№ 40
гр. Гълъбово, 09.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГЪЛЪБОВО в публично заседание на двадесет и пети
април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ТОДОР АСЕНОВ
при участието на секретаря Белослава П. Колева
като разгледа докладваното от ТОДОР АСЕНОВ Гражданско дело №
20245550100076 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба от Т. К. Д. от гр. Гълъбово срещу „ИЗИ АСЕТ
МЕНДИЖМЪНТ“ АД гр. София и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр.
София, с която е предявен установителен иск за признаване за установено по
отношение на първия ответник, че Договор за паричен заем № ******* от
06.06.2023 г. е нищожен, а по отношение на втория ответник да признае за
установено, че чл.3, ал. 1 от Договор за предоставяне на поръчителство №
*******/06.06.2023 г. е нищожна. Претендират се разноски по делото.
При проверката на редовността и допустимостта на подадената молба
съдът констатира следното:
Подадената молба е родово подсъдна на районния съд съгласно
разпоредбата на чл.103 от ГПК. Молбата отговаря на изискванията за
допустимост, визирани в разпоредбата на чл.127 от ГПК, към нея са
представени писмени доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл.131 ГПК съдът е изпратил препис от
исковата молба и доказателствата на ответниците за отговор. В едномесечния
срок са постъпили писмени отговори от двамата ответници, изразено е
становище по иска и са направени доказателствени искания.
По представените материали по делото съдът прави следния проект на
доклад:
Искът е предявен от Т. К. Д. от гр. Гълъбово срещу „ИЗИ АСЕТ
МЕНДИЖМЪНТ“ АД гр. София и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД гр.
София. С исковата молба се твърди, че между ищцата и първият ответник бил
подписан Договор за паричен заем, а с втория ответник Договор за
1
предоставяне на гаранция. Ищцата счита, че с договорения фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40.00 % били нарушени добрите нрави и се
внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което била
налице нищожност на уговореното възнаграждение. Счита, че при
необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля
повече от три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между
страните лихва в размер на 40,00% годишно надхвърляла повече от три пъти
законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии
за норми на поведение, установени в обществото. Нищожността на клаузата
за договорна лихва водела до изначална недействителност на кредитната
сделка. Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11
ЗПК в договора за потребителски кредит да е разписан действителния размер
на Годишния процент на разходите. Твърди, че действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че
кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 46,96% бил заблудил потребителя,
като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната
сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора
за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Уговореното
възнаграждение за фирмата - гарант било разход по кредита, който следвало
да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите -
индикатор за общото оскъпяване на кредита. В нарушение на императивните
изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не бил включил в
договорения ГПР от 46,96% разходите, които следвало да извърши ищеца за
заплащане на възнаграждение на фирмата - гарант. Посочването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Посоченият в стандартния
европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 48,08% съставлявало
невярна информация, която била заблудила потребителя относно
действителния размер на разходите. С това кредиторът недобросъвестно бил
увредил потребителят, тъй като кредитната сделка била сключена при
планирани разходи в размер на 46,96% ГПР. На кредитополучателя не било
разяснено по ясен и разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5
от ЗПК преди сключване на договора, какъв е размера на всички разходи, за
които той следва да заплати, нито тази информация произтича по прозрачен
за него начин от условията на договора и поради незапознаването му с
основните характеристики на услугата, той не могъл да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение относно обхвата
на всички разходи, които следва да понесе във връзка с получения заемен
ресурс. Първият ответник не бил изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК,
2
тъй като заблуждаващо предоставил на кредитоискателят стандартен
европейски формуляр за кредит в размер на 1000лв. с посочен лихвен процент
от 40.00 % и ГПР 46.96%, с общ размер на всички плащания - 1102.80лв.
Поради това, че кредиторът не бил представил вярна информация,
потребителят е бил лишен от възможността да вземе информирано решение,
съобразено с неговите финансови нужди и възможности дали да сключи
кредитната сделка. Неговата неинформираност е довела до
неравнопоставеност в кредитното правоотношение. Счита, че е нищожен и
сключеният договор за предоставяне на гаранция № ******* от 06.06.2023 г.
и уговорката за заплащане на възнаграждение за гаранта не била породила
правни последици, тъй като договорът за предоставяне на гаранция бил
съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето лице,
чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва
да се осъществи за валидното му възникване. Законодателят бил уредил
договора за гаранция като съглашение между кредитора и трето, различно от
длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен
интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът
нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка
между него и третото лице - гарант била лишена от правно основание. Целта,
която страните по договора за предоставяне на гаранция № ******* от
06.06.2023г. била да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя, а когато
длъжникът учредявал лично обезпечение, то не се осъществявала целта на
договора за предоставяне на гаранция и същият бил лишен от основание.
Твърди, че изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на
лично обезпечение противоречи на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК,
съгласно която кредиторите не следва да кредитират по безотговорен начин
или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността. С клаузата за осигуряване на гарант се прехвърлял
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури
възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест
опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Поставяйки
на кредитополучателя изискване да сключи договор с дружеството – гарант,
кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил договарял в полза на
поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и кредитополучателя следвало, че ако той беше
изразил воля да сключи договор за предоставяне на гаранция, той не го
правел в изпълнение на свое задължение към кредитодателя. Поради което
единственият му мотив би бил да надари кредитора. Твърди, че договорът за
предоставяне на гаранция е с акцесорен характер и можел да съществува
валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг.
Кредитната сделка била нищожна, поради което не бил породил правно
3
действие и сключения договор за учредяване на поръчителско
правоотношение.
Моли съдът да признае за установено по отношение на първия ответник,
че Договор за паричен заем № ******* от 06.06.2023 г. е нищожен, а по
отношение на втория ответник да признае за установено, че чл.3, ал. 1 от
Договор за предоставяне на поръчителство № *******/06.06.2023 г. е
нищожна. Претендира разноски по делото.
Представя и моли да бъдат приети като писмени доказателства по делото
копия на: Договор за паричен заем № ******* от 05.06.2023 г. и Договор за
предоставяне на гаранция № ******* от 06.06.2023 г.
Ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез пълномощник, в
срока за писмен отговор изразява становище, че искът е недопустим, поради
липса на правен интерес от ищеца. Счита, че искът следва да е осъдителен, а
не установителен. Твърди, че предвидените в чл. 4 от Договора за паричен
заем обезпечения, не целят заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, от
тези обезпечения не възниквали разноски по кредита, които да следвало да
бъдат включени в ГПР. Страните доброволно били уговорили, че длъжникът
трябва да представи в срок едно от следните обезпечения: две физически
лица гаранти, които да отговарят на конкретно посочени в договора
изисквания; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество -
гарант, което предоставяло гаранционни сделки, като изцяло на волята на
длъжника било оставено решението, кое от тези три обезпечения да избере. В
чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК било предвидено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Следователно законодателят бил предвидил
възможността за начисляването на такива разходи, като изрично ги е
изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.
Счита, че годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на РБ - основния лихвен
процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта, с оглед на което нямало нарушение на чл. 19 от
ЗПК. ГПР представлявал възнаграждението на кредитора под формата на
договорна лихва и други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Възнаграждението на Дружеството гарант не било
част от заемното правоотношение по Договора за заем. Същото било
дължимо не към Заемодателя, а за предоставена услуга от „Файненшъл
България“ ЕООД, която било уговорено да възникне задължение по нея, само
при неизпълнение от страна на заемателя на задължението му да представи
едно от другите две обезпечения по договора за заем. В договора за паричен
заем, ГПР бил фиксиран. Договорът за кредит не съдържал възможности за
промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни уговорки или предвидени
различни варианти за определяне на лихвата в различни периоди от действие
4
на договора, ГПР е изчислен на база първоначално уговорения размер на
лихвата. Т. е. в договора. „Файненшъл България“ ЕООД се бил задължил,
срещу възнаграждение, да издаде гаранция за плащане в полза на
кредитодателя, с наредител потребителя /ищеца/ с цел гарантиране за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнение на
задължението на потребителя. Гаранцията се издавала от гаранта и влизала в
сила в 3-дневен срок само и единствено в случай че заемателят не изпълни
задълженията по сключения Договор за паричен заем да предостави
обезпечение - поръчителство от две физически лица или банкова гаранция.
Заявява, че ГПР се изчислявала към момента на сключване па договора за
кредит, към която дата на кредитора нямало как да е известно дали заемателят
ще предостави обезпечение, кое точно, какъв разход ще направи за него или
ще избере да не предоставя обезпечение. Възнаграждението било уговорено
като дължимо само при настъпване на визираното условие, т.е. било дължимо
само ако потребителят прибегне до тази възможност - обезпечаване на
вземането чрез гарант, който предоставя гаранционни сделки, а не било
дължимо предварително, за да е известно към момента на сключване на
договора за заем. Процесният договор за кредит бил съобразен с
императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК, тъй като не изисквал да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР и не
предвиждал в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Заявява, че твърденията
за недействителност па договора за предоставяне на гаранция са
неоснователни. Първият ответник имайки интерес да изпълни точно
задълженията си по договора за паричен заем, с което да избегне
неблагоприятни последици бил потърсил услугите на Дружеството гарант за
изпълнение на задълженията му по Договора за паричен заем. Именно
изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на
вземанията по Договор за заем било породило сключването на Договора за
предоставяне на гаранция, а Дружеството гарант било сключило Договора
поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга.
Поради това счита за неоснователно твърдението, че Договорът между
ищцовата страна и „Файнеишъл България“ ЕООД, в качеството й на втори
ответник бил лишен от правно основание. Твърдението на ищеца, че
договорът за предоставяне на гаранция противоречал и на добрите нрави се
явявало голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен
материал.
Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски по делото.
Моли да бъде задължен ищецът и пълномощникът му да представят
банкови сметки по делото.
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, чрез пълномощник, в срока
5
за писмен отговор изразява становище, че искът е недопустим, поради липса
на правен интерес от ищеца. Счита, че искът следва да е осъдителен, а не
установителен. Заявява, че твърденията за недействителност па договора за
предоставяне на гаранция са неоснователни. Първият ответник имайки
интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, с
което да избегне неблагоприятни последици бил потърсил услугите на
Дружеството гарант за изпълнение на задълженията му по Договора за
паричен заем. Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя
за обезпечаване на вземанията по Договор за заем било породило
сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството гарант
било сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за
предоставената услуга. Поради това счита за неоснователно твърдението, че
Договорът между ищцовата страна и „Файненшъл България“ ЕООД бил
лишен от правно основание. Твърдението на ищеца, че договорът за
предоставяне на гаранция противоречал и на добрите нрави били
неоснователни. Добрите нрави били принципи на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка,
позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следвало да докаже
в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе
твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип.
Каквато и да било обосновка в тази насока липсвала в исковата молба, която
правело претенциите за нищожност голословни и недоказани. Твърди, че с
Договора за предоставяне на гаранция били поели задължение, което
изпълнявали. Дружеството-гарант, задължавайки се да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя, не получавало нещо в
повече, от това което предоставяло, а дори напротив. Длъжникът, срещу
възнаграждение в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в
срок задълженията към Заемателя, последният ще ангажира отговорността на
Гаранта. Гаранцията била върху всички последици от неизпълнението на
главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането.
Дължимото възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция било
определено след извършена преценка на риска и ако насрещната страна го е
считала за несправедливо висок, то тя изобщо нямало да сключи договора.
Договорът за предоставяне на гаранция бил сключен само и единствено
поради възлагането от ищцовата страна и то само при условие, че гарантът
ще получи уговореното възнаграждение. Заемодателят бил предоставил
възможност на ищеца да избере един от три възможни начина за обезпечаване
на договора и затова не били съгласни, че договорът за поръчителство е
изначално лишен от основание. Заявява, че твърденията на ищеца, че
договорът бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10
ЗПК с последица чл. 22 ЗПК били напълно голословни и неподкрепени от
6
аргументи или доказателствен материал. Уточнява, че искането на ищеца за
обявяване на нищожност на Договора за предоставяне на гаранция на
основание чл. 143, ал.2, т.19 ЗЗП във връзка с неспазване на чл. 11 и чл. 19,
ал. 4 ЗПК било напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че
разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от неприлагането й били относими
единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто процесният
договор категорично не бил. Заявява, че „Файненшъл България“ ЕООД не е
страна по договор Договор за паричен заем № ******.
Моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски по делото.
Моли да бъде задължен ищецът и пълномощникът му да представят
банкови сметки по делото.
От така подадената искова молба съдът намира, че е предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК, за
признаване за установено по отношение на първия ответник, че Договор за
паричен заем № ******* от 06.06.2023 г. е нищожен, а по отношение на
втория ответник да признае за установено, че чл.3, ал. 1 от Договор за
предоставяне на поръчителство № *******/06.06.2023 г. е нищожна.
Исковата молба е редовна и допустима и не са налице процесуални
пречки за разглеждането й в открито съдебно заседание.
Подлежат на доказване всички спорни факти, като съгласно чл .154, ал.1
ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите
искания и възражения. В тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от
предявяване на иска, а с оглед на обстоятелството, че искът е отрицателен
установителен, то в тежест на ответника е да докаже възраженията си.
Страните са представили писмени доказателства.
В съдебно заседание страната не се явява, но взема писмено становище.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия
ответник, в който се твърди, че исковете били неоснователни. Лихвеният
процент представлявал цената на услугата за предоставения паричен заем,
която цена не можела да бъде приравнена на възнаградителна лихва и оттук-
не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с добрите нрави.
Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера на
законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се
бил съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало
нормативно ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения,
като той се изчислявал по специална формула и тъй като възнаграждението за
поръчителство не било част от заемното 2 правоотношение, то не било
включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато възнаграждението за
услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал възможност да
проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да
сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде
включена в ГПР, който се изчислявал към момента на сключване на договора,
а тогава не било ясно дали ще е налице неизпълнение на потребителя при
7
предоставяне на обезпечение. Клиентът имал цялата преддоговорна
информация по случая и достатъчно време както да изпъкни изискването за
гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на
възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален
размер. Договорът за обезпечение също бил действителен, като за
предоставената услуга се дължала съответна такса. Договорът отговарял на
закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните престации не
били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за
задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на
услугата. Възнаграждението на дружеството било определено след преценка
на риска, като в случай, че клиентът го считал за несправедливо висок, то той
въобще не следвало да сключва договора. Търговецът не предоставял
услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с цел печалба.
Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на
потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска.
Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на
ищеца.
В с.з. страната не се явява и не се представлява. В срока по чл. 131 от
ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория ответник, с аргументи
за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по
поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите
на ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като
това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от
ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че
преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен
случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял
солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал
сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от
поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като
ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще
да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при
обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от
търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба
за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с
аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на
договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за
който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил
действителен, като в него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора, поради което не бил нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и
нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото ГПР бил ясно посочен и той
бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва. 3 Същият бил
изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с
договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не било част от
заемното правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на
8
гаранта, но за да възникнело задължение за услугата, заемателят трябвало да
изпадне в неизпълнение на задължението си да представи някое от останалите
обезпечения. Към момента на сключване на договора клиентът знаел за
изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може да
осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з.
страната също не се явява и не се представлява.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и
поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от
фактическа страна следното: Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК: *********, е бил сключен Договор за паричен заем № ******* от
06.06.2023 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя
парична сума в размер на 1 000 лева. Кредитът е отпуснат с фиксиран
годишен лихвен процент по заема- 40 %, при ГПР- 46, 96 %.
Между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, пък е
сключен Договор за предоставяне на поръчителство № *******/06.06.2023 г.,
с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство
с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, за да отговаря солидарно с
потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение
за тази услуга от 673, 20 лева, платима разсрочено с месечните вноски по
договора за кредит.
Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем
и договорът за предоставяне на поръчителство. При така установената
фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното: Няма спор
по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Съгласно чл. 22 от ЗПК-
когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20,
чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е 4
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води
до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи. В исковата молба е релевирано основание за
9
недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима
сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В договора следва да включва
не само главницата и лихвата, но също и допълнителните плащания, които
потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение
за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или
дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно
не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при
неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от
кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение
при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при
които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено
обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира
повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава
печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения,
за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията
на кредита. Така и ГПР от 46,96 % не отговаря на действителните такива,
защото е без сумата за обезпечението, а с включването му кредитът ще се
оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не
знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще
се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за
кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация
и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от
ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4
от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. Именно затова процесният договор не отговоря на
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност
съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия 5 за получаване на потребителски кредит, а от друга-
към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на
кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
10
защита. Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи,
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това
обезпечение във фиксиран размер, около половината от кредита, съдът
намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора,
извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения
за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са
недействителни. Оттук и искът се явява основателен, като следва да се
признае за установено, че клаузата за обезпечение, която е предвидена в
противоречие със специалния закон, както и договорът за кредит, са
нищожни. С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг
договор- за предоставяне на поръчителство по отношение на втория ответник,
за който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да
се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния
ЗЗП. Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер
на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата. Наред с
това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място, е
сключен друг договор с втория ответник за поръчителство, с който се
обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за
услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на 673,20 лева.
Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но
възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с
погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна
свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от
съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за
договора за обезпечението също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по
кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по
друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство,
която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в
друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за
заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план.
Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на 6
избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или
пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява
вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще
дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че
възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък,
11
че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно го
оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във
връзка с усвоения заем, които той трябва да плати. Според чл. 19 ал. 1 от
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула,
като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 46,96 %,
но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата
е без тази за възнаграждението за обезпечението по другия договор, а с
включването и на тази такса кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и
тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК,
защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на
ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази
услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са
включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от
ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази
неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая,
като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в
договора за кредит 7 на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с
чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
12
забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Именно затова
клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК,
като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до
нейната недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази
норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите
чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая
липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя
съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за
да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на
основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД,
а оттук – е налице една нищожна кредитна сделка. Оттук и вторият иск се
явява основателен, като следва да се признае за установено, че сключеният
въз основа на клаузата за обезпечение допълнителен договор за гаранция,
обезпечаващ кредита, също е предвиден в противоречие със специалния закон
и се явява нищожен.
Предвид изхода на делото – уважаването на исковете, на основание чл.
78 ал. 1 от ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски.
Ищецът е заплатил държавна такса в общ размер на 100,00 лева, която сума
следва да му се възстанови от ответниците като законна последица от
решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в
процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за
определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв. С.
Н. поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38
ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил
възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на всеки от двата иска тук следва да бъде изчислено
съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение, както
следва: за първия иск – 400,00 лева, а за втория – 400,00 лева. Тези суми
следва да се присъдят директно в полза на адвоката, доколкото страната не е
направила разноски, за да й се възстановяват на нея.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
13
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
**********, от една страна и Т. К. Д., ЕГН **********, с адрес: **********,
от друга, че Договор за паричен заем № ******* от 06.06.2023г. е нищожен,
като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
**********, от една страна и Т. К. Д., ЕГН **********, с адрес: **********,
от друга, че Договор за предоставяне на поръчителство №
*******/06.06.2023г. е нищожен, като лишен от правно основание, уговорен
неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и
обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: **********, и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: **********, да заплатят
солидарно на Т. К. Д., ЕГН **********, с адрес: **********, направените
разноски по делото – държавна такса в размер на 100,00лв. (сто лева).
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: **********, и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: **********, да заплатят
солидарно на адвокат С. Н. от АК-Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив,
ул. „Йоаким Груев“ № 41 – партер, адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищеца Т. К. Д., ЕГН **********, с адрес: **********,
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 800,00лв.
(осемстотин лева), определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Гълъбово: _______________________
14