Р Е
Ш Е Н
И Е
град София, 09.01.2020 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19-ти състав, в публично
заседание на четиринадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ: НЕВЕНА ЧЕУЗ
при секретаря Радослава Манолова, като
разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 16 082
по описа на 2017 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен иск с правно основание чл. 422
ал.1 от ГПК вр. чл. 415 ал.1 от ГПК.
Ищецът „Ф.И.А.” ЕООД твърди, че на 16.07.2009 г. ответникът И.П.М. е авалирал
издаден в полза на „П.Л.Б.“ ЕАД запис на заповед. Твърди се, че в производство
по реда на чл. 417 от ГПК и въз основа на издадения запис на заповед била
издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 100 735,
87 евро – главница. Въз основа на този изпълнителен лист било образувано
изпълнително производство. В срока по чл. 414 от ГПК ответникът е депозирал възражение.
При тези наведени фактически твърдения е мотивиран правен интерес от иска и от
съда се иска да признае за установено по отношение на ответника, че същият
дължи сумата от 25 565 евро – главница, ведно със законната лихва върху
нея, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл. 417 от ГПК до
окончателното изплащане на задължението, представляваща част от вземането на
кредитора от 100 735, 87 евро. Като се претендират сторените разноски в
заповедното и настоящото производство.
Искът се поддържа в открито
съдебно заседание от адв. А..
Ответникът И.П.М. оспорва иска в открито съдебно заседание чрез процесуалните си представители – адв. М.и адв. Д.. Заявява отговор
в срока по чл. 367 от ГПК, в който са развити подробни съображения за недължимост на сумата респ. е заявено възражение за изтекла
погасителна давност.
Депозирана е допълнителна искова молба. В срока за
допълнителен отговор такъв е заявен.
Съдът, след като прецени поотделно и в съвкупност
събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните съобразно
разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК и приетият по делото доклад,
установи следното от фактическа страна:
Видно от приложеното гр. д. 38 900/12 г. на СРС, 35 състав
на 17.08.2012 г. „П.Л.Б.“ АД е депозирало заявление по реда на чл. 417 от ГПК пред СРС, въз
основа, на което е образувано горецитираното гражданско дело.
В заявлението е отправено искане до съда да издаде
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжниците
„А.П.Е.“ ЕООД и И.П.М. за сумата от 100 735, 87 евро – главница и разноските в
производството на основание запис на заповед от 16.07.2009 г., предявен за
плащане на 30.05.2012 г.
Представен по делото е запис на заповед от 16.07.2009 г.,
издаден от „А.П.Е.“ ЕООД и авалиран от И.П.М. за
сумата от 225 296, 12 евро в полза на „П.Л.Б.“ ЕАД, платим на предявяване със срок за предявяване до 01.03.2013
г.
Представена е нотариална покана рег. № 04959 /14.05.2012
г. на нотариус М.К.с рег. № 200 и район на действие – СРС, с която е предявен
за плащане издадения запис на заповед от 16.07.2009 г. Поканата е връчена на И.П.М.
на 30.05.2012 г., видно от стореното отбелязване.
На 22.08.2012 г. СРС, 35 състав е издал заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за
сумата 100 735, 87 евро – главница и сумата от 3 940, 44 лв. – разноски за ДТ.
Видно от отбелязването, сторено върху заповедта за
изпълнение за горецитираните суми на 22.08.2012 г. е
издаден изпълнителен лист, получен от заявителя на 02.11.2012 г.
Представена е покана за доброволно изпълнение, адресирана
до И.П.М., по изп. дело 1673/2017 г. на ЧСИ – У.Д.,
съставена на 18.08.2017 г. и връчена на адресата на 11.09.2017 г.
По делото е представено възражение на И.П.М., депозирано
по гр.д. 38 900/12 г. на СРС, 35 състав по пощата на 20.09.2017 г.
С разпореждане от 02.11.2017 г. СРС, 35 състав, по гр.д. 38
900/12 г. е дал указания на заявителя по чл. 415 ал.1 от ГПК, съобщени на
заявителя на 10.11.2017 г.
На 11.12.2017 г. „Ф.И.А.” ЕООД е представило
доказателства по гр.д. 38 900/12 г. за предявяване на установителен иск,
съгласно дадени му указания.
По делото е представен договор за финансов лизинг № 2798/2008
г., сключен между „П.Л.Б.“ ЕАД, като лизингодател, „А.П.Е.“
ЕООД, като лизингополучател и И.П.М., като поръчител.
Съгласно договора лизингодателят е предоставил на лизингополучателя лизингов обект – машина „Shear baler“ при условията
на финансов лизинг, сключен за срок от 48 месеца, лизингова цена от 239 000
евро, първоначална вноска от 71 700 евро. Съгласно чл. 16.1 от договора страните
са постигнали съгласие като обезпечение по договора лизингополучателят
да издаде в полза на лизингодателя запис на заповед
за сумата от 219 730, 98 евро, който да се авалира
и от поръчителите.
По делото е представено тристранно споразумение, сключено
на 29.01.2008 г. между „П.Л.Б.“ ЕАД, „А.П.Е.“ ЕООД и италианското дружество „Colmar S.p.a“. Съгласно същото „А.П.Е.“ ЕООД е заплатило на „Colmar S.p.a“ сумата
от 71 700 евро без ДДС, представляващо авансова вноска и представлява
валидно плащане от страна на „П.Л.Б.“ ЕАД за заплащане на покупната-цена по
договор за покупко продажба на вещ – машина /т.6.3 от
споразумението/ като „П.Л.Б.“ ЕАД е поел задължение в размер на разликата между
продажната цена и авансовата вноска по договора между „А.П.Е.“ ЕООД и
италианското дружество, а именно сумата от 167 300 евро без ДДС /т.6.4 от
споразумението/, а съгласно т.6. 6 от споразумението „П.Л.Б.“ ЕАД е приел, че
авансовата вноска от 71 700 евро без ДДС представлява валидно плащане от „А.П.Е.“
ЕООД в изпълнение на задължението за заплащане на първоначалната вноска по
договора за финансов лизинг.
По делото е представено и споразумение от 16.07.2009 г.
към договора за финансов лизинг, сключено от „П.Л.Б.“ ЕАД, „А.П.Е.“ ЕООД и И.П.М.,
от което е видно, че страните са се съгласили, че към датата на неговото
сключване лизингополучателя има изискуеми и неплатени
задължения по договора за финансов лизинг в размер на 37 435, 77 евро с
ДДС, която сума лизингополучателят следва да върне на
лизингополучателя на 8 вноски, съобразно уговорката в
пункт І т.1/2 до 01.03.2010 г.
На същата дата е сключен и анекс 1 към договор за
финансов лизинг № 02798-001/2008 г., съгласно който страните са уговорили
лизинговият период да се увеличи с 8 месеца и същият да стане с обща
продължителност от 56 месеца /т.1/ като оставащата част от финансираната сума
по договорите към датата на сключване на анекса възлиза на 123 747, 31
евро без ДДС.
Представен по делото е и договор за цесия от 30.12.2016
г., сключен между „Лизинг Финанс“ ЕАД / с пред. наим. „П.Л.Б.“ АД/, като цедент и
„Ф.И.А.“ ЕООД, като цесионер, съгласно който цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера
правата си върху вземания от трети лица в общ размер на 6 624 038, 25
евро, подробно описани в приложение 1 към договора. В приложение 1 към договора
фигурира вземане към „А.П.Е.“ ЕООД по договор № 02798 -001 в размер на
107 224, 88 евро.
Представено по делото е и уведомление за сключения
договор за цесия, изходящо от цедента до И.П.М. и
разписка за неуспешно предаване на пратка поради ненамиране на адреса на
адресата на пратката.
Видно от доказателствата по делото на 14.08.2017 г. „Ф.И.А.“
ЕООД е депозирало пред ЧСИ – Д.изпълнителният лист, издаден от СРС, 35 състав
по гр.д. 38 900/2012 г., въз основа на който е образувано изпълнително
дело срещу И.П.М..
Представена по делото е нотариална покана на нотариус №
530 – А.П., с район на действие – СРС, от която се установява, че „П.Л.Б.“ ЕАД
е поканил „А.П.Е.“ ЕООД да заплати сумата от 93 509, 25 евро – неплатени
лизингови вноски в срок от 5 дни от получаване на поканата и в случай на
неизпълнение ще счита договора за лизинг за развален и в двудневен срок от
разваляне на договора лизингополучателят е поканен да
върне лизинговата вещ. Поканата е връчена на 10.12.2010 г. Аналогична покана е
изпратена респ. надлежно връчена и на И.П.М.
/стр.151 в делото/.
По делото е изслушано и заключение на ССчЕ,
изготвено от вещото лице В.Х.М., съгласно което към датата на разваляне на
договорът за лизинг задълженията по него възлизат на сумата от 201 984, 16
лв.
При тези ангажирани от страните доказателства съдът прави
следните правни изводи:
Видно от ангажираните по делото доказателства искът е заявен в указания в
нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок,
доколкото срокът изтича на 10.12.2017 г./непресъствен
ден – неделя/ т.е. същият е изтекъл на 11.12.2017 г., датата на депозиране на
исковата молба. Предметът на исковата претенция, заявен в настоящото
производство е идентичен с предмета, посочен в заявлението по чл. 417 от ГПК.
За частта от вземането по заповедта за изпълнение, непредявено в рамките на
настоящото производство, заповедта подлежи на обезсилване от заповедния съд.
Депозираното възражение от страна на длъжника в заповедното производство е в
срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК, предвид което съдът намира, че заявеният иск в
настоящото производство е процесуално допустим.
Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща
правилата за разпределяне на тежестта на доказване ищецът
следва да установи по безспорен и категоричен начин – наличие на валидно възникнало и изискуемо вземане, за което е издадена
заповед за изпълнение в това число наличие на предявен запис на заповед за
плащане.
От своя страна ответникът следва да установи факта на изпълнение т.е. че е изплатил на ищцовото
дружество /изцяло или отчасти/ дължимите
от него суми,
както и възраженията си срещу вземането
на ищеца или неговата изискуемост респ. да
установи наведените твърдения за наличие на каузално правоотношение по повод
сключен договор за финансов лизинг.
Ищецът претендира да бъде признато
за установено фактът, че процесната по
делото сума, предмет на запис на заповед от 16.07.2009 г. е дължима от
ответника. Представеният по делото запис на заповед съдържа всички лимитативно
изброени реквизити в нормата на чл. 535 от ТЗ т.е. същият е формално редовен от
външна страна. Ответникът е противопоставил възражение, че вземането по записа
на заповед обезпечава изпълнението по сключен каузален договор за лизинг,
задълженията, по който са погасени по давност респ. са недължими с оглед на
обстоятелството, че каузалният договор е развален. Следва да се има предвид, че
ответникът може да противопоставя на взискателя-ищец два вида възражения: абсолютни
- такива, произтичащи от самия
запис на заповед и
относителни - такива,
които той би имал само
спрямо евентуалният приносител на записа
на заповед.
Съгласно разясненията,
дадени с т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на
ОСГТК с въвеждането на възражения или твърдения от поемателя
или от издателя
за наличието на каузално правоотношение,
по повод или във връзка, с което е издаден редовният запис на заповед, се
разкрива основанието на поетото задължение.
В хипотезата на производство чл. 422 от ГПК вр.
с чл. 415 ал. 1 от ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение
биха имали за последица погасяването
на вземането по записа на заповед. При доказана връзка
между записа на заповед и каузалното правоотношение съдът разглежда заявените от длъжника релативни
възражения, като например за невъзникването
на вземането или за неговото
погасяване. В конкретния
случай и двете страни по спора твърдят, че задължението, обективирано в процесния
запис на заповед обезпечава задължения по каузално правоотношение, произтичащо
от сключен договор за финансов лизинг като са ангажирани и писмени
доказателства, установяващи тези твърдения.
Видно от доказателствата по делото, ответникът е авалист
по процесната запис на заповед. В тази връзка същият
може да заявява всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение на хонората и приносителя единствено в хипотезата, когато авалистът също е страна по
него. Когато обаче страни по
каузалното правоотношение са само приносителят
и хонората, свързаните с него относителни възражения на хонората
могат да бъдат противопоставени от авалиста на
приносителя само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право /решение 17 от 21.04.2011 г. по т.д. 213/2010 г. на Второ ТО на ВКС/. От
ангажираните от страните доказателства е видно, че ответникът – авалист е и поръчител по каузалното правоотношение
/договора за лизинг/. Предвид акцесорния характер на поръчителството, спрямо
задължението, което обезпечава поръчителят е страна по каузалното
правоотношение /в този смисъл са решение 17 по търг. дело 213/2010 г. на ІІ ТО
на ВКС, решение 92/06.07.2017 г. по търг. дело 569/2016 г. на І ТО на ВКС/.
Ответникът е навел в
допълнителния си отговор твърдения за нищожност на сключения каузален договор с
оглед неплащане на продажната цена към доставчика, което правило невъзможно
възникването на валидно правоотношение по договор за лизинг. Неплащането на
продажна цена не е основание от кръга на посочените в нормата на чл. 26 ал.1 и
ал.2 от ЗЗД, водещо до нищожност на договора, поради което настоящият съдебен
състав намира възражението за неоснователно.
Установено е, че е налице
изпълнение на договора от страна на лизингодателя,
който е предал вещта, обект на договора на лизингополучателя.
Предвид което съдът намира, че е налице валидно сключен каузален договор,
произвел целеното от страните действие.
Спорният по делото въпрос е
относно дължимостта на процесната
сума. Ответникът е заявил възражение за недължимост
на същата, с оглед на обстоятелството, че е изплатена сумата от 71 700
евро по естеството си не била редовна лизингова вноска. Извод в тази насока
настоящият съдебен състав не може да обоснове на първо място с оглед сключеното
тристранно споразумение от 29.01.2008 г. На следващо място лизинговите вноски
представляват възнаграждение за ползването на лизинговата вещ по арг. на чл. 342 ал.2 от ТЗ и съобразно постигнатата
уговорка в чл. 47 от ОУ при предсрочно прекратяване на лизинговия договор по
вина на лизингополучателя, при което той не получава
правото на собственост върху лизинговата вещ, каквато е настоящата хипотеза, с
оглед ангажираните по делото писмени доказателства, направените вноски остават
в полза на лизингодателя, което е и в унисон с
цитираната вече разпоредба на чл. 342 ал.2 от ТЗ, определяща техния характер
като възнаграждение за ползване на лизинговата вещ. Възраженията, че стойността на лизинговата
вещ, която била върната от лизингополучателя
надхвърляла размера на главницата на финансовия лизинг, с оглед на което лизингополучателят не само, че нямал неуредени задължения,
но и търпял обедняване за сметка на лизингодателя не
могат да бъдат споделени от настоящия съдебен състав. Няма данни по делото, а и
не се твърди от страните, договорът за лизинг да е прекратен на някое от
основанията, сочени в чл. 43 от ОУ/ изтичане на срока и изпълнение на
задълженията по него или предсрочно изкупуване на лизинговата вещ/, за да се
възприеме тезата на ответника, че с връщане на лизинговата вещ с нейната
стойност се формира положителен за лизингодателя
баланс доколкото същата не е собствена за лизингополучателя,
за да търпи той обедняване по начина, предложен от ответника в отговора към
исковата молба.
Предмет на претенцията са
лизингови вноски с настъпил падеж преди датата на разваляне на договора, поради
което същите са дължими доколкото лизинговият договор е такъв с продължително действие
и развалянето има действие занапред по арг. на чл. 88
ал.1 от ЗЗД. Като аритметично изражение, съобразно заключението на ССчЕ, същите значително надвишават сумата, претендирана в настоящото производство.
Настоящият съдебен състав обаче намира
за основателно заявеното възражение на ответника за изтекла погасителна давност
на задълженията, посочени в изпълнителния лист. Същите произтичат от запис на
заповед. Възражение за давност по каузалното правоотношение не е въвеждано от
ответника и такова с оглед диспозитивното начало в
процеса съдът не може да обсъжда. Падежът на задължението по записа на заповед
е 30.05.2012 г. Съобразно нормата на чл. 537 от ТЗ вр.
с чл. 531 ал.1 от ТЗ релевантна за тези задължения е кратката тригодишна
давност т.е. същата изтича на 30.05.2015 г. Заявлението по чл. 417 от ГПК е
депозирано на 17.08.2012 г., но същото не прекъсва изтеклата до момента
погасителна давност, доколкото нормата на чл. 116 б. „б“ от ЗЗД е изключителна
и не може да се тълкува разширително. Това е посочено и в т. 14 от ТР 2/26.06.2015
г. по тълк. дело 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно
което тя се прекъсва с предявяването
на иска за
съществуване на вземането, но съгласно
чл. 422 ал.1 от ГПК предявяването на този иск
има обратно действие, само ако е спазен срока
по чл. 415 ал.1 от ГПК. Аналогично разрешение е дадено и в решение
118/12.12.2019 г. по търг. дело 2288/2018 г. на ІІ ТО
на ВКС. Искът обаче е предявен на
11.12.2017 г. т.е. след изтичане на предвидения давностен
срок, който изтича по съображенията, изложени по-горе на 30.05.2015 г., поради
което не е налице прекъсване с обратно действие на давността, тъй като същата
към датата на предявяване на иска е била вече изтекла. Следва да се има предвид, че давността не е
прекъсната и с факта на образуване на изпълнително производство на 28.03.2013
г., с оглед удостоверението на ЧСИ – Ренета Милчева /стр. 235 в делото/ доколкото
по делото няма данни как се е развило това изпълнително производство. Съобразно
т. 10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на самото изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение и др. действия.
При тези ангажирани от страните доказателства,
настоящият съдебен състав намира, че установителният иск, предявен по
реда на чл. 422 от ГПК, заявен в настоящото производство е неоснователен.
С оглед задължителната съдебна
практика съдът дължи произнасяне и по дължимостта на
разноските в заповедното производство. С оглед неоснователността на заявената
претенция същите са недължими на общо основание.
При този изход
на спора и предвид липсата на данни по делото за
сторени от ответника разноски настоящият съдебен състав намира, че такива не
следва да бъдат присъждани, доколкото в пълномощното легитимиращо процесуалните
му представители с валидна представителна власт не се съдържат данни за
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение /стр. 223/.
Водим от гореизложеното съдът :
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ф.И.А.“ ЕООД, ЕИК
******, със съдебен адрес:***,– адв. С.А. иск с
правно основание чл. 422 ал.1 от ГПК вр. 415 ал.1 от
ГПК срещу И.П.М., ЕГН **********,*** – адв. Г.Д. за
признаване за установено, че И.П.М. дължи на от „Ф.И.А.“ ЕООД сумата от 25 565 евро – главница по запис на заповед от 16.07.2009 г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по реда
на чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане на задължението и сумата от 3 940, 44 лв. – разноски, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК от 22.08.2012 г., по ч.гр. д. 38900/2012 г. на СРС, 35
състав като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред САС в
двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
При влизане на решението в сила, препис от същото да се изпрати по гр.д. 38 900/12 г., СРС, 35 състав.
СЪДИЯ: