Р Е Ш Е Н И Е
№ 174
гр.
Велико Търново, 20.07.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – гр. Велико Търново, Първи касационен състав, в публично
заседание на девети юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАНКА МАТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ДАНАИЛОВА
КОНСТАНТИН КАЛЧЕВ
При секретаря С.Ф.и
участието на прокурора от ВТОП Св. Иванова, разгледа докладваното от председателя
касационно АХД № 10150/2021 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК вр. с
чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС.
С обжалваното в
настоящето производство Решение № 120/28.04.2021 г. по адм. д. № 289/2020 г.,
на основание чл. 285 от АПК, състав на АСВТ е осъдил Главна дирекция „Изпълнения
на наказанията“ – гр. София (ГДИН), да заплати на И.К.З., с ЕГН **********,
понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Ловеч,
сумата от 229 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди
в следствие на допуснато от органите по изпълнение на наказанията нарушения на
чл. 3 от ЗИНЗС при изпълнение на наложената на мярка "задържане под
стража" в следствения арест в град Велико Търново за периодите от
25.03.2015 г. до 31.03.2015 г., от 15.06.2015 г. до 19.06.2015 г., от
07.07.2015 г. до 08.07.2015 г., от 11.09.2015 г. до 15.09.2015 г., от
12.02.2016 г. до 15.02.2016 г. и от 27.07.2016 г. до 28.07.2016 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от прекратяване на увреждането на
28.07.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
Със същото решение
съдът е отхвърлил останалите предявени от И.К.З. против ГДИН искове в размер до
претендираните общо 456 лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на предявяването на иска, и мораторна лихва върху главницата от
момента на прекратяване на увреждането, до окончателното им изплащане, вкл.
като е приел, че исковете за периода от 06.03.2015 г. до 24.03.2015 г. са погасени
по давност.
Недоволни от това
решение са останали и двете страни, като същите са подали съответните касационни
жалби, въз основа на които е образувано това дело.
Първа е подаден
касационната жалба от ГДИН, с която решението се оспорва като неправилно в осъдителната
му част. Касаторът излага доводи за неправилност на решението в тази чу част,
тъй като счита, че не е ясно кои международни норми, правила и стандарти са
нарушени по начин да унижат З. при изтърпяване на наказанието и коя е
конкретната международна норма, на която се придава примат на основание чл. 5,
ал. 3 от Конституцията на страната. В тази връзка касаторът счита, че не е
доказана съпричастност на служител на касатора към претендираните бездействия,
квалифицирани от съда като унизителни за задържания, а напротив, същите са
положили всички усилия, за да осигурят нормални хигиенни и санитарно – битови условия
за З.. По тези мотиви моли за отмяна на решението, като претендира за
присъждане на разноски по производството.
Ответникът по тази
касационна жалба - И.К.З., чрез процесуалния си представител *** Ст. С.,
оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи за правилност на решението в
тази му част.
Втора във времето е постъпила
касационната жалба от И.К.З., чрез *** Ст. С., който оспорва решението в
отхвърлителната му част като неправилно. Страната излага доводи за неправилно
приложение на материалния закон, като счита, че съдът не е следвало да отчита възражението
за давност на ГДИН, защото същото е направено извън месечния срок за отговора
на исковата претенция и след като не се сочат непредвидими обстоятелства за
късното възражение, то е следвало да се отхвърли на основание чл. 133 от ГПК.
Смята, че неправилно съдът не е приел за доказани и всички претендирани вреди
за здравето на лицето с мотива, че не било доказано, че в килиите има
дървеници, след като е безспорно, че е пръскано срещу такива, което означава,
че такива има, а те винаги хапят. С тези мотиви моли решението в тази му част
да се отмени и да се присъди обезщетение както е било претендирано като размер с
ИМ.
Представителят на
Окръжна прокуратура – Велико Търново предлага решението да бъде оставено в сила
изцяло като правилно и обосновано, тъй като и двете касационни жалби са
неоснователни.
Настоящият
касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като прецени
допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно чл.
218 от АПК, приема за установено следното:
Касационните жалби са
процесуално допустими, като подадени в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от
надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по
силата на препращащата разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, до
компетентния съд.
Разгледани по
същество и двете са неоснователни по следните мотиви:
Не се установиха
допуснати съществени нарушения на процесуални правила при провеждането на
първоинстанционното съдебно производство. Неоснователни са направените в тази
връзка оплаквания за неправилна преценка на доказателствата, кредитиране на относими
такива и липсата на обсъждане в мотивите на съществени обстоятелства.
Първоинстанционният съдебен състав обстойно е обсъдил всички събрани
доказателства и твърдения на страните, отнасящи се до обстоятелствата, които са
съществени с оглед очертания предмет на делото. Несъгласието на страните с
дадената от първоинстанционния съдебен състав оценка на събраните
доказателства, с фактическите констатации и правната оценка на установените
факти не сочи допуснато процесуално нарушение, доколкото в мотивите на съдебния
акт много подробно са обосновани възприетите от съда по вътрешно убеждение
изводи. Фактите по делото са правилно установени от първоинстанционния съд въз
основа на събраните доказателства, поради което настоящата инстанция не намира
за уместно преповтарянето им в настоящите мотиви и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК
препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази им част.
Правилно е приложен
и материалния закон, а направените в тази насока оплаквания на касаторите са
неоснователни. Претенцията на ищеца пред съда е била предявена с правно
основание чл. 284 от ЗИНЗС, съгласно
чиято ал. 1 държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл. 3. В мотивите на първоинстанционното съдебно
решение подробно са изложени правни изводи за произтичащо от установените факти
наличие на конкретни нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Наред с
това и в изпълнение на чл. 284, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС съдът, след
като е изискал от ответния специализиран орган по изпълнение на наказанията да
предостави информацията, необходима за правилното установяване на фактите по
делото, е обсъдил и взел предвид кумулативното въздействие върху ищеца на
условията, в които се е изтърпявало задържането през процесните периоди,
продължителността, както и всички други установени обстоятелства, които имат
значение за правилното решаване на спора, включително и за определяне размера
на дължимото обезщетение.
Неоснователно се поддържа
от ГДИН възражението, че първоинстанционния съд прилагал ненормативни правила и
не сочел международните правни норми, на които се позовавал, за да обоснове
извода си за унизително отношение към задържания З.. Първоностнцаинния съд е
направил детайлен анализ, както на приложимите правни норми на ЗИНЗС, така и на
ЕКПЧ, а и на останалите международни правила, които е приел за приложими – в това число минималните
стандарти за третиране на лишените от свобода на ООН и настоящият съд споделя
изцяло изводите му за тяхното нарушение.
В допълнение следва
дасе каже следното: държавата е отговорна за условията, при които осъдените и
задържаните под стража изтърпяват наказанието, респективно мярката. Тя има
задължението да спазва забраната по чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС,
тези лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение, която е в синхрон с тази по чл. 3 от ЕКПЧ, че никой не
може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или
наказание.
Съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС за
нарушение на тази забрана се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
Основателността на
иск с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
предполага установяване наличие, в кумулативност, на следните материалноправни
предпоставки: 1. акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по
изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 ЗИНЗС и 2/ настъпила
неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на нарушението, която
се предполага до доказване на противното по силата на оборима презумпция,
въведена с чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС.
Следователно
отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при
поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
"лишаване от свобода" или "задържането под стража",
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).
Видно от заявените
основания на исковата претенция ищецът твърди и съдът е приел за доказано, че вследствие
на лошите санитарни, хигиенни и битови условия в ареста в гр. Велико Тръново той
е претърпял неимуществени вреди през периода 25.03.2015 г. до 31.03.2015 г., от
15.06.2015 г. до 19.06.2015 г., от 07.07.2015 г. до 08.7.2015 г., от 11.09.2015
г. до 15.09.2015 г., от 12.02.2016 г. до 15.02.2016 г. и от 27.07.2016 г. до
28.07.2016 г. и за посочения интервал е налице нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи на Съвета на Европа (ЕКЗПЧОС),
тъй като З. не е разполагал с достатъчна площ за обитаване, не е имал достъп до
естествена светлина и проветрение, нито достъп до тоалетна по всяко време, не е
извеждан на открито, нито помещенията и лицето са били редовно хигиенизирани.
Тук е мястото да се
посочи, че обстоятелството, че ЗИНЗС в приложимата си редакция не съдържа
конкретни правила за квадратура на обитаема площ, и прочие не може да освободи
страната ни от задължението да спазва общото забрана за унизително отношение
към задържаните и осъдените. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ)
установява и прилага по конкретни дела редица общи принципи за преценка дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. ЕСПЧ счита, че чл. 3 от
Конвенцията налага на държавата задължението да гарантира, че всеки затворник е
задържан в условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът
и методът на изпълнение на наказанието или мярката не го подлага на мъки и изпитания,
надхвърлящи неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането, и че
предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро
здравословно състояние е гарантирано по адекватен начин. При преценяване на
условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици
на тези условия и срока на задържането. Такова разрешение на въпроса дава и
разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС,
според която в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното
въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и
други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
В решението на ЕСПЧ
по делото "Нешков и други срещу България" е посочено, че вече
постановените решения, както и решението по делото Нешков се отнасят до
нарушения на чл. 3 от ЕКЗПЧОС в
различни затвори и общежития в България, но всички те касаят повтарящи се
въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до естествена светлина и
въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване на личното достойнство
при използване на тоалетната. В редица решения на ЕСПЧ, като например Йовчев
срещу България - Решение от 2.02.2006 г. констатацията за условията в затворите
се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване
на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание /КПИ/.
Същите критерии са
актуализирани в обобщаващото решение Муршич срещу Хърватска (жалба № 7334/13,
Решение 20.10.2016 г.). В него е препотвърден теста от делото Ананиев и др. с-у
Русия за пренаселеност, според който всеки лишен от свобода следва да разполага
с 1. Лично място за спане в помещението; 2. Пространство от 3 кв. м.; 3. Общата
площ на помещението да е такава, че да позволява на лишените от свобода да се
движат свободно между отделните предмети. Според същият тест липсата на кой да
е от тези елементи създава силна презумпция, че условията достигат до нивото на
унизително отнасяне, в нарушение на разпоредбата на чл. 3 ЕКПЧ. Припомнено е,
че наред с този тест значение за преценката за достигане прага на жестокост,
водещ до унизително и нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3 ЕКПЧ след делото
Ирландия с-у Великобритания, имат и всички обстоятелства по случая, като
продължителността на пребиваването в такива условия, физическият и психически
ефект върху пострадалия, а в някои случаи пола, възрастта и здравословното
състояние на жертвата. Според същото решение се сочи, че преценката на площта
не може да бъде преценяна чисто механично, без да се държи сметка за всички
останали условия, но силна презумпция за допуснато нарушение на разпоредбата на
чл. 3 ЕКПЧ е налична в
случаите, когато личното пространство за лишен от свобода е под 3 кв. м. в
условията на групово настаняване. На следващо място според цитираното решение
отношение при извършване на преценка за нечовешко отнасяне следва да се взема и
за наличието на свободното движение в пространство извън килията за извършване
на различни дейности, както и условията на пребиваване, като според
съобразяваните от ЕСПЧ стандарти на комитета за предотвратяване на изтезанията
достъп на открито следва да бъде осигурен за поне един час на ден и като част
от по-обхватна програма от дейности на открито за работа, възстановяване и
образование, в подходящо пространство и където е подходящо с осигурен навес в
хипотезите на неблагоприятни климатични условия.
Поставянето на З. в
описаните по-горе неблагоприятни материални условия в ареста за посочените периоди
съставлява нечовешко, унизително отношение спрямо него по смисъла на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 ЕКЗПЧОС, в резултат
на което за него са настъпили неимуществени вреди, а именно емоционално
страдание, от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на лишаването
от свобода. Това са нарушените правни норми, вкл. международни, на които се е
позовал и първоинстанционния съд в мотивите досежно осъдителната част на
решенеито.
От друга страна,
правилно съдът е преценил, че не са доказани както нарушенията на неприкосновеност
на кореспонденцията, така и ухапвания и други увреждания на здравето от налични
в помещенията дървеници. Фактът, е помещенията се обработват системно срещу дървеници
не означава, че такива има, защото вероятно се касае за профилактични, а и успешни,
действия.
На края, неоснователно
е и възражението за неправилно приложение на закона досежно възражението за
давност от ГДИН. Спорът е не за фактите, а за това до кога е допустимо да се
направи такова възражение от ответника по първоначалния иск в производство като
настоящето. Настоящият състав намира, че възражението на *** С. за приложение в
настоящото производството на правилата на ГПК ,и по точно чл. 130 и чл. 133 от ГПК на
основание чл. 144 от АПК, е
неоснователно. В съответствие с чл. 144 от АПК правилата
на ГПК се прилагат само за неуредените случай, какъвто не е налице. В
съответствие с чл. 163, ал.2 от АПК, в
14-дневен срок от получаването на преписа всяка от страните може да представи
писмен отговор и да посочи доказателства и в този случай не се прилагат
разпоредбите на чл. 130, респ. чл. 133 от ГПК. В този
смисъл, настоящият съдебен състав намира възражението на ответника по първоинстанционното
дело, направено в писмено становище от 29.07.2020 г. за изтекла погасителна
давност, за допустимо в настоящото производство и основателно. След като в
специалния закон - Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди - не е предвиден срок за предявяване на исковете,
то следва да намери приложение общата погасителна давност на чл. 110 от Закона за задълженията и
договорите. С изтичането на пет години се погасява правото на ищеца
да реализира правата си по съдебен ред. В съответствие с изложеното част от
исковата претенция за периода до 24.03.2015 г. вкл. е погасена по давност по
силата на §1 от ДР на ЗОДОВ и в тази
част претенцията на З. за присъждане на неимуществени вреди правилно е отхвърлена
от първоинстанционния съд.
Предвид тези
окончателни изводи на настоящия съдебен състав жалбите се явяват неоснователни
и на основание чл. 221, ал. 2 АПК
обжалваното съдебно решение следва да се остави в сила.
При този резултат
исканията на страните за присъждане на разноски следва да се отхвърлят. Що се
отнася до първоинстанционното решение в частта относно неприсъждането на разноски
и на двете страни не са изложени никакви възражения и в двете касационни жалби,
поради което решение следва да се остави в сила и в тази му част.
Водим от горното и
на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административния съд – Велико Търново, първи
касационен състав
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ в сила Решение № 120/28.04.2021 г. по адм.
д. № 289/2020 г. по описа на АСВТ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.