№ 3943
гр. София, 01.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100505886 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. С. Т. срещу решение №
20020965/22.01.2021г., постановено по гр. д. № 58672/2018г. на СРС, 171 с-в, в частта,
в която съдът е уважил предявения иск за сумата от 11 165 лв., представляваща
имуществени вреди върху първи етаж от двуетажна жилищна сграда – източен
билзнак, находящ се в гр. София, ул.“*******
В жалбата са развити доводи за недопустимост на обжалваното решение, тъй
като същото е постановено по нередовна искова молба. Твърди се, че едва с писмената
защита, респективно с постановеното решение за първи път се въвеждат твърдения, че
противоправното поведение се състои във виновни действия по повреждане на първи
жилищен етаж на собствената на ответницата къща, като чрез тях е възпрепятстван
достъпа на ищцата до имота, както и пълноценото му ползване. Твърди неправилност
на обжалваното решение, тъй като СРС не е изяснил фактическата страна на спора.
Твърди се липса на изготвен надлежен доклад по делото. Поддържа, че съдът не е
обсъдил в цялост събрания доказателствен материал. Моли решението да бъде
отменено в обжалваната част, като исковете бъдат изцяло отхвърлени. Претендира
направените разноски.
1
В установения от закона срок, въззиваемият, действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения
за неоснователност на въззивната жалба. Моли се решението на районен съд да бъде
изцяло потвърдено, като се присъдят сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по
правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните
указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за
допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, които
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания, че решението
на СРС е постановено по нередовна искова молба. Никъде ищецът не е твърдял, че
претендира вреди от възпрепятстван достъп до имота от страна на ответника.
Напротив, твърдяла е увреждащо поведение на ответника, изразяващо се в извършване
на действия, с които е повредила първи етаж, който е обект на правото на ползване,
като по този начин същата не може да го използва в състоянието, в което й е
предоставен. Съответно е предявила иск за имуществени вреди, равняващи се на
разходите, необходими за поправяне на вредите, за да приведе етажа в състоянието, в
което й е първоначално предоставен, респективно към момента, в който си е запазила
правото на ползване. Ето защо, съдът не се произнесъл по нередовна искова молба,
нито по непредявен иск.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд
намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност при основния състав
на непозволеното увреждане, са уредени в чл. 45 от ЗЗД и изискват да се установи:
осъществяване на поведение, което противоречи на конкретно нормативно задължение
2
или на общата забрана да се вреди другиму, настъпване на конкретния твърдян в
исковата молба вредоносен резултат и наличието на пряка причинно-следствена връзка
между настъпването на вредата и поведението на делинквента.
Съдът намира, че ищцата има материална легитимация за предявяване на иск по
чл. 45 ЗЗД, поради следното.
Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически
състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, тоест такова
действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от
закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията
на естествените права. В разглеждания случай ищецът се позовава на увреждащо
поведение на ответника, изразяващо се в извършване на действия, с които е повредила
първи етаж, който е обект на правото на ползване, като по този начин същата не може
да го използва в състоянието, в което й е предоставен.
В Решение № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5426/2014 г., II г. о., ГК е
прието следното: „Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на
ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според нейното
предназначение и право да се получават добивите, без тя да се променя съществено.
Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно
субективно материално право на всеки, в т. ч. и на собственика на имота. Когато
собственикът на един недвижим имот учреди в полза на друго лице ограниченото
вещно право на ползване по предвидения за това ред, той се лишава от всяка
възможност да ползва вещта. Аналогично е положението, когато собственикът на
недвижим имот се разпорежда със собствеността по силата на надлежно сключена
разпоредителна сделка в полза на трето лице, но запазва правото си на ползване за себе
си и/или за друг чл. на семейството си. Запазеното право на ползване изключва изцяло
или отчасти възможността на новия собственик да упражнява правомощието си да
ползва собствеността и предполага от страна на новия собственик/ съгласил се да
сключи сделката при тези условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на
ползване на имота, които не влизат в противоречие с закона и добрите нрави.“
От приложения по делото нотариален акт, се установява, че ищцата към датата
на предявяване на иска е ползвател със запазено вещно право на ползване. Вещното
право на ползване е уредено в чл. 56 и следващите от ЗС. С учредяване на вещно право
на ползване, собственикът се лишава от две от правомощията, изначално включени в
правото на собственост, а именно от правомощието да ползва вещта и да получава
добивите от нея, а от своя страна собственикът на когото остава единствено
правомощието "разпореждане" с вещта, поради което е наречен в теорията "гол
собственик".
Титулярът на вещно право на ползване, ползва вещта и получава добивите от
нея, а съгласно чл. 57, ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването,
включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е
приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване.
3
От цитираната разпоредба, систематически тълкувана с разпоредбата на чл.
57, ал.4 ЗС, се налага изводът, че титулярът на вещно право на ползване има
задължения по поддържането на вещта в състоянието, в което му е предоставена за
ползване, или за него са предвидени действия по управлението и грижата за вещта.
При твърденията на ищцата, се налага изводът, че обезщетението, което се
претендира от ищцата е обезщетение за разходи за възстановяване на етажа, като
отпреди твърдения деликт.
Както се посочи по - горе, съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС вещният
ползвател има задължението да поддържа вещта в състоянието, в което я е получил от
собственика, в случая към датата на запазване правото на ползване с нотариалния акт,
което включва и заплащане на разходите за поправка на етажа.
Разпоредбите на чл. 111 ЗС и чл. 58 ЗС не навеждат на различен извод, защото
задължението на ползвателя да съобщава на собственика за посегателствата върху
вещта произтичат от правомощията на собственика и по - конкретно от
обстоятелството, че само собственикът притежава пълният обем на защита на правото
на собственост. Съдът намира, че разпоредбата на чл. 111 ЗС, тълкувана ведно с
разпоредбите относно вещното право на ползване, не въвеждат лимитативно правата и
задълженията на вещния ползвател, още по - малко такъв извод следва от разпоредбите
на ЗЗД. ЗС предвижда права, правомощия и задължения, свързани с упражняване на
вещни права, а ЗЗД, в частта за непозволено увреждане, предвижда отговорност,
свързана с личността.
Ето защо, съдът намира, че именно вещният ползвател разполага с
материалната легитимация да предяви иск за заплащане на обезщетение, изразяващо се
във възстановяване на разходите за привеждане на вещта във вида, в който вещта е
била предоставена на ползвателя, като без правно значение е, че в случая
противоправното поведение се състои в действия на самия собственик на имота, а не
на трето лице. С оглед на изложеното, искът не следва да се квалифицира по чл. 57 ЗС.
Такава квалификация би следвала при предявен иск срещу ползвателя за това, че
същият не заплаща разходите, свързани с ползване на вещта, респективно нейната
поддръжка.
В заключение, право на вещния ползвател е да ползва имота в състоянието, в
което е бил към датата на учредяване на право на ползване, поради което и именно
вещният ползвател разполага с иск за непозволено увреждане срещу лицето, нанесло
материални щети в имота.
В случая не става въпрос за „необходими разноски за функциониране на
вещта“, в каквато насока са оплакванията във въззивната жалба, а за обезщетение от
противоправно поведение, довело до материални щети в имота.
4
От представените по делото доказателства се установява, че ищцата
прехвърлила на дъщеря си Е. Н. и нейния съпруг първи етаж от двуетажна жилищна
сграда – източен близнак,находяща се в гр. София, ул.“******* като си запазали
пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху имота. От своя страна Е. Н.
прехвърила на ответницата собствеността върху притежаваните от нея първи и втори
етаж на описания имот, ведно със сутерена и таванското помещение на жилищната
сграда – източен близнак.
През 2016г. новият собственик – въззивник по настоящето дело завел иск
срещу ищцата по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 3 ЗС, който бил отхвърлен, а
предявеният от ищцата насрещен иск по чл. 108 ЗС уважен, като Т. била осъдена да
предаде на Н. фактическата власт върху първи етаж.
С покана, връчена на 02.05.2018г. въззивницата уведомила Н., че първи
жилищен етаж е свободен и може да влезе във владене.
Установява се от показанията на разпитаните по делото свидетели, че на
11.05.2018г., входната врата към първия етаж е зазидана и достъпа до него се
осъществява чрез външна желязна аварийна стълба, която води към балкона на етажа,
поради което и ищцата завела изпълнително дело.
От така събраните доказателства, преценени в съвкупност, съдът намира за
установено, че преди покупката на имота от Т., етажът е бил в добро състояние, както
и, че ищцата не е имала достъп до същия до датата на въвода във владение. Безспорно
установено е и, че след предаване на имота обратно във владението на Н., същият е бил
в много лошо състояние. За да достигне до тези изводи, въззивният съд съобрази
следното.
Достъпът до първия етаж е бил възстановен едва с извършения въвод във
владение, което се установява от представения по делото протокол за въвод от
04.06.2018г. В същия е посочено, че в имота не е имало никакви движими вещи,
лампи, брави, контакти, ключове. Парапетът на късата част и банята бил отстранен.
Разпитаната по делото св. Х. посочва, че до 2015г. ищцата живеела в къщата
на втори етаж, където живеела и Е.. През 2015г. Е. продала къщата на Т.. Докато Е.
обитавала етажа имало всичко – врати, дограма, парна инсталация, бойлер, тоалетна
чиния, мивка. След въвода във владение посочва, че етажът бил „разрушен“.
Според св. П., съсед на страните, до 2015г. същият много пъти е влизал в
къщата и тя била в „отлично състояние“. След продажбата на къщата през 2015г. се
нанесла да живее новата собственичка Т.. След продажбата на имота, свидетелят не е
влизал в къщата до предаване на владението на имота през 2018г. Тогава установил и,
че етажът бил в много лошо състояние. Вратата била разбита, нямало контакти, имало
стръчащи кабели, ключове за ток, подът бил целият надупчен. Таванът бил с висящи
5
плоскости, също надупчен, висял на парчета. Банята, плочките и толетната чиния били
разбити, мивката изкъртена, нямало вода. Мивката и батерията в кухнята също били
разбити. Преди продажбата влизал в етажа и според свидетеля всичко било „идеално“.
С оглед на така събраните доказателства, се установява, че преди покупката на
имота от Т. имотът е бил в добро състояние, годно за обитаване. По никакъв начин не
се установява твърдените повреди да са следствие на поведението на предишния
собственик Е., каквито са оплакванията на въззвика. Не се твърди и не се установява от
деня на закупуване на жилището до деня на въвода в него, в имота да е живял друг
освен въззивницата.
Действително няма протокол за предаването на имота между ищцата и Е. при
запазване на пожизнено и безвъзмездно право на ползване. От показанията на
разпитаните поделото свидетели обаче се установява доброто състояние на имота.
Нещо повече, ако не е съставен опис, се предполага, че вещта е предадена на
ползвателя в добро състояние - чл. 57, ал. 2 от ЗС.
Както беше посочено по – горе, правото на ползване на недвижим имот
включва правото да се ползва вещта според нейното предназначение.
Горните изводи на съда не се разколебават от показанията на рапитаните по
делото свидетели на Т.. Така разпитания по делото св. Г., баща на две от децата на Т.,
посочва, че не е виждал етажа преди да напусне Е., а е отишъл едва след покупката.
Показанията на св. Т., съдът не кредитира, тъй като същият е съпруг на Т. и живее на
същото място, тоест свидетелят е пряко заинтересован от изхода на настоящия спор.
Отделно от това показанията му са в противоречие с останаланите събрани по делото
доказателства, включително и с част от показанията на свидетелите на ответница. Така
например св. Г. посочва, че при покупката на имота в банята имало бойлер, макар и
стар. Св. Т. е категоричен, че е нямало такъв. Отделно от това следва да се има
предвид, че и двамата свидетели посочват, че Т. изнесла всичките вещи, които били
монтирани - бойлер, лампи, осветителни тела, радиатори, кухненски шкафове,
електрическите ключове и контакти и др. и за които се установява, че са били налични
при продажбата на жилището на Т..
С изготвения по делото доклад СРС правилно е разпределил доказателствената
тежест по така предявения иск. Неоснователни са оплакванията, че съдът не е изяснил
фактите за състоянието на имота към момента на учредяване на ограниченото вещно
право. Както беше посочено по – горе, установява се, че към тази дата имотът е бил
продаден в добро състояне. Видно от ангажираните от ответницата свидетелски
показания, същата е организирала защитата си в посока установяване състоянието на
имота към датата на закупуването му от Е., поради което правото й на защита не е
нарушено или ограничено по никакъв начин.
6
На следващо място, ищцата в нито един момент не е оспорвала правото на
въззивницата да прибере собствените си движими вещи. От събраните по делото
доказателства обаче се установяват разрушения и повреди и на трайно прикрепено
имущество. Отделно от това, установява се, че голяма част от взетите вещи са били
налични преди продажбата на имота – ключове, контакти, и др., тоест не са собствени
на Т. движими вещи.
Неоснователни са оплакванията, че Н. сама се е поставила в забава, като е
отказала да напусне втори етаж и да заеме първи, съгласно учреденото й право на
ползване. Дори това да е така, въззивницата е разполагала с иск срещу ищцата в тази
връзка, което право същата не твърди да е упражнила. От друга страна е налице влязло
в сила съдебно решение, с което е отхвърлен предявеният от Т. срещу Н. иск за
погасяване правото на вещно ползване върху първи етаж поради неупражняването му в
посочения от закона срок. Тоест, дори и тези факти да не са обсъдени от СРС, те по
никакъв начин не променят изводите за основателността на иска. Относно твърденията
във въззивната жалба, че не е нарушен чл. 56 ЗС, съгласно който правото на ползване
включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение, следва да се
отбележи, че е налице и влязло в сила решение по чл. 108 ЗС, с който Т. е осъдена да
предаде владението на първи етаж от сградата на ищцата.
При изготвянето на заключението вещото лице е взело предвид показанията
на разпитаните по делото свидетели и протокола за въвод във владение и е
остойностило само тези СМР-та, за които са налице описаните от свидетелите
щети/липси, като е посочило, че стойността на видовете СМР, необходими за
отстраняване на процесните щети е 11 165 лева.
Действително, от представеното пред въззивния съд от СО писмо е видно, че
не се съхранява разрешение за строеж на парно котле и отоплителна инсталация, но от
показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че е била налична
такава, а според св. Х., същата е била закупена от майка й – ищца по делото.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се
потвърди в обжалваната част.
По разноските на въззивна инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 800 лв.
– адвокатско възнаграждение. Въззивникът е направил възражение за прекомерност,
което съдът, с оглед размера на иска, предмет на въззивно обжалване и фактическата и
правна сложност на делото, намира за неоснователно.
Воден от изложеното, съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 20020965/22.01.2021г.,
постановено по гр. д. № 58672/2018г. по описа на Софийски районен съд, 171 с-в.
ОСЪЖДА М. С. Т., ЕГН ********** да заплати на Н. К. Н., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК сумата от 800 лв., представляваща направените
пред въззивната инстанция разноски.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при предпоставките на чл.
280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8