Решение по дело №1187/2019 на Районен съд - Мездра

Номер на акта: 145
Дата: 3 август 2020 г.
Съдия: Иван Борисов Вътков
Дело: 20191450101187
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 2 октомври 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

Номер

 

Година

03.08.2019 г.

Град

Мездра

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Мездренски районен

съд

 

ІІ-ри граждански

състав

 

 

 

 

 

На

 

 

Година

 

 

В публичното заседание на 04.06.2020 год. в следния състав:

 

Председател

И. ВЪТКОВ

 

Съдебни заседатели
 

 

Секретар

Валя Пенова

 

Прокурор                                                                     

 

 

като разгледа докладваното от

Съдия ВЪТКОВ

 

гражданско

дело номер

1187

по описа за

2019

година

и за да се произнесе, взе в предвид следното:

„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление  гр. С., ул. «Петър Дертлиев» № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, е предявила иск против И.В.М., ЕГН ********** с адрес: ***, с който ищеца моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че същия дължи изпълнение по издадената по ч. гр. дело № 680/2019 г. на МзРС Заповед № 329/04.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумата от сумата от 891.50 лв. /осемстотин деветдесет и един лева и 50 ст./ представляваща главница;  сумата от 70.83 лв. /седемдесет лева и 83 ст./ договорна лихва  за периода от 16.11.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 9.00 /девет лв. и 00 ст./ - такса разходи; сумата от 382.36 лв. /триста осемдесет и два лв. и 36 ст./ неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 30.11.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 116.42 лв. /сто и шестнадесет лева и 42 ст./  - обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 03.06.2019 г. /дата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва за забава, считано от 03.06.2019 г. /датата на подаване на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на задължението. Претендират се разноски по заповедното производство и разноски по настоящото.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от назначения особен представител на ответника, който оспорва исковете. Твърди, че цесията не е надлежно съобщена на длъжника и не може да се приеме, че връчването на копие от исковата молба и доказателствата на особения представител е съобщаване на цесията, както и навежда доводи за нищожност на клаузата за неустойката за неизпълнение на договорно задължение.

Правната квалификация на претендираните права е чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 410 ГПК и чл. 86 ЗЗД.

Събрани са писмени доказателства. Приложено е ч. гр. д. №680/2019 г. на МзРС.

Съдът, с оглед събраните по делото доказателства,  приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По приложеното ч. гр. д. №680/2019 г. на МзРС е издадена Заповед № 329/04.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумата от сумата от 891.50 лв. /осемстотин деветдесет и един лева и 50 ст./ представляваща главница;  сумата от 70.83 лв. /седемдесет лева и 83 ст./ договорна лихва  за периода от 16.11.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 9.00 /девет лв. и 00 ст./ - такса разходи; сумата от 382.36 лв. /триста осемдесет и два лв. и 36 ст./ неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 30.11.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 116.42 лв. /сто и шестнадесет лева и 42 ст./  - обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 03.06.2019 г. /дата на подаване на заявлението в съда, ведно със законната лихва за забава, считано от 03.06.2019 г. /датата на подаване на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на задължението.

Проведена е процедурата по чл. 415 ал. 1 т. 1 от ГПК и са дадени указания на заявителя на основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК, след което в срок е предявен настоящия установителен иск.

Представен е договор за паричен заем № 3058842, видно от който между „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* и ответника М. бил сключен договор за паричен заем за сумата 1 000.00 лв., която е следвало да бъде погасена на 13 месечни вноски. По този начин, съгласно договора, страните са уговорили ответника да върне на заемодателя сума в общ размер на 1096.81 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 35% и годишен процент на разходите на заема – 40.24%. Видно е също така, че ответника е подписал договора на датата на сключването му – 16.10.2017 г. Съгласно посочения в договора погасителен план крайният срок за издължаване на кредита е 19.04.2018 г.

Видно от съдържанието на договора, същият има силата на разписка за заемната сума, поради кеото съдът приема, че кредиторът е изпълнил задължението си по договора реално да предостави на кредитополучателя заемната сума.

Установява се от приложените към исковата молба рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на вземания (цесия) и приложение № 1 към него от 01.10.2018 г., че с тях „Изи Асет Мениджмънт” АД с ЕИК ********* е прехвърлило на ищеца вземанията си по горепосочения договор за заем.

Видно от намиращото се на л. 19 от делото пълномощно, с него „И. А.М.” АД с ЕИК ********* е упълномощило ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници прехвърлянето на задълженията им по приложение № 1 от 01.10.2018 г. към рамков договор от 16.11.2010 г. за прехвърляне на задължения (цесия).

Въпреки че по делото не са представени доказателства ищеца, в качеството си на пълномощник на цедента „Изи Асет Мениджмент“ АД, да е уведомил надлежно ответника за извършената цесия по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, ответника следва да се счита за редовно уведомена за цесията поради следното:

Такова уведомяване не е осъществено до подаването на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и до датата на предявяване на настоящия иск, но уведомлението до ответника за цесията е приложено към исковата молба на ищеца и е връчено на особения представител на ответника, с което факта на съобщаване на цесията е осъществен и следва да бъде зачетен.  Не се споделят мотивите на районния съд, че връчването на уведомлението за цесията на особения представител не е произвело материалноправно действие, поради особения характер на представителството на назначения от съда по чл. 47 ал. 6 ГПК процесуален представител и обема на неговите правомощия. Разпоредбата на чл. 45 ГПК установява правилото, че връчването на представител се смята за лично връчване. Законодателят е посочил в разпоредбата фигурата "представител", без да разграничава представителната власт на представителя от какво произтича - от упълномощаване или по силата на закона - от акт на съда. И в двата случая осъщественото връчване на представител е приравнено на лично връчване, при което следва да се приеме, че в случая ответникът лично е уведомен за извършената цесия. В този смисъл е постановеното от ВКС Решение №198/18.01.2019 г. по т. д. №193/2018 г. на I-во Т.О. - че връчването на материалноправно изявление на особения представител, представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Съдът споделя това дадено от ВКС разрешение по разглеждания въпрос, което е в съответствие с нормата на чл. 45 ГПК. С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на ответника.

По отношение на наведеното от особения представител на ответника възражение за наличие на нищожност по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, съдът намира следното:

Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо повече - императивна правна норма. От своя страна, не всяко противоречие със закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона. Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна система.

Към момента на сключване на процесния договор е действал Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията си към ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.,), който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г., в редакция към ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.,), който урежда защита на особена категория длъжници. Процесния договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 10-12 и чл. 24 от ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10-12 от ЗПК поставят определени изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са задължителни, а когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12 ал. 1 т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния случай, представеният договор за паричен заем № 3058842 от 16.10.2017 г. има необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.

Съгласно разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е в размер на 40.24%, а ГЛП е 35.00%.

Към датата на сключването на договора и анекса следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена в разпоредбата на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г., решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг. дело № 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

В случая по процесния договор за потребителски кредит на ответника е предоставена в заем сума от 1000.00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 35% и ГПР в размер на 40.24%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор са приети разпоредбите на ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между страните ГПР от 40.24% не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за времето на сключване на договора от 10.00 %, при определения от БНБ основен лихвен процент (0% за периода от 01.02.2016 г. до настоящия момент) и 10 пункта надбавка. Към датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че става дума за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва). В тази насока са следните решения на Върховния касационен съд: решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г., II г.о.; решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., II г.о., решение № 378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело № 315/2005 г., II г. о. Следователно при преценка съответствието на тази договорна клауза с добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта. Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10.00%. Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 35.00 % годишно е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва.

С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи на добрите нрави и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответника.

Следва също да се има предвид, че съгласно съдържанието на договора, същият е сключен по предложение, направено от заемодателя и при действието на приложение към договора, също предложено от заемодателя, като по делото не са представени доказателства, че на заемателя е дадена възможност да влияе върху съдържанието им.

С оглед гореизложеното, съдът счита, че горепосочените уговорки не са индивидуално уговорени – изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съдът намира също, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоставеност.

Става дума за договор за потребителски кредит, като при установяване на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им – по аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Следва също да бъде споделено направеното от особения представител на ответника възражение за нищожност и неравноправност на предвидената в чл. 4 ал. 2 от договора уговорка за неустойка по следните съображения:

Според чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

Според чл. 4 ал. 2 от договора неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение на заемодателя, чрез осигуряване на едно от следните обезпечения: двама поръчители или банкова гаранция. От начина, по който е уредено в чл. 4 ал. 1 задължението на кредитополучателя за осигуряване на двама поръчители, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, тъй като изискванията към двамата поръчители са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация. Такива са например изискванията, свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли неплатени осигуровки за последните две години и има ли сключени други кредити. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Същите съображения важат по отношение на изискването, свързано с осигуряване на банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, обезпечаваща не само главницата по заема, а също и възнаградителната лихва, тъй като на практика банковата гаранция се издава само в случаите, когато съконтрагентът по договора за банкова гаранция има открита сметка в същата банка с достатъчна наличност за покриването на сумата по банковата гаранция или предостави обезпечение, например залог върху вземане или ипотека. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че уговорката за неустойка е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл. 4 ал. 2 от договора. Съдът намира, че поради тези особености на договора, уговорката за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл: Тълкувателно решение № 1/2009 г. на Върховния касационен съд, ОСТК.

Следва също да се посочи, че в процесния договор за кредит кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 40.24% ). Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите е глобален израз на всичко дължимо по кредита и в него следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е фиксиран лихвен процент по заема, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е забранено от закона. Тези съставни елементи на ГПР обаче остават неизвестни и по този начин се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Ето защо  са неясни както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

С оглед горното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22 вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

При съобразяване, че единственото дължимо от ответника на ищеца вземане е това за главница по предоставения потребителски кредит – аргумент от чл. 23 от ЗПК, предявеният иск се явява основателен и доказан само до сумата 891.50 лв. – главница.

Останалите предявени искове следва да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.

 При този изход на делото в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция съдебно-деловодни разноски в размер на 395.99 лв., представляващи заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, по компенсация, и в заповедното производство в размер на 78.47 лв. по компенсация.

Водим от горното, съдът

 

Р   Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.В.М., ЕГН ********** с адрес: ***, че същият дължи изпълнение на „А. С. НА В.” ЕАД, ЕИК ………, със седалище и адрес на управление  гр. С., ул. «П. Д.» № 25, офис-сграда Л., ет. 2, офис 4, по издадената по ч. гр. дело № 680/2019 г. на МзРС Заповед № 329/04.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, за сумата от сумата от 891.50 лв. /осемстотин деветдесет и един лева и 50 ст./ представляваща главница, ведно със законната лихва върху главницата до окончателното изплащане на вземането - начиная от 03.06.2019 г. /датата на подаване на заявлението в съда/, като ОТХВЪРЛЯ исковете за сумата от 70.83 лв. /седемдесет лева и 83 ст./ договорна лихва  за периода от 16.11.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 9.00 /девет лв. и 00 ст./ - такса разходи; сумата от 382.36 лв. /триста осемдесет и два лв. и 36 ст./ неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 30.11.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 116.42 лв. /сто и шестнадесет лева и 42 ст./  - обезщетение за забава за периода от 17.11.2017 г. до 03.06.2019 г.  

ОСЪЖДА И.В.М., ЕГН **********, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, разноски по настоящото производство в общ размер на 395.99 лв., както и направените разноски в производството по ч. гр. д. № 680/2019 г. по описа на МзРС в общ размер на 78.47 лв.

Решението може да се обжалва пред ВрОС в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

        Районен съдия: