Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 27.09.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети април две хиляди
и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при секретаря Нина Светославова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело № 193 по
описа за 2018 г., за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 70908/23.03.2017 г., постановено
по гр.д. № 55122/2015 г. по
описа на СРС, 143 състав, Б.В.Л. е осъден по иск с
правно основание чл. 109 ЗС да преустанови
неоснователните си действия, с които пречи на ищеца
ЕТ
„В.– П.П.“ да ползва
собствения си недвижим имот, находящ се в гр. София, р-н „**********, представляващ мазе към апартамент № 14, във вх. А с площ
от 4.44 кв.м., при съседи: гараж
№ 2, мазе към гараж № 1, двор и мазе към гараж
№ 3, който имот е описан и в нотариален акт № 118, т. 11, рег. № 4886, д. № 283/2007 г. на
нотариус № 207 при
НК, изразяващи се в поставяне на ролетна
врата, в частта й, която
препятства достъпа на ищеца до
имота му.
По
делото е постановено и определение № 254344 от 30.10.2017 г. по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането на ответника Б.В.Л. за изменение
на решението в частта за разноските.
В
законоустановения срок ответникът чрез адв. Х. е подал въззивна жалба, в
която излага съображения за неправилност на постановеното решение. Поддържа, че
от представените по делото доказателства се установява, че по отношение на
гараж № 2 е осъществен въвод, като е премахната
съществуващата допреди това гаражна врата и е монтирана нова на нейното място,
като поставянето на нова врата е осъществено въз основа на разпореждане на
съдебния изпълнител. Посочва, че от приетата съдебно-техническа експертиза е
видно, че процесното мазе не съществува като
самостоятелен обект. Във връзка с това излага съображения, че нотариалният акт,
с който ищецът се легитимира като собственик, е констативен по своя характер и
при съставянето му не е бил представен екзекутивният проект от 2003 г.
Жалбоподателят твърди и че не са представени доказателства, че именно процесното мазе обслужва имота на ищеца, като следвало да
се съобрази и обстоятелството, че в апартамента има помещения, които могат да
функционират като „складови помещения“, поради което спорното мазе се явявало
ненужно. Твърди, че не
е доказано и обстоятелството, че достъпът до процесното
помещение се осъществява единствено през гаража на ответника. С оглед
изложеното моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск -
отхвърлен.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната
жалба от ЕТ „В.– П.П.“, в който се оспорва
твърдението на насрещната страна, като се посочва, че ищецът е собственик на
апартамент № 14 и прилежащото към него мазе. Твърди се, че процесното
мазе е съществувало фактически към момента, в който на жалбоподателя е
предоставено владението на гараж № 2. Поддържа се, че заключението на вещото
лице по изслушаната съдебно-техническа експертиза в частта, в която се посочва,
че спорният обект не съществува, не съответства на останалите приети по делото
доказателства. В отговора на въззивната жалба се
посочва и че съгласно изискванията на ЗУТ всяко жилище трябва да има складово
помещение, поради което задраскването на стените не може да се приеме като
премахване на мазето. С оглед на изложеното се моли решението на СРС да бъде потвърдено,
като в полза на ищеца бъдат присъдени направени пред въззивната
инстанция разноски.
В
законоустановения срок е постъпила и частна жалба от
ответника срещу определение № 254344 от 30.10.2017 г., в която са изложени
доводи за неправилност на определението, тъй като районният съд неправилно е
оставил без уважение възражението за прекомерност на претендираното
от ищеца адвокатско възнаграждение. Твърди се, че не са налице конкретни
обстоятелства, които да обуславят завишена фактическа и правна сложност на
делото в сравнение с други подобни казуси, както и че искът следва да бъде
определен като неоценяем, тъй като няма данни, въз
основа на които обективно да бъде определена цената на процесния
имот. С оглед на това минималното адвокатско възнаграждение, присъдено в полза
на ищеца следва да бъде 300 лв.
Ищецът
чрез адв. Д. е подал отговор на частната жалба, с
който поддържа, че предявеният иск не е неоценяем и
във връзка с това по делото е била представена данъчна оценка на процесното мазе. Посочва се, че в случая размерът на
минималното адвокатско възнаграждение следва да бъде определен по чл. 7, ал. 5
от Наредба №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като за дела по вещни искове в размер
на 600 лв. Оспорва се твърдението за липса на фактическа и правна сложност на
конкретното дело, като се излагат доводи, че предметът на делото е наложил
изследване на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му, които са
били подробно и задълбочено анализирани от процесуалния представител на ищеца в
представената писмена защита. В тази връзка се посочва и че съгласно чл. 8, ал.
2, т. 1 от №
1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното възнаграждение за защита
и съдействие по административни дела по ЗУТ е 600 лв. По изложените съображения
се моли частната жалба да бъде оставена без уважение, тъй като уговореното
адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. не е прекомерно.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 109 ЗС.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То следва да
бъде потвърдено като правилно, като във връзка с доводите
във
въззивната жалба е необходимо
да се добави и следното. От събраните
доказателства се установява следното:
С нотариален акт № 67 от 21.11.1997 г. на Първи нотариус
при СРС С.Л.К.– К., П.П.К.,
Д.Л.К., С.Л.К., В.Б.А., П.Б.А.и С.А.А.са учредили на П.С.П.в
качеството му на ЕТ „В.– П.П.“ правото да построи
пететажна жилищна сграда с два подпокривни етажа,
магазини и офиси в партера и гаражи в сутерена с обслужваща улица за тях и
рампа със застроена площ от около 375, 12 кв.м. съгласно одобрените квартално-застроителен и силуетен
план и архитектурен проект, състояща се от двадесет и четири апартамента, две
ателиета, четири офиса, четири магазина и дванадесет гаража. Учредителите дават
изричното си съгласие ЕТ „В.– П.П.“ да продава
обектите в жилищната сграда, които остават в негова собственост. В нотариалния
акт подробно са описани обектите, които остават в собственост на учредителите,
сред които са изброени апартаменти, мазета, гаражи и магазини.
На 14.01.2004 г.
гл. архитект на С.О.е издал удостоверение № 92 за въвеждане в експлоатация на процесния строеж, в което е посочено, че строежът е
изпълнен в съответствие с одобрените на 11.02.1997 г. от ДАГ проекти,
разрешението за строеж от 09.06.1997 г. и изискванията към строежите съгласно
чл. 169, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ.
С нотариален акт № 118 от 22.11.2007 г. на нотариус Е.И.ЕТ
„В.– П.П.“ е признат за собственик на основание учредено
право на строеж и извършен строеж на следния недвижим имот: апартамент № 14 на
шести подпокривен етаж от сградата, коти +16, 32
метра и +19, 04 метра, с обща застроена площ 105, 77 кв.м. и застроена площ на
първо ниво 50, 05 кв.м. и на второ ниво 55, 72 метра, състоящ се на първо ниво
от: дневна, коридор, кухня с трапезария, две тераси и сервизно помещение, а на
второ ниво от: два кабинета, коридор – стълба, баня с тоалетна и тераса, заедно
с мазе с площ от 4, 44 кв.м., като сред съседите на мазето е посочен гараж № 2,
и 4, 587 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху дворното място, върху което е построена сградата.
С нотариален акт № 119 от 22.11.2007 г. на нотариус Е.И.ЕТ
„В.– П.П.“ е признат за собственик на основание
учредено право на строеж и извършен строеж на следния недвижим имот: гараж № 2
в приземния етаж на сградата с площ от 13, 80 кв.м. като сред съседите на
гаража е посочено мазе към апартамент № 14, заедно с 0, 476 % идеални части от
общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, върху
което е построена сградата.
На 28.11.2011 г. по изп.д. №
4425/2004 г. ДСИ Н.Н.е извършил опис на процесния гараж № 2 с площ от 13, 80 кв.м., като сред
съседите на гаража е описано и мазе към апартамент № 14.
На 21.12.2012 г. с постановление на ДСИ Н.Н.по изп.д. № 4425/2004 г. след
проведена публична продан гараж № 2 с площ от 13, 80 кв.м. е възложен на Б.В.Л.,
като в постановлението сред съседите на гаража е посочено и мазето към
апартамент № 14.
На 08.04.2014 г. е извършен въвод
във владение на ответника в процесния гараж, като в
протокола за въвод във владение в посочено, че е
премахната изградената от длъжника врата и е поставена врата от ролетен тип, каквато е имало към момента на извършване на
опис на гаража.
По делото е прието заключение на съдебно-техническа
експертиза, което след преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано.
Вещото лице след направен оглед на място и замервания е установило, че площта
на процесния гараж е 26, 98 кв.м. при размери 3, 12 /
8, 65 кв.м., като описаните в исковата молба мазе в дъното на гаража и коридор
за достъп до него реално не съществуват. Установените от вещото лице граници на
гаража са следните: гараж № 1, гараж № 3, подземна улица и двор. Вещото лице е
проучило следните графични материали, съхранявани в НАГ – СО, архив
„Инвестиционни проекти“: работен архитектурен проект, одобрен на 11.02.1997 г.,
работен архитектурен проект, одобрен на 22.12.1999 г. и екзекутивен
архитектурен проект, одобрен на 12.06.2003 г. – разпределение сутерен. Посочило
е, че в проучената проектна документация не е предвидено мазе зад процесния гараж, нито коридор за достъп до него, не са
предвидени мазета и към другите съседни гаражи, разположени в сутерена, както и
че на обекта няма индикации да са съществували някога. Вещото лице е
установило, че според архитектурния проект, одобрен на 11.02.1997 г. процесният гараж се намира в сутерена на сградата с
означена площ от 13, 80 кв.м. и съседи: гараж № 1, гараж № 3, подземна улица и
рампа, водеща към сутерена, като към гаража няма отбелязано мазе, нито коридор,
водещ към него. Посочило е също така, че екзекутивният проект от 2003 г. е
изработен върху одобрения през 1999 г. архитектурен проект, върху който
проектантът арх. Р. Ц.е записал площ от 20, 03 кв.м., която е задраскана и е
отбелязана друга площ – 23, 62 кв.м.. В екзекутивния проект в дъното на гаража
има стена и врата към помещение с квадратура 4, 44 кв.м., като стената и
записът „М23“ са задраскани от проектанта и е положен подпис,
потвърждаващ поправките. В екзекутивния проект са задраскани от арх. Ц.стените
и вратите към помещенията в дъното на всички гаражи. Вещото лице е установило
още, че на кота + 19, 04 метра съществува тъмно,
неосветено пространство с размери 0, 70 / 2, 60 метра, разположено във входния
коридор на подпокривния етаж на апартамента, в
близост до банята, което би могло да се използва като складово помещение. Освен
това за складово помещение би могло да се използва и отбелязаното като „ниша“
пространство на кота + 19, 04 с размери 1, 00 / 2, 55 метра, разположено към
помещение № 9 – кабинет. В съдебното заседание, проведено на 23.11.2016 г.,
вещото лице е пояснило, че за извършените с екзекутивния проект от 2003 г.
изменения върху одобрения през 1999 г. архитектурен проект съди от поставените
печати за одобрение. Допълнително е разяснило, че в архитектурния проект от
1997 г. не е предвидено мазе, в архитектурния проект от 1999 г. има стени,
които в екзекутивния проект от 2003 г. са задраскани, като екзекутивният проект
по принцип се прави като върху одобрения проект проектантът нанася поправките и
се подписва. Вещото лице е обяснило, че в архитектурните планове за апартамента
трябва да са предвидени складови помещения, но такива не са предвидени на нито
една кота. Посочило е, че до мазето може да се стигне
и без да се изгражда коридор със стена като направо се премине през гаража,
както и че ако се изгради такава стена за обособяване на коридор, помещението
няма да може да се използва като гараж, тъй като ширината му ще стане по-малка
от 2 метра.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд намира, че предявеният иск по чл. 109 ЗС е
основателен и правилно е бил уважен. Целта на иска по чл. 109 ЗС, както е посочено в Тълкувателно решение № 31/84 г.
от 06.02.1985 г. по гр.д. № 10/84 г., ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 4 от
06.11.2017 г. на ВКС по т.д. № 4/2015 г., ОСГК, е да защити правото на
собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие,
посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което
пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното
предназначение. При уважаване на този иск лицето, което извършва
неоснователните действия, пречещи на собственика да упражнява пълноценно
правото си на собственост, се осъжда да преустанови тези действия /иск за
прекратяване на нарушението/; лицето, поддържащо неоснователно създадено
състояние, пречещо на спокойното ползване на вещта, се осъжда да премахне това
състояние и да възстанови предишното /иск за премахване на последиците от
нарушението на правото на собственост/.
В разглеждания случай от приетите по делото
доказателства се установява, че с нотариален акт ищецът е признат за собственик
на апартамент и прилежащо към него мазе с площ от 4, 44 кв.м., което е подробно
индивидуализирано в представения нотариален акт № 118 от 2007 г., но освен това
е описано и като съседно на процесния гараж № 2 в
нотариален акт № 119 от 2007 г., в протокола за опис на гаража от ДСИ през 2011
г. и в постановлението за възлагане на гаража на ответника от ДСИ през 2012 г.
От посоченото възлагателно постановление се
установява, а и по делото не се спори, че ответникът е собственик на гараж № 2,
след като го е придобил на публична продан.
Спорният във въззивното
производство въпрос е дали към процесния апартамент
съществува като прилежащ обект мазе с площ от 4, 44 кв.м., което се намира в
дъното на гараж № 2 и не е обособено със стени или врата. Вярно е, както се
посочва във въззивната жалба, че съгласно
заключението на вещото лице в архитектурния проект от 1997 г. и в екзекутивния
проект от 2003 г. не е предвидено съществуването на мазе, като нанесената в
архитектурния проект от 1999 г. стена е била задраскана от проектанта през 2003
г., но това не отменя законовите изисквания за съществуването на складово
помещение към процесния апартамент. По силата на чл.
40, ал. 1 ЗУТ всяко жилище трябва да има
самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски
бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде
в жилището или извън него. Допустимо
е помещенията да бъдат пространствено свързани с изключение на тоалетни и бани-тоалетни. В чл. 98, ал.
1, т. 2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи
за устройство на отделните видове
територии и устройствени зони също е предвидено изискване в многофамилните жилищни сгради да се осигурява самостоятелен
достъп до всяко жилище и най-малко
по едно складово
помещение, което може да се
намира във или извън жилището. В чл. 108,
ал. 2, б. „г“ от наредбата също е посочено, че в жилището се предвиждат складови помещения с примерно
изброяване на
дрешници, килери и др.
(във или извън жилището).
От приетото по делото заключение на СТЕ и от
разясненията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че вътре в процесния апартамент не е предвидено складово помещение на
нито една кота въпреки изискването в архитектурните
планове да има предвидени такива. Ако се приеме тезата на ответника, че с
премахването на стените, обособяващи мазета в екзекутивния проект през 2003 г.,
са премахнати и самите мазета като прилежащи към съответните апартаменти, би се
стигнало до нарушаване императивното изискване на чл. 40, ал. 1 ЗУТ за
съществуването на складово помещение към всяко жилище, тъй като в самия
апартамент № 14 такова не е предвидено. Вещото лице е посочило в своето
заключение, че в апартамента съществуват две „пространства“ по едно на всяка кота, които биха могли да се използват като складови
помещения, които са очертани с жълт цвят в Приложение № 3 към заключението на
вещото лице. От Приложение № 3 е видно, че описаните пространства не са обособени
като складови помещения, т.е. за да бъде спазено законовото изискване, трябва
да се извършат съответни преустройства. Следователно към настоящия момент
реално не съществуват отделни обособени помещения в апартамент № 14, които да
бъдат използвани като складови.
В тази връзка следва да бъде отбелязано и че ответникът
е придобил чрез възлагане на публична продан гараж с площ от 13, 80 кв.м.,
която площ е посочена и в нотариален акт № 119 от 2007 г. Вещото лице при
извършените на място оглед и замервания е установило, че площта на цялото
пространство е почти 27 кв.м., т.е. около два пъти по-голяма от площта на
закупения гараж. Обстоятелството, че в екзекутивния проект от 2003 г.
предвидените през 1999 г. стени, разделящи големите помещения в приземния етаж
на гаражи и мазета, са били премахнати, не означава, че мазетата са били
заличени като отделни прилежащи към апартаментите обекти, тъй като такива
следва да съществуват съгласно законовите изисквания. Освен това във всички
документи по делото, които съдържат описание на процесния
гараж № 2, като негова граница е посочено мазе към апартамент № 14, включително
и в постановлението за възлагане, по силата на което ответникът е придобил
гаража. По изложените съображения въззивният съд
приема за неоснователно възражението на въззивника,
че не е налице обект, който да бъде използван като мазе.
С оглед на изложеното ищецът се легитимира като
собственик на апартамент № 14 и прилежащото към него мазе с площ от 4, 44 кв.м.
По делото не се спори, а и от приложените архитектурен и екзекутивен проекти се
установява, че мазето е разположено в дъното на голямото помещение, в което се
намира гаражът. В съдебно заседание вещото лице е обяснило, че до мазето може
да се стигне като се премине направо през гаража, по делото няма данни за
наличието на друг начин за достъп до гаража, нито такъв е виден от
представените архитектурен и екзекутивен проекти. Следователно, с поставянето
на ролетната врата, която затваря цялото помещение, е
възпрепятстван достъпът на ищеца до мазето, което се намира в дъното на
помещението. Следва да бъде отбелязано и че няма правно основание, по силата на
което ответникът да има право да използва цялото помещение, включително и
площта на притежаваното от ищеца мазе, тъй като по силата на публичната продан
е придобил помещение с площ от 13, 80 кв.м., а не цялото процесно
помещение с обща площ от почти 27 кв.м. В този смисъл неоснователно се явява
възражението на ответника, че поставянето на вратата от ролетен
тип е извършено по разпореждане на съдебния изпълнител. От приетите по делото
протокол за опис на недвижим имот, постановление за възлагане и протокол за въвод във владение се установява, че предмет на изпълнение
по изп.д. № 4425/2004 г. на ДСИ Н.Н.при
Софийски районен съд, е единствено гараж № 2 с площ от 13, 80 кв.м. при съседи,
сред които е описано и мазе към апартамент № 14.
По изложените съображения въззивният
съд споделя крайния извод на районния съд, че предявеният иск е основателен
като ответникът правилно е бил осъден да преустанови неоснователните си
действия, с които пречи на ищеца да ползва собствения си имот – прилежащото към
апартамент № 14 мазе с площ 4, 44 кв.м., които действия се изразяват в
монтиране на ролетна врата в частта й, препятстваща
достъпа на ищеца до имота му.
По разноските във въззивното
производство
При този изход на спора въззивникът
няма право на разноски за въззивното производство.
Разноски следва да бъдат присъдени в полза на ищеца. По делото е представен
договор за правна защита и съдействие с отбелязване, че уговореното
възнаграждение в размер на 700 лв. е платено изцяло в брой при подписване на
договора. Процесуалният представител на ответника е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което въззивният съд намира за основателно. Като взе предвид
фактическата и правна сложност на делото, обема на извършените във въззивното производство процесуални действия – проведено е
едно открито съдебно заседание и не са събирани нови доказателства, настоящият
съдебен състав намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв.
По подадената жалба срещу определение
№ 254344 от 30.10.2017 г.
Уговореното от ищеца за процесуално представителство в
първоинстанционното производство адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв.
е платено изцяло и в брой съобразно изричното отбелязване в приложения на л. 6
договор за правна защита и съдействие. В хода на устните състезания процесуалният
представител на ответника е направил възражение за прекомерност на това
възнаграждение, което въззивният съд намира за
основателно. Първоинстанционният съд е приел, че предявеният
в настоящото производство осъдителен иск е оценяем,
като съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК този въпрос не може да бъде преразглеждан от въззивния съд. Цената на иска съгласно чл. 68 ГПК е
паричната оценка на предмета на делото, т.е. е равна на данъчната оценка на процесното мазе, която видно от представеното удостоверение
за данъчна оценка е в размер на 2720, 80 лв. Минималното адвокатско
възнаграждение, определено по правилото на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, е в размер
на 420, 46 лв. За да определи размера на дължимото адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство, настоящият съдебен състав взе предвид
правната и фактическа сложност на делото, обстоятелството, че делото е
разгледано в две открити съдебни заседания, като същевременно чл. 7, ал. 8 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда допълнително заплащане в
размер на 100 лв. за всяко заседание след първите две, каквито в разглеждания
случай не са провеждани, както и че по делото е изслушано заключението на едно
вещо лице и е разпитан един свидетел, доведен от ищеца. При така изложените
обстоятелства, въззивният съд намира, че ответникът
следва да заплати на ищеца адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство в размер на 600 лв.
По изложените съображения обжалваното определение №
254344 от 30.10.2017 г. следва да бъде отменено в частта, в която е оставена без уважение молбата на
ответника за изменение на постановеното решение в частта за разноските за
разликата над 600 лв. до присъдения с решението размер от 900 лв., която част
от решението подлежи на отмяна. В останалата част частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
С оглед изхода на спора по същество направените от
ответника разноски за разглеждане на подадената частна жалба остават в негова
тежест.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение
може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 70908/23.03.2017 г., постановено
по гр.д. № 55122/2015 г. по
описа на СРС, 143 състав.
ОТМЕНЯ определение № 254344 от 30.10.2017 г.,
постановено по гр.д. № 55122/2015 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която е оставена
без уважение молбата на ответника Б.В.Л. за изменение на постановеното по
делото решение от 23.03.2017 г. в частта за разноските за разликата над 600 лв.
до присъдения с решението размер от 900 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248, ал.
1 ГПК решение № 70908/23.03.2017 г., постановено по гр.д. № 55122/2015 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта за разноските, като:
ОТМЕНЯ решение № 70908/23.03.2017 г., постановено по гр.д. № 55122/2015 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която Б.В.Л., ЕГН **********, е осъден да заплати на ЕТ „В.–
П.П.“, ЕИК ********, разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 600 лв. до присъдения с решението размер от 900
лв.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба с вх. №
5176121/23.11.2017 г., подадена от Б.В.Л., в останалата част.
ОСЪЖДА Б.В.Л., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на ЕТ „В.– П.П.“, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК адвокатско възнаграждение за въззивното
производство в размер на 450 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.