул.*** , че Договор за
потребителски кредит сключен от разстояние №***/*** г. е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл.10,ал.1 и чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. Й. К. с
ЕГН ********** , с настоящ адрес гр. ***, ул. *** и „С. - К.“ АД, ЕИК *** ,
със седалище и адрес на управление гр. ***, ул.*** , че Договор за
потребителски кредит сключен от разстояние №***/*** г. е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК, вр. чл.10,ал.1 и чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.
***, ул.*** ДА ЗАПЛАТИ на Г. Й. К. с ЕГН ********** с настоящ адрес гр.
***, ул. *** по иск с правно основание чл.55,ал.1 от ЗЗД сумата в размер на
452 / четиристотин петдесет и два/ лева представляваща платена без
основание сума по Договор за потребителски кредит сключен от разстояние
№***/ *** г.
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.
***, ул.*** ДА ЗАПЛАТИ на Г. Й. К. с ЕГН ********** с настоящ адрес гр.
***, ул. *** по иск с правно основание чл.55,ал.1 от ЗЗД сумата в размер на
181 / сто осемдесет и един/ лева представляваща платена без основание сума
по Договор за потребителски кредит сключен от разстояние №***/*** г .
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.
***, ул.*** ДА ЗАПЛАТИ на Г. Й. К. с ЕГН ********** с настоящ адрес гр.
***, ул. *** сумата в размер на 150 / сто и петдесет/ лева , представляваща
направени по делото разноски.
8
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление гр.
***, ул.*** ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество М. с Булстат
***, седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от адвокат М.
В. М. сумата в размер на 1000 / хиляда/ лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА „С. - К.“ АД, ЕИК *** , със седалище и адрес на управление
гр. ***, ул.*** ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд – Велико Търново държавна такса в размер на 100 / сто/
лева и разноски за вещо лице в размер на 250 / двеста и петдесет/ лева , ведно
с 5 /пет/ лева държавна такса, в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
Решението подлежи на въззивно обжалване от страните в двуседмичен
срок от връчването му пред Великотърновски окръжен съд, чрез
Великотърновски районен съд.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
9