Р Е Ш Е Н И Е
№ 29 23.01.2020 г. гр.Стара
Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на тринадесети
ноември две хиляди и деветнадесета
година
в публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар ТАНЯ
КЕМЕРОВА ………………………………………
Прокурор ………………………………………………………………..
като разгледа докладваното от съдия УРУКОВ
въззивно гражданско дело № 1488
по описа за 2019 година.
Производството е на
основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството
е образувано по въззивната жалба на Д.М.М., М.М.В., М.М.В. и Й.Х.В., подадена
чрез адв. И.Д., против решение № 539 от 29.04.2019 г., постановено по гр.дело №
2403/2018 г. на Старозагорския районен
съд.
Въззивниците считат, че решението на
първоинстанционния съд е частично недопустимо по отношение на иска за
признаване за установено, че е налице грешка в кадастралния регистър,
изразяваща се в погрешно записване имената на въззивниците, вместо тези на
ищците като собственици на реална част с
площ от 17 кв.м от поземлен имот 68850.513.243. Намират, че иск за грешка в
кадастралния регистър, поради погрешно записвани на собственик е процесуално недопустим, както и
иск за грешка в кадастралния регистър за реална част от имота. Излагат подробни съображения. Намират, че за
ищците не е налице правен интерес от предявяване на иск с цитираните основания.
Счита, че решението е недопустимо по отношение конкретно на Й.Х.В., за което
отново излага подробни съображения. Освен това намира, че решението е
неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Цитира съдебна
практика.
Молят, съдът да обезсили решение № 539
от 29.04.2019г. по гр. дело № 2403/2018г., постановено от Районен съд - гр.
Стара Загора в частта му, в която е признато за установено по отношение на Д.М.М.,
М.М. Мандов, М.М.М. и Й.Х.В. по предявения срещу тях иск по чл. 54, ал.2 от ЗКИР от М.Ц.Г. и Н.Ц.Г., че е налице грешка в кадастралния регистър към
кадастралната карта на гр. Стара Загора, изразяваща се в погрешно записване на
името на въззивниците, вместо тези на ищците като собственици на реална част с
площ от 17 кв.м., която реална част е между регулационната линия по
регулационен план, одобрен със Заповед № 4811/21.12.1990г. на кмета на Община
Стара Загора и имотната граница по кадастралната карта, одобрена със Заповед №
РД-18-43/25.05.2009г. е отразена погрешно като част от поземлен имот ПИ
68850.513.243, вместо като част от ПИ 68850.513.244, като постановено по
недопустим иск и да прекрати производството по делото в тази му част; да го
обезсили като недопустимо в частта му, в която е признато за установено по
отношение на Й.Х.В., че М.Ц.Г. и Н.Ц.Г., собственици на ПИ 68850.513.244 с
адрес: гр. Стара Загора, ул. „Козлодуй" № 35 са собственици при равни
права - по 1/2 ид.ч. за всеки от тях на реална част с площ от 17 кв.м., отразена
в действащата КККР на Стара Загора като част от ПИ 68850.513.243, находяща се
между регулационната линия по регулационен план, одобрен със Заповед №
4811/21.12.1990г. на кмета на Община Стара Загора и имотната граница по
кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-43/25.05.2009г. на
Изпълнителния директор на АГКК, който поземлен имот /с идентификатор
68850.513.243/ е с адрес: гр. Стара Загора, ул. „Козлодуй" № 33 с площ от
381 кв.м.; е признато за установено по отношение на Й.Х.В. по предявения иск по
чл. 54, ал.2 от ЗКИР, че е налице грешка в кадастралната карта на гр. Стара
Загора, одобрена със Заповед № РД-18-43/25.05.2009г. на Изпълнителния директор
на АГКК, изразяваща се в погрешно отразяване на реална част с площ от 17 кв.м.,
която реална част, находяща се между регулационната линия по регулационен план,
одобрен със Заповед № 4811/21.12.1990г. на кмета на Община Стара Загора и
имотната граница по кадастралната карта, одобрена с посочената заповед е
отразена погрешно като част от ПИ 68850.513.243, вместо като част от ПИ
68850.513.244, която част е заключена между очертан контур по точките
5,4,8,2,7,5 на комбинираната скица /л.106 от делото/, съставляваща приложение №
1 към заключението на вещото лице, представено в съда на 14.10.2019г.,
приподписана от съда и е признато за установено по отношение на Й.Х.В. по
предявения иск по чл. 54, ал.2 от ЗКИР от М.Ц.Г. и Н.Ц.Г., че е налице грешка в
кадастралния регистър към кадастралната карта на гр. Стара Загора, изразяваща
се в погрешно записване на името на въззивниците, вместо тези на ищците като
собственици на реална част с площ от 17 кв.м., която реална част е между
регулационната линия по регулационен план, одобрен със Заповед № 4811/21.12.1990г.
на кмета на Община Стара Загора и имотната граница по кадастралната карта,
одобрена със Заповед № РД-18-43/25.05.2009г. е отразена погрешно като част от
поземлен имот ПИ 68850.513.243, вместо като част от ПИ 68850.513.244 и да
прекратите производството по отношение на нея, като моля отмените решението в
останалата му част и вместо него постановите решение, с което да отхвърлите
предявения от М.Ц.Г. и Н.Ц.Г. иск с правно основание чл. 54, ал.2 от ЗКИР като
неоснователен и недоказан.
Претендират направените разноски по в
двете съдебни инстанции.
В отговора си по чл.263, ал.1 ГПК
другите страни М.Ц.Г. и Н.Ц.Г. чрез пълномощника си адв. М.Г., оспорват изцяло подадената въззивна жалба,
всички съображения и доводи в същата и изразяват становище, че е
неоснователна. Намират, че постановеното
решение от първоинстанционния съд е правилно и при постановяването му съдът не
е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, обосновал е
фактическите си изводи от преценката на събраните по делото доказателства и е
приложил правилно материалноправните норми, относими по спора. Излагат
съображения по всички оплаквания в жалбата. Цитират съдебна практика. Намират, че
правилно в регулационния план от 1990 г. регулационната линия е изменена и
същата е по кадастралната граница между имотите, собствеността е възстановена
на предишния собственик, тъй като не е била безусловно придобита с
предвижданията на предходните регулационни планове.
Молят, съдът да отхвърли изцяло
въззивната жалба на въззивниците и да постанови решение, с което да потвърди
решението на първоинстанционния съд , както и да им присъди направените
разноски.
В производството е постъпила и частна
жалба на Д.М.М., М.М.В., М.М.В. и Й.Х.В., подадена чрез адв. И.Д., против
определение № 2809 от 30.07.2019 г., постановено по гр.дело № 2403/2018 г. на
Старозагорския районен съд, с което е
оставено без уважение искането им за изменение на първоинстанционното решение в
частта, с която те са осъдени да заплатят на ищците сумата 1000 лв.,
представляваща направени от тях разноски по делото за адвокатски хонорар.
Считат, че определението е необосновано и противоречи на материалния закон.
Излагат съображения. Цитират Наредба № 1/09.07.-2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Молят, съдът да отмени обжалваното
определение и вместо него да постанови друго, с което да измени решението по
делото в частта за разноските, като намали размера на адвокатското
възнаграждение от 1000 лв. на 300 лв.
Против частната жалба на въззивниците е
подаден писмен отговор от М.Ц.Г. и Н.Ц.Г., чрез пълномощника си адв. М.Г., в
която заявява, че оспорва частната жалба като
намира същата за неоснователна. Счита, че мотивите на първоинстанционния
съд, относно присъденото възнаграждение на всеки от тях за първоинстанционното
производство са правилни и обосновани и не са в противоречие с разпоредбите на
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Излага
съображения.
Моли, съдът да отхвърли като
неоснователна частната жалба и да потвърди определението постановено по
първоинстанционното дело, като правилно.
След извършената служебна проверка по реда на
чл.267, ал.1 ГПК във връзка с чл.260 и чл.261 ГПК съдът намира въззивната жалба
за допустима и редовна, поради което същата следва да бъде разгледана по
същество относно нейната материална основателност.
Съдът, след като провери събраните по делото
доказателства и обсъди становищата на страните, намира за установена следната
фактическа и правна обстановка по делото:
Предявеният иск е с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК и чл.54, ал.2 от ЗКИР и във връзка с чл.53, ал.2 /отм./ от ЗКИР
/отм./.
След съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства, съдът приема, че фактическата обстановка по делото е била
правилно установена поради следното:
Безспорно е установено по делото, че
праводателите на страните по делото са придобили съседните си недвижими имоти
от един общ праводател – продавача Слави Славов Миневски, градинар, който с
нот.акт под № 90, том ІІІ, на 10.07.1943г. е продал на Карло Лобош Андреев и
Мария Недева Дондукова нива от 450 кв.метра в местността „Мола Гермеси”,
отделена от западната страна на цялата нива от 6,8дка. На 13.05.1944г. Същият
продавач Слави Славов Миневски, градинар от Стара Загора, продал на Георги
Маринов Кирев и Цвета Г.М. ***, в местността „Молла Гермеси” с площ от
462,5кв.метра отделена от цялата нива от 6,8дка/нотариалните актове са
представени и приети като доказателства по делото/.
С нот.акт под № 199, том І, дело №
332/15.07.1953г. Карло Лобош Андреев, Душка Недева Дондукова/по мъж Фесенкова/
и Паунка Недева Дондукова продават на М. Иванов В. своя недвижим имот: нива от
450кв.метра в местността „Молла Гермеси” в землището на гр.Стара Загора, а към
момента на продажбата: дворно място с постройката в него, в Стара Загора,
„Каравеловия квартал”, „с пространство при днешно измерване от 403кв.метра”,
регулирано при неутвърдена дворищна регулация в кв.310, парцел ІХ, за 3663. С
нот.акт за дарение № 154, том ХХХІ, дело № 7748/ 11.12.1997г. М. Иванов В. и
съпругата му Гуна Тодорова В. даряват на дъщеря си Д.М.М. ½ ид.част от
дворно място, цялото от 360кв.метра, находящо се в Стара Загора на
ул.”Козлодуй” № 33, урегулирано като парел ХV-157 от кв.201 по плана на града,
заедно с първия етаж от двуетажната двуфамилна жилищна сграда, застроена в
описаното дворно място с площ от 106кв.метра, заедно с ½ ид.част от
сутеренния етаж, като си запазили правото на ползване и обитаване на целия
недвижим имот. Видно от удостоверение за наследници № 368 от 10.02.2010г. на
Община Стара Загора, Гуна Тодорова В. починала на 24.01.2010г. и оставила за
наследници преживелия си съпруг М. Иванов В., сина си Митко Маринов В. и дъщеря
си Д.М.М.. След смъртта на М. Иванов В. на 16.01.2016г. наследници останали
Митко Маринов В. и Д.М.М. /удостоверение за наследници № 555/ 03.02.2016г./, а
след кончината на Митко Маринов В. на 21.01.2018г. негови наследници останали
сина му М.М.В. и М.М.В. – удостоверение за наследници № 598/ 07.02.2018г. С
решение № 61 от 25.01.2012г. по гр.д.№ 4656 от 2011г. е прекратен брака между
Митко Маринов В. и Йона Х.В., сключен на 06.11.1983г. в Стара Загора. С молба
до Председателя на ОбНС, вписана на 31.03.1980г. М. и Гуна Владови заявили по
чл.56,ал.ІІ, т.2 от ЗТСУ съгласието си сина им Митко да построи и пристрои
съществуваща постройка, като по този начин му учредили безвъзмездно право на
строеж върху надстроения етаж. Дадени са му разрешение за строеж за имот №
201,парцел Х-2973 и протокол за строителна линия № 5/ 19.05.1981г., като не е
ясно от материалите по делото кога е завършено строителството – дали преди
сключването на брака през 1983г. или след него, дали няма отношения на
съсобственост от страна на бившата съпруга Й.В. при придобиването на
собствеността върху пристроения втори етаж от къщата в имота на въззивниците,
поради което съдът счита, че спрямо същата делото не следва да бъде прекратено,
въпреки предоставяне ползването на семейното жилище на съпруга й Митко В. при
прекратяването на брака между тях.
С нотариален акт за прехвърляне на
недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка № 146, том VІІ, дело №
1858/ 21.04.1997г. Недялка Ангелова М. прехвърлила на сина си Цветан Маринов Г.
недвижимия си имот, а именно дворно място, заедно с всички находящи се в него
постройки, цялото от 415кв.метра, на ул.”Козлодуй” № 35 в Стара Загора, парцел
ХІV-161 в кв.201 по плана на града, срещу задължението за гледане и издръжка,
при запазване на правото на ползване на имота от прехвърлителката. Видно от
удостоверение за наследници № 1685/23.03.2017г. след смъртта на Цветан Маринов Г.
на 21.03.2017г. същият оставил за свои наследници преживялата си съпруга Мария Х.Г.
и синовете си М.Ц.Г. и Н.Ц.Г.. С нот.акт № 62, том ІІ, дело № 191 от
25.07.2017г. за дарение на идеални части от недвижим имот, Мария Х.Г. дарила на
синовете си при равни права за всеки от тях собствените си 4/6ид.части от ПИ
68850.513.244 с площ от 395кв.метра по кадастралната карта, с номер по
предходен план, имот № 161, кв.201 парцел ХІV с площ от 415кв.метра по документ
за собственост.
Със заявление вх.№
01-388994-06.12.2017г. до Началника на СГКК – Стара Загора ищците в настоящото
производство, както и лицето с учредено право на ползване и праводателката им
поискали промяна на границата между собствения им имот ПИ 68850.513.244 и този
на съседите им от запад – ПИ 68850.413.243, съгласно проекта за промяна,
подготвен от правоспособно лице. В хода на проверката в Агенция по кадастъра
било установено, че ПИ 68850.513.244 /номер по предходен план № 161, парцел
ХІV, кв.291/ е нанесен с площ от 395 кв.метра, като границите му не
съответстват на границите на УПИ ХІV – 161 в кв.291 съгласно кадастрален и
регулационен план, одобрен със заповед № 4811/ 21.12.1990г. на кмета на Община
Стара Загора. Несъответствието е в общата граница на ПИ 68850.513.244 и ПИ 68850.513.244,
която не съвпада с общата граница между УПИ ХІV-161 и УПИ ХV-157, както и в
южната граница на 68850.513.244, която не съвпада с южната регулационна граница
на УПИ ХІV-161. Тъй като собствениците на ПИ 68850.513.243 възразили, защото
имота им се намалява, заявлението било отказано с отказ за изменение изх.№
17-19-11.01.2018г. на Началник СГКК – Стара Загора, като следвало страните да
разрешат спора чрез установяване на материалното право на собственост върху
процесната част от имота.
По делото пред първостепенния съд са назначени и
изслушани две съдебно-технически експертизи – първоначална и допълнителна
такава.
Видно от първоначалното заключение на
съдебно-техническа експертиза, извършено от вещо лице – инженер-геодезист, което
не е оспорено от страните и което съдът възприема изцяло като компетентно и
добросъвестно изготвено. Вещото лице е извършило съпоставка на всички
кадастрални и регулационни планове, както и на кадастралната карта, като е
отразило резултатите в комбинирани схеми.
Първият регулационен план е одобрен със
Заповед № 1988/ 16.04.1955г. Заповедта не е запазена в Община Стара Загора,
същото се отнася и за заповедта, с която е одобрен регулационни план от 1956г.
Регулационният план от 1961г. е одобрен със Заповед № 818 /27.05.1961г. на
основание §60, т.3, и §296 по предложение на комисията по §58 от ППЗПИНМ.
Регулационният план от 1972г. е одобрен със
Заповед № 1151 /17.06.1972г. на основание §60, т.1 от ППЗПИНМ, и забележките и
препоръките на комисията по §58 от ППЗПИНМ.
Регулационният план от 1990г. е одобрен
със Заповед № 4811 /21.12.1990г. на основание чл.75,ал.1 т.2 от ППЗТСУ и
протокол № 19 от 11.10.1990г. на съвета по териториално-селищно устройство,
строителство и архитектура при ОНС Стара Загора. Кадастрално заснемне е имало
през петдесетте години, върху което са изработени и регулационните планове от
този период-Следващо е имало при изработване на плана от 1961г., за следващия
план от 1972г. се предполага, че е имало попълване и актуализиране на
кадастралните данни. Кадастрално заснемане е имало и при изработката на плана
от 1990г., също и при изработването на кадастралната карта. Вещото лице прилага
копия от плановете от 1955г., 1956г., 1961г., 1972г. и 1990г. и разписен списък
към кадастрален план от 1961г., който е използван и 1972г. и разписен списък
към плана от 1990г. Разписните списъци от 1955г. и 1956г. не са запазени.
В т.4 от основното заключение вещото
лице е проследило подробно състоянието на имотите към всеки от плановете, приет
през годините, като в комбинирани скици е отразило местоположението на
кадастралните и регулационни граници на двата имота в различните планове.
Към момента действащ е регулационния
план от 1990г., одобрен със Заповед № 4811/21.12.21990г. според същия
регулационната линия между УПИ ХІV-161 и УПИ ХV-157 в кв.201 съвпада с
кадастралната граница, отразен в плана.
Общата имотна граница между имоти № 157
и № 161 по кадастралния план, върху който е изработен действащия регулационен
план от 1990г. съвпада със съответната и регулационна граница между УПИ ХІV-161
и УПИ ХV-157 в кв.201. Според графичното изобразяване на границата между двата
имота и според разписния списък към кадастрално-регулационния план от 1990г.
няма придаваеми части между двата имота.
От допълнението към основното заключение
на вещото лице се установява, че при направената допълнителна справка в архива
на Община Стара Загора не беше открит протокол, свързан с уреждането на
регулационните отношения между имоти № 2973 и № 2976. Извършил е замервания на
бетоновата алея и поставената на място ограда, като резултатите са онагледени
със скица. В плана от 1990г. регулационната и кадастралната граница съвпадат.
Поставената на място ограда съвпада с кадастралната граница отразена в
кадастралните планове от 1955г., 1956г., 1961г., 1972г. и 1990г., съвпада и с
регулационната граница по плана от 1990г. Площта, заключена между
регулационната линия между УПИ ХІV-161 и УПИ ХV-157 в кв.201 по регулационния
план от 1990г. и кадастралната граница между ПИ 68850.513.244 и ПИ
68850.513.243 по кадастралната карта на Стара Загора е 17 кв.метра.
Площта, заключена между кадастралната
граница между имот № 3663 и имот № 3664 по кадастралния план от 1955г. и
кадастралната граница между ПИ 68850.513.244 и ПИ 68850.513.243 по
кадастралната карта на гр.Стара Загора е 24кв.метра.
В съдебно заседание от 22.01.2019г.
вещото лице обяснява, че Кадастралната граница съвпада по всички планове от
1955г., 1956г., 1961г., 1972г. и 1990година. Регулационната граница съвпада с
кадастралните граници по плановете от 1955г., 1956г., 1961г., 1972г. и
1990година. Границата по кадастралната карта съвпада с регулационните граници
отразени в плановете от 1956г., 1961г., 1972г. и не съвпада с кадастралната
граница, която е отразена в тези планове. В първоначалното предадено от него
заключение на стр.6, съм отговорил на въпрос 4, който касае дали има по някои
от плановете придаваеми отчуждаеми места. Да, има като се четат разписните
листи, между тези имоти има придаваеми места със стойности, които били посочени
в основното заключение съответно 6 кв.м и 12кв.м, а в допълнителното заключение
на въпрос 14 – отговора е, че няма такива графични отразявания, да е приложена
регулацията по някои от плановете, понеже това става със задраскване на
отпадналата част с цвят, такова няма. Самият факт, че в плана има разлика на
положението на регулационната граница и кадастралната граница, го приемал, че
има придаваеми части. Посочен е един протокол за друг имот/касае се за имота на
ул.”Козлодуй” № 31 и придаваеми от него части към имота на въззивниците/, не е
за процесните, който касае регулационните отношения, не успял да открие и
според него няма такъв протокол, който да урежда регулационните отношения между
процесните имоти.
Възможно било отпаднала граница да бъде
задраскана с друг цвят на отразяването на плана върху платната. Единствено
цвета го карал да даде това заключение, че не е осъществено задраскване, защото
е трябвало да бъде с кафяв или червен цвят, а в случая е с черен цвят.
Съдът възприема изцяло заключението на
вещото лице, което е неоспорено от страните, и отговарящо на поставените
въпроси.
Към заключението са изготвени и
приложени скица-схема за фактическото разположение на процесните имоти в
процесната местност, като ясно се виждат имотните граници на същите в течение
на различните години, когато са променяни плановете и са отразени с ПУНКТИРАНИ
ЛИНИИ С РАЗЛИЧНИ ЦВЕТОВЕ на скицата, а съответно имотните граници ПО
КАДАСТРАЛНАТА КАРТА от 2009 год. СА НАНЕСЕНИ С ЧЕРНА НЕПРЕКЪСНАТА ЛИНИЯ. Ясно е
видно, че границата по кадастралната карта, очертана с черна непрекъсната линия
драстично и неправомерно навлиза в имота на ищците и въззиваеми и тази граница
се разминава с всички граници по предходните регулационни планове на този
квартал на гр. Стара Загора, обхващащ и процесната улица “Козлодуй”.
Изложените оплаквания в жалбата се
явяват неоснователни, като конкретните съображения на настоящата инстанция са
следните:
Оплакването на жалбоподателите за
недопустимост на съдебното решение в частта, в която е признато за установено,
че е налице грешка в кадастралния регистър, изразяваща се в погрешно записване
на името на въззивниците на спорната част от имота на ищците с квадратура от 17
кв.м., е неоснователно.
Искането да се признае грешното
записване в кадастралния регистър относно процесната спорна площ от 17 кв.м. от
имота на въззиваемите е част от иска за установяване на грешка в данните за
имота на въззиваемите, отразени в кадастралната карта и последица от
разрешаване на спора за материално право, а не самостоятелен иск. Искането е
свързано с отстраняването на несъответствието в регистъра относно записването
на собствениците на спорната площ от имота на въззиваемите в резултат на
разрешаване на спора за собственост на тази спорна площ. Направеното по делото
искане и произнасянето на съда по него не е недопустимо. То следва и от
разрешението, дадено в Тълкувателно решение под № 8 от 23.08.2016 г. по т. д. №
8/2014 г. ОСГК - непълнотите или грешките в кадастралната карта или
кадастралния регистър са свързани със спор за материално право, те се
отстраняват след решаване на спора по съдебен ред съгласно на чл. 54, ал. 2 ЗКИР /ДВ, бр. 49 от 2014 г./. Спорът за материално право най-често се изразява
в това, че реална част от един недвижим имот е заснета към съседен имот или цял
имот не е заснет като самостоятелен, а е инкорпориран в съседен имот.
Освен това в Тълкувателното решение е
прието, че след като в ЗКИР се въведе основно изискване кадастралната карта и
кадастралните регистри да отразяват вярно правото на собственост - чл. 2, ал. 5 ЗКИР, и да бъдат поддържани в актуално състояние - чл. 51 ЗКИР, установяването
както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема
на това право, също подлежи на отбелязване в кадастралната карта и кадастралния
регистър. В посочения смисъл е и Решение № 126 от 08.06.2016 г. по гр. д. №
3182 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение.
Изложеното от жалбоподателите, че
кадастралният регистър има информационно действие и не създава вещни права не е
основание и довод за недопустимост на решението на районен съд. Кадастралната
карта също не създава и не отнема вещни права. Както картата, така и регистъра
може да съдържат грешки и непълноти относно данните за местоположението,
границите, размерите на недвижимите имоти, правото на собственост и другите
вещни права върху тях и техните носители. ЗКИР определя непълнотите или
грешките в кадастралната карта като „несъответствия в данните за недвижимите
имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър спрямо действителното им
състояние към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралния
регистър“. Грешките в картата, когато са свързани със спор относно материални
права имат последици и в регистъра, поради което считам, че установяването на
спорните права и грешките в картата води до установяване и на грешките в
кадастралния регистър.
Направеното в жалбата оплакване за
недопустимост на решението на районен съд в тази част възпроизвежда цитираното
Решение № 867 от 20.11.2009г. по гр. дело № 5397/2008г. на ВКС, което въззивният
съд счита за неотносимо към настоящия спор. Спорът, по който е постановено
посоченото решение, е различен от настоящия - не е бил предявен иск за
собственост, не е имало спор между страните за материално право, не е бил
предявен иск за грешка при кадастралното отразяване на имота, единственият иск
е бил да се запишат ищците в кадастралния регистър за съсобственици. При такава
правна и фактическа обстановка ВКС е приел, че „не е налице правен интерес от
предявяване на иск за установяване на грешка, или непълнота в разписната книга,
респективно в кадастралната карта, когато имотът е заснет с действителните му
граници, но неправилно са отразени титулярите на правото на собственост в
разписната книга“ . В настоящия случай се доказа, че имотът на въззиваемите в
кадастралната карта не е отразен в действителните му граници и е налице грешка
в кадастралната карта. Ето защо, като последица от това, правилно районен съд е
установил и погрешното записване на спорното право в кадастралния регистър.
Настоящият съд приема за неоснователно
оплакването за недопустимост на решението по отношение на ответницата Й.Х.В.. Същата
е суперфнциарен собственик поради осъществено строителство по време на брака й
с Митко Маринов В. в поземления имот, собствен на останалите ответници. На това
основание тя е надлежен ответник по предявения иск. В посочения смисъл е и Решение
с № 16 от 18.03.2015г. по гр. дело № 5579/2014г. ВКС, II ГО, както и редица
други, в които е прието, че суперфициарният собственик има правен интерес от
предявяване на иск по чл.53 ал.2 /стар/ ЗКИР и този интерес произтича от
правото му да ползва дворното място, когато квадратурата на същото се променя,
тъй като това рефлектира върху правото му на ползване.
Освен изложеното, в настоящото
производство ответницата оспори по същество правата на въззиваемите. Ето защо съдът
счита, че тази ответница с надлежна страна по делото - притежава право да
ползва имота, в който има право на собственост от сграда, в това число да
ползва и спорната площ от 17 кв.м. и оспорва правата на въззиваемите.
Неоснователни са оплакванията на
жалбоподателите за неправилност на решението на районен съд поради
необоснованост.
Изводът на районен съд, че процесиите
17 кв.м. са собствени на въззиваемите и са част от техния поземлен имот, е
обоснован и от доказателствата, събрани и проверени и от двете съдебни
инстанции. Несъстоятелни са твърденията във въззивната жалба, че съгласно
дворищно регулационния план, одобрен със Заповед под № 818 от 27.05.1961 г.
регулационната граница между парцел XIV-2973 и парцел ХШ-2976, в квартал 201 е
била изместена на изток, като част от имота на праводателя на въззиваемите е
придадена към парцела на праводателя на въззивниците и тази част била заета от
него /чрез направа на циментова алея/. Такива факти по делото не са установени.
През 1961г. регулационната граница между двата парцела не е измествана. От
заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установи,
че първият кадастрален и регулационен план за имотите на въззиваемите и на въззивниците
е одобрен със Заповед № 1988 от 16.04.1955г., с който двата имота № 3664 /на въззиваемите/
и № 3663/на въззивниците/ са урегулирани в три парцела /XXIV и XXVI/, като на
приложеното извлечение от този план ясно се вижда кадастралната граница между
имотите /тръгваща от североизточната страна на постройката в дъното на парцел
XXV и стигаща до улицата. Видно е, че кадастралната граница между имотите не
съвпада с регулационната. През 1956г. е извършено изменението на регулационния
план, с което е отпаднало урегулирането на двата имота в три парцела и са
отредени два парцела - XXIV за имот пл. № 3664 и за имота с пл. № 3663.
Кадастралната граница между имотите не се променя и запазва местоположението
си, както е отразена в плана от 1955г. Регулационната граница не съвпада с
кадастралната. През 1961 г. със Заповед № 818 от 27.05.1961г. е извършено ново
изменение на кадастралния и регулационен план, като имотите на страните се
урегулират в парцели ХШ-2976 и XIV-2973, регулационната линия се запазва, както
е по плана от 1956г., запазва се и местоположението на имотната/кадастрална
граница, която тангира по североизточната страна на постройката в дъното на
парцел XIV и продължава до улицата, където е на отстояние от регулационната
линия в парцел XIV.
През 1972г. е одобрено изменение на
регулационния план, като кадастралната ц регулационна граница между имотите
запазват местоположението си. От заключението на експертизата се установява, че
последния кадастрален и регулационен план е одобрен през 1990г. С него се
обособяват парцел XIV-161 и парцел XV-157. Кадастралната граница между имотите
запазва местоположението си, както при предходните планове, а регулационната
минава по нея, т.е. двете граници съвпадат /отговор на въпрос 8/. Изложените
обстоятелства бяха обобщени от вещото лице в последното съдебно заседание, в
което беше изслушан експерта - „Кадастралната граница съвпада по всички планове
от 1955г., 1956г., 1961г., 1972г. и 1990година. Регулационната граница /вещото
лице имаше предвид регулационната граница от 1990г./ съвпада с кадастралните
граници по плановете от 1955г., 1956г., 1961г. , 1972г. и 1990година.“.
Посочените обстоятелства се установяват
и от извлеченията от кадастралните и регулационни планове от годините 1955г. до
1990г., приложени към първата част от заключението.
Изхождайки
от фактическото състояние, в което се намират процесните поземлени имоти по
делото не се доказа уреждане на сметки по регулация, не се доказа твърдението
на въззиваемите /направено и във въззивната жалба/, че спорната част от имота
на въззиваемите е била заета от наследодателя на въззиваемите в двегодишен срок
от 1961 г. От показанията на свидетелите, разпитани пред първостепенния съд по
един убедителен начин се установи, че тази част между имотите е ползвана от
собствениците на двата имота общо. Между имотите не е имало ограда до преди
около 10 години, когато е поставена ограда от мрежа, минаваща през бетонна
пътека - почти през средата й. От преценката на показанията на всички свидетели
следва извод, че бетонната пътека е направена около 1980г. за паркирането на
автомобили и е ползвана и от двете страни до поставянето на оградата. Преди
направата на бетонната пътека мястото е ползвано от страните общо. Нито един
свидетел не установи след 1961г. спорното място да е ползвано само от въззиваемите
или да е заето по някакъв начин в двегодишен срок, предвид на което твърденията
на въззиваемите в тази връзка не са доказани по делото и са изцяло
несъстоятелни.
Отделно от това се установи, че след
поставянето на оградата от мрежа спорната част /отразена в кадастралната карта
като част от имота на въззиваемите/ попада фактически в имота на въззиваемите и
се ползва единствено от тях.
Ето защо твърденията на жалбоподателите
за заемане на спорната площ са изцяло несъстоятелни. Такива факти не са
установени по делото.
Оплакванията в жалбата относно
обсъждането на заключението на приетата съдебно-техническа експертиза също са
неоснователни. В писменото заключение и в съдебния протокол /при изслушване на
вещото лице/ не се съдържат възпроизведените в жалбата отговори. Изложеното в
жалбата е свързано с отговора на вещото лице на въпрос за значението на
задраскване на кадастралната граница върху регулационния план от 1961г. В
действителност отговорът на този въпрос няма правно значение, тъй като
задраскването на кадастрална граница върху графичната част на плана не означава
промяна в имота и правата на собствениците върху него. Задраскването не е
предвидено в нормативен акт като знак, който би имал значение за правата на
собственост, респ. за границите на поземления имот. Независимо от това вещото
лице положи усилия и проучи конкретно въпроса и изказа своето мнение. Този
въпрос не е от значение за решението на спора, тъй като в случая не се доказа
да са уреждани сметки относно придадени части между имотите, както и не се
доказа да са завзети придадени части от въззиваемите. Ето защо регулационните линии
между парцелите до 1990г. не са съвпадали с имотната граница между имотите,
която е една и съща от първия план през 1955г. до последния кадастрален и
регулационен план през 1990г. Отговорите на вещото лице и писменото заключение
са обсъдени от районен съд и в тази връзка изводите на съда са обосновани и
правилни, като съдът е взел предвид всички отговори на поставените въпроси, а
не както е направено в жалбата - отговора само на един от въпросите и то без
значение за решението по спора.
Съдът възприема за неоснователни и
оплакванията за неправилно приложение на материалния закон. Необсъждането на
доводите на въззиваемите от страна на съда не е неправилно приложение на
материалния закон, още повече, когато доводите са направени извън установените
по делото факти. Неоснователно е да се твърди, че съдът не е установил какви
имоти са придобили праводателите на страните, с кой план са нанесени тези имоти
и какви промени са извършени в имотните и регулационни граници на същите. В
решението съдът е проследил всички отразявания на имотите и спорната граница
между тях от първия кадастрален и регулационен план през 1955г. до последния
кадастрален и регулационен план през 1990г. и отразяването, направено в
кадастралната карта. Установена е точната площ, която неправилно е отразена в
кадастралната карта към имота на въззиваемите. Съдът е направил изводи кой план
отразява вярно правото на собственост в т.ч. и върху спорната площ. Изводите на
съда в тази връзка не са направени единствено на база заключението на вещото лице,
а след съвкупна преценка със свидетелските показания и писмените доказателства
по делото.
Неоснователни са твърденията, че по
делото е доказано, че регулацията от 1961 г. и от 1956г, е приложена, тъй като
придаваемата част била владяна за период по-дълъг от десет години. Нито един от
посочените регулационни планове не е приложен, според правния смисъл на
понятието. По делото не се доказа спорната площ да е завзета по някакъв начин в
законния срок /според твърденията на въззиваемите завземането е станало чрез
направа на циментова алея, която свидетелите установиха, че е направена около
1980г., което изключва завземане в по-ранен период /. По делото няма нито едно
доказателство спорната площ да е ползвана единствено от въззиваемите, няма
доказателство да е ползвана от въззиваемите в някакъв период. В жалбата не си
сочи от кои точно конкретни доказателства са установени изложените твърдения,
на база на които се прави и оплакването за неправилност на решението на съда.
Относно изложените доводи от въззиваемите
за правните последици на отреждането по дворищнорегулационните планове при
действието на ЗПИНМ, считам, че в настоящия случай при установените факти /не е
изплащано обезщетение за придавани по регулация части от имота на въззиваемите
към парцела на въззиваемите, както и че спорната част е ползвана и владяна от въззиваемите
и никога не е заемана от въззиваемите/ изложените доводи са неоснователни.
Конкретните ми съображения са следните:
Регулационните планове от 1955г.,
1956г.,1961г. и 1972г. не са приложени и не отразяват безусловно придобита
право на собственост.
С дворищнорегулационните планове,
приети при действието на ЗПИНМ /отм./, е допустимо части от един имот да се
придават към съседен парцел. Приема се, че в тези случаи планът има
непосредствено отчуждително действие по отношение на придаваемите части. Това
отчуждително действие, обаче, не е безусловно. Регулацията се стабилизира и се
счита за приложена с изплащане на обезщетението за придаваемото място или
завземането му в предвидените срокове, в който случаи настъпва съвпадане на
регулационните линии с имотните граници.
Съдебната практика относно понятието
„приложен план" и това кога дворищнорегулационният план следва да се счита
приложен е обобщена в ТР с № 3 от 15.07.1993 г. на ОСГК на ВС. С него е прието,
че дворищнорегулационният план следва да се счита за приложен тогава, когато
настъпи трансформацията на регулационните линии в имотни граници.
Разяснено е, че при действието на ЗТСУ /отм./ дворищнорегулационният план
има непосредствено отчуждително действие по отношение на частите от имоти,
придадени към съседни парцели, но докато планът не бъде приложен, той може да
бъде изменен по реда на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ /отм./, при което новият план се
създава въз основа на положението на имотите преди регулацията - т. е.
отчуждителното действие на регулацията отпада. Когато обаче старият план е
бил приложен, новият план зачита парцелните граници по стария план като имотни.
С тълкувателния акт е прието и това, че ако предшестващият план не е приложен, се
отива към по-ранния, докато се установи приложен план или положението на
имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план на населеното място.
Независимо, че Тълкувателното решение е прието при действието на ЗТСУ /отм./,
съгласно приетото разрешение в Решение под № 41 от 09.07.2018 г. по гр. д. №
1919 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение и Решение с № 200
от 11.05.2011 г. по г.д. № 439/2010г. на ВКС, I ГО Тълкувателно решение №
3/1993 г. на ОСГК на ВС има отношение не само към дворищнорегулационните
планове, изработени при действието на ЗТСУ /отм./, но и към тези, които са
приети при действалите преди това закони - ЗПИНМ, ЗБНМ, Закон за
благоустройство на населените места в Княжество /Царство/ България /Обн., ДВ,
бр. 67 от 1905 г., отм., ДВ, бр. 117 от 31.05.1941 г./ - последният приложим
към разглежданата хипотеза. Това е така, тъй като ако не е бил приложен планът,
приет при действието на ЗТСУ /отм./, съдът следва да проследи дали е бил
приложен някой от предходните планове, приети при действието на по-стари
закони. Посочено е също, че макар тълкувателният акт да е приет при действието
на ЗТСУ /отм./, той не е изгубил значението си и при действието на ЗУТ и ЗКИР.
Съдът правилно е изяснил фактическата
обстановка, обсъдил е доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, и е
аргументирал кои и съответно защо кредитира и надлежно защо не дава вяра на
други доказателства. Изводите на съда кореспондират изцяло с доказателствата и
приетата за установена фактическа обстановка, а направеният в първоинстанционното
решението анализ и преценка са точни, логични и обосновани.
В подкрепа на изложеното за условността
на отчуждителното действие на дворищна регулация по ЗПИНМ е и Решение с № 304
от 12.07.2010 г., постановено по гр. д. № 263/2010 г. на Върховен касационен
съд, в което е прието, че с влизане в сила на дворищнорегулационния план се
придобива само голата собственост върху придаваемото място. Едва след
заплащането му може да бъде получено и владението върху него и тогава
регулацията се счита приложена. Ако тези условия не са изпълнени при бъдещо
изменение на плана собствеността върху придаваемия имот, който не е заплатен и
завзет, се възстановява на предишния собственик. В същия смисъл е и Решение под
№ 1 от 26.02.2009г. по гр.д, № 4227/2007г., IV г.o., в което се приема, че
дворищнорегулационният план има отчуждително действие, като преминаването на
собствеността е условно - след изпълнение на законовите изисквания за заплащане
на обезщетението и завземане на имота. Също в Решение № 251 от 13.07.2011 г. по
гр. д. № 879/2010 г. на Върховен касационен съд „Непосредственото отчуждително
действие на дворищнорегулационния план при действието на ЗПИНМ /отм./ се извежда
от разпоредбата на чл.39, ал.3 на ЗПИНМ, вр. §49, 50 и 52 от ППЗПИНМ, с уточнението,
че това действие е условно и прехвърля само голата собственост, а едва със
заплащането на обезщетението за придаваемите части или за изравняване на
частите в общия парцел или заемане на имотите по установения ред приключва
прилагането на регулацията - решение №341 от 12.07. 2010г. по гр.д.№263/10 на
ВКС, II ГО, решение №1359 от 10.08.09г. по гр.д.№4747/07г. на ВКС, IV ГО,
решение №1216 от 22.01.09г. по гр.д.№4698/07г. на ВКС, I ГО и др.“ В този
смисъл“ и Решение № 474 от 22.01.2013 г. по гр. д. № 142/2012 г. на Върховен
касационен съд.
Обобщението, което се прави в
Тълкувателно решение, че за приложен план говорим когато настъпят условията за
превръщане на парцелните граници в имотни линии се подкрепа и от Решение с №
167 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 1366/2014 г. на Върховен касационен съд,
Решение № 18 от 22.06.2012 г. по гр. д. № 338/2011 г. на Върховен касационен
съд.
В настоящия случай не е изплащано
обезщетение за придаваемите части от имота на въззиваемите, не е завзето
мястото от ответниците и регулационните планове от 1955г., 1956г.,1961г. и
1972г. не са приложени с оглед разрешенията в задължителната практика на ВС и
практиката на ВКС. Ето защо правилно в регулационния план от 1990г.
регулационната линия е изменена и същата е по кадастралната граница между
имотите, собствеността е възстановена на предишния собственик, тъй като не е
била безусловно придобита с предвижданията на предходните регулационни планове.
Въз основа на съвкупната преценка на
доказателства, с оглед твърденията на страните, при правилно приложение на
относимите материалноправни норми, както и горецитираната константна и
непротиворечива практика на Върховните съдилища на Републиката,
първоинстанционният съд е формирал своите правни изводи, които са обосновани,
правилни и законосъобразни. Без основание е и оплакването в жалбата, че съдът е
дал вяра на показанията на разпитаните по искане на ищците свидетели, тъй като
видно от мотивите на решението съдът е изложил съображения за преценката си
относно доказателствата и защо кредитира показанията на свидетелите на ищците.
Правилно съдът е счел, че свидетелските показания на свидетелите, разпитани по
искане на въззивниците са неубедителни и противоречащи на заключението на вещото
лице, а и на другите доказателства.
Следва заключението,
че решението на първоинстанционният съд е правилно и законосъобразно и като
такова следва да се потвърди ведно с всички законни последици от това.
По отношение на частната жалба против
определението на съда по молбата за изменение на присъдените по делото
разноски, въззивният съд намира за неоснователна поради следните съображения:
Съдът счита, че мотивите на районен съд
относно присъденото възнаграждение на всеки от въззиваемите за
първоинстанционното производство са правилни и обосновани и не са в
противоречие с разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Оплакването на жалбоподателите, че присъденото
адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева не зависи от броя на лицата, с
които адвокатът е сключил договор за правна защита и съдействие, е
неоснователно. Всяка страна в процеса има право на адвокатска защита и
представителство, за които се сключва договор за защита и съдействие и се
заплаща адвокатско възнаграждение. При дела, при които исковете са предявени от
множество ищци или срещу множество ответници, всяко лице може да се
представлява, съответно да сключи договор с отделни адвокати или с един
адвокат. Независимо от това, всяко лице дължи възнаграждение на съответния
адвокат, тъй като в такива случай е налице субективно съединяване на искове.
Дали адвокатите са различи или е един, няма значение за броя на исковете. Броя
на исковете се определя от броя на ищците при субективно съединяване. Ето защо настоящата
инстанция приема, че изложеното в частната жалба оплакване е неоснователно, а
постановеното от районен съд определение е правилно.
Относно мотивите на съда, че предмета на
делото и конкретното производството представляват фактическа и правна сложност,
поради което адвокатското възнаграждение не следва да бъде в рамките на
минимума, в жалбата не са направени конкретни оплаквания против определението.
Независимо от това съдът счита, че настоящия спор представлява и фактическа, и
правна сложност при установяването на конкретните факти и извършването на
необходимите процесуални действия по доказването им, както и относно
приложението на материалния закон, което е наложило издирването и прилагане на
многобройна съдебна практика, както по сега действащите ЗУТ и ЗКИР, така и по
вече отменените ЗТСУ /отм./ и ЗПИНМ /отм./.
На основание на гореизложеното, съдът
следва да отхвърли като неоснователна частната жалба на жалбоподателите и да
потвърди определение под № 2809 от 30.07.2019г., постановено по първоинстанционното
гр. дело с № 2403/2018г. по описа на районен съд Стара Загора, като правилно.
На основание чл.78 ал.3 и чл.273 от ГПК въззивниците следва да бъдат осъдени
да заплатят на въззиваемите и ищци направените от последните разноски по делото
за адвокатско възнаграждение за един адвокат – адвокат Г., които съобразно списъка
на разноските по чл.80 от ГПК,
представен за двамата въззиваеми пред въззивния съд от пълномощника им адв.Г. и съобразно 2 броя договори за правна помощ от
12.11.2019 год. /съответно на листи 38 и 39 от настоящото дело/ възлизат общо на
сумата от 1000 лева или по 500 лева договорено и заплатено възнаграждение за
всеки един от въззиваемите за въззивната инстанция.
Водим от
горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 539 от
29.04.2019 г., постановено по гр.дело № 2403/2018 г. по описа на Старозагорския районен съд, както и определение № 2809 от
30.07.2019 г., постановено по гр.дело № 2403/2018 г. по описа на
Старозагорския районен съд, като ПРАВИЛНИ И ЗАКОНОСЪОБРАЗНИ.
ОСЪЖДА Д.М.М., ЕГН ********** ***, М.М.В. ЕГН **********,***,
М.М.В. ЕГН **********,***, и Й.Х.В. ЕГН ********** ***, съдебен адрес ***,
партер ДА ЗАПЛАТЯТ на М.Ц.Г. с ЕГН ********** и Н.Ц.Г. с ЕГН **********,***,
съдебен адрес адв.М.Г. ***, сумата от 1000,00 лева /хиляда лева/, представляващи
направените от последните двама разноски по делото за възнаграждение за един
адвокат пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховния касационен съд на РБ при наличието на
предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: