Определение по дело №41/2022 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 315
Дата: 11 февруари 2022 г. (в сила от 11 февруари 2022 г.)
Съдия: Димитър Пенчев Стоянов
Дело: 20222100500041
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 13 януари 2022 г.

Съдържание на акта


ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 315
гр. Бургас, 11.02.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева

Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Въззивно частно
гражданско дело № 20222100500041 по описа за 2022 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 423 от ГПК и е образувано по повод възражението на Д. Т. ИВ.
с ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Петя Колева, против заповед за изпълнение №
4192/30.11.2016 г. издадена по ч. гр. д. № 7548/2016 г. по описа на Бургаския районен съд по
реда на чл. 410 ГПК за сумата от 163, 22 лв. – представляваща главница по договор за
паричен заем №2203172, сключен на 09.12.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
длъжника, което вземане е прехвърлено на цесионера „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, с приложение №1 от 01.11.2015 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2015 г.; сумата от 5, 50 лв., представляваща договорна лихва, начислена за
периода 14.04.2015 г. – 09.06.2015; сумата от 69, 52 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорни задължения, начислена за периода от 28.04.2015 г. – 09.06.2015
г.; сумата от 26, 01 лв., лихва за забава, дължима за периода 15.04.2015 г. до датата на
подаване на заявлението; 45 лв. – такси по договора, ведно със законната лихва върху
посочените суми от датата на постъпване на заявлението до пълното изплащане на
задължението, както и сумата от 325 лв., разноски по заповедното производство.
Във възражението се твърди, че заповедта не е била връчена надлежно на Д.И., както и
че последният не е имал в деня на връчването обичайно местопребиваване в Република
България. Сочи се, че съобщението за връчване на заповедта за изпълнение е получено на
02.12.2016 г., като в него е направено отбелязване, че е получено от Стойчо И. – син на
длъжника Д.И..
В жалбата се излагат твърдения, че длъжникът няма син, а едно дете, което му е дъщеря
и се казва М. И.а, видно от приложено към възражението удостоверение за семейно
положение. На следващо място с Решение №2390/11.12.2014 г. по гр.д.№8026/2014 г. по
описа на БРС, семейното жилище, на което е извършено връчването на заповедта за
изпълнение, е предоставено на Петя И.а и роденото от брака им дете М. И.а, като от 2014 г.
И. не живее на адреса. Излагат се твърдения, че в периода 2015 – 2018 г. обичайното
местопребиваване на Д.И. е било на територията на Великобритания. В посочения период,
лицето е работило като шофьор в Л., като разполага с документи за заплатени седмични
възнаграждения за периода, в който е живял и работил там. Във възражението се посочва, че
1
са налице предпоставките на чл.423, ал.1, т.1 и 2 от ГПК за приемане на възражението, а
именно заповедта за изпълнение не е била връчена надлежно и заповедта за изпълнение не е
връчена лично и в деня на връчването лицето не е имало обичайно местопребиваване на
територията на Република България. Моли се за приемане на възражението предвид
наличието на предпоставките по чл. 423, ал. 1 ГПК. Претендират се разноски.
Заявителят „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е подало отговор на
възражението, с който оспорва изцяло възражението, като счита същото за неоснователно и
недоказано.
След преценка на приложените по делото доказателства и като обсъди съображенията
наведени във възражението по чл. 423 от ГПК, Бургаският окръжен съд прие за установено
следното:
Със заявление от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на осн. чл. 410 от ГПК е
поискано издаването на заповед за изпълнение против длъжника Д. Т. ИВ. с адрес ***, за
сумата от 163, 22 лв. – представляваща главница по договор за паричен заем №2203172,
сключен на 09.12.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и длъжника, което вземане е
прехвърлено на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с приложение №1 от
01.11.2015 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2015 г.;
сумата от 5, 50 лв., представляваща договорна лихва, начислена за периода 14.04.2015 г. –
09.06.2015; сумата от 69, 52 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорни
задължения, начислена за периода от 28.04.2015 г. – 09.06.2015 г.; сумата от 26, 01 лв., лихва
за забава, дължима за периода 15.04.2015 г. до датата на подаване на заявлението; 45 лв. –
такси по договора, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на
постъпване на заявлението до пълното изплащане на задължението, както и сумата от 325
лв., разноски по заповедното производство.
С разпореждане от 30.11.2016 г. по ч. гр. д. № 7548/2016 г. е издадена заповед за
изпълнение № 4192 от същата дата срещу длъжницака Д. Т. ИВ., като на същият е съобщено
за издаденото разпореждане и връчена заповедта за изпълнение по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК,
чрез лице от домашните му, съгласно да му предаде съобщението /видно от съобщение на
л.8 от ч. гр. д. № 7548/2016 г. и разпореждане от 21.12.2016 г. на л.9 от същото дело/. След
изтичане срока за възражение против заповедта на осн. чл. 416 ГПК съдът е разпоредил да
се издаде изпълнителен лист в полза на молителя по делото въз основа на издадената
заповед за изпълнение.
Пред настоящия съд длъжникът сочи, че тъй като заповедта за изпълнение не е
връчена надлежно, както и не му е връчена лично и в деня на връчването не е имал
обичайно местопребиваване на територията на Република България, е пропуснат законния
срок да възрази против нея на осн. чл. 414 от ГПК, поради което се моли да се приеме
настоящото възражение по реда на чл. 423 от ГПК, установявайки, че са налице
предпоставките по чл. 423, ал. 1, т.1 и 2 ГПК.
Разгледано по същество, възражението е основателно.
Според разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от ГПК длъжникът, който е бил лишен от
възможността да оспори вземането поради наличието на някоя от хипотезите на чл. 423, ал.
1, т. 1-3 ГПК, може да подаде възражение до въззивния съд, което следва да стане обаче в
месечен срок от узнаване на заповедта.
На първо място следва да се посочи, че съобщение с приложена към него заповед за
изпълнение е изпратена на длъжника на установения постоянен и настоящ адрес, след като
заповедният съд е направил справка за това, които са били на адрес в ***. В съобщението е
отбелязано, че е получено от С. И., който се е представил за син на длъжника Д.И.. След
връщане на съобщението с разпореждане районният съд е разпоредил да се издаде
изпълнителен лист в полза на заявителя, като е приел, че длъжникът е надлежно уведомен и
не е депозирал възражение против заповедта в срока по чл. 414 от ГПК.
На първо място съгласно чл.46, ал.1 от ГПК когато съобщението не може да бъде
2
връчено лично на адресата, то се връчва на друго лице, което е съгласно да го приеме.
Съгласно ал.2 от същата разпоредба друго лице може да бъде всеки пълнолетен от
домашните му или който живее на адреса, или е работник, служител или съответно
работодател на адресата. Посочените лица нямат задължение да приемат съобщението.
Лицето обаче, което се е съгласило да получи съобщението, се подписва в разписката със
задължение да го предаде на адресата. Сигурността на връчването изисква да се посочи
името на лицето и отношенията му с адресата. Това е от съществено значение, тъй като тези
данни служат за установяване на редовността на връчването. В случая разписката има
качеството на официален удостоверителен документ за извършено от длъжностното лице -
връчител на съдебни книжа. Обвързващата доказателствена сила, с която се ползва
разписката, в качеството й на официален свидетелстващ документ, удостоверяващ
връчването на съобщението, действително би могла да бъде опровергана само в
производство по оспорване истинността на документа по реда на чл.193 и 194 ГПК, в което
съдът извършва проверка на истинността на документа. /Така Определение №372/15.08.2011
г. по ч.гр.д.№230/2011 на ВКС/. Следва да се подчертае, че за да имат такава
доказателствена сила, те трябва да удостоверяват извършени от длъжностното лице
действия, респективно факти, които той сам е възприел /Така чл.179, ал.1 от ГПК/.
В случая качеството на лицето, което е получило съобщението, респективно семейната
или родствена връзка с длъжника, не попада сред посочените факти, поради което за съда не
възниква задължение да открие производство по чл.193 от ГПК. Съдът е длъжен да изследва
въпроса за редовността на връчването с оглед гарантиране на процесуалните права на
страните. Установява се от представеното в настоящото производство удостоверение за
семейно положение, съпруга и деца, издадено от Община Бургас, че Д.Т. И. има едно дете,
което е М. Д. И.а. Това се подкрепя и от представеното Решение №2390 от 11.12.2014 г. по
гр.д.8026/2014 по описа на БРС. Следователно не е ясно каква е действителната връзка на
получателя на съобщението с длъжника, което от своя страна опорочава редовността на
връчването по реда на чл.46, ал.2 от ГПК.
Ненадлежното връчване на заповедта следва и от друго правно основание – липсата на
обичайно обичайно местопребиваване на територията на Република България на длъжника в
деня на връчването на заповедта, което се поддържа и в подаденото възражение по чл.423 от
ГПК.
Понятието "обичайно местопребиваване " не е легално дефинирано в ГПК, като такава
дефиниция се съдържа в чл. 48, ал. 7 от КМЧП - мястото, в което лицето се е установило
преимуществено да живее, като за определяне на това място се съобразяват обстоятелства от
личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това
място или от намерението му да създаде такива. Молителят твърди, че има обичайно
местопребиваване във Великобритания. За установяване на твърденията си, че към датата на
връчването на заповедта длъжникът не е имал обичайно местопребиваване на територията
на Република България, същият е представил копие от преводни нареждания от м. 10 –
12.2016 г., фишове за работна заплата от 09.11.2016 г. до 10.04.2017 г. вкл., в които като
адрес е посочен гр.Л.. Представени са и договор за покупко – продажба на МПС от
28.05.2015 г., сключен в Обединеното Кралство Великобритания от молителя Д.И., както и
документ за национален осигурителен номер, издаден от отдел за работа и пенсии в
Обединеното Кралство Великобритания на 26.02.2015 г., като отново посечен адрес на Д.Т. е
в гр.Л., който съвпада с посочения в останалите представени документи. Представените
регистрационни документи са официални и са от категорията на ползващи се с материална
доказателствена сила, при което могат да установят наличието на предпоставките, визирани
в чл. 48, ал. 7 КМЧП, а именно че лицето се е установило преимуществено да живее във
Великобритания към датата на връчване на заповедта за изпълнение. Следва да се посочи и,
че изискването за пълно доказване на обстоятелството, че в деня на връчването лицето не е
имал обичайно местопребиваване на територията на Република България не следва да се
3
абсолютизира, тъй като ще доведе до необосновано ограничаване правото му на защита.
Достатъчно е в хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 2 ГПК по делото да бъде установена
вероятната основателност на това твърдение. /Така Определение № 261 от 23.01.2020 г. на
ОС - Бургас по в. ч. гр. д. № 650/2019 г./.
При това положение, не може да има съмнение, че към датите на връчване на заповедта,
длъжникът не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България и
възражението му се явява основателно. По аргумент от чл. 423, ал.3 от ГПК приемането на
възражението има за последица спиране на изпълненото на заповедта по чл. 410 от ГПК.
Делото следва да се върне на заповедния съд за разглеждане с указания по чл.415, ал.1
ГПК.
По разноските: В производството по чл. 423 от ГПК разноски в полза на длъжника се
присъждат единствено в хипотезата на чл. 423, ал. 3, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК,
когато въззивният съд служебно обезсилва заповедта за изпълнение и издадения въз основа
на нея изпълнителен лист. В този случай, заповедното производство приключва, респ.
заявителят може да търси вземането си единствено по исков ред. Във всички останали
случаи произнасяне по дължимостта на разноски на длъжника се дължи при окончателното
разрешаване на въпроса за основателността на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – било от заповедния съд при произнасяне в хипотезата на чл. 415, ал. 2 от ГПК
/при обезсилване на заповедта/, било от исковия съд при разрешаване на спора за
съществуването на вземането по оспорената заповед за изпълнение /в иска по чл. 422 от
ГПК/. Горният извод се налага и по аргумент от т.4 от Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, както и от разрешението
на т.12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Ето защо, независимо от изхода на спора, разноски за настоящото производство не се
следват.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд, V въззивен състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПРИЕМА възражението на Д. Т. ИВ. с ЕГН **********, с адрес ***, чрез адв. Петя
Колева, против заповед за изпълнение № 4192/30.11.2016 г. издадена по ч. гр. д. №
7548/2016 г. по описа на Бургаския районен съд по реда на чл. 410 ГПК.
СПИРА изпълнението на заповед за изпълнение № 4192/30.11.2016 г. издадена по ч.
гр. д. № 7548/2016 г. по описа на Бургаския районен съд по реда на чл. 410 ГПК.
ВРЪЩА делото на Бургаския районен съд за продължаване на производството и
даване на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4