№ 92
гр. Нова Загора, 06.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВА ЗАГОРА в публично заседание на девети май
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГАЛИНА Р. ЗЛАТЕВА
при участието на секретаря ИРЕНА Н. РАЙЧЕВА
като разгледа докладваното от ГАЛИНА Р. ЗЛАТЕВА Гражданско дело №
20232220100948 по описа за 2023 година
Производството е по иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 от ЗЗД във връзка с
чл.22 и чл.23 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП във връзка с чл.55, ал.1 от ЗЗД.
Постъпила е искова молба от М. П. Т. ЕГН ********** с адрес *********, чрез адв.П.
С. П. – САК срещу „Кредисимо“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, п.к.1463, р-н Триадица, бул.“Витоша“ 146 /сграда А/, ет.4, Бизнес
център „България“, представлявано от С.Р.Я. – изпълнителен директор с цена на
установителен иск – 1330.82 лв. и на осъдителен иск 2446.56 лева.
Ищцата твърди, че сключила договор за потребителски кредит № 2480592 от
30.11.2021 година с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който била усвоила главница в размер
на 1000 лева за срок от 30 дни. В приложението към договора били записани размерите на
лихвения процент на кредита – 40 % и Годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на
49%. В Общите условия по кредита била уговорена опцията за „автоматично продължаване
с нов Период на револвиране“, което било основание за всеки следващ 30-дневен период на
кредита, кредиторът да начислява нов размер на договорна лихва /330.82лв/. Съгласно
Раздел Х, т.1 и 2 от общите условия, потребителят бил задължен да заплаща такси за
събиране на вземания, които били посочени в Тарифата на „Кредисимо“ ЕАД. Съгласно
Раздел VI, т.7 от Общите условия, приоритет в реда за удовлетворяване на кредитора при
непълно плащане бил даден именно на т.н. разходи за събиране. В резултат на това ищцата
била заплатила сума в общ размер на 3446.56 лева за ползването на кредита, от които 330.82
лв.са послужили за погасяване на договорна лихва, 1984.92 лв. са използвани от кредитора
за т.н. „удължаване“ и 130.82 лв. са били събрани за разходи за събиране на вземания.
Ищцата била заплатила сума в общ размер на 3446.56 лв. на каса на „Изипей“ на следните
дати:
1
На 30.05.2022 били преведени 1000 лева.
На 08.06.2022 били преведени 200 лева.
На 07.07.2022 били преведени 197.50 лева.
На 11.08.2022 били преведени 197.83 лева.
На 25.08.2022 били преведени 1851.23 лева.
От изпратените съобщения от кредитора към потребителя посредством поддържания от
кредитора потребителски профил, се установявало, че:
На 25.01.2022г. било изискано заплащането на 1330.82 лв. /1000 лв. главница и
330.82лв. лихва/ или заплащането на 330.82 лв. за удължаване на срока.
На 31.01.2022г. било изискано заплащането на 1666,64 лв. /1000 лв. главница,
330.82лв. лихва и 339.82 лв такси удължаване/ или заплащането на общо 661.64 лв. за
удължаване на срока.
На 02.03.2022г. било изискано заплащането на 1992,46 лв. /1000 лв. главница,
330.82лв. лихва и 2х339.82 лв такси удължаване/ или заплащането на общо 992,46 лв. за
удължаване на срока.
На 03.04.2022г. било изискано заплащането на 2323,28 лв. /1000 лв. главница,
330.82лв. лихва и 3х339.82 лв такси удължаване/ или заплащането на общо 1323,28 лв. за
удължаване на срока.
На 30.05.2022г. били платени 2 „вноски за удължаване“.
На 08.06.2022г. била платена вноска за удължаване.
На 11.08.2022г. била платена вноска за удължаване.
На 25.08..2022г. били платени 2 „вноски за удължаване“.
На 25.08.2022г. задълженията по кредита били погасени.
Така общо заплатената сума от ищцата само за услугата „удължаване“ била 6 броя такси по
330,82 лева или общо 1984.92 лева.
Ищцата М. Т., чрез своя процесуален представител счита, че сключеният договор за
потребителски кредит бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1 от
ЗЗД и на осн.чл.146 от Закона за защита на потребителите, тъй като противоречал на
законоустановените императивни правила. На първо място таксата удължаване имала за цел
да заобиколи закона, като нарушавала правилата на чл.10а, ал.1, ал.2 и ал.4 от ЗПК
уреждащи задължението на кредитора да не изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Заедно с това целяла и да
заобиколи изскването на чл.19, ал.4 от ЗПК, според което ГПР не можело да надвишава пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Според тях тази такса не била
включена при изчисляването на ГПР и довела до заблуждаването на кредитополучателя, че
сключвал договор при 49% годишно, докато реалният размер на ГПР възлизал на 49%
месечно, с което многократно надвишавала посочената в договора стойност.От друга страна
2
договорът бил недействителен и поради нарушаване разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
във връзка с чл.19 от ЗПК. Липсвало ясно разписана методика за формиране на ГПР, кои
точно компоненти били включени в него и как се е формирал посочени с договора размер и
кои били допусканията съгл.точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК, които били
използвани при изчисляването. В договорът бил уговорен лихвен процент в размер на 40%
и ГПР в размер на 49%, с което не ставало ясно какво представлява разликата между
процентите и кои разходи покривал. Това поставяло кредитополучателя в положение да не
знае точно в какъв размер било оскъпяването му по кредита, което обуславяло и пороците
на договора по чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Според тях таксата поддръжка била сигурен
разход за потребителя и бил известен на кредитора към датата на сключване на договора,
защото посоченото действие се случвало автоматично. С уговарянето на тази такса в размер,
съответстващ на размера на договорната лихва, кредиторът целял да заобиколи
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, като получил сума равна на договорната лихва и за
всеки месец, следващ изтичането на 30-дневния срок на договора. Посочването в договора
на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните,
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от
ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.
Текстовете на договора и общите условия, изискващи заплащането на таксата за
удължаване били нищожни и на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, защото било налице
накърняване на добрите нрави, когато се нарушавал правен принцип - изрично формулиран
или изведен от други разпоредби. Според задължителната практика на ВКС преценката дали
бил нарушен някой от основните правни принципи, се правила от съда за всеки конкретен
случай. В техния случай поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД се достигало до незначителна нееквивалентност на насрещните
престации по договора и до злепоставяне интересите на кредитополучателя с цел
облагодетелстване на кредитора. Неравностойността в насрещните престации на страните
по сделката била такава, че практически довела до липса на престация от страна на
кредитодателя, което за съдебната практика представлявало противоречие между
договореното и добрите нрави. Според нея също така формирането на възнаградителна
лихва, за която нямало нормативно установен императивен лимит, трябвало да става
обективно и съобразно размерът на законната лихва. Трайно се приемало, че противоречаща
на добрите нрави била уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния й размер. В
настоящия случай била предвидена лихва в размер на 40% годишно, който размер
надхвърлял повече от три пъти законната.
Според ищцата със събирането на тази такса в полза на кредитора се уговаряли
допълнителни задължения, което противоречило на чл.33, ал.1 от ЗПК, където било
предвидено при забава на потребителя кредиторът да има право само на лихва върху
неплатената в срока сума за времето на забава. Разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК
установявала забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
3
свързани с усвояване и управление на кредита. Включването на такава клауза в договора и в
Общите условия нарушавала изискванията на чл.143, ал.2, т.5 и чл.147, ал.1 от Закона за
защита на потребителите. Тя изисквала от потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Също така не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгл.чл.147, ал.1
от ЗПК и клаузата не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора по смисъла на чл.143, ал.2, т.19 от ЗПК.
В конкретния случай не можело да се приложи хипотезата на чл.26, ал.4 от ЗЗД по
отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговоряли годишния процент
на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от
повелителните правила на закона, защото сделката не би била сключена при тези условия.
Според ищцата не били налице нито една от двете хипотези. Договорът за потребителски
кредит се явявал изцяло недействителен, изхождайки от неспазването на императивните
изисквания към договора, установени в ЗПК. Европейската съдебна практика допускала
възможността, при спазване на правото на ЕС, сключен между продавач или доставчик и
потребител договор съдържащ една или повече неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окажело, че това гарантира по-добра защита на
потребителя. Изхождайки от всичко изложено ищцата счита, че процесният договор бил
недействителен на осн. чл.11, ал.1, т.9, т.10, т.11 и т.20 от ЗПК във вр.с чл.22 от ЗПК, чл.26,
ал.1 от ЗЗД и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Когато не било спазено изискването за съдържанието в
договора на дори един от посочените елементи, какъвто бил размерът на годишния лихвен
процент на разходите съгл.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тогава целият договор за потребителски
кредит бил недействителен. При обявяването му потребителят връщал само чистата
стойност на кредита и не дължал лихва или други разходи по него. Поради което за нея
имало правен интерес от предявяването на осъдителен иск срещу ответника за сумата от
2446.56 лева, представляваща чистата стойност на кредита, формирана от разликата между
заплатената по него сума в размер на 3446.56 лева и главницата в размер на 1000 лева.
От съда се иска да прогласи нищожността на Договор за потребителски кредит №
2480592/ 30.11.2021г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД като противоречащ на императивните
изисквания на Закона за потребителския кредит, Закона за задълженията и договорите и
Закона за защита на потребителите. Да осъди на осн.чл.23 от ЗПК във вр.с чл.22 от ЗПК,
чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.146 от ЗЗП във вр.с чл.55, ал.1 от ЗЗД ответника да заплати на
ищцата сума в размер на 2446.56 лв., представляваща недължимо платени суми във връзка с
договора, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й заплащане. Да го осъди също така да й заплати направените
разноски в настоящото производство и адвокатското възнаграждение.
В законоустановения срок ответникът депозирал писмен отговор и моли съда да
провери редовността и допустимостта на исковата молба. Не оспорва, че е бил сключен
Договор за потребителски кредит № 2480592/ 30.11.2021г. между него и ищцата в размер на
1000 лв., който следвало да бъде върнат ведно с начислена договорна възнаградителна лихва
4
в размер на 33.33 лева, при ГПР от 49% и ГЛП от 40%. Периодът на револвиране на кредита
бил 30 дни, в който срок трябвало да се плати главницата с лихвата, в противен случай
кредитът се подновявал автоматично с нов период на револвиране. При сключването било
приложимо промоционално условие – предоставен гратисен период от 30 дни от
усвояването, в рамките на който не се начислявала договорна възнаградителна лихва. В
конкретния случай ищцата не била заплатила главницата в рамките на гратисния период на
револвиране и кредитът бил подновен за нов едномесечен период, в рамките на който
главницата от 1000 лв. била олихвена със сумата от 33.33 лева. Кредитът е бил револвиран
общо 8 пъти, като била начислена възнаградителна лихва в общ размер на 265.33 лева.
Оспорва твърдението на ищцата, че по договорът била дължима „такса за
удължаване“, каквата не била уговаряна нито по договора, нито следвала от общите условия.
Оспорва, че по договора били дължими и други такси, като посочените от противната страна
такси за събиране на вземането и др. Оспорва, че сумата от 2181.03 лв. /разликата между
3446.56 лв. и разпредЕ.та по кредита сума от 1265,53 лв./ била платена на кредитора. Не
оспорва, че била направени плащания в посочените от ищеца размери и на посочените дати.
Но от направеното плащане единствено сумата от 1265,53 лв. била разпредЕ. за погасяване
на неговото вземане – 1000лв за усвоената главница и 265,53 лв. за дължимата за периода
договорна възнаградителна лихва.
Ответникът твърди, че за обезпечаване задължението на ищеца по договора за
потребителски кредит бил сключен договор за предоставяне на поръчителство със страни
ищецът /потребител/ и „Ай Тръст“ ЕООД /поръчител/. По силата на договора поръчителят
се бил задължил да гарантира срещу възнаграждение задължението, което потребителят
имал към кредитора. Твърди също така, че между „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД
бил сключен договор за поръчителство, с което поръчителят изпълнил задължението си по
договора за предоставяне на поръчителство. Основанието за задължението на ищеца за
заплащане на възнаграждение в полза на „Ай Тръст“ ЕООД било уговорено в т.8 от
договора за предоставяне на поръчителство, а неговият размер бил посочен в Приложение
№ 1 към същия договор. „Кредисимо“ ЕАД било овластено да приеме плащането, но не било
титуляр на вземането. Кредиторът приемал плащането от името и за сметка на „Ай Тръст“
ЕООД, а длъжникът правел плащането в полза на „Ай Тръст“ ЕООД. Предвид това
надлежен ответник по осъдителния иск трябвало да бъде титулярът на вземането „Ай
Тръст“ ЕООД и следвало да бъде прекратено призводството в тази си част по отношение на
кредитора, защото той не бил придобил платените от ищеца пари по неговата сметка.
Същите били прехвърлени към провоимащото лице – „Ай Тръст“ ЕООД. В случай, че съдът
приемал осъдителния иск за допустим, ответникът „Кредисимо“ ЕАД считал същия за
неоснователен.
Относно твърдението за нищожност на договора за кредит ответникът твърди, че не
следвало да се коментират такива оплаквания, защото същите били неотносими към
процесното правоотношение. Относно оплакването, че договорът противоречал на добрите
нрави, защото уговорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва,
5
кредиторът посочва, че следвало да се прилагат правилата на Закона за потребителския
кредит и по специално чл.19, ал.4, която предвиждала размер на ГПЛ не по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Според него договорът
съдържал ясно посочен размер на кредита, срок на издължаване, дължима лихва и ГПР,
посочени по ясен и разбираем начин, ясно бил посочен общия размер на кредита. Относно
твърдението, че не бил посочен начина на формиране на ГПР, моли съда да вземел предвид,
че в конкретния случай в ГПР по кредита била включена единствено уговорената договорна
възнаградителна лихва.
Ответникът „Кредисимо“ ЕАД моли съда да прекрати като недопустимо
производството по осъдителния иск на осн.чл.55 от ЗЗД за сумата от 2181.03 лева. Моли да
бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният иск. Моли да им бъдат
присъдени всички направени разноски в производството, вкл. и юрисконсултсткото
възнаграждение в размер на 360.00 лева за всеки един от исковете. Моли да бъде отхвърлена
претенцията на ищеца за разноски – оспорва, че ищцата била материално затруднено лице
по чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата и оспорва, че бил приложим чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Допуснато е изменение по чл.214, ал.1 от ГПК на осъдителния иск като се намалява
размера му на 265,53 лева по нарочна молба на ищеца и е поискано да бъде осъден
ответника да заплати на ищцата сумата от 265.53 лева, представляваща недължимо платени
суми във връзка с договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху нея,
считано от дата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане.
Съдът като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, че на 30.11.2021г. между М. П. Т., в качеството й на
кредитополучател и „Кредисимо“ ЕАД, в качеството му на кредитодател, бил сключен
договор за потребителски кредит № 2480592, по силата на който дружеството предоставило
на ищцата сумата в размер на 1000 лева за срок от 30 дни. На датата на падежа 29.12.2021г.
същата се задължавала да преведе погасителна вноска в размер на 1033 лева, като били
определени размери на лихвения процент на кредита – 40 % и Годишен процент на
разходите /ГПР/ 49%, както и при евентуално обезпечение – поръчител или банкова
гаранция. Безспорно е, че ищцата е усвоила цялата заемна сума.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора, в случай, че страните договорили обезпечение,
кредитополучателят следвало в зависимост от посочения в заявлението вид на
обезпечението: да предостави на кредитора банкова гаранция съгласно общите условия в
срок до 10 дни или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от
кредитора юридическо лице в срок от 48 часа от подаване на заявлението. Срокът за
одобрение на заявлението на кредитополучателя в хипотезата по предходното изречение
бил 24 часа от предоставяне на обезпечението, като към отношенията между страните по
настоящия договор се прилагали съответните разпоредби на Общите условия относно
обезпечението. В случай, че в посочения в ал.1, изр.1 срок кредитополучателят не
6
предоставил съответветното обезпечение по кредита, щяло да се счита, че заявлението не е
одобрено от „Кредисимо“ ЕАД, съответно този договор не пораждал действие между двете
страни /чл.4, ал.2 от договора/.
Съгласно чл.4, ал.3 от него, в случай, че кредитополучателят е заявял кредит без
обезпечение, срокът за одобрение на заявлението бил 14 дни от подаването му. Ако в същия
срок липсвало одобряване на заявлението, договорът не пораждал действие.
От представения по делото Договор за предоставяне на поръчителство от
30.11.2021г., ведно с Приложение № 1 към него, между „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и М. П. Т. бил
сключен договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който поръчителят се
задължил да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, въз основа на който да
отговаря пред последното дружество солидарно с потребителя за изпълнението на всички
негови задължения, възникнали съгласно договора за потребителски кредит, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
потребителски кредит, срещу възнаграждение в размер и при условия Приложение № 1 на
договора за поръчителство – 297.49 лева, платимо на датата на падежа 29.12.2021г. на
съответното плащане по кредита съгласно Приложение № 1 към Договора за потребителски
кредит № 2480592/ 30.11.2021г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По предявения осъдителен иск с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД във връзка с
чл.22 и чл.23 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП във връзка с чл.55, ал.1 от ЗЗД съдът приема следното:
За да бъдат уважен предявения осъдителен иск в тежест на ищеца е да докаже по
делото със силата на присъдено нещо, че в негова полза съществува неудовлетворено
гражданско притезание и да се допусне принудителното му удовлетворяване като се осъди
ответника да плати. В конкретния случай следва да бъдат доказани главно и пълно
обстоятелствата, от които произтича, че договорът за потребителски кредит е нищожен на
заявените правни основания. От събраните писмени доказателства съдът приема, че между
М. П. Т. и „Кредисимо“ ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние,
по силата на който дружеството предоставило на ищцата потребителски кредит в размер на
1000 лева за срок от 30 дни и с дата на падеж 29.12.2021 година. Сключеният между тях
договор е потребителски и намира своята правна регламентация в чл.9 от Закона за
потребителския кредит, където е дадена и легалната дефиниция на този вид договор.
Преценката относно действителността на договора следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора за потребителски
кредит, в т.ч. да уговарят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД –
съдържанието му не трябва да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както за гражданските сделки, така и за търговските. От
съвкупността на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесния
7
договор изцяло отговаря на изискванията съдържащи се в разпоредбите на чл.9-11 от ЗПК.
Договорът е сключен при спазване нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК, при съобразяване
на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за
комуникация от разстояние, поради което възникналото между тях правоотношение
представлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на
чл.6 от ЗПФУР. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изисква договорът да се изготви на
разбираем език и да съдържа годишния лихвен процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определение в приложение № 1 начин. В чл.19, ал.1 от ЗПК е
посочено, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В приложение № 1 на Договора
за потребителски кредит № 2480592/ 30.11.2021г. е посочен процент на ГПР 49 %, т.е
формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и не надвишава максималния
размер по чл.19, ал.4 от ЗПК. Но на практика не отразява действителния такъв, защото не
включва в частта за разходите по кредита възнаграждението на поръчителя „Ай тръст“
ЕООД по сключения договор за поръчителство, но следва да бъде включено в общите
разходи съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК – „Общ разход по кредита на потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и вскички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.“. В случая възнаграждението, което
се дължи за поръчителството, е разход, свързан с предмета на договора и цели да обезпечи
вземанията по него.
След справка в търговски регистър във връзка с изискването на доказателства от
трето лице, неучастващо в процеса „Ай Тръст“ ЕООД се установява, че едноличен
собственик на капитала е „Кредисимо“ ЕАД и двете дружества имат един и същ адрес на
управление. Освен това в чл.8, ал.5 от договора за поръчителство е предвидено „Кредисимо“
ЕАД да приема вместо поръчителя възнаграждението по договора за поръчителство, което
навежда на извода, че възнаграждението за поръчителство е било известно като размер на
кредитора при сключването на договора за кредит.
В договора за потребителски кредит е включена клауза, свързана с разглеждането и
одобрението на заявлението в чл.4, ал.1-3 от договора за потребителски кредит, която
поставя в неравноправно положение потребителите с оглед срока на разглеждането, в
8
зависимост от обезпечаването на вземането по начините предложени от кредитора. Ако
кредитополучателят е заявил обезпечение с поръчител-юридическо лице, одобрено от
„Кредисимо“ ЕАД, заявлението за сключване на договора се разглежда в срок до 48 часа от
подаването. В случай, че не бъде предоставено обезпечение от кандидатстващото лице,
срокът за разглеждане е 14 дневен и ако не бъде одобрено, договорът не поражда действие
между страните. Тази клауза в договора за кредит, ако бъде анализирана и разгледана в
съвкупност с останалите в него, може да бъде опредЕ. единствено като мотивираща
потребителя да сключи договор за предоставяне на поръчителство, ако желае да ускори
разглеждането на заявлението.
Независимо, че двата договора за кредит и за поръчителство са самостоятелни и
между различни страни, трябва да бъдат разгледани като едно цяло, защото сключването на
втория е резултат и във връзка със сключването на първия. Тази зависимост се установява и
от клаузата за приоритетно разглеждане на заявлението за отпускане на кредит при
сключването на договор за поръчителство от ищцата с одобрено от ответника юридическо
лице-поръчител, което се случва в един и същ ден. Обвързаността между двете юридически
лица се потвърждава и наличието на клауза в чл.8, ал.5 от договора за предоставяне на
поръчителство, която овластява „Кредисимо да приема вместо Поръчителя изпълнение на
задължението на Потребителя за плащане на възнаграждение по този договор съгл. ал.4, т.2
и всички други вземания на Поръчителя по този договор. В случай, че платената по този
начин сума е недостатъчна за погасяване на изискуемите задължения на Потребителя към
Кредисимо и на задължението на Потребителя към Поръчителя по този договор, с внесената
сума се погасяват с приоритет задълженията към Поръчителя.“ В следващата разпоредба е
предвидено дори и при забава на потребителя за плащане на възнаграждението на
поръчителя да дължи обезщетение за забавата в размер на законната лихва, заедно с всички
направени разноски по събирането на вземането. С оглед изложеното съдът намира, че
разходът за възнаграждението на поръчителя по обезпечаването на вземането на
„Кредисимо“ ЕАД по договора за кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да
се включи в общия разход по кредита. Добавянето на дължимото възнаграждение за
поръчителя в размер на 297.49 лева към лихвения процент по кредита или към ГПР по него
надхвърля значително установена в чл.19, ал.4 от ЗПК забрана ГПР да не бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредЕ. с постановление на МС. Самата сума, дължима по договора за поръчителство
надхвърля осем пъти лихвения процент по кредита, който е в размер на 40% и за период на
револвиране от 30 дни се дължи сума от 33.33 лева.
От така установеното и въз основа на съвкупната преценка на всячки клаузи по
договорите съдът счита, че макар и формално договорът за потребителски кредит да
покрива изискуемите реквизити по чл.11, ал.1 от ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират с изискуемото съдържание по т.10 – годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. От съществено значение за интересите на
потребителите е да бъде посочено ясно и точно какво включва ГПР, за да може
9
кредитополучателя да е наясно икономически какви задължения поема и да прави сравнение
с други кредитни продукти, които му се предлагат. Целта на закона е да уреди с
императивни правила отношенията между страните с оглед избягването на неяснотите,
вътрешните противоречия и подвеждащата информация, която се предоставя на
кредитополучателите. Наличието на такъв порок в съдържанието на договорите е определен
от закона като особено съществен и за това изключва валидността на договорянето
съгл.чл.22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния ГПР в договора за
кредит „Кредисимо“ ЕАД е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
осн. чл.22 от ЗПК – поради неспазване на изискванието на чл.11, т.10 от ЗПК. От
направените правни изводи и разпоредбата на чл.23 от ЗПК следва, че потребителят следва
да върне само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. В
този смисъл е и съдебната практика на съдилищата Решение № 2/ 10.03.2021г. по гр.д.№
620/ 2020г. на РС Велинград, Решение № 795/ 24.02.2023г. по гр.д.№ 13748/2020г. на РС
Пловдив и др./.
Предвид гореизложеното предявения от М. П. Т. срещу „Кредисимо“ ЕАД иск с
правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.22 и чл.23 от ЗПК и чл.146 от ЗЗП
във връзка с чл.55, ал.1 от ЗЗД е основателен и следва да бъдат уважен. Съгласно чл.23 от
ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихвите или други
разходи по него, поради което платена от ищцата сума за договорна лихва в размер на
265.63 лева, се явява дадена без основание и следва да й бъде върната. Направено е искане в
исковата молба от пълномощника на ищцата присъдените по делото в нейна полза суми да
бъдат преведени по специална банкова сметка в Банка „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА
БАНКА“ АД с IBAN BG47RZBB91551014243060 с титуляр адв.П. С. П. – клиентска сметка
на осн.чл.39 от ЗА. С упълномощаването на своя представител тя го е упълномощила да
получава присъдените й суми по неговата специална клиентска сметка. С оглед нейното
желание съдът счита, че следва да бъдат преведени дължимите й с решението в нейна полза
суми по посочената банкова сметка на адв.П. С. П..
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход на
спора правото на разноски се поражда за ищеца. Ищцата е доказала разноски в размер на
100 лева, платени като държавна такса по делото за образуване, която на осн.чл.78, ал.1 от
ГПК следва да се присъди изцяло.
По делото ищцата е била представлявана от адв.П. С. П. – САК, който е поискал
присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА по два иска – установетелен и
осъдителен. Представен е договор за правна защита и съдействие, съгласно който на М. П.
Т. е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА и съгласно чл.38,
ал.2 от ЗА следва да бъде определен размер на възнаграждението не по-малък от
предвидените минимални размери в Наредба № 1 за минималните размера на адвокатските
10
възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.2 от наредбата съдът определя адвокатско
възнаграждение по осъдителния иск на адв.П. С. П. – САК в размер на 550 лева, което
следва да бъде платено в негова полза, какъвто иск съдът е приел да разгледа в
производството.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит № 2480592 от
30.11.2021г., сключен между М. П. Т. ЕГН ********** с адрес ********* и
„КРЕДИСИМО“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
п.к.1463, р-н Триадица, бул.“Витоша“ 146 /сграда А/, ет.4, Бизнес център „България“,
представлявано от С.Р.Я. – изпълнителен директор, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.22 и чл.11, ал.1 т.10 във връзка с чл.19, ал.4 от ЗПК поради противоречие със
закона.
ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД с ЕИК ********* да заплати на М. П. Т. ЕГН
********** с адрес ********* сумата в размер на 100 лева – разноски по делото, която да
бъде внесена по специална банкова сметка в Банка „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“
АД с IBAN BG47RZBB91551014243060 с титуляр адв.П. С. П. – клиентска сметка на
осн.чл.39 от ЗА.
ОСЪЖДА ОСЪЖДА „КРЕДИСИМО“ ЕАД с ЕИК ********* да заплати на адв.П.
С. П. – САК с БУЛСТАТ ********* и личен номер ********** сумата в размер на 550 лева
– адвокатско възнаграждение на осн.чл.38, ал.2 от ЗА.
ОСЪЖДА на осн.чл.55, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.23 от ЗПК „КРЕДИСИМО“ ЕАД
с ЕИК ********* да заплати на М. П. Т. ЕГН ********** с адрес ********* сумата в размер
265.63 лева, представляваща платена договорна лихва по сключение Договор за
потребителски кредит № 2480592 от 30.11.2021г., която да бъде внесена по специална
банкова сметка в Банка „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД с IBAN
BG47RZBB91551014243060 с титуляр адв.П. С. П. – клиентска сметка на осн.чл.39 от ЗА.
Решението може да бъде обжалвано пред Сливенския окръжен съд в двуседмичен
срок от получаването на съобщението за изготвянето му.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Нова Загора: _______________________
11