Р Е Ш Е Н И Е
№ ................./ 15.11.2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I – ви състав, в открито съдебно заседание проведено на четвърти ноември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА
ПЕНЕВА
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар ЦВЕТЕЛИНА ЦВЕТАНОВА,
като разгледа докладваното от съдия Невин
Шакирова
въззивно
гражданско дело № 1851 по описа за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на К.Х.А. срещу Решение № 3390 от
22.07.2019г. постановено по гр.д. № 2598/2019г. по описа на ВРС, XXXV-ти
състав, с което на основание чл. 71, ал.
1, т. 1 и 2 от Закона за защита от дискриминацията са отхвърлени
предявените от въззивника срещу Президента на Република България, с адрес гр.
София, бул. „Дондуков“ № 2 искове за приемане за установено в отношенията между
страните, че е нарушено правото на ищеца на равно третиране по признак лично и
обществено положение вследствие постановен отказ от Президента на Републиката
да упражни правото си на помилване, както и за осъждане на ответника да
преустанови нарушението и да се въздържа от бъдещи нарушения на забраната за
дискриминация.
Въззивната жалба е основана на оплаквания за неправилност, поради нарушение
на материалния закон. Развитите доводи са, че равното третиране е основен
конституционен принцип и никой държавен орган не може да стои над закона, в
т.ч. и Президента на Републиката. Изтъква, че няма защитима ценност, която да
обоснове различно третиране на лицата или поставяне в по-неблагоприятно
положение на едни спрямо други при еднакви обстоятелства при помилването. В
случая са налице „сравними сходни обстоятелства“ – и двамата с помилвания
затворник са извършили престъпленията си през 1989г. и са осъдени да изтърпят
наказания, каквито не са съществували уредени в закона, към момента на
осъждането им в нарушение на чл. 2 от НК. Това е причината, поради която
другият лишен от свобода да бъде помилван, а на него му е отказано помилване.
Налице е също „сходно лично и обществено положение“ – и двамата с помилвания са
затворници. Размерът на наказанията не е посочен като основание на иска в
исковата му молба, поради което съдът е излязъл извън предмета на спора. Моли
за справедливост и зачитане върховенството на закона, като се отмени
обжалваното решение, а предявените искове бъдат уважени с извод за
основателност.
В отговор на жалбата Президентът на РБ оспорва доводите в нея. Поддържа, че
отказът за упражняване правото на помилване не представлява форма на пряка или
непряка дискриминация по смисъла на ЗЗДискр. Помилването не е право, което
осъденото лице придобива, а изключително правомощие на Президента на РБ
съгласно чл. 98, т. 11 от КРБ, което не подлежи на контрол. Не е доказано и не
е налице дискриминация на личностен или обществен признак. Не са налице и сравними
сходни белези между правното състояние на въззивника, с това на помилвания В.П.И.,
доколкото на последния първоначално е наложено наказание „доживотен затвор“,
изменено на наказание „30 години лишаване от свобода“, а не „смърт“, каквато
именно е първоначалната присъда на въззивника. В противовес на това – ищецът К.А.
е осъден на „смърт“ по НОХД № 65/1989г. на ОС – Добрич. Поради действието на
мораториум върху изпълнението му, то не е изпълнено. След отмяната му през
1998г., с Указ № 4/25.01.1999г. вицепрезидентът заменя постановеното смъртно
наказание с наказание „доживотен затвор без замяна“. Ето защо не е налице
различно третиране на двете лица. Моли в тази връзка обжалваното решение да се
потвърди.
В хода
на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат изразената
позиция по спора.
При проверка
валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.
269, пр. I
от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост.
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени
от К.Х.А. срещу Президента на Република България съединени в условията на
първоначално обективно кумулативно съединяване на установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от
ЗЗДискр за приемане за установено в отношенията между страните, че с постановен
на 27.09.2018г. отказ от Президента на Републиката да упражни правото си на
помилване, ответникът е извършил нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр вр. чл.
98, т. 11 от КРБ, изразяващо
се в неравно третиране на ищеца по признак лично и обществено положение в
сравнение с друг лишен от свобода на същите основания, помилван с Указ № 30 от
16.02.2015г., както и осъдителен иск с
правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр за осъждане на ответника да
преустанови нарушението.
Исковата молба е основана на следните фактически
твърдения: ищецът изтърпява наложено му наказание „доживотен затвор без право
на замяна“ в Затвора в гр. Варна, IV група. С молба от 30.04.2018г. сезирал Президента на
Републиката с искане за помилване, като замени наказанието „доживотен затвор
без право на замяна“ с алтернативната му разновидност „доживотен затвор“.
Обосновал искането си с изключително дългия срок на изтърпяване на наказанието
/29 години ЛС/, както и с трайните положителни промени настъпили в личността му
през това време – драстичен спад на рисковите точки на личността и свеждане до
минимум; отпадане на задължителните първоначални мерки за изолация и
настаняване при срочноосъдените; участие в съвместна трудова дейност в двора на
затвора; безвъзмездно полагане на грижи за болен затворник; стриктно спазване
на реда, закона и разпорежданията на длъжностните лица; съхраняване на
семейните връзки и др. По искането е постановен отказ на Президента да упражни
правото си на помилване в нарушение на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр, доколкото друг
лишен от свобода на същото основание е помилван с Указ № 30 от 16.02.2015г.
поради положителна характеристика. В сравнение с последния, ищецът е третиран
по-неблагоприятно, поради което е осъществен фактическият състав на
дискриминацията. Отправил искане в тази връзка, както за установяване на
нарушението, така и за осъждане на ответника да преустанови нарушението в
бъдеще.
В отговор на исковата молба, депозиран от Администрацията
на Президента, представлявана от главен секретар, е оспорена допустимостта на
иска с довод за липса на пасивна процесуална легитимация по иска, с довод, че
не може да бъде ангажирана гражданската, наказателна или административна
отговорност на Президента, в това му качество за действия, извършени по служба
по време на мандата му, освен ако те не представляват държавна измяна или
нарушение на Констатиуцията. Оспорила иска и по същество с доводи, че указите
на Президента са израз на свободната воля на носителя на извънредното
конституционно право и всяка форма на намеса чрез сравнение на отделни случаи
на помилване е проява на недопустима корекция и ограничаване на неговите
правомощия, което е недопустимо съгласно Решение № 6 от 2012г. на КС. Оспорила фактическите
твърдения за наличие на сравними сходни белези между ищеца и лишения от свобода
В.П.И.. На последния първоначално е било наложено наказание „доживотен затвор“.
Към момента на влизане в сила на присъдата му, с определение на САС наказанието
му е променено на 30 години ЛС. След изтърпяване на повече от 23 години от
наказанието си, лицето е помилвано с Указ № 30/16.02.2015г. чрез опрощаване
изтърпяването на остатъка от това наказание. Ищецът К.А. е осъден на „смърт“ по
НОХД № 65/1989г. на ОС – Добрич. Поради действие на мораториум върху
изпълнението му, то не е изпълнено. След отмяната му през 1998г., с Указ № 4 от
25.01.1999г. смъртното наказание е заменено с наказание „доживотен затвор без
право на замяна“. Отправила искане поради всичко изложено за отхвърляне на
предявените искове.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните,
събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на
приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна:
С Указ
№ 4, издаден на 25.01.1999г., вицепрезидентът на Републиката постановил на
основание чл. 98, т. 11 от КРБ вр. чл. 74 от НК замяна на смъртното наказание,
наложено на К.Х.А. с присъда по НОХД № 65/1989г. на ОС – Добрич, с наказание
доживотен затвор без замяна.
На
30.04.2018г. К.Х.А. сезирал Президента на РБ с искане да замени наказанието му
с „доживотен затвор“, алтернативно с наказание „лишаване от свобода за срок от
30 години“.
С писмо
от 27.09.2018г. Вицепрезидентът на Републиката уведомил К.А., че не намира
основания да упражни правото си на помилване.
На 17.04.2019г. К.Х.А.
сезирал Президента на РБ с искане да опрости изцяло наложеното му наказание.
С Указ № 30 от
16.02.2015г., вицепрезидентът на Републиката постановил на основание чл. 98, т.
11 от КРБ, Указ № 13/23.01.2012г. вр. чл. 74 от НК помилване на В.П.И. с
остатъка от неизтърпяната част от наказанието лишаване от свобода, наложено му
с Определение № 187/03.06.2013г. на САС по ВНЧД № 286/2013г.
Като
писмени доказателства по делото са приети преписките по издаване на Указ №
30/2015г. и тази по молба на ищеца от 2018г., по която е постановен отказ за
упражняване на право на помилване по отношение на ищеца. От съдържащите се в
тях документи се установява, че наложеното на В.П.И. окончателно наказание е
„лишаване от свобода за срок от тридесет години“, а наложеното на К.Х.А.
наказание е „смърт“, което с Указ № 4/25.01.1999г. на Вицепрезидента е заменено
с наказание „доживотен затвор без замяна“.
СЪДЪТ, въз основа
на така установеното от фактическа страна,
прави следните правни изводи:
Разпоредбата на чл. 4 от ЗЗДискр забранява
всяка пряка и непряка дискриминация, основана на лично и обществено положение. Съгласно
чл. 3, ал. 1 от ЗЗДискр, законът защитава от дискриминация всички физически
лица на територията на Република България, а забраната за дискриминация действа
спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията и
законите на Република България права и свободи /чл. 6, ал. 1 от ЗЗДискр/.
Изхождайки от правото на справедлив процес и правото на ефективни вътрешноправни
средства за защита, уредени в чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ и защитата срещу
дискриминацията, регламентирана в чл. 6 от Конституцията на РБ, осигуряваща
равенство на хората при упражняване на предоставените от нея и закона права,
съдебният състав приема, че предявените срещу Президента на Републиката искове
по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр са процесуално допустими и следва да
се разгледат по същество. Уреденият в чл. 103 от КРБ функционален имунитет на
държавният глава в светлината на преследваните от ЗЗДискр цели по чл. 2 е
непропорционален на правото на достъп до съд на всяко лице, засегнато от
дискриминационно третиране доколкото теоретично е възможно и държавният глава в
това си качество да постанови отказ да упражни правото си на помилване поради
дискриминация, основана на признак по чл. 4 от закона. Ето защо доводите за
недопустимост на исковете, извлечени от функционалния имунитет на Президента в
отговора на исковата молба са неоснователни.
Предмет на разглеждане са предявени искове за установяване
на нарушение на правото на равно третиране на ищеца, както и за преустановяване
на нарушението. Фактите на дискриминация следва да бъдат първоначално
установени в съдебния процес от ищеца, след което ответникът следва да установи
при условията на пряко и пълно доказване, че правото на равно третиране не е
нарушено /арг. от чл. 9 ЗЗДискр/.
Дискриминационното третиране по признак лично и
обществено положение на ищеца от държавния глава е обоснована в случая с
твърдения, че при еднакви обстоятелства, лишеният от свобода В.П.И. е бил
помилван с Указ на Президента от 2015г., а по молбата на ищеца за помилване е
постановен отказ за упражняване на право на помилване.
Съдебната практика по приложението на ЗЗДискр приема,
че от значение за установяването на дискриминация е обективно съществуващия
недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните
от закона форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали
при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания.
ЗЗДискр цели уеднаквяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно
положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр
или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор,
по който Република България е страна. Това по-неблагоприятно третиране на лице
въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр следва да се преценява в
сравнение с начина, по който се третира, било е третирано или би било третирано
друго лице при сравними сходни обстоятелства.
Няма спор по делото, че ищецът/въззивник е осъдено с
влязла в сила присъда лице, което понастоящем изтърпява наложено му наказание „доживотен
затвор без замяна“.
Помилването, като конституционно правомощие на държавния глава /чл. 98, т. 11
от КРБ/ и институт на наказателното право /чл. 74 от НК/ е уредено в правната
ни система като способ за освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание.
В обективното ни право не е уредено задължение на държавния глава да помилва
изтърпяващи наказание лица при реализиране на конкретни предпоставки, нито
придобиване на право от същите лица при определени основания да бъдат помилвани
от Президента на Републиката. По правната си природа, помилването е морален акт, израз на милост, основан
на изконните човешки ценности, с цел осигуряване върховенството на човешката
справедливост с въплътената в нея хуманност над абстрактната справедливост на
закона. Предвид тази си същност, помилването по нашата Конституция не е
обвързано с предвидени от закон конкретни основания и може да бъде упражнено от
президента във всеки случай, когато той прецени да прояви милост към осъденото
лице. Основният закон не предвижда със закон да се определят или ограничават
основанията, самостоятелността на преценката и мотивите за осъществяване на
правомощието по чл. 98, т. 11 от Конституцията, както и да бъдат ограничавани
по вид наказанията по НК, които подлежат на помилване, а също така и лицата,
които могат да бъдат помилвани.
С указите за
помилване, респ. отказите за постановяването им се упражняват конституционни
правомощия на президента или вицепрезидента. Те подлежат на контрол единствено
за конституционосъобразност по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ. Всеки от субектите
по чл. 150, ал. 1 от Основния закон може да поиска тази проверка, като оспори
съответствието на указа за помилване с Конституцията. Следователно, помилването
не е обвързвано с конкретни основания, лично или обществено положение на
изтърпяващите наказание лица и може да бъде упражнено от държавния глава във
всеки случай, когато той прецени и реши да прояви милост към осъденото лице.
Единствените граници при упражняване на правото на помилване са гарантиране
реализирането на конституционните ценности и принципи и обезпечаване спазването
на справедливостта, хуманността, състраданието и милосърдието, както и защита
на по-значими ценности, отколкото формалното равенство на гражданите пред
закона. Доколкото Конституцията не установява никакви ограничения за
предоставяне на помилване, налага се изводът, че президентът не може да бъде
обвързван с никакви основания за даване на помилване. Формално погледнато той
би могъл да предостави помилване на всяко основание. Нещо повече, по аргумент
за противното от чл. 101, ал. 1 от КРБ, указът на Президента, с който
постановява помилване, не е необходимо да е мотивиран, нито подлежи на
обнародване. Недопустимо е поради това мотивите за издаване на един указ за
помилване да обвързват президента или вицепрезидента да отговаря положително на
последващи молби за помилване, когато подалите ги лица се намират в идентично
положение с онези, които вече са получили държавната милост. Да се приеме
обратното означава, че изтърпяващите наказание лица придобиват своеобразно
право да бъдат помилвани от президента, когато отговарят на условията,
съдържащи се в оповестени вече мотиви към укази за помилване. Както съдът вече
посочи, придобиване на право на помилване от изтърпяващи наказание лица не е
признато и уредено в обективното ни право. Следователно, държавният глава не е
ограничен в правото си да помилва и при упражняване на правомощието си по чл.
98, т. 11 от КРБ се ръководи единствено от разбирането, че проявява висша
милост, при гарантиране на справедливостта. По тези съображения, съдебният
състав приема, че с оглед очертаната в исковата молба фактическа рамка на
твърдяното дискриминационно третиране на ищеца, в случая е изключена преценката
за наличие на сравними сходни обстоятелства при упражняване на правото на
помилване от държавния глава с оглед правната природа на помилването въобще.
Недопустимо е при упражняване на изключителното конституционно правомощие по
отношение на различни търпящи наказание лица, да се направи сравнение на сходни
обстоятелства и да се обоснове извод за по-неблагоприятно третиране на лице въз
основа на признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр в сравнение с начина, по който е
било третирано друго лице, което вече е помилвано. Ето защо съдебният състав
приема, че в конкретния случай въззивникът не е установил факта на
дискриминация по защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр и неблагоприятното
му третиране в сравнение с друг лишен от свобода с постановения отказ за
помилване по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДискр. Предявеният иск за
установяване на дискриминационно нарушение, както и обусловеният от него
осъдителен за преустановяване на нарушението са недоказани по основание и
следва да се отхвърлят.
В обжалваното решение, ВРС е постановил идентичен
правен резултат, който като правилен следва да се потвърди.
Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1
от ГПК, Варненски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3390 от
22.07.2019г. постановено по гр.д. № 2598/2019г. по описа на ВРС, XXXV-ти състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок, който за страните започва да тече от
получаване на съобщението за постановяването му, при условията на чл. 280, ал.
1 от ГПК.
На основание чл. 7,
ал. 2 от ГПК препис от решението да се връчи на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.